напред назад Обратно към: [Данаил Парнаров][СЛОВОТО]



Чаша шампанско


Да изпие чаша леко изстудено шампанско в приятно затоплена вана - това баровско желание връхлетя Стоян Колев за пръв път в средата на декември 1996 г., когато цените пощуряха, а хората едва събираха пари за единия хляб. Спомняше си, че беше в един петък, защото Женския пазар бе чумаво безлюден. Само тук-таме щъкаха угрижени хорица, които се препъваха безпомощно в избуялите цени и продължаваха по пътя си - ни картофи купили, ни лук помирисали. А тишината, обгърнала пазара, бе толкова необичайна, че дори и самите продавачи несъзнателно шепнеха. Внезапно някакъв прегракнал и продран глас пробуди пазара.

- Дайте ми жив комунист и ще го разкъсам с истински мерак още тук - свирепата и кръвожадна закана нямаше нищо общо с първоизточника й: слаб и попрегърбен човечец, облечен само с протрита вълнена риза под омачкан шушляков елек, въпреки режещия студ и ситния дъждец.

Стои си освирепелият човечец до чешмичката и се оглежда с надеждата, че някой наистина доброволно ще признае срамната си и почти престъпна партийна принадлежност или поне, че някой от присъстващите услужливо ще му посочи подходящ обект за неговите канибалски въжделения.

- Няма, а? Сега вече няма... Нали? Днес няма... А едно време колко комунисти само имаше... - и кой знае защо при този спомен, той бавно облиза долната си устна, а после внимателно я обърса с опакото на дланта си. - Тогава от комунисти човек не можеше да се размине. Половината китайски народ можеше да изхраним с тях... А сега всички мълчите ли, мълчите, а?...

Наистина - хората мълчаха, а продавачите шепнешком, сякаш с чувство на вина, рекламираха стоката си.

- Няма вече комунисти. Изпокриха се - мимоходом отговори някой на кандидат-канибала, зъзнещ край чешмичката.

- Вярно. - след кратък размисъл се съгласи освирепелият човечец, въпреки че физиономията и цялото му опърпано излъчване издаваха душевната му благост и готовността му да разцелува дори и Бостънския удушвач, стига той случайно да се появеше на Женския пазар.- Комунисти вече може и да няма, ама социалисти има, нали? Дайте ми тогавава поне един жив социалист и ще видите вие има ли някаква разлика... - с лекота реши кандидат-канибалът, сякаш от години любимото му занимание бе в пазарен ден да разкъсва живи социалисти насред пазара.

Човечецът изчака минута, две, но след като отново не се появи обект на неговите въжделения, се наведе, пи една чешмяна вода и докато бавно бършеше брадичката си, не престана да върти очи, навярно за да не пропусне някой случайно преминаващ наблизо социалист.

Междувременно дъждецът го обърна на сняг, човечецът потрепери веднъж, дваж, загърна се в шушляковия си елек и се запъти към централния площад, където хиляди хора се събираха на митинг, за да поискат оставката на правителството.

Стоян Колев го изпрати с поглед и реши, че преди да отвори бутилката леко изстудено шампанско в затоплената вана, непременно трябва да се отбие в кварталната кръчма и да разкаже горната случка. Там постоянното присъствие го изслуша с изключително внимание и между две гроздови ракии, дълбокомъдрено гласува резолюция, че времето днес съвсем не е подходящо за шампанско, а номерът с ваната си е чиста проба глезотия.

За втори път на Стоян Колев му се допи леко изстудено шампанско в затоплена вана навръх Осми март. Отново бе студено и режещият студен вятър го пришпорваше към дома, без да му дава възможност да поглежда някого или нещо встрани.

- Господине, господине! - внезапно го извади от забързаността му нечий звънък глас и някой силно го задърпа за ръкава.

Дванайсет-тринайсетгодишна циганка бе вперила в неговаклите си очи и докато Стоян Колев се усети, тя вече здраво се бе вкопчила в лявата му ръка.

- Много добър хабер те чака, господине. От много хубаво място ще знайш. По очите ти познах още, а ръката същото казва... Дай триста лева, господине и всичко си казвам. Аз много познавам, ще знайш. И цярове за магии знам. Пък на тебе магия са правили... Черна магия, щото си много убав. Ама ще я развалям, ако кажеш... Само още двеста лева трябва за даваш. За един хляб колкото... Да ти гледам, господине,а?

Стоян Колев със сила отдръпна ръката си и понечи да продължи по пътя си, но мургавата девойка не се предаваше и стръвно го улови за лакътя.

- Пък ако не вярваш, няма да ти гледам, господине. Може и друго, ако искаш... Аз всичко мога, господине. И то колкото един хляб струва. Ей тука е къщата, господине. Няма и сто метра... Жената е силно мой човек.За петстотин лева, господине...

Мъжът хвана девойчето за ръка и мълчаливо я поведе към най-близката хлебарница, където купи два бели хляба, сложи ги в найлонов плик и все така, без дори и дума да издума, й ги подаде. Момичето го гледаше, изпаднало в истинско недоумение, и сякаш не знаеше да си ходи ли по пътя или да тръгва с него. Той настойчиво я избута от магазина и я остави да се чуди на тротоара. После купи един карамфил и се отби в кварталната кръчма. Пред учудените погледи на постоянното присъствие, подаде карамфила на Ленчето и я целуна.

- Празник й е все пак - обясни постъпката си той.

- Вярно бе... - удариха се по главите останалите и едва сега проумяха защо Ленчето така загадъчно бе почерпила с по една гроздова всеки уж за добре дошъл.

После, след като всички поотделно разцелуваха Ленчето, Стоян Колев им разказа за мургавата врачка. Постоянното присъствие дълго умува и накрая, резолюцията, която единодушно прие, бе в смисъл, че ако времето бе подходящо за шампанско, то би било задължително първо врачката да бъде поизплакната във ваната.

За трети път шампанско му се допи на рожденния му ден; този път вече няма да има кой, нито каквото и да е, което да ми попречи по някакъв начин, закани се Стоян Колев още сутринта и веднага след работа, на връщане у дома, дори побърза да си купи бутилка евтина бяла "Искра". И действително, по пътя нищо не му се случи. До... контейнера пред техния жилищен блок, в който забеляза някакъв старец да рови с настървение. Първоначално не му обърна внимание - по всяко време на деня, все някой се ровеше в боклука. Но когато старецът се изправи, в паметта на Стоян Колев нещо прещрака и той позна класния си ръководител до осми клас.

- Здравейте, учителю!... - стъписано, виновно, но и учтиво го поздрави.

Старецът го изгледа с избелял и явно невиждащ поглед, извади голям черен найлонов плик от контейнера и бъбриво започна да се обяснява, че това било храна за петте кокошчици, които само му останали да щъкат из двора, след като преди половин година апаши, посред бял ден, го завързали и отмъкнали прасето и козата.

- Ама и тези отпадъци не стигат - въздъхна накрая бившият му учител. - До преди няколко години по два найлонови чувала храна вадех само от един контейнер. Затова тогава съвсем спокойно по три прасета гледах. А сега едва за пет кокошчици насмогвам...

Стоян Колев тихомълком му подаде бутилката шампанско, а на учудения поглед на стареца с чувство на вина отговори:

- За вас е. Днес имам рожден ден. Да се почерпите за мое здраве. Днес ви е времето да пиете шампанско. Утре за вас може вече и да е станало късно. А пък аз все още не съм си купил дори и вана, в която да го изпия.

 


напред горе назад Обратно към: [Данаил Парнаров][СЛОВОТО]

 

© Данаил Парнаров. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух