напред назад Обратно към: [Данаил Парнаров][СЛОВОТО]



Ямата


Площадът на провинциалното градче изглеждаше точно така, както трябва да изглежда площадът на един полузадрямал провинциален град - откровено безличен и безпомощно тъпо. А по време на национални празници и национални тържества изглеждаше дори безумно тъпо. Поне в живата провинциална памет на хората,а навярно и в историческата памет на градчето като цяло.

Изглеждаше тъпо вече десетилетия наред,въпреки грандиозните периодични напъни на поколения местни и столични архитекти да облагородят тъпата му провинциална физиономия.

Навярно това бе и причината изобщо да не оставя никакви следи в паметта на туристите; "А бе, как изглеждаше площадът на тези хора?" - започваха да се питат обикновено те, когато погледът им случайно уловеше през прозореца на автобуса табелата с името на градчето. Тогава ставаше ясно, че никой няма никакъв конкретен спомен. Дори и фотоапаратите не можеха по-късно да им помогнат, защото се оказваше, че никой, никога не се бе снимал на този площад.

Така си беше...

И навярно така щеше и да си да продължи още векове напред, ако не беше се появила онази дупка.

Отначало никой не й обърна внимание. Изглеждаше досущ като всички онези безброй обикновени и почти еднакви дупки, които работниците от ВиК по традиция оставят подир себе си след всеки ремонт на водопреносната мрежа. Беше и толкова незабележима, че няколко недовиждащи пенсионери се препънаха в нея: двама си навехнаха леко глезените, а един успя дори си счупи бастуна. Пенсионерът с навехнатия глезен се закани, че ще съди Общината - така било в Америка, всеки имал право да съди всекиго за нанесени морални и материални щети. И във вестниците го пишело, разпалено уверяваше наборите си в градинката той: "Ще видите вие, как ще ги одрусам зверски аз тези общинари. Поне с хиляда лева нови пари ще ги одрусам, че да ме запомнят. И дъщерята така казва..."

Но наборите му клатеха скептично глави и охлаждаха ентусиазма му:"Първо, ние живеем в България и второ-Общината за нас е като държавата, а ти знайш ли как се съди Държавата?" - питаха риторично те, подир което дълбокомъдрено му обясниха, че Общината няма никаква вина, защото по закон ВиК трябвало да си оправя дупките.

"Тогава ВиК ще съдя и осъдя, но аз този крак току-така няма да го оставя" - продължи да се кани пенсионерът с навехнатия глезен.

"Съди ги, когото и колкото искаш съди и осъждай, щом имаш бол време и пари" - подкрепиха го солидарно съседите по пейка и само подир минута вече бяха забравили за предстоящата жестока съдебна разправа на набора им с всемогъщото ВиК.

Малко по-късно забравиха и за дупката. Пенсионерска им памет...

Но от това, че никой не запази спомен за появата й, дупката не стана по-малка. Напротив - увеличи се. И една ранна утрин приюти двама от последните посетители на нощния бар. Единият дори си счупи крака, но не срещна никакво съчувствие от страна на обществото, извън оказаната му конкретна бърза медицинска помощ:"пияница, пък после дупките му виновни", пренебрежително сбърчи нос иначе красивичката медицинска сестра, докато си миеше ръцете от гипса. Самият пияница, когато изтрезня, не си спомняше нищо и с учудване се взираше в гипсирания си крак. Алкохолно безпаметие...

Дупката продължи бавно и незабележимо да се увеличава, а хората някак си свикнаха с нея и започнаха да я заобикалят. Една дупка в повече или по-малко по пътя между работата и дома им изобщо не бе в състояние да наруши дълголетния им всекидневен ритъм, изпъстрен с какви ли не други дупки.

По някое време се зададоха избори и централният площад се оживи от непрекъснати и почти застъпващи се един с друг, митинги. Погледнат отвисоко той изглеждаше като мравуняк с една кръгла плешивина, подобна на обръснато теме на католически монах. Тази тонзора беше дупката,която се бе превърнала вече в яма.

Тогава, в онова предизборно време, в нея безследно потъна един политически лидер, но почти никой не обърна внимание на това произшествие, защото Градът и Държавата бъкаха от политически лидери и степента на наситеност бе такава, че изчезването на едни от тях дори и не се забеляза, както никой не забеляза дори и когато Ямата погълна цялата му партия. Политическо безпаметие... И без това политическата памет е една от най-късите.

За пръв път се вдигна по-голям шум около Ямата, когато в нея пропадна едно дете: "Прав бил наш Цоньо, когато искаше да съди ВиК-то" - спомниха си тогава пенсионерите, прекръстиха се и за всеки случай тихо промълвиха лека му пръст...Родителите на момчето отидоха веднага в полицията, където им каэаха, че по закон трябва да изчакат 24 часа, преди да го обявят за издирване, а след 24 часа им поискаха негова снимка и наистина го обявиха за издирване, но единствено местният вестник свърза Ямата с изчезналото дете и проследи историята на дупката.

От Общината веднага поставиха ултиматум на водопроводните специалисти и те изпратиха един камион с работници да запълни и покрие Ямата. Работниците я огледаха и докладваха, че тази работа е по-дебела отколкото изглежда и поискаха един самосвал. Цял ден самосвалът изсипваше пръст в Ямата , но когато се стъмни все едно, че никой нищо не бе работил.

Няколко дни по-късно, през нощта, в нея потъна и един заблудил се турски ТИР.Тогава площадът осъмна окупиран от полицаи и журналисти с камери, микрофони, касетофони и химикалки, както и стотина безработни зяпачи.На следващия ден Града с неговата Яма бяха централна тема в новините на всички национални медии,но не заради изчезналото преди седмица момче, а защото се предполагаше, че турският ТИР превозвал огромна пратка хероин. Междувременно няколко бетоновоза безспирно се опитваха да запълнят Ямата, но резултатът в края на работното им време бе същият като предния ден, въпреки че извозиха дневния капацитет на общинския бетонен център.

След като цяла седмица Вик, заедно с Общината, се мъчиха да зарият Ямата, най-после вдигнаха ръце и помолиха Държавата да им помогне. Държавата, съвсем по държавнически, естествено най-напред изпрати специална комисия от експерти, които на място да се запознаят с проблема, да анализират ситуацията и да набележат предварителни мерки за овладяване на ситуацията, докато... А бе, съвсем накратко - държавническо безвремие...

Докато специалистите се запознаваха с Ямата, Общината я огради с парапет. След дълго умуване държавните експерти решиха да проучат въпроса в дълбочина и командироваха група опитни спелеолози, които професионално да се гмурнат в Ямата. Пещерняците се гмурнаха, но повече не се показаха. Докато ги чакаха, държавните експерти задължиха Общината да огради Ямата с масивна желязна ограда, защото бездомните кучета бяха разбрицали паянтовото парапетно ограждение, а освен това и да я боядисат в оранжевожълто, раирано с черни ленти.

Вече никой не правеше митинги на площада, защото Ямата от една симпатична тонзорка се бе превърнала в масивна плешивина и бе погълнала по-голямата част от него.

В замяна на това той пък се превърна в най-оживения провинциален площад на света, защото междувременно всички вестници почти непрекъснато пишеха за Ямата, телевизиите излъчваха едва ли не серийно репортажи и градът вече за постоянно бе изцяло окупиран от туристи и телевизионни екипи. Особено, когато няколко седмици след изчезването на турския ТИР, в центъра на столицата, като за капак разстреляха публично един от наркобосовете в Държавата.

Вече никой от туристите, когато напускаше града, не се питаше как е изглеждал площадът му. Напротив, възклицанията бяха единодушни и всеобщи: "Ей, ама страшен площад, а!!! И каква само яма...Като същинска ламя ненаситна е зейнала в средата му."

Но Ямата се оказа по-страшна дори и от приказна ламя и докато държавната експертна комисия, натоварена с разрешаването на проблема заседаваше, тя окончателно погълна целия площад, заедно с масивната оранжевожълта, раирана в черно, метална ограда.

Тогава дойдоха представители на "Гинес", за да регистрират града като единствения в света, който вместо централен площад има яма,която като космическа черна дупка бавно го поглъща. Регистрираха го без проблеми,а хората, живеещи в близост до бившия площад масово се изселиха и съвсем навреме, защото Ямата продължаваше да расте. Ненаситната й лакомия явно нямаше предел...

Останалите хора от града също се замислиха и започнаха вълнообразно да се изселват, без дори да изчакат пълзящия ръб на Ямата да оближе дворовете им. Градът опустя - напуснаха го дори и кучетата от крайните квартали. Скоро щеше де се превърне в една огромна бездънна Яма.

Държавната комисия се събра на последно заседание и членовете й единодушно взеха решение градът да се заличи от географската карта на Държавата: "Няма град - няма проблеми!" - почти тържествено обяви Председателят й и с видимо облекчение затвори последната папка с експертни доклади.

- Но нали ненаситната Яма остана... И продължава да расте. И то точно в центъра на Държавата... - опита се да възрази един от членовете на Комисията, но веднага се замисли и също затвори папката пред себе си, после махна с ръка, сякаш се опитваше да прогони досадна муха и я вдигна, за да гласува, заедно с другите, за заличаването на Града от географската карта на Държавата.

Явно бе пресметнал за колко време ямата ще погълне държавата и явно годините му се сториха достатъчно отдалечени от днешния ден, за да бие тревога точно днес, когато всички най-сетне бяха намерили решение за града.

В крайна сметка, от цялата тази история най-много пострадаха журналистите и туристите: журналистите изгубиха един постоянен източник на новини и хонорари, а туристите отново няма къде да се снимат за спомен.

 


напред горе назад Обратно към: [Данаил Парнаров][СЛОВОТО]

 

© Данаил Парнаров. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух