напред назад Обратно към: [Летуването на един чудак][Стойчо Биячев][СЛОВОТО]



Лятото на духовното пробуждане


(предговор към второто издание)

 

Радвам се, че съдбата ме срещна с творец като Стойчо Биячев. Признавам умората си от претенциозните четива, тъй като в последните години литературата ни сякаш се впусна да наваксва изгубеното по време на тоталитаризма и затъна в подражателство, в неумело следване на отдавна излезли от мода литературни модели. Затова съм зажаднял за красива класическа проза, която прониква в психиката на човека и ни предлага изпълнени с динамика и обрати истории, случващи се на търсещите люде. Когато пишех предговора за втория роман на белетриста „Под знака на Талиона“ си давах сметка, че той е усвоил най-важното от „този труден занаят“: умее да разказва занимателно, но да не превръща фабулата в самоцел. Най-важното за него е да открива запомнящи се герои със сложни биографии, да ги сблъсква в драматични взаимоотношения и упорито да търси пътеки към нравственото съвършенство, една крайно дефицитна в наши дни стока. Несъмнено, заради неоспоримите си достойнства и на разказвач, и на мислител Биячев намери широка читателска аудитория, а това е причината днес отново да се върнем към посланието на първия му роман, да проверим дали „Летуването на един чудак“ е издържало проверката на времето. Вероятно си спомняте, че „Под знака на Талиона“ беше една съвременна притча за нарушаването на „божиите заповеди“, за изневярата и подлостта, за начините, по които доброто трябва да отстоява правата си. Затова и бях нарекъл предговора си към тази творба „Ноктите на доброто“.

Несъмнено това е една от темите, които особено силно занимават въображението на писателя, но той е преди всичко майстор на панорамните картини. Възхищавам му се, че успява от на пръв поглед обикновените случки и конфликти да извлича надвременното. „Летуването на един чудак“ можеше да бъде великолепен криминален роман. Двама мъже с еднакви инициали са объркани от днешните мутри, а единият от тях лежи в болница след тежка автомобилна катастрофа. Какво крие той, кога и защо се е замесил в нечисти афери? Докторът на техническите науки, който заема стаята му в курортното селище „Делфините“ иска да стигне до истината. Всъщност той е човек, който магнетично се стреми към всички удобни и неудобни истини, опитва се — както в научните си експерименти — да въведе яснота в отношенията си с хората и е един съвременен Дон Кихот, що се отнася до невероятния си нравствен максимализъм. Анкетата, проведена от Симо Коев бързо излиза от руслото на чисто криминалното: той се движи сред мъже и жени, всеки от които е скрил в душата си някаква измъчваща го тайна. Това „курортно“ общество от приятели, нови познати, фатални жени и привлекателни красавици е всъщност своеобразен микромодел на нашия свят — във всичките му дълбоки противоречия, съмнения, страхове, но и надежди. Биячев е майстор на портретите, той не се задоволява само с речева характеристика на героите си, а внимателно прониква във вътрешния им свят, в миналото им, търси истината за характерите им в цялостното им лично и обществено развитие. Затова и постепенно образите стават за нас по-интересни от самата интрига (въпреки че до края тя поддържа вниманието ни). Свикнали и почти примирили се с повърхностните отношения, както между половете, така и въобще между индивидите, ние, читателите, също отначало възприемаме Коев като „чудак“. Той не само изслушва и разбира събеседниците си, но и невероятно сладкодумно умее да разговаря с тях за сериозни, значими проблеми. В романа ще открием много диалози, посветени на основополагащи философски и обществени въпроси: от нюансите на любовта (секс — изневяра — привличане — духовност) до биологичните промени в съвременния човек и до политическите реалии на посттоталитарния свят. Обикновено есеистичните отклонения в модерната проза са „табу“, но в повествованието на Биячев те нито за миг не доскучават, защото са умело вплетени в тъканта на текста. Постепенно не само главният герой, но и неговото обкръжение ни стават близки, запознаваме се с биографиите им, за да установим, че това за характерните лица на научната ни интелигенция, главните носители на духовната промяна, за която всички мечтаем. Никой от тях не омаловажава тежките проблеми, затова и диалозите непрекъснато са напрегнати, драматични. Особено интересни са женските образи: от „раната“ в миналото на героя, архитектката Камелия, която му показва колко се страда от изневяра, до изгубилата вяра в мъжете красавица Дора, изповядваща хищническата идеология, до фината, романтична музикантка Вера — та до привлекателната, земна, изпълнена с добродетели Надя: това са все запомнящи се лица, представящи ни многоликата и загадъчна същност на Жената.

Вече съм писал за достойнствата на Биячев: да не предлага елементарни решения, да дълбае като със скалпел в подсъзнанието ни, да превръща нас в „съдии на самите себе си“. Убеден съм, че всичко това ще откриете и в тази необикновена творба, караща ни да повярваме, че, за щастие, чудаците не са се свършили, че техният потенциал е всъщност богатството на нашата нация, че ако всички започнем да гледаме така максималистично на себе си и на живота си както го прави Симо Коев, може би все още не е късно да се спасим, да излезем от тресавището, в което толкова десетилетия живуркаме. Между забавата и философията Стойчо Биячев ни предлага широка панорама на епохата ни, не ни остава нищо друго освен да го последваме доверчиво — и да очакваме от него нови проникновения за страдащата и възраждаща се душа.

 

Георги Цанков

 


напред горе назад Обратно към: [Летуването на един чудак][Стойчо Биячев][СЛОВОТО]

 

© Стойчо Биячев. Всички права запазени!


© 1999-2022, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух