Обратно към: [Данаил Парнаров][СЛОВОТО]

1.

Мъжът седеше облегнат на бетоновата стена на бункера и обядваше. Разкрачените му крака бяха изхвърлени силно встрани и между тях бе разстлан вестник с обяда. Михо, така се казваше мъжът, дъвчеше бавно и повече по навик, отколкото от глад. Главата му бе леко приведена напред, а погледът вперен нейде в полумрака на бункера и отстрани той имаше вид на човек, който наблюдава застояла блатна вода. Михо все още не подозираше, че от пет години той е вече мъртвец. Може би, защото нито за миг през тези пет години той не бе престанал да усеща присъствието на хората край себе си: бетоновият бункер непрекъснато тътнеше от преминаващите тежки самосвали и в него отекваха безброй човешки гласове, които непрекъснато му напомняха за хората, въпреки че от пет години всяка среща с тези хора го дразнеше и го караше да изпада в продължително недоумение като как така те могат да бъдат толкоз угрижени или весели, усмихнати или намръщени, да се карат помежду си или да се радват на някоя дреболия, да кроят с такава сериозност планове за какво ли не...

... преди години и Михо умееше да се усмихва, беше способен да избухва за дреболии, а само след минута да се зарадва като дете на още по-голяма дреболия... тогава, когато бе най-добрият футболист в селото, което след няколко години стана квартал на съседния град... тогава, когато още не бяха открили перлитовото находище и младежите продължаваха да си търсят работа в града, където за година,две се женеха и оставаха завинаги... тогава, когато завърши с много добър успех механотехникума, но не можа да продължи да учи, защото баща му почина и трябваше да се хване на работа, за да се грижи за къщата и трите си по-малки сестри, заради което и военните дори го отложиха с една година, а после откриха перлита и командироваха тяхното поделение на работа в помощ на новостроящата се фабрика, където изкара докрай и трудовашката си служба, а когато се уволни, остана да работи в нея като електротехник по поддръжката...

От хората не го дразнеше единствено Мето, с когото всяка вечер пиеха заедно в ламаринената кръчма край жепепрелеза. Мето бе върлинест и жилав циганин и като повечето общи работници притежаваше някои много ценни според Михо качества, на които се крепеше тяхната странна и необяснима дружба: пиеше мълчаливо и съсредоточено, без никому да досажда с глупави приказки и най-важното - палеше се лесно, а юмруците му бяха корави и тежки. Михо също бе набит и със здрави ръце, но той използваше юмруците си само колкото да раздразни циганина, след което доброволно се оставяше в жилестите му ръце, чиито юмруци се изсипваха като градушка върху отпуснатото му тяло. Мето биеше хладнокръвно, без стръв и когато усетеше, че Михо постепенно омеква и се отпуска, състрадателно го настаняваше на стола и с нищо неразбиращ поглед го питаше; що бе, бате, що и ти не биеш, ами почнеш само колкото да ми кипне келят и сетне се остайяш кат госпойца?... Михо никога не отговаряше, нито пък отваряше повече приказка с циганина, допиваше си на екс гроздовата, отблъскваше протегнатата за помощ Метова ръка, с олюляване се измъкваше от кръчмата, измиваше се на чешмата и си тръгваше, все така олюлявайки се от умора, от работа и от бой...

Когато привърши обяда си, Михо запали цигара. Бе последната. Той смачка осажденото пакетче и го захвърли. Захвърли го така, както досега бе захвърлял хиляди други смачкани цигрени пакети, но този път погледът му неволно проследи полета на книжната топка. Глухото тупване,при падането й нейде в полумрака, отекна като гръм в ушите му, а малкото облаче прах му се стори огромен облак, който засташително запъпли към него. Михо се закашля, изправи се веднага и по навик отупа работната си куртка. Облакът го погълна и из бункера проехтя мъчителната му кашлица. Престана да кашля едва, когато излезе на чист въздух: проклет бункер... някой ден наистина ще ме задуши... Изведнъж, без да усети дори как стана това, Михо се бе уплашил от смъртта. От онази смърт, която вече пета година дебнеше тялото му в бетонния бункер. Бункерът бе дълъг двайсет и един и широк два и половина метра, а дълбочината му бе различна, но навсякъде, във всяка една точка от него бе хладно, толкова хладно, че дори и през тези незапомнени жеги Михо работеше с вълнен пуловер под дочената куртка. Освен че винаги бе хладно, тук винаги и в изобилие имаше и фин перлитов прах, от който в началото Михо се опитваше да се скрие зад предпазната маска, но после престана да му обръща внимание и когато маската се прокъса, не отиде при домакина да получи нова.

В този бункер той работеше сам. Отначало, преди години, не забелязваше самотата, а по-късно, когато я почувствува, вече така бе свикнал с нея, че изведнъж се уплаши да не би някой неочаквано не реши да му я наруши. Тогава той все още мислеше, че вече е успял да забрави хората. А хората, без да подозират, че са забравени, продължаваха все така да бързат: сутрин да не закъснеят за работа, през деня да гонят насрещни планове, норми и проценти, привечер да изпреварят опашките по гастрономите и така, увлечени в безкрайния си забързан бяг, те наистина, съвсем несъзнателно, забравиха за Михо, когото с години вече не бяха виждали.

- Проклет бункер! - ядоса се на глас Михо.- Днес ще минеш и без мен... - съблече припряно куртката си, захвърли я напосоки и тръгна, но още ненаправил и десетина крачки, спря.

Поколеба се, огледа се и осъзна безсмислието на порива си: в кръчмата на жепепрелеза не сервираха алкохол през работно време, а и той нямаше навика да пие през деня... градът бе пълен с онези хора, които все бързат, блъскат се и шумят... в бункера го очакваше и подло го дебнеше онзи гаден облак от фин перлитов прах, а у дома го очакваше призрачната сянка на жена му...

... присъствието й в тази къща го дразнеше по същия начин, както го дразнеха и всички останали хора, с които случайно или по задължение понякога се срещаше и дори нещо повече - присъствието на тази жена в неговата къща бе за Михо най-голямата загадка; и защо го прави?... толкоз години вече от тогава, а тя все не си отива, като караконджул броди из стаите и не си отива... защо, мамицата й?.. толкоз години минаха от тогава...

Пет години вече, все с тези думи и този въпрос се опитваше да намери отовор на тази загадка, която отвреме-навреме обсебваше съзнанието му. Не изневери на навика си и днес, щом се сети за жена си и проумя, че освен да се върне наново в бункера, няма къде другаде да отиде. Пропсува неопределено, върна се, облече куртката си и с колебливи крачки потъна в полумрака на бункера.

2.

Жена му току-що бе измила чинията от обеда си и тъкмо оплакваше мивката, когато изведнъж се сети за нещо, забърса ръце о престилката си и се завзира в календара. Когато откри това, което търсеше и пресметна нещо на пръсти, тя приседна край масата и се облакъти, постоя така неподвижна около минута, след което припряно се изправи, отвори прозореца и започна да се взира навън. Взираше се с някакво бясно настървение в познатия й до последния магарешки бодил пейзаж на запуснатия двор и сякаш търсеше нещо, което е останало скрито от погледа й до днес, а когато се измори и предметите взеха да губят своите реални очертания и цветове, тя отново се отпусна край масата и с показалеца си изписа върху поолющената мушамена покривка цифрата пет, после я повтори, потрети я... Отстрани тя имаше вид на малоумно момиченце, което упорито се опитва с пръст да изтрие шарките на мушамата. Тази жена от пет години бе законната съпруга на Михо и също като него все още не бе проумяла, че оттогава тя също е мъртва. Поне за него. Че доброволно се е погребала в тишината на тази къща...

... къщата бе малка - две стаи и кухничка, едноетажна, потънала в зеленината на подивелия двор, на места пущинакът на двора преливаше в крайселската ливада и само тук-таме, някой случайно оцелял кол от някогашната ограда напомняше, че преди години това място е било стопанисвано... дворна врата отдавна нямаше: най-напред се изпочупиха дъските й, после се откачи от едната си панта, след това се изгуби дъното на пощенската кутия, малко по-късно изчезна и капакът й, а накрая, заедно с останките от вратата и изпотрошените колове, изчезна и самата пощенска кутия, но никой от двамата не забеляза липсата на дворната врата - тя отдавна бе престанала да съществува за тях, поради липсата на ограда, нито пък почувствуваха необходимост от пощенското сандъче - мъртъвците не получават писма, нито очакват от някого някакви известия... отстрани къщата изглеждаше като паметник на усамотението и вечния покой - намираше се далеч от главната улица на квартала, някак си захвърлена в неговата най-безлюдна част, а тишината сякаш бе покрила къщата с невидим купол, който напълно я изолирваше от шумовете на света: само през пролетта и през зимата, при силни ветрове, клоните на подивялата череша, пришпорени от пролетния развигор или зимния поряз, с някаква животинска настойчивост се блъскаха в стъклата на кухненския прозорец, сякаш искаха да ги строшат, та да може развигорът или порязът да нахлуят в този дом и да пометат отведнъж съсирената тишина от него... отначало, точно преди пет години, жената се плашеше от тишината, стряскаше се непрекъснато от пронизващ утробата и слуха й плач на пеленаче и тичаше като безумна от едната стая в другата, но детето винаги се обаждаше от съседната стая на тази, в която току-що бе влязла, или пък някъде измежду буренаците на двора... след време пеленачето започна да проплаква все по-рядко и по-рядко, докато накрая плачът му изчезна съвсем: ами ако то не е спряло все още да плаче, ами аз вече не го чувам... започна да се терзае тогава жената и потъна завинаги и дълбоко в тишината, толкова дълбоко, че ходенето на пазар се превърна за нея в истински кошмар и тя се прибираше у дома като пребита от непоносимия шум на улиците и магазините, отпускаше се уморено върху миндера в кухнята и сякаш потъваше в друг един свят... лежеше така с часове, докато не я сепнеше гласът на баба й, изплувал от дълбините на годините; така е, дъще, една къща остане ли без деца, сама започва да се руши, а една жена, остане ли без деца, започва да мрази хората и не може да ги понася, защото те всички са деца на някого, родени от жена и отгледани от жена...

3.

Първата работа на Михо, щом отново влезе в бункера, бе да се изплюе предизвикателно срещу облака от фин перлитов прах, който продължаваше все така подло да го дебне из засада и покашляйки, потъна в него; и без туй някой ден ще се закашлям до истинско задушаване и... пък и дали някой днес все още си спомня за мен, дали някой изобщо помни, че в този бункер продължава да работи човек... сигурно ще ме потърсят и ще ме извадят едва когато дойде време за заплата и моята графа във ведомостта няколко дни остане празна... но дотогава?... Тези мисли се объркаха, завъртяха се в черепа му, постепенно увеличавайки скоростта си на въртене и се залутаха в мозъчните му гънки, а думите им се преплетоха и започнаха да губят смисъла си. Точно тогава силна болка отекна в черепа му и стегна двете слепоочия; ето на, отново се започна... ще се сетят за мен едва когато дойде време за заплата... трябва да излезна навън от тази бетонна дупка... по-скоро... на въздух... на въздух... може би там, навън, някой ще се препъне в мен и ще ме открият още днес... или поне утре... навън...навън... на въздух... при слънцето... Мускулите му инстиктивно се стегнаха, пръстите на ръцете му се впиха в студения и влажен бетон и крачка по крачка той запълзя към светлия правоъгълник на изхода. Въздухът ставаше все по-лек и по-лек. Дишаше с широко отворена уста и постепенно започна да усеща тялото си по-леко и по-леко, а хриповете му престанаха: въздух... въздух... и светлина... Михо стоеше като омаян, подпрял се на входа на бункера. Колко пъти през тези пет години бе сменял полумрака на бункера с ярката светлина на изхода, колко пъти го бе заслепявало силното слънце и колко пъти го бе псувал заради това, жумейки, заслонил очите си с длан, докато му привикне, а после, търкайки насълзените си очи, бързаше отново да потъне в полумрака на ламаринената кръчма, където мълчаливият и верен Мето вече го очакваше. Днес Михо не заслони очите си с длан, нито зажумя ядосано срещу слънцето, а продължаваше да стои с широко отворени очи и да го гледа като някакво чудо. Болката в черепа му неусетно се разсея, а заедно с нея изчезнаха и онези объркани мисли, които отстъпиха място на други; светло... колко светло можело да бъде и това да не те дразни... и чисто... чисто... слънцето е по-силно от перлита... по-силно е...

Най-после мъжът излезе от това вцепление и за втори път днес захвърли дочената си куртка и с решителни крачки се отдалечи от бункера.

- Ами сега? - сепна се на глас той след стотина крачки, поспря, огледа се и почти изкрещя наново внезапния въпрос.- Ами сега накъде?

Този най-обикновен въпрос наруши равновесието му и му се стори, че отново е в онзи влажен и студен бункер, където всяко негово движение предизвиква облаци перлитов прах. Облаци гаден и подъл прах, сред които той се движи пипнешком и не знае къде отива. Безкрайни облаци в безкраен бункер; но нали аз сам си го избрах този бункер, тогава, преди пет години... доброволно влязох в него и цели пет години се чувствувах толкоз добре сред бетона и перлитовия прах... толкоз добре, че дори и маска не ми трябваше... а сега, когато изведнъж поисках да изляза, не мога да намеря изхода... като един безкраен гроб, натъпкан до пръсване с перлитов прах... но аз съм жив, движа се, кашлям, дори и вече имам желание да отида някъде... някъде, но няма къде... или пък аз още не знам точно къде... къде?... къде-е-е-е-е...

Михо плю по посока на внезапно появилото се ехо. Облакът бавно се разнесе и той започна да се оглежда с нищо не разбиращ поглед - отново се намираше в бункера и както винаги досега - отново бе съвсем сам...

... отначало, когато доброволно влезе в бункера, не минаваше и седмица без някой от началниците да слезе при него уж да го види, да изпушат заедно по цигара и от дума на дума да го попита как я кара, има ли нужда от нещо, не му ли е тежко сам в този бункер, а накрая, вместо за изпроводяк, да му подметне, че не е правилно, ама никак не е правилно, нито пък е редно, такъв способен и кадърен електротехник като него да се затрива из разни бункери, докато горе, във фабриката, имат такава нужда от високвалифицирани кадри като него, а ако не вярвал, можело и сам да провери какъв огън им гори на главата с онова момче, което назначили на неговото място - онзи ден, например, да вземе да се запилее без предупреждение нанякъде и пещите за малко да изстинат, а изстинат ли пещите веднъж, той много добре знаел какво ставало после и какви ремонти... пък тука, в бункера де, всеки можел, докато онова горе било тънка работа и за нея се искала наистина висока квалификация като неговата, която той от ината си и чешитлъка си, допуснал сега да прашясва в този бункер... Михо пушеше приклекнал край госта, слушаше мълчаливо, а когато огънчето на цигарата припареше пръстите му, той рязко се изправяше, смачкваше с крак фаса, казваше, че от тази работа по-хубава още не е виждал и че тя също си иска майсторлъка и потъваше в полумрака на бункера, а началниците се поразтъпкваха още малко и си излизаха, като ядно псуваха наум, защото действително им трябваше висококвалифициран техник по поддръжката...

4.

Вече пет години жената продължаваше да готви, да пере и да поддържа, доколкото може, къщата и с безразличието на истински мъртвец да наблюдава как всяка вечер Михо се храни със същото безразличие, съблича се, захвърля настрани мръсните си дрехи, ляга си и веднага заспива. Единствените диалози, които водеха през тези пет години, се свеждаха до това, вечер, след като Михо се прибере, тя най-напред да му се сопне за ракията, после той да я набие разсеяно и без никаква злоба - биеше я без стръв и малко припряно, защото бе гладен и бързаше да се навечеря. Не я биеше само тогава, когато Мето вече го беше млатил в кръчмата. Тогава той не обръщаше внимание на никого и на нищо: гледаше през жена си като през отворен прозорец, мълчеше и само въздишаше, а очите му сякаш се изпразваха и потъваха в дълбоки пещери - само две мъждиви точици оставаха да напомнят за съществуването им и когато от време на време изръмжеше нещо неопределено, човек имаше чувството, че в тези пещери са се стаили две пребити зверчета, които виновно ближат заслужени рани. Хранеше се все така сумтейки, без дума да обели или ако случайно някоя дума се отронеше от устата му между два залъка, то тя се отнасяше предимно за храната и тогава жена му отново му се сопваше, че такава свиня като него и попарени трици не заслужава, след което той ставаше от масата и мимоходом й зашлевяваше още няколко шамара, та да си държи друг път езика между зъбите и бързаше да си легне, а жената оставаше да мие съдините, забравила и за боя, и за всичко останало. Сълзите й отдавна бяха пресъхнали, а спомените й приличаха на овехтели и размазани фотографии, които натрапчиво изплуваха в паметта й всеки път, когато се наведеше над мивката. Най-често я навестяваше баба й - все още държелива и строга, целият род слуша думата й - седнала на миндера в лятната кухня, гледа я как шета и нарежда; от това учение не ви остава време да се научите жени как да станете и да бъдете, къща да въртите... като те гледам, отръки ти иде тази работа, но навик още нямаш и като че ли без сърце я вършиш, а една жена щом вземе вкъщи без сърце да шета, то таз къща без душа остава и бавно осиротява, топлина, мъж и деца трудно в нея се свъртат и задържат... ти не ми се сърди де, не ми се сърди, ами слушай и се учи, че аз без злоба всичко това ти го нареждам, защото искам с мъж да случиш и челяд да навъдиш, внучета щото искам да гледам...

Преди няколко години жената научи, че баба й така си и отишла от този свят свят - с широко отворени за внучета очи, които не успели да склопят, а последните й думи прозвучали като клетва; жената затова е жена, деца да ражда и огнището вкъщи да поддържа.

5.

За Михо, напротив, спомените нямаха конкретни или по-точно, отдавна бяха престанали да имат конкретни очертания и представляваха само някаква тежест в стомаха, която никога не го отпускаше и с която той така и не можа да свикне. Тази тежест го караше да предизвиква редовно циганина и да се оставя после оня да го пребива. Тази тежест го бе накарала да избяга от хората и да се опита да ги забрави, като доброволно избра самотията и полумрака на бункера и се натика в него.

Когато потъна в облака перлитен прах, той все още не бе проумял всичко това, но смътно вече бе започнал да се досеща, че тази болка не е нищо друго освен болка по нещо пропуснато, за нещо, което никога не може да забрави, но което, кой знае защо, все не може да си спомни, нито да види поне за миг. А онази внезапна кашлица не е нищо друго освен неговият стаен страх, безсилието и безпомощността му, непризнаваното досега, дори и от самия него, отчаяние. Това бе все още само смътна догадка, но напълно достатъчна, за да извика на живот спомените: отначало объркани в хаоса на годините, но постепенно строяващи се по време и по място, докато всеки застане там, където действително трябваше да бъде...

Когато най-накрая спомените окончателно се избистриха и построиха по години, Михо започна да вие от самота в прашния и студен бункер. Проумя, че се страхува да излезе сред хората, защото осъзна, че наистина няма къде да отиде. Почувствува, че бавно се вкочанява...

... години наред, щом усетеше болката в стомаха си, Михо бързаше да отиде в ламаринената кръчма на жепепрелеза, където Мето вече го очакваше и още неседнал на масата, той ядосваше за нещо циганина, подир което, с чувство на облекчение, се отпускаше под методичния душ на коравите, равномерно барабанящи, цигански юмруци, после изпиваше на екс още една двойна гроздова, ядосваше се не на шега, че тази вечер не може да се напие, а на излизане се усмихваше на циганина...

Но тази вечер не му се усмихна и, за пръв път от пет години насам, го халоса с всичка сила от душа и сърце, от което Мето се катурна като подсечен на пода и плюейки кръв, недоумяващо го изгледа и профъфли: защо бе, бате?... Останалите работници, които си пиеха ракията по другите маси, се задавиха от изненада, защото бяха свикнали битият винаги да бъде Михо и си го считаха за нещо съвсем редовно и в реда на нещата, но виж, той да удари до кръв циганина, досега не беше се случвало.

- Стана му нещо на човека - присви рамене кръчмарят, докато замиташе потрошената при падането стъклария.

- Че то аслъ, тази негова дивотия все някога трябваше да избие нанякъде - зацъкаха учудено работниците, помълчаха около минута, подир което мъдро и единодушно отсъдиха: - Хак му е на Мето, толкоз години все той млати, нека веднъж и на него да му се случи да плюе кръв и зъби...

С тази работническа резолюция проблемът в кръчмата приключи, а след още една гроздова време и самата случка бе забравена. Циганинът се нажабурка с ракия, пропсува кучешкия си късмет и тъй като Михо си бе отишъл веднага след като го удари, се премести на друга маса и след още няколко гроздови скоро забрави дори и за избития си зъб.

6.

Всяка вечер, като се връщаше от кръчмата, Михо виждаше жена си облегната на прозореца. По-точно, виждаше само силуета й, защото навън бе тъмно, а в стаята светеше и тогава той, като че се стъписваше за миг - вътре го чакаше наготвеното ядене, чакаха го чистите дрехи, оправеното легло... Не го чакаше единствено жена му, а вместо нея го очакваше този призрачен силует на прозореца: и защо, мамицата й?... толкоз години вече от тогава, а тя като караконджул броди из къщата и никъде не мърда... защо го прави?...

... защо го правя ли?... нарочно, защото ако си бях отишла тогава, много бързо щеше да забравиш всичко, а така аз непрекъснато ти напомням за всичко, което тогава ми стори и за греха, който си тури на душата... дори и когато ме пребиваш сега, ти налагаш себе си, налагаш се и виеш ли, виеш от мъка и от болка... като един вълк единак виеш и като куче скърцаш със зъби...

Вече пет години двете сенки, едната очертана от електрическата светлина в рамката на кухненския прозорец и другата, невидима и размазана в тъмнината на буренясалия двор, водеха този безкраен и ням диалог с упоритостта на отдавнашни покойници.

7.

Когато тази вечер Михо видя силуета на жена си, облегната на кухненския прозорец, той неочаквано дочу един познат познат глас, който властно разкъса завесата на годините; Михо, ей, Михо, прибирай се вече, поразнико, я виж кое време е станало...; идвам, мамо, идвам си, само още няколко минути...; я-а-а, сине, я преди да се прибереш, прескочи до кръчмата да ми купиш цигари и кибрит - това е вече баща му, приседнал на стълбището, пуши и се прави на ядосан пред майка му, а вътрешно е повече от доволен, че синът му не е някой смотаняк, който по цял се върти покрай полите на майка си... малкият Михо веднага отива при него, той му дава парите и му намига; пък вземи си нещо и за тебе...

... баща му е същият като Михо, на неговата възраст дори, само дето мустакът му го състарява малко повече... той се прибираше винаги по едно и също време надвечер и винаги без цигари, така че да му купува цигари от кръчмата, за момчето бе станало едно от най-приятните ежедневни задължения, защото бащата не се скъпеше за нищо, когато ставаше дума за единствения му наследник и продължител на Миховия род...

Сякаш сетил се за нещо, Михо бръкна припряно в джоба си - цигарите му си бяха там, пълен пакет, но от това запалената цигара като че ли още повече му загорча; а аз никога досега не съм пушил на стълбището и никой досега не ми е купувал цигари. Преди да влезе вкъщи, той несъзнателно поспря на площадката, обърна се, подвуоми се, слезна няколко стъпала и приседна на едно от тях, където допуши цигарата си...

... женско царство, е-е-е-ей, женско царство, смее се с цяло гърло баща му и го тупа по рамото - ласката му е малко нещо мечешка, груба, но мъжът трябва да привиква от малък на такива ласки: мъжки, недодялани, но истински и от сърце, както го учи баща му, докато Михо се разтапя от удоволствие пред очите на трите си сестри, а баща му продължава да го мачка и да нарежда; в теб ми е надеждата, сине, защото в теб е семето на Миховия род, ха пийни си и малко винце, та да ти е силна кръвта и един ден мъжко внуче да дочакам...

8.

Жената видя силуета на Михо, докато той се прибираше, после усети, когато той се поспря на стълбището и остана там, но докрая тя не помръдна от мястото си до прозореца; дали пък и той не се е сетил, че днес стават точно пет години от тогава... пет години от онази нощ, от която бавно започнахме да се вкочанясваме - аз в тази пуста и подивяла къща, а той в своя прашен, студен и влажен бункер.

9.

Всичко започна преди малко повече от пет години, когато геолозите откриха по тези места перлитовите находища и се разбра, че поляци, германци, французи и италианци пей давали за такъв перлит. Тогава започнаха да строят и фабриката, а тя заедно с перлита взе да гълта и много работна ръка, та повечето от мъжете оставиха тютюна на жените си и се хванаха на работа в Перлита, както помежду си нарекоха предприятието. По онова време ламаринената кръчма още не бе построена и имаше само едно бюфетче на гарата, където работниците се отбиваха да изпият по някоя и друга бира на крак със сандвич за мезе. Сандвичите дойдоха по тези места, така да се каже, на обменни начала - местните хора показаха на Европа как се прави истински перлит, а Европа ги научи как се правят сандвичи, които те ядяха не защото чак толкоз им харесваха, нито пък ги засищаха, а защото за пръв път виждаха такова нещо и се чувстваха задължени да му се преситят. Иначе, според тях, най-доброто мезе за бирата си бяха и си оставаха кебапчетата и затова след време закриха бюфета и построиха ламаринена кръчма с голяма, истинска скара за дървени въглища. Хем по-широко, хем столове и маси наредиха, та да не пият и дъвчат работниците прави като коне, хем голям хладилник за бирата инсталираха и най-важното - още през първия ден задимя скарата и от тогава, та до днес, ако не друго, то студена бира и топли кебапчета в тази кръчма винаги имаше. Точно тук Михо се запозна с бъдещата си жена - едно осемнайсетгодишно момиче, което току-що бе завършило гимназия и тъй като не могло да си намери другаде работа, а на тютюна му се виждало прекалено тежко, дошло тук да продава бира и кебапчета на работниците от Перлита. Така между студената бира и топлите кебапчета, те се запознаха. После Михо започна все по-дълго и по-дълго да се заседява пред бюфета, а разговорите между двамата да стават все по-тихи и по-тихи, докато един ден той едва дочака момичето да затвори заведението, хвана го за ръка и го отведе у дома си. Оттогава Михо сън не го хвана повече, нито пък работа му се похващаше. Още не беше слезнал в бункера и работата му беше чиста и лека - електротехник по поддръжката. Все му се струваше, че усмивките на младата му жена не са само за него и постоянно се озърташе и душеше като копой, а когато беше нощна смяна, винаги намираше причина да прескочи за нещо до дома: все някоя от тия перлитени маймуни ще е, но само да има късмет да я пипна аз на дамар... После престана да кани и приятели у дома си, след което накара жена си да напусне работата в кръчмата и накрая вече слезна в бункера - повече пари даваха, а и най-важното, че нямаше нощни дежурства.

10.

За разлика от друга вечер, днес Михо вече половин час се въртеше неспокойно в леглото. Нещо пъдеше съня му от клепачите му, нещо, което през деня се бе промъкнало незабелязано под кожата му и за пръв път от толкова години не му позволяваше да заспи веднага щом опре глава о възглавницата. Години наред подобно нещо не му се бе случвало, а ето че днес... Какъв ден бе днес? - най-обикновен... като всички онези безбройни останали дни, които той вече години наред пропускаше незабелязани покрай себе си... не, не беше като другите днешният ден, не беше: обикновено след обяд той си дремваше около час, а днес за малко не полудя през този час, за малко не си разби главата о бетона, когато внезапно проумя, че няма при кого да отиде, но вместо това разби челюста на циганина, после... светкавица проряза съзнанието му... после отново се случи нещо, което не се бе случвало от години насам - жена му не се сопна още от прага за ракията, а вместо това го попита уморен ли е, после приседна на масата до него и докато той бавно се хранеше, на няколко пъти го попита харесва ли му храната, попита го дори дали не му е сухо на гърлото и му наля чаша бира...

11.

Оттатък, в кухнята, все още се чуваше потропването на чинии и плисък на вода, после всичко утихна и след малко, за пръв път от пет години насам, Михо усети кога си ляга жена му. Усети топлината й и учестеното й дишане. Спомените нахлуха в стаята и тъмнината сякаш закипя от най-различни гласове. Запуши с длан ушите си, но гласовете продължаваха да кънтят и да пронизват черепа му, а тежестта в стомаха му ставаше все по-непоносима и той отново изпита непреодолимо желание да вие, да вие от болка и от страх, от вина, да вие като единак, за да заглуши пронизващото ехо на един вик от миналото...

... през една такава вечер, точно преди пет години, Михо научи, че е дошло време да става баща, но радостта му беше краткотрайна, защото тогава жена му се усмихна и той си спомни, че така тя се усмихваше на всички работници от Перлита, докато им завиваше кебапчетата или подаваше шишето изстудена бира...очите му се свиха, а ръката, която само допреди секунда галеше корема на жената, се превърна в огромен юмрук..."че как от кого е?... че нали само ти си ми мъж... твое си е..." - заотстъпва плахо към кревата слисаната жена, но юмрукът му я изпревари и тя се строполи на пода, а учудената й усмивка и по детски наивният и нищо неразбиращ поглед още повече вбесиха Михо и ритниците му заваляха върху повалената жена, която отначало стенеше, плачеше, молеше се, но яростта и ревността бяха оглушили мъжа и той риташе, където свари и псуваше, каквото му дойде наум... жената престана да усеща болката, но в замяна на това в нея бавно започва да зрее злобата до онзи миг, когато тя събра сетни сили и неочаквано ритна мъжа си в слабините... ревът му бе животински, уплахата разшири зениците му, а връхлетялата слабост го накара да приседне, а после, с ръце на слабините и той се свлече до нея..."кучко ниедна, кръвчицата ти ще изсмуча" - сякаш змия изсъска до нея, жената инстиктивно се отдръпна от него и виновно се присви в ъгъла... това се случи на петнайсти август, а до края на месеца тя излезе от болницата, но повече не можеше да бъде майка...

12.

Най-сетне Михо разбра, че тази вечер няма да може да заспи и стана. Намери в тъмното цигарите и запали. Жена му също се размърда.

- Днес е петнайсти август - плахо изтъня в мрака гласа й.

- И какво от това? - без никаква злоба й се сопна Михо.

- Нищо - примирено въздъхна жената и се сгуши в единия ъгъл на кревата.

Михо смукна още няколко пъти от цигарата и я загаси. Стана тихо, толкоз тихо, че ушите му пропищяха.

- Искаше да кажеш нещо? - опита се да прогони тишината той.

Жената не отговори, а тишината отново започна да се нагнетява и да става по-плътна от мрака. Ушите му продължаваха на пищят.

- Кажи де, какво от това като днес е петнайсти август?

Тогава жената неочаквано изхлипа.

- Аз пък си мислех, че като ти кажа, ти и сам ще се сетиш.

- Какво толкова да се сещам?

- Ами това, че точно на този ден... преди пет години...- жената се задави в сълзите си и не можа да продължи.

- Хм...Значи вече пет години! - сякаш се учуди Михо.- И какво от това?

- Нищо.

- Тогава?

- Това е. Нищо повече - жената отново се сви в ъгъла си на кревата, а в стаята сякаш притъмня още повече и тишината придължи да да бучи в ушите на мъжа.- Просто днес проумях, че от пет години ние двамата сме мъртъвци.

- Мъртъвци... Как така? - сепна се мъжът.

- Много просто... Един за друг, за хората, за целия град, за целия свят...От пет години вече. Исках да кажа, че живеем като истински мъртъвци.

- Живеем като мъртъвци... - като ехо отекна гласът на Михо.- Като мъртъвци...Знаеш ли, че някой ден наистина мога да се вкочаня в онзи проклет бункер и никой няма да разбере за това, нито пък ще ме потърсят, докато не дойде време за заплата... А дали мъртъвците като нас, се страхуват от истинската смърт? И как така живеем като мъртъвци?

- Не знам, но така го усещам аз как живеем двамата: ти погребан в оня твой бункер, а аз - в тази къща... Дори и една пощенска кутия си нямаме. Пет години вече...Трябва най-сетне да се махнем оттук. Още утре трябва да заминем нанякъде и там... - жената унесено вече кроеше планове за тяхното бъдеще, а Михо слушаше без да я прекъсва и преглъщаше тежко и мъчително.

- А дали мъртвите имат бъдеще? - някак си тревожно прошепна той и плахо, за пръв път от пет години насам, погали жена си по разпуснатите коси.

Обратно към: [Данаил Парнаров][СЛОВОТО]

© Данаил Парнаров. Всички права запазени!