напред назад Обратно към: [Летуването на един чудак][Стойчо Биячев][СЛОВОТО]



Пролог


В ярката светлина на фаровете мокрият асфалтов път изглеждаше като безкрайна тъмна лента, която стремглаво се носеше срещу колата и със свистене изчезваше под гумите й. В синхрон с нея отляво и отдясно профучаваха крайпътните дървета и стълбове, които се втурваха в осветеното пространство, за да изчезнат миг след това отново в мрака. Като метроном, отмерващ бързият ритъм на движението, чистачките се мятаха припряно по предното стъкло вече без всякаква нужда — дъждът отдавна бе спрял.

Но на човека зад волана, застинал в напрегната и неудобна поза, не му беше до чистачките. Десният му крак настойчиво натискаше педала на газта, а левият, запънат нейде под съединителя, нервно потрепваше в коляното. Беше се навел напред доколкото позволяваше предпазния колан, ръцете му здраво стискаха кормилото, късогледите очи вторачено се взираха през очилата в пустия път. Но погледът му често отскачаше към огледалото за обратно виждане, в което на фона на непрогледната тъмнина отзад играеха две ярки далечни светлинки.

Тези светлинки според наклона и извивките на пътя отслабваха или ставаха по-ярки; изгубваха се и се появяваха отново, но неизменно го следваха и това продължително, натрапчиво присъствие бе започнало да го тревожи.

Забеляза ги скоро след като премина от оживената крайбрежна магистрала на спокойния обходен път зад ниските възвишения на запад. Изглежда бяха фаровете на лек автомобил. Би могло, разбира се, да е пикап, потеглил да зарежда заведения в крайморските курорти. Или микробусче със закъснял екип командировани, тръгнали да търсят подслон из крайпътните мотелчета. И все пак, най-вероятно бе да е лека кола. Може би задържани от дъжда летовници се завръщаха от града в почивната си база и също бяха предпочели по-малко натоварения маршрут. Или местни жители се прибираха у дома с колата си — възможно и с такси, ако бяха пийнали порядъчно...

При съществуващите обстоятелства, обаче, всеки автомобил, появил се зад него по този страничен път, будеше съмнения и безпокойство. А безпокойството му порасна и се превърна в тревога, когато подмина първите няколко разклона и селища, а светлинките неизменно проблясваха в огледалото.

Това би могло да означава, че го преследваха. Беше малко вероятно и все пак...

Тръпки полазиха гърба му при мисълта, че зад него са хората, с които най-малко желаеше да се срещне на пустия път в полунощ. И от които считаше, че се е избавил, като напусна града под прикритието на тъмнината и проливния дъжд. Но ако бяха те, срещата изглеждаше неизбежна — както и да пришпорваше старичката „Шкода“ светлинките бавно, но сигурно скъсяваха разстоянието и сега бяха на по-малко от километър зад него.

Опитваше се да се успокои, като си повтаряше, че вероятността да го преследват бе толкова малка, че почти граничеше с абсурд.

Първо, беше ги видял в града, но това още не значеше, че са го забелязали и разпознали преди да се скрие в най-близкия магазин. Особено след като очакваха да е все още в столицата...

Второ, не можеха да го идентифицират по колата. Защото „Шкода“-та бе взел „на заем“ от паркинга на ваканционното селище, където пребиваваше през последните дни.

Трето, никой не знаеше, че още утре — впрочем, вече днес! — трябваше да отпътува като турист за Истанбул. А документите си бе получил преди часове на гишето „до поискване“ в пощата.

Четвърто, нямаха доказателства, че „стоката“ е у него, а за другото въобще не знаеха — не можеха да знаят!

Беше се погрижил всичко да е изпипано както трябва, а с намеренията му бе запозната единствено Лидия. И то само отчасти — доколкото касаеха двамата.

Въпреки тези доводи, тревогата му растеше с всеки изминат километър, а неизвестността го гнетеше повече от угрозата на реалната опасност. Затова когато пред фаровете изплува четириъгълна синя табела, която указваше поредния разклон вдясно, решението бе взето мигновено. Кракът му се премести върху спирачката и рязко, продължително я натисна. Ръцете завъртяха волана, бързо движение изключи най-после и ненужните чистачки. Щеше да се оттегли по страничния път, за да пропусне следващия го автомобил, преди да се върне и да продължи. Жалко, че бе в открито поле, инак би могъл само да завие и да изчака с изключени светлини.

По отклонението пое по-бавно, за да не се отдалечи твърде много. И все пак бе достатъчно далече от главния път, когато спря и със затаен дъх впи поглед в огледалото. В настъпилата тишина слабото бръмчене на двигателя се смесваше в ушите му единствено с тревожните удари на учестения му пулс.

Задният автомобил, бързо стигнал до разклона, намали ход и сви по него.

Тревогата му прерасна в паника. Задвижи незабавно колата и рязко натисна газта.

Разбира се, можеше да бъде и чиста случайност — другият да пътува към някое от селищата, чиито светлини мъждукаха по склоновете на насрещните хълмове, а той просто да се бе оказал пред него. Възможно и съвсем правдоподобно обяснение! Но някакъв вътрешен глас го предупреждаваше да не се заблуждава — бяха го видели и проследили, а сега го преследваха!

Изведнъж му стана горещо и задушно, по челото му избиха капки пот. Отвори прозорчето до себе си и в купето шумно нахлу струя свеж, прохладен въздух, наситен с влага и аромата на полски билки. Почувства се по-добре, плъзна поглед върху таблото, където индикаторите излъчваха слаба, спокойна светлина. Гориво поне имаше...

Само че място за успокоение нямаше — бяха по петите му! Не знаеше какво точно са му отредили, ако го настигнат... Но каквото и да беше, нямаше да е за добро!

Тръсна неволно глава и сви устни. Разбира се, най-напред ще го принудят да спре, като натикат „Шкода“-та в канавката... После ще го измъкнат навън и ще започнат да го разпитват и обработват — методично, хладнокръвно и жестоко — докато дойде спасителното безсъзнание. Ще се опомни захвърлен в колата или край пътя и ще идва на себе си бавно, мъчително, със соления вкус на кръв в устата и с парещите болки от ударите в главата и ребрата. Разбира се при положение, че са го оставили жив... В едно бе сигурен — нищо нямаше да им каже!

Засега виждаше един възможен изход — да запази дистанцията, докато по обходни пътища се върне отново в града, а там да спре и да избяга, да се скрие някъде. Нещо което тук, в откритото поле, бе просто невъзможно.

Пътят сега се виеше като змия между ниските възвишения, а настилката бе груба и на много места разбита, така че преследвачите не можеха да използват достатъчно предимството на явно по-мощната си машина. Това му позволяваше да запазва преднината. Още на първия разклон сви отново към града и когато колата зад него направи същото, вече нямаше никакви съмнения. Той бе преследвания дивеч, а зад него с очи светещи в мрака се носеше хищникът, готов да го разкъса... При други обстоятелства подобна асоциация би го накарала да се усмихне, но сега никак не му беше до смях! Натискаше газта до краен предел, пръстите му се бяха впили до болка в кормилото. Страхът бе изострил рефлексите му и старата таратайка вършеше в ръцете му чудеса. От напрежение вратът му се бе схванал, струйки пот се стичаха по гърба му, стомахът му болезнено се свиваше. Но разстоянието между двете коли оставаше почти неизменно и това поддържаше надеждата му, колкото и малка да беше тя, че ще успее да се изплъзне...

Разбра, че няма да вземе завоя когато беше вече твърде късно. Може би тревожните мисли отвлякоха за миг вниманието му или напрежението и умората бяха причината. Ако пътят беше сух навярно все пак щеше да се справи, защото успя навреме да натисне спирачките. Завоят не беше много остър, липсваше дори предпазен парапет, но твърде голямата скорост поднесе колата по мократа настилка и я изхвърли в съседната нива. Нямаше време дори да изпита уплаха. Вкопчи се във волана, усети че се преобръща — веднъж, втори път. Последва тежък удар — и загуби съзнание.

След по-малко от минута на банкета преди завоя спря стар „Опел“ и освети с фаровете си шкодата, която със смачкан покрив и изкривена задна врата стоеше на колелата си няколко метра встрани от шосето. Към нея веднага се спуснаха двама от пасажерите на „Опел“-а, а третият остана на мястото до шофьора и запали цигара, облакътен на отворения прозорец.

Почти четвърт час двамата, въоръжени с джобни фенерчета, обстойно претърсваха катастрофиралата кола — преровиха щателно купето, пребъркаха водача, увиснал в безсъзнание на предпазния колан, отвориха не без усилия деформирания багажник, надникнаха в отсека на двигателя и под каросерията. После видимо разочаровани се върнаха обратно.

— Е? — попита лаконично мъжът вътре, който допушваше втора цигара. — Нищо ли няма?

— Нищо! — отвърна по-високият от двамата.

— Птичето се е готвело да хвръкне, шефе — отбеляза другият. — Има си новичък задграничен паспорт с виза за Турция. Ето го! — И като протегна ръка добави: — А този ключ беше в джоба му. Може и да потрябва!

Човекът с цигарата включи вътрешното осветление и огледа секретния ключ, на който висеше пластмасова табелка с цифрата „6“ и релефен надпис: „Хотел Чайка“.

— Имаш право, — кимна леко с глава и пусна ключа в джоба на шлифера си. — Само че трябва да намерим и вратата, която отваря. Колкото по-скоро, толкова по-добре.

Гласът му, нисък баритон, бе спокоен и мек и някак контрас-тираше със свъсения израз на лицето му, на което доминираха гъсти прошарени вежди, сключени над едрия месест нос.

— Документите не ме интересуват, видели сте каквото трябва. Сложете ги обратно в джоба му! Между впрочем, той как е?

— В безсъзнание, но ще го бъде! Нищо сериозно!

— Отървал го е колана — намеси се по-високият. — Карал е с колан!

— Похвално! — отбеляза насмешливо този, когото нарекоха „шефът“. — Ето защо трябва да се слушат инструкторите по шофиране! — И като захвърли през прозореца димящата цигара, махна с ръка към шкодата. — Сега, донесете го внимателно!

— Ама какво? — запита в недоумение високият. — С нас ли ще го мъкнем?

— Гледайте там — посочи „шефът“ надолу по пътя. Двамата проследиха движението му, за да видят фаровете, които бързо пресичаха полето. — Този ще бъде тук до две-три минути! Затова действайте! — И като се премести пред волана запали опела и го извъртя в обратна посока.

След малко, като изскърца със спирачките си, в самия завой спря товарна „ИФА“, а шофьорът — едър млад мъж в работен комбинезон — веднага се смъкна от кабината.

— Ха здравейте! — поздрави бодро и се наведе над водача на шкодата, който лежеше върху постлано на банкета платнище. — Тоя добре се е наредил! Жив ли е?

— Ще оживее, както изглежда — отвърна някой от тримата, застанали неподвижно до пострадалия.

— Изхвърчал на завоя, значи — констатира за себе си мъжагата. — Какво, пийнал ли е?

— Не е — отговори „шефът“. — Или поне не му личи!

— Трябва да е задрямал на волана тогава — компетентно предположи новодошлият. — Случва се! Вие какво, в града ли ще го карате?

Последва продължителна пауза.

— Тъкмо се чудехме как да постъпим — наруши мълчанието „шефът“. — В обратна посока сме, пък и много бързаме, а дъждът ни позабави... Навярно щяхме да го закараме все пак до града, човещина е! Ама ти, както виждам си нататък. Направи тази услуга и го вземи с теб. Ние ще помогнем да го нагласиш в кабината!

— Добре де — каза мъжагата без особен ентусиазъм, — ами как ще е с полицаите? Ще питат кои са го намерили, ще искат данните ви и освен това...

— Карай, все едно че ти си го намерил — прекъсна го „шефът“. — Пък и няма голяма разлика, ние спряхме две-три минути преди тебе. Нищо не сме му взели, документите и парите му са в джоба. Колата ще постои тук докато я приберат, по-смачкана няма да стане! А това ще е за услугата — извади той от някъде бутилка скъпо уиски.

Младият мъж огледа още веднъж внимателно пътя и колите и явно не откри нищо подозрително, защото взе бутилката и махна с ръка към пострадалия.

— Много благодарим и на добър път! — извика „шефът“, когато камионът потегли. После се обърна към останалите:

— Хайде, влизайте! Ние наистина сме в обратна посока — на юг към летовищата. Трябва да намерим този хотел „Чайка“!

 


напред горе назад Обратно към: [Летуването на един чудак][Стойчо Биячев][СЛОВОТО]

 

© Стойчо Биячев. Всички права запазени!


© 1999-2022, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух