напред назад Обратно към: [Летуването на един чудак][Стойчо Биячев][СЛОВОТО]



Глава 1. Героят се появява и завързва познанства, приема канени и неканени гости


— Хотел „Чайка“ ли каза?

Пазачът на паркинга при ваканционното селище „Делфините“ бе потърсил убежище от обедния пек в сянката на единственото дръвче, което самотно стърчеше пред редиците строени като на парад автомобили — едни лъснали на слънцето, други грижливо покрити от собствениците си с повече или по-малко избелели покривала. Беше възрастен мъж със съвсем бяла, късо подстригана коса и изпечено като тухла лице. Съненият поглед на воднистите му очи, който говореше повече за снощен махмурлук, отколкото за недоспиване, без особен интерес се спря върху новодошлия — мургав млад човек около тридесетте, набит и широкоплещест, в светлосин анцунг и бели маратонки, който бе гарирал преди минути „Трабант“-чето си в самото дъно на паркинга.

— Ей там е! — Без да помръдва върху стола си, пазачът лениво повдигна ръка и посочи с палец пред рамото си. — На височината отсреща сред боровете. Покривът му се вижда оттука. Само три хотелчета са в горичката, лесно ще го намериш.

— Не е много близо — отбеляза новодошлият, като прецени, че до боровите насаждения има почти километър. — Аз съм лесен — добави, като посочи пътната си чанта и черното дипломатическо куфарче в краката си. — Ами ако влачех цяла кола багаж — или път ситна челяд?

Мъжът, който дълго бе ровил из джобовете си, успя най-после да извади смачкан пакет евтини цигари и елегантна, скъпа газова запалка. Обяснението на това несъответствие беше просто — цигарите отговаряха на скромното възнаграждение за охраняването на паркинга, а запалката бе подарък от някой чужденец, получил пристъп на щедрост най-вероятно под въздействието на съответна доза алкохол.

— Тогава щеше да ми оставиш шофьорската книжка и щях да те пусна с колата. Само че до половин час трябва да си пак тука на паркинга. Закъснееш ли — получаваш си документчето срещу заплащане. Ей там пише колко е глобата!

— Строги порядки — констатира иронично другият.

Пазачът почука края на цигарата в пожълтелия нокът на палеца си, пъхна я в ъгъла на устата си и щракна запалката.

— Хубав или лош, такъв е редът братле — каза след като смукна дълбоко и изпусна тютюневия дим през ноздрите си. — Ама да ти кажа, имат право шефовете! Инак — пуснеш го да си закара багажа, а той вземе че паркира на алеята, сетне няма откъде да минеш! С чужденците по-бива, по-съзнателни са, ама с нашите не можеш да се разбереш с добро! Калпаво племе сме, пък после се сърдим...

— Добре, добре — примирително махна с ръка новодошлият без да прояви желание да обсъжда проблема. — Кажи сега, как може да се отиде най-пряко до хотела?

— Хващаш асфалтирания път покрай плажа, той води до там. Само че много заобикаля, за да е по-малък наклонът, подминава горичката и се връща чак откъм другата й страна. Затова като стигнеш тенис кортовете, веднага свий вдясно. Там има пътека по нанагорнището, в началото е със стъпала. Върви нагоре и няма как да сбъркаш!

Самотният летовник — новодошлият явно се числеше към тази категория почиващи — кимна, после вдигна багажа си и с лека, пъргава походка пое в указаната посока.

Вляво, зад високата метална ограда, се простираше широкият пясъчен плаж, а зад него бе безбрежната синева на морето. Плажът бе разположен в дъното на неголямо, уютно заливче и имаше формата на полумесец — в двата му края пясъчната ивица изтъняваше и напълно се изгубваше. На север заливчето опираше в широк, обрасъл в ниска растителност и вдаден в морето нос, а на юг — в стръмна канара, последвана във водата от цяла броеница обвити в белоснежна пяна буруни.

Минаваше пладне и морският бриз се бе засилил достатъчно, за да досажда на многобройните посетители, разположили се поединично или на групички върху златистия пясък. Във въздуха, заедно със солените пръски от прибоя, се носеха ситни песъчинки, които полепваха по намазаните с крем против изгаряне лица и гърбове, пудреха косите, хрускаха между зъбите. Загрижени родители подтичваха след надуваемите топки и поясчета, които вятърът бе измъкнал от ръцете на невръстните им притежатели и търкаляше към оградата. Шарените плажни чадърчета плющяха и застрашително се огъваха, а когато някое от тях се търкулнеше, изтръгнато от стойката си, сред околните настъпваше кратка, весела паника — най-вече сред тези, които дисциплинирано загаряха, изтегнати неподвижно по посока на слънцето върху постелките си или просто върху топлия пясък. Свели глави и с гръб към брега пушачите с мъка успяваха да съхранят между свитите си длани крехкото пламъче на запалката или кибритената клечка, предназначено за поредната цигара. Отделни пориви на вятъра отвяваха нечия широкопола шапка или разкриваха интимното бельо на онези вече облечени или обратно — още неразсъблечени дами, които не успяваха своевременно да притиснат полите на леките си плажни рокли. Така палавият „моряк“ поддържаше тонуса и доброто настроение на почиващите, докато грохотът на разбиващите се вълни през равни интервали от време заглушаваше шумната и весела глъчка.

Но, както е характерно за морския бриз, силите му намаляха с всеки метър отстояние от линията на прибоя и към границата на плажа вече не достигаха да надмогне жегата на летния ден. Затова, преди да измине и половината от пътя си, новодошлият остави багажа си и издърпа през глава горницата на анцунга си заедно с тениската си под нея. Застана неподвижно с гръб към морето, докато вятърът приятно охлаждаше сгорещеното му тяло и подмяташе етикетчето, привързано към пътната му чанта, на което под прозрачна пластинка се четеше: „дтн Симо Коев“, а под името му следваше двуетажният адрес на квартирата му в столицата.

Вдясно от пътя, накъдето гледаше сега, започваше склонът на невисокото възвишение, по което амфитеатрално бяха накацали почивни станции и хотели, а между тях асфалтираните алеи се редуваха с вече пожълтели тревни площи или с добре поддържани градинки с цветя. Но общо взето пространствата между сградите не бяха големи и вероятно оставаха на границата на допустимия от архитектурно-строителните норми минимум. Личеше, че създателите на селището са целели преди всичко максимална приходоносност от разполагаемата площ. А външното оформление на постройките свидетелстваше, че са сътворени по време, когато сходството и еднотипността са били не само фактори за снижаване на разходите, а и приоритети на добрия вкус и тон. Но най-неприятното бе, че дървета почти не се виждаха — като се изключат хилавите фиданки набодени през равни разстояния по границата с плажа, вероятно при някоя залесителна кампания. И разбира се, боровете по ниския хълм на югозапад, засадени очевидно преди строителството. За много от морските курорти липсата на достатъчно зеленина и сенчеста прохлада бе станала традиционна, а някои местни фактори намираха това за нормално като изтъкваха, че летовниците идват тук заради слънцето и морето, а не за да стоят на сянка. Подобни доводи едва ли бяха убедителни, но и това престижно летовище не правеше изключение от установилата се традиция. Беше му провървяло, че при резервацията бе попаднал на хотела в горичката, където имаше по-малка вероятност нощем да се пържи в топлината, насъбрана през деня от слънчевия пек.

А инак горещите ласки на лятното слънце бяха приятни, особено в съчетание с хладното присъствие на вятъра и Симо — нека занапред да наричаме новодошлия с кръщелното му име — бодро продължи по-нататък. Впрочем, чувстваше се не само ободрен, но и по-свободен, сякаш заедно с дрехите бе свалил от себе си и бремето на грижите и задълженията — тези верни спътници от ежедневието. Помисли си, че навярно подобни усещания и настроения бяха оформили разбиранията на нудистите, чието поведение мнозина твърде елементарно обясняваха само с патологична склонност към ексхибиционизъм. Самият той обичаше да усеща с тялото си и жарките лъчи на слънцето, и нежното докосване на вятъра, и хладната прегръдка на водата, дори и парещият студ на снега. Беше убеден, че няма човек, който в една или друга степен да не изпитва същата потребност. Защото това бяха първични усещания, породени от природната среда, с която хората са били в непосредствен контакт през хилядолетията първобитен живот, а и на ранните етапи на цивилизацията. Същата цивилизация, която за сравнително кратко време почти бе изолирала човечеството от тази естествена среда чрез творенията на собствената му материална култура. Но съвременните хора носеха в потомствената си памет стремежа към природната първозададеност и съзнателно или несъзнателно се мъчеха да се върнат отново към нея. Особено затворниците от асфалтово-бетонните гета на големите градове... Тези, които имаха възможност намираха разрешението на проблема като строяха вили или хижи и се стремяха да прекарат там колкото се може повече време. Други го търсеха в туризма, в лова и риболова, спортовете на открито. В такъв аспект, нудизмът бе само една разновидност на това завръщане към природата, към което призоваваха и много от будните умове на последните столетия. Само че завръщане доведено в случая до неприемлива от гледна точка на моралните норми за ред и приличие крайност. Лично той разбираше и се мъчеше да оправдае тези хора, които толкова пъти биваха обект на присмех или обществено порицание. Нямаше нищо против да живеят, да се движат или да спортуват голи под откритото небе, както диктуваха разбиранията им, стига да не демонстрират голотата си извън определените за това места. Защото, като се изключат малцината станали нудисти от снобизъм или по подражание, за останалите освобождаването от дрехите наистина символизираше и целеше освобождаване от грижите и досадата на делника. И изглежда постигаха този ефект, особено след като имаха предварителната психологическа нагласа... Усмихна се неволно при мисълта: а прилично ли бе облечен човек да се движи или да пребивава между нудисти? Защото и поведението може да се оценява относително — според случая и обстоятелствата. Ето, сега той вървеше полугол по пътя и това бе съвсем естествено и на място сред останалите летовници, които отиваха към плажа или се завръщаха от там, повечето в бански костюми. Но на всяка централна столична улица подобно поведение би изглеждало неуместно и основателно би си имал неприятности с органите на реда.

Унесен в тези мисли, Симо неусетно стигна до празните по това време на деня кортове и веднага видя пътечката, за която бе споменал пазачът на паркинга. Можеше да се нарече и алея, защото бе доста широка и застлана с плочки — по три на ред. Започваше с няколко излети от бетон стъпала и продължаваше нагоре, като леко се отклоняваше в южна посока и изчезваше в боровите насаждения. Пое по нея, за да се убеди, че с всяка измината крачка вятърът, който сега духаше в гърба му, ставаше все по-слаб и по-топъл. В боровата горичка, до която стигна след минути, почти не се чувстваше.

Тук още в самото начало пътечката пресичаше друга, перпендикулярна на нейното направление, а на този своеобразен кръстопът имаше уширение с кокетна чешмичка-фонтанче и няколко пейки, които — слава богу! — оставаха в сянката на борчетата. Положи багажа си на една от тях и седна, за да изтръска песъчинките, попаднали в лявата му маратонка. Надеждата му, че ще може да се освежи с глътка студена вода остана напразна, защото чешмичката не работеше, а изящно изработената й раковина бе замърсена от прах и кал и пълна със смачкани хартийки, фасове, огризки и други боклуци.

— Имате ли огънче?

Приятен глас на младо момиче, появило се кой знае откъде. Както бе наведен, Симо изви глава по посока на гласа, за да види най-напред чифт шарени плажни пантофки, от които започваха съответно чифт стройни, загорели от слънцето крака. Погледът му се плъзна по-нагоре, прехвърли се върху къса хавлиена туника и от нея — върху лицето на момичето. Хубавичко, също загоряло лице, над което се извисяваха купчина тъмнокестеняви коси, завързани в нещо средно между кок и опашка. А с всичко това контрастираха много светлите сиви очи, които с одобрение разглеждаха атлетичната му фигура. Това не го впечатли — беше свикнал с одобрителните погледи от този род.

— Съжалявам — каза кратко като приключи с маратонката си и опря гръб в хладната облегалка на пейката. — Доста отдавна не пуша!

— О, пазите се от пороци, така ли? — момичето насмешливо присви очи, а в гласа му имаше закачливи нотки.

— Е, едва ли бих се опазил, дори и ако исках — отвърна в тон. — Просто стигнах в личното си развитие момента, в който човек осъзнава, че пушенето не е порок, а просто вреден навик. Другото е въпрос на малко воля...

— Е, да! — събеседничката му приседна на съседната пейка и постави до себе си плетена чанта с плажни принадлежности. — Но понякога си струва човек малко-малко да си навреди за сметка на удоволствието, не е ли така?

Симо сви рамене.

— Може би. Но в случая удоволствието е твърде съмнително. Вие, например, бихте ли ми казали в какво точно го намирате?

Момичето го изгледа учудено.

— Как в какво? Просто ми е приятно да запаля цигара!

— Естествено, иначе не бихте я запалили! Но причината едва ли е във вкуса или аромата на дима, който вдишвате. Приятно Ви е станало, най-вече, защото сте имали нужда от тази цигара. Мисълта ми е — продължи усмихнат, като видя недоумението на събеседничката си, — че само по себе си гълтането на пушек не е нещо чак толкова приятно. С изключение, може би, за шепата експерти-дегустатори на тютюни. А масовият пушач приема за удоволствие задоволяването на потребността си да пуши.

— Добре, а с какво тогава ще обясните тази потребност? — Сивите очи продължаваха да го гледат с недоумение.

— Ами с навика, разбира се! Почти всеки започва да пуши по подражание или от нещо като снобизъм — за да изглежда по-модерен, по-интересен! После постепенно става роб на навика. Наблюдавали ли сте някой, който наскоро е отказал цигарите? Чуди се какво да прави с ръцете си и постоянно бърка из джобовете си за изчезналите вече оттам пакетче и запалка. А и организмът му е привикнал с присъствието на никотина, вмъкнал се в обмяната на веществата... Всичко това му липсва и една цигара, която удовлетворява тази потребност ще се приеме за източник на удоволствие.

— Изглежда добре сте анализирали проблема! — В репликата отново присъстваше насмешка, но този път в много по-малка доза.

— Какво да правя, аз пък съм придобил навика да анализирам нещата, дори и най-прозаичните. Но специално по този проблем имам и достатъчно личен опит — почти десетина години!

— Тогава, всичките тези неща не Ви ли бяха ясни още докато пушехте?

— Бяха, разбира се — усмихна се отново Симо. — Но изглежда това не е достатъчно. Я ми кажете — колко са хората, които не знаят, че цигарите са вредни? Всички знаят и все пак пушат. Защо? Ами че поради липса на достатъчна мотивация за отказ! Някакви неясни опасения за здравето не са достатъчни, за да се разруши трайно установилия се навик, да се приеме произтичащият от това дискомфорт. Виж, ако дойде дебелият край... Разболее ли се сериозно някой ще-неще бързо се прощава с цигарите... И жалко че чак тогава. Защото отказа от пушенето води до друг вид удоволствие, за което обикновено се забравя: да дишаш леко, да си винаги свеж и бодър, с чисти дробове и приятен дъх, способен да изкачиш пет етажа без да се задъхаш. За мен лично това удоволствие е за предпочитане.

— Е, тук сигурно имате право... Но кажете тогава, кога при Вас дойде „този момент от личното развитие, в който човек осъзнава...“ и така нататък?

— Преди година-две — бе отговорът.

— И как Ви осени вдъхновението? Така отведнъж ли — както да речем Нютон...

— Не, минах без да ме чукне ябълка или нещо по-тежко по главата — отвърна весело Симо. — Макар да съм имал нужда, както всеки пушач, между впрочем... Получи се някак спонтанно — продължи вече сериозно той. — Една вечер запалих поредната цигара и констатирах, че приключвам втората за деня кутия. Често ми се случваше тогава... Изведнъж се замислих. Какво правя — запитах се — вредно ли е да се пуши толкова? Вредно е. Тогава? Защо трябва да се тровя, при това срещу заплащане? А се смятам за разумен и образован човек. Загасих веднага цигарата в пепелника пред себе си — и това беше!

— Не вярвам да е било така, младежо!

Двамата едновременно извърнаха глави наляво, където бе спрял възрастен мъж по шорти и потник, увиснали на слабото му тяло като на закачалка. Имаше леко запуснат вид, може би защото не бе се бръснал поне от вчера.

— Аз много се извинявам, че се намесвам в разговора и прочие — продължи старецът. — Но тая работа така не става! Зная. Нали и аз съм се опитвал да ги захвърля, пущините! Първо ги намалям, после бонбони и прочие. И пак не стана! Пък ти — загасил цигарата в пепелника и хоп, готово! Няма да е така!

— Бих искал да се съглася с Вас, но — Симо разпери ръце — точно така постъпих, уверявам Ви! И не беше чак толкова трудно!

— Ако е така — не си бил пушач. Истинският пушач няма така лесно да се отърве. Трудности има и прочие. Де да не зная аз, но както да е. Прощавайте!

Старецът се потътри по-нататък като продължаваше да мърмори нещо на себе си. Симо поклати съжалително глава. Като повечето елементарни хора и този съдеше за всички по себе си. Затова не можеше да си представи, че някаква линия на поведение или просто привичка могат да се премахнат отведнъж. И — подобно на много други безволеви хора — бе намерил начин да се оправдае за безсилието си в собствените си очи и си бе измислил баснята за „истинските пушачи“. Защото самопричисляването му към тази категория го поставяше в положението на човек, на който са нужни по-големи нравствени сили отколкото на другите, за да скъса с вредния навик.

— Всеки с мерките си — отбеляза момичето, с което показа, че неочаквано точно бе оценило същността на този епизод и Симо изненадан кимна утвърдително.

— В едно е прав старецът — да се оставят цигарите отведнъж наистина е по-трудно. Намаля един от хормоните на хипофизата — вазопресина, а резултатът е отпадналост и лошо самочувствие. Особено — добави с усмивка — ако човек е истински пушач...

— Любопитни неща знаете — изгледа го с интерес събеседничката му. — Но нека се върнем на приказката си. Вие как мислите — бих ли могла и аз да дочакам момент, след който вече няма да се интересувам от цигарите?

— Искате много от мен — отвърна. — Та аз не Ви познавам, пък не съм ясновидец или екстрасенс. Но искрено Ви желая да го дочакате, а и да се възползвате от него.

— Не разбрах! Може ли малко по-ясно?

— Ами — искрено Ви го желая, защото цигарите похабяват повече жените. Кожата повяхва и пожълтява, под очите се появяват сенки. Гласът загрубява, тонусът се понижава. А Вие сте така симпатична, би било непростимо да похабявате хубостта си.

— О, благодаря за комплимента — засмя се момичето, но явно му стана приятно. — А защо се съмнявате, дали ще се възползвам от прозрението, ако ме споходи?

— Защото не е само до прозрението, както го нарекохте. Нали и сега вредата от цигарите Ви е достатъчно ясна, както на всички образовани и интелигентни хора. Но вече стана дума, че е нужна и вътрешна убеденост за един решителен отказ. И, разбира се, съответно количество воля. А във Вашия случай бих прибавил — и безкомпромисност. В смисъл да се избавите от мисълта, че човек може малко-малко да си навреди в интерес, да речем, на престижността си...

— По-точно? — въпросът прозвуча малко сухо, навярно събеседничката му леко се бе докачила от начина, по който я цитира.

— За много жени цигарите са елемент на поведението и на самочувствието, включват се в критериите за престижност. Да предположим, че момиче като Вас попадне в непозната компания. Едно е да седна плахо на края на стола, стиснало с две ръце чантичката си и със събрани колене. Ще го възприемат като хлапачка с манталитет на ученичка от далечното минало! Друго е да преметне крак върху крак и да процежда струйки дим през начервените си устни, докато ръката му небрежно, но с финес държи цигарата между пръсти с безупречен маникюр... Ни повече, ни по-малко — съвременна, модерна жена! — Симо замълча за миг и продължи: — Та нали от такива подбуди сте бягали през междучасията от училище, за да запалите по цигара с приятелки в близката градинка? Нищо, че ви е лютяло и сте кашляли, важното е че сте се чувствали големи и зрели — истински дами!

Забеляза промяната в изражението на момичето — насмешката бе изчезнала, сивите очи го гледаха сериозно и с респект.

— Вие... психолог ли сте? Или нещо подобно...

— Не, инженер съм. Или по-точно — нещо подобно! — усмихна се Симо и като се изправи вдигна вещите си. — Беше ми много приятно. Простете за досадната лекция върху вредата от тютюнопушенето. И довиждане!

— Довиждане! — махна леко с ръка момичето и го изпрати с поглед, в който се смесваха неприкрит интерес и учудване.

Беше свикнал и с този вид погледи. С тях изпращат онези, които в мислите или постъпките си се разминават с общоприетото и поради това не са съвсем като другите. Понякога ги считат за чудаци...

Малко след уширението с пресъхналата чешмичка пътеката завиваше рязко наляво и стъпалообразно се изкачваше до нещо, което отдалеч приличаше на асфалтирана площадка с купчина едър чакъл върху нея. Оказа се, че е краят на асфалтиран път, който пресичаше горичката по цялата й дължина, а чакълът бе предпазна бариера за колите на разсеяни или недовиждащи шофьори, които поради една от тези причини не биха спрели своевременно пред последващата урва... Не беше трудно да се досети, че е същият път, с който се раздели долу при кортовете. Тук, където свършваше приличаше по-скоро на алея в парк — уютна, сенчеста алея, по която бе приятно да се върви, тъй като въздухът бе прохладен и ухаеше на борова смола.

Не се наложи, обаче, да върви много, тъй като до първите два хотела имаше не повече от стотина-двеста метра. Бяха дълги, двуетажни сгради, разположени успоредно на пътя почти една срещу друга. Външният им вид не бе изключение от безлично-рационалния стил на целия почивен комплекс, а почти пълното сходство на фасадите им показваше, че са дело на един и същи архитект, не счел за нужно да разнообразява кой знае колко облика на своите творения. Все пак хотелът откъм долната страна на пътя, където имаше и предостатъчно място, бе почти двойно по-голям в дълбочина, а откъм западната му страна бе пристроен нов модул, с обширна дискотека. Хотелът носеше не дотам удачното, според Симо, наименование „Ундина“ — доколкото си спомняше, ундините бяха сладководни русалки. Но този факт едва ли щеше да бъде забелязан от някого, пък и трудно би впечатлил хора, свикнали на къде по-големи кръщелнически недомислия. Като например названията на някои фирми от близкото минало от рода на „Булгарплод“ или „Булгарриба“. Спомни си недоумението, с което негов гост, немец от Рощок, бе прочел „Булгарриба“ на латиница върху фирмената сграда в областния град. На лошия английски, на който се разбираха го бе запитал: „Булгар — ясно, значи български, а какво е другото?“ Симо му беше обяснил сконфузено, че е риба, т.е. „фиш“, след което немецът в почуда бе запитал: „А защо тогава не го напишат цялото „Булгарфиш“ или по вашему — „Българска риба“? Не можа, естествено, да му отговори. Покойната му вече леля, след като прочете същото наименование върху една фирмена кола бе го запитала: „Симо, моето момче, нали много си учил и много знаеш, обясни ми — защо половината е на ингилизки, половината на нашенски?“ Бе свил, разбира се рамене и пред нея, а тя бе посочила надписа „Булгарриба“ с пръст. „На това простите като мен му думат — ни рак, ни риба!“

Тези мисли го накараха да се усмихне преди да насочи поглед към постройката над пътя, която се оказа и крайната цел на принудителната му обедна разходка. Защото в близкия до него край имаше вход, над който се четеше: „Хотел Чайка“. Надписът бе с големи релефни букви: „Хотел“ — с по малки, бели на цвят, „Чайка“ — с по-едри, светлосини. И едните и другите имаха вградено осветление за вечерните и нощни часове. Под надписа зееше нацяло отворена желязна врата, вляво от която също в метална рамка имаше огромен френски прозорец, полузакрит от маслиненозелена, но вече поизбеляла плюшена завеса. През вратата и прозореца се виждаше част от неголямото фоайе, в което можеше да се различат малък телевизор и мека гарнитура в същия маслиненозелен цвят. Останалата част от първия и целият втори етаж бяха заети отпред от дълги тераси, разделени с полупрозрачни стъклени прегради на отделни сепарета, а навътре във всяко сепаре имаше остъклена балконска врата и голям прозорец. Не можеше да се отрече, че строителите се бяха постарали да осигурят на почиващите максимално възможното количество светлина, а за любителите на слънцето във всяко сепаре имаше и по два тръбни шезлонга.

Върху плоския покрив, наред с неизбежните телевизионни антени, бяха монтирани и свързани с тръби няколко боядисани в черно варели. Присъствието на този внушителен, макар и примитивен колектор на слънчевата топлина показваше поне две неща. Първо, че воювайки с енергийната криза управата на хотела бе склонна да пренебрегва услугите на електрическите и газови бойлери. И второ, че наличието на топла вода щеше да зависи най-вече от това — доколко и в каква степен се сбъдват прогнозите на синоптиците за ясно време...

По високият склон зад сградата растяха снажни борове, строени в неестествено прави, амфитеатрално разположени редици — обстоятелство, което още веднъж потвърждаваше изкуствения произход на горичката.

— Бива! — бе кратката, изречена на глас оценка на Симо за хотела, който през следващите дни щеше да бъде негов дом. После като остави багажа си на асфалта, нахлузи на голо горницата на анцунга си. Трябваше все пак да съблюдава известно приличие...

На входа отстъпи, за да даде път на възрастна двойка, отправила се на следобеден плаж. Мъжът, много пълен и плешив, с шарени бермуди, над които коремът му преливаше като тесто, още тук пъшкаше под товара на надувните дюшеци, чадъра и други плажни атрибути, които геройски трябваше да свали чак долу до морето. Жената пък илюстрираше неумението на някои хора да се съобразят с промените, настъпили с възрастта. Леката светла туника, която бе навлякла върху банският си костюм подчертаваше отпуснатата, вяла плът на мършавите и луничави ръце и на също така мършавите, изкривени нозе. А шарената широкопола шапка и неподходящо яркия грим контрастираха с похабеното, сбръчкано лице и в ярката светлина на обедното слънце му придаваха сходство с клоунска маска, което остави у Симо неприятно, тягостно впечатление.

Прохладата, сумрака и тишината, които изпълваха фоайето така се различаваха от всичко, което остави навън, че се почувства като попаднал в някакъв друг свят. Беше и съвсем безлюдно, ако не се смяташе разбира се младата, но бледа и некрасива девойка на рецепцията, която в отговор на поздрава му мълчаливо протегна ръка за документите му. Докато администраторката прехвърляше хартийките му и собствените си тефтери, Симо спря поглед на тънкото сребърно синджирче, провесено на също така тънкия и врат, после го отмести върху острите лопатки, изхвръкнали изпод тънката басмяна рокличка. Едно от онези онеправдани от съдбата момичета, които още от малки се оказваха в незавидната роля на „грозното пате“ от приказката на Андерсен, но за разлика от него никога — уви! — нямаше да се превърнат в красиви лебеди... Единици бяха тези, които с природна дарба или интелект можеха да компенсират физическото си несъвършенство и дори да бъдат интересни и привлекателни. Повечето си оставаха невзрачна посредственост и според случая и обстоятелствата се превръщаха в стари моми, или в свадливи, вечно недоволни съпруги на също така посредствени мъже. В последния случай поне имаха шанса да родят и отгледат умни и хубави дечица, доколкото наследствеността се корени цели поколения назад.

Дано мълчаливата администраторка да не беше склонна към разправии. Симо познаваше собствения си недостатък да отвръща в подобни случаи в същия тон, а днес определено нямаше настроение за словесни пререкания.

— Съжалявам, но ще трябва да почакате — каза изведнъж девойката като вдигна глава. — Налага се да потърся управителя. Има някои затруднения с настаняването Ви...

Симо се изненада не толкова от думите, колкото от погледа й. Имаше големи, кафяви, тъжни очи. В тях се отразяваха и лекото смущение от присъствието му — непознат, интересен мъж! — и съзнанието, че няма с какво да му се хареса, и тихото примирение с това. Почувства се неудобно от доскорошните си мисли и изведнъж изпита съчувствие и симпатия към нея.

— Не се притеснявайте — отвърна като махна с ръка. — Не бързам, нали съм на почивка! Пък и време имаме достатъчно — цели четиринадесет дни! Надявам се, че ще стигнат да се преодолее затруднението...

Момичето се усмихна слабо, но и това бе достатъчно, за да се промени лицето му и да придобие по-приветлив израз.

— Седнете, аз ей-сега... — и с хартийките в ръка изчезна в коридора зад рецепцията, над който стоеше емайлирана табелка с надпис: „Служебни помещения“, а под нея със зелен маркер върху кадастрон бе написано: „Забранено влизането без работа!“ Много дипломатично написано — помисли си, — въпреки че можеше да е съвсем непреднамерено. Защото, ако надписът бе: „Вход строго забранен!“, както се практикуваше обикновено, винаги можеше да се намери достатъчно разгневен посетител, който да го пренебрегне и с това да покаже действителното му безсилие. А така се оставяше вратичка за подобни случаи. И същевременно се демонстрираше готовността на управата по всяко време да приема хората със сериозни проблеми...

Администраторката се върна почти веднага и отдалеч кимна окуражително с глава.

— Работата стана — каза, като зае мястото си на рецепцията. — Ще получите стая при нас!

— А нима можеше да не получа? — в недоумение повдигна вежди Симо. — След като съм направил резервацията преди месец, че и повече?

— Виждате ли, преди ден-два се наложи да приемем непредвидено голяма група чужденци и останахме без свободни места — поясни момичето. — Затова клиентите с резервация като Вас изпращаме отсреща при колегите. Никой не губи от това, условията при тях са същите. Само че Вие сте заявили самостоятелна стая, а там в момента нямат свободни. Трябваше да взема съгласието на шефа, за да Ви дам стаята на един господин, който е при нас от няколко дни, но за днес не е платил и вероятно ще напуска. Щом не се е обадил досега... Стаята е на първия етаж, шести номер. Ключът — ръката на администраторката увисна за миг над таблото — да, явно е у господина. Ние не изискваме клиентите от единичните стаи да оставят ключовете си на рецепцията. Ще Ви отвори камериерката, без това трябва да смени завивките. Ще й кажа да Ви остави ключа си. Стаята е в началото на коридора, веднага ще я намерите!

Шести номер наистина беше в самото начало на коридора — третата вдясно, а камериерката, която само след минута се появи с комплект спално бельо в ръцете се оказа нисичка и пълна кръглолика жена на средна възраст, много подвижна и още по-разговорлива. Подаде му любезно ключа след като отвори, но се наложи да я изчака на вратата, докато тя с пъргави привични движения разтребваше леглото. За това време можа да научи, че съседът отдясно вечно забравя лампата в тоалетната да свети, а съседката отляво — при това жена на години — посипва всичко с пепел от цигари и оставя угарки къде ли не. Беше осведомен, че сапун и кърпа ще получи на следващия ден, тъй като домакинята заминала в града по работа, а най-вече да извади болния си мъдрец, защото на местната зъболекарка, съвсем младо момиче, нямала вяра. Разбра също, че отседналите тук се хранят обикновено в стола на третия, най-крайния хотел „Албатрос“ и че за днес може да получи само омлет, а за утре и следващите дни следва да прави предварително заявка по обявеното меню. На излизане словоохотливата камериерка му пожела приятна почивка и се уточниха да оставят багажа на предишния наемател там, където е, докато дойде да си го прибере.

Останал сам, Симо затвори вратата, облегна се на нея с ръце зад гърба и критично огледа така придобитото си временно жилище.

Малкото преддверие, в което се намираше, при нужда можеше да се изолира от стаята посредством завеса от познатия му вече маслиненозелен плюш, която висеше събрана вдясно. Също вдясно се намираше и вратата към тоалетната, обзаведена и като баня с душ. Отляво в преддверието имаше закрита с подобна завеса ниша, очевидно предназначена за гардероб. Самата стая бе малка, но светла и уютна. Северната стена в дъното бе изцяло заета от голям трикрилен прозорец, чиято завеса свидетелстваше, че заявката за хотела от маслиненозеления плюш е била повече от внушителна. Единичното крило на прозореца бе отворено, но това едва се чувстваше, тъй като на него в ролята на мрежа против насекоми бе опънато парче плътен тензух — толкова плътен, че през него почти нищо не се виждаше. Което не беше особена загуба, защото единствената гледка отвън бяха наредените по склона борове, чиито клони почти опираха в прозореца. Липсата на балкон, на простор и на по-прилична гледка се компенсираше с това, че стаята бе прохладна и тиха. Беше облепена в бледорезедави тапети с приятни зелени шарки. Вдясно до стената, в полурамка от светъл фурнир бе леглото с малка нощна лампичка над него. По продължението му оставаше място само за малка масичка, върху която лежаха евтин пепелник и старо филмово списание, а пред нея стоеше единствения стол. Под прозореца имаше прилична на табуретка поставка за багаж, върху която се намираше неголям кожен куфар, а от него се подаваше небрежно напъхана нощница на жълти и кафяви райета. На лявата стена в преднамерено грубо скована рамка висеше репродукция от „Деветата вълна“ на Айвазовски, навярно за да напомня близостта на морето... Обзавеждането се довършваше от широка мокетена пътека, чиито керемидено червени цветчета на бежов фон бяха в пълен дисонанс с тапетите и светлата мебелировка.

Като прецени, че поставката за багажа може да се премести пред леглото и да послужи като работна масичка, особено удобна по височина за пишещата машинка, която чакаше в багажника на „Трабант“-а, Симо премести ръце на тила си и доволно се протегна.

— Бива! — за втори път през последния час каза гласно. После погледна часовника си. Според информацията, получена от камериерката, столът при „Албатрос“ работеше до два часа по обяд и ако искаше да не остане гладен и да осигури прехраната си и за следващия ден, трябваше да побърза.

В нишата-гардероб откри светлосиво плетено яке, окачено на пластмасова закачалка, а под него бе оставено черно дипломатическо куфарче — също като неговото. Но Симо без колебание постави своето на отсрещната страна, тъй като на капака му бяха залепени буквите „СК“ — инициалите му изрязани от тънко металическо фолио и нямаше как куфарчетата да бъдат погрешка разменени. Метна горницата на анцунга си на свободната закачалка и дръпна отново завесата. Пътната си чанта отнесе в стаята и я постави върху стола. Оказа се, че коженият куфар върху поставката, заедно с якето и дипломатическото куфарче в нишата съставляваха целия багаж на неговия предшественик — ако не се брояха пастата и четката за зъби на лавичката пред огледалото в банята. Но сапунът и кърпата за ръце бяха от имуществото на хотела, затова Симо ги използва без каквото и да е угризение. Останалите неща остави недокоснати с надеждата, че до някой и друг час собственикът им ще се появи и ще си ги прибере.

Администраторката отново бе самичка във фоайето и той намери за уместно да й благодари за настаняването и приличната стая. Отговорът бе леко кимване с глава и бледа, стеснителна усмивка.

Навън жегата бе станала още по-силна, но гладът и напредналото време го заставиха да измине достатъчно бързо разстоянието до „Албатрос“. Хотелът бе по-голям от другите два взети заедно, а столът му — просторен, хладен и по това време почти празен. След като заяви обяда и вечерята си за следващия ден, Симо взе от бюфета за напитките изпотена халба бира. Изчака търпеливо да приготвят омлета, който се оказа превъзходен и заедно със студеното пиво оформи доброто настроение, с което пое по обратния път. Вървеше бавно, като се придържаше към тясната ивица сянка, която боровете хвърляха върху южната страна на алеята, заслушан в жуженето на насекомите и далечния шум на прибоя. Морският бриз бе достигнал пълната си сила и живителния му полъх дори и тук се чувстваше вече съвсем осезателно. Над хоризонта на изток се трупаха пухкавите камари на купестите облаци, без които картината на лятното пладне нямаше да бъде пълна.

Първата му работа като се прибра беше да се изкъпе. Най-напред взе хладен душ, после както правеше обикновено, започна да притваря постепенно крана на топлата вода и накрая напълно го изключи. Стоя под студената струя докато усети тръпки по тялото си. Тогава се избърса добре с кърпата, обу банските си гащета и премина в стаята, където въздухът му се стори горещ в съприкосновение с охладената му кожа. Както и чаршафите на леглото, в което се изтегна. Усети тялото му да се отпуска, изпита приятна умора, която започна да преминава в дрямка. По правило никога не спеше денем, но снощи бе станал в три часа, за да потегли навреме, пък и дългият път се оказа доста изморителен. Погледът му, който разсеяно обиколи стаята се спря на полуотворения куфар и това му напомни, че притежателят му все още не беше се появил. Стана и извади ключа от бравата — ако все пак дойдеше да може да отвори. После легна отново и се унесе в приятен полусън, след което здраво заспа.

 

Събуди го усещането за нещо нередно. По-точно за нечие вмешателство адресирано към него. Постепенно съзнанието му изплува от дълбоката забрава на съня, след което бяха достатъчни само няколко секунди, за да се върне към действителността, представена от малката хотелска стая, на чиято врата някой чукаше — леко, но продължително и настойчиво.

Стана, взе ключа с пластмасовата табелка от масата, където го бе оставил и се отправи към вратата. Неволно погледна пак нощницата на райета, която се подаваше от куфара. Малко вероятно бе да е нейният собственик, тъй като си имаше ключ и нищо не му пречеше да си отвори сам. Пък и в начина на почукването имаше нещо специфично, познато, макар и позабравено. Усмихна се, защото бе наясно кой ще се окаже отвън...

И не сбърка. Пред вратата стоеше високата, леко прегърбена фигура на Христо Манолов в шарена лятна риза и къси панталонки, в които приличаше на смешно възрастно момченце, с коса разпиляна както обикновено във всички посоки и с характерния за него уморено-усмихнат израз на слабото скулесто лице. И разбира се, с вечната цигара, залепнала в ъгъла на устата му.

— Открих ли те, а? Спипах ли те? — каза той със задавения си хрипкав глас като поривисто и сърдечно сграбчи ръката му. — Само че май те събудих, а? Откога започна да спиш денем?

— Откакто престанах да спя нощем — отвърна му весело Симо като го пропусна пред себе си в стаята. — Наистина бях заспал. Снощи, когато ставах да подкарам насам „Трабант“-а другите тъкмо си лягаха... Нищо няма, добре си ми дошъл! Лесно ли ме намери?

— Без какъвто и да е проблем! Нали съм тук от два дни, отдавна зная къде е хотел „Чайка“! Оставаше да изчакам петнадесети август, понеделник... А стаята ми показа онова девойче от рецепцията. Въобще фасулска работа! — Христо махна пренебрежително с ръка. — За човек, който е откривал хора и адреси по къде по-скромна информация...

— Зная, зная! Както откри онази твоя колежка, дето ти беше отмъкнала по погрешка стипендията — знаеше само втората цифра от номера на жилището й. Пък улицата се оказа дългичка и май доста повървя тогава!

Двамата се засмяха.

С Христо Манолов бяха съквартиранти през последните години от студенството си. Съжителството им, предопределено от чиста случайност, след време прерасна в близко приятелство. Това учудваше и озадачаваше всички, които ги познаваха по-отблизо. Защото, колкото Христо бе поривист, разпилян и стихиен, толкова Симо бе сдържан, методичен и целеустремен. В общата им квартира първият внасяше хаосът и бъркотията, другият създаваше реда и дисциплината. Но това не им пречеше отлично да се разбират и безконфликтно да съжителстват и като че бяха един от онези редки случаи, в които различията сближават хората, а не сходството. Което всъщност не беше вярно, макар че отстрани нещата да изглеждаха така. Защото драстичните различия в характерите им скриваха една почти пълна идентичност в разбиранията на двамата за света и хората. Що се касае до различията в поведението им, те имаха по-друго обяснение. Просто по-волевият и организиран Симо и на практика реализираше това, което и Христо споделяше, но поради една или друга причина все не успяваше да постигне. Така или иначе, приятелството им имаше достатъчно здрави устои и остана трайно и когато завършиха — единият инженерство, другият биология и всеки пое своя път в живота. Още преди да се дипломира, Христо се ожени за приятелката си Мария, която следваше медицина и след време семейството се установи при родителите й в Пловдив. Симо пък работи доста време из Родопите, преди да спечели конкурсно място в столичния институт, където се трудеше понастоящем. Но и тогава и след това двамата поддържаха постоянна връзка помежду си и използваха всяка възможност, за да се срещнат или да си гостуват. Тази година бяха уредили да прекарат част от отпуските си заедно на почивка на Южното черноморие — във ваканционното селище „Делфините“. Христо със семейството си се бе установил малко по-рано и беше естествено инициативата за установяване на контакт да бъде негова.

— Сядай! — каза Симо като махна чантата си от стола и го издърпа напред. — Обзавеждането както виждаш е скромно, така че аз ще остана на леглото.

— Стил от каменната епоха, както би казал Остап Бендер — отбеляза Христо и постави на масата две бутилки бира, които се появиха като от невиделица. — Но може да е за добро. За човек като теб, решил да използва почивката си творчески. Нали знаеш — Пушкин работел в стая само със стол и маса, дори стените трябвало да са голи, за да не се разсейва. Е, на теб ти трябва само да смъкнеш „Девятий вал“ и ще бъдеш на ниво...

— Не злобей! Хубава ми е стаичката!

— При нас, да ти кажа, е по-комфортно — заяви Христо докато отваряше бутилките със секретния ключ, който бе извадил от джоба си. — Все пак ведомствена станция, под крилце сме... Благодарение на жената, разбира се, станцията е на здравеопазването. Колкото и да са сиромаси с издръжката, имат си наследството и традициите.

— Как са Мария и децата?

— Добре. Красимира направи вече седем години, тази есен ще си имаме ученичка. С произтичащите от това финансови и педагогически проблеми за родителското тяло... Гого и той расте, скоро навърши четирите. Здрави да са, това е най-важното — нали и за това ги водим на морето, да се позакалят... Чаши, разбира се, нямаш, ще пием от бутилките. Зная, че си по бирата, пък и в тая жега друго май не върви. Взех я отсреща от бара, ако я бях помъкнал от станцията щеше да заври до тука! Знаеш ли къде сме чак? Ако ти е известно къде е паркинга...

— Нали ти казах, че съм с „Трабант“-а!

— А, да! Та, точно над него сме. Триетажна сграда отпред с детски кът — въртележка, пързалки... Хайде, наздраве!

Чукнаха бутилките и отпиха — Христо няколко къси глътки, без да отдалечава шишето от устата си, Симо — една, но дълга, както пиеха жадните герои от юношеските романи-уестърни.

— Инак, как прекарвате тук? — попита той, като остави преполовената бутилка на пода пред леглото.

— Добре, да ти кажа. Сутрин сме на плажа. Отиваме късно — към десет часа, по-рано не можем да се натуткаме с децата. Стоим до към дванадесет. След обяд поспиваме — не сме като тебе... Като се събудим и отново се натуткаме, излизаме на разходка. После вечеряме, а след вечеря обикновено се събираме на каре карти в станцията. С още две познати семейства сме, жените все докторици, колежки по служба. Само че едните си тръгват, та довечера се събираме на нещо като изпращане. С другите ще се запознаеш още утре, много приятни хора. Дора е тип „фатална жена“, много занимателна и общителна и както казват, добър специалист. Мъжът й Антон и той е лекар, но е зарязал докторлъка и върти бизнес с лекарства и медицински принадлежности. И други интересни хора могат да се намерят, но за съжаление нито един, с когото да общуваме „на нулево ниво“, казано по твоему. Затова много се радвам, че най-сетне си тук!

Симо се усмихна. Още като студент той категоризираше с това понятие общуването без затруднения — без задръжки, условности и компромиси. Беше стигнал до заключението, че за подобно общуване са нужни две условия. Първо, духовното равнище на партньорите да бъде приблизително еднакво. Ако единият е по-ограничен и елементарен, другият може да създаде „нулевото ниво“ като постоянно „слиза“ на неговото равнище, но това му струва напрежение и чувство за неудовлетвореност. Подобно общуване е нетрайно, защото е заслуга само на едната страна и то с цената на компромис. Трайно е между хора с еднакво несложен духовен живот или между такива, които в еднаква степен надвишават обикновеното и тривиалното. Второто условие, естествено, е общността на възгледите и интересите. Защото различията в тях също са източник на противоречия и напрежение, които могат да доведат до пълна непоносимост. Не случайно има хора, които не могат да се търпят взаимно. В това отношение най-незавидна е участта на нестандартните, чудатите хора, защото най-трудно могат без компромиси и напрежение да намерят общ език с останалите.

Междувременно Христо бе извадил пакетче „Камел“ и кутия кибрит. Запалки не ползваше, тъй като постоянно ги губеше. Дръпна към себе си фаянсовия пепелник, украсен с конска глава, пропъхната през огромна подкова.

— Истински кич — изрази мнението си за художествената стойност на пепелника. — Ако ме питаш, би трябвало да се създаде някакъв там комитет или друг подобен орган за защита на естетиката, овластен да забранява продажбата на подобни боклуци и дори да ги изземва от сергиите! Което, разбира се, никога няма да стане — усмихна се той, след което запали цигарата и виновно наведе глава. — Ще ти позадимя, но нали си пушач в оставка, няма да ми се сърдиш! Ти какво, не си ли пропушил още?

— Не, и не смятам — отвърна категорично Симо.

— Винаги съм ти завиждал за волята! При мен не се получава, нали знаеш... Пък и голяма работа, че ще загубя някоя друга година живот — то това живот ли е, дето рекъл оня...

— Не е въпросът колко ще живееш, а как ще живееш — възрази му Симо. — В смисъл, че малко повече хигиена в навиците и делника позволява да се радваш на здраве, на бодрост, на повече физически и духовни сили. Аз лично мисля, че си струва за това човек да живее малко по-разумно и по-спартански... Знаеш ли, че на тази тема днес вече изнесох нещо като здравна беседа!

И накратко разказа за срещата си с момичето със сивите очи и стареца, след което посочи с пръст приятеля си:

— Ето затова не върви при теб, защото и ти си от „истинските“ пушачи!

Двамата се разсмяха, но Христо скръбно поклати глава.

— Там е нещастието, че не съм... Просто съм едно такова мекотело! Зарека се да не пуша, тъй като разбирам каква дивотия върша, издържа криво-ляво до обяд и сетне само чакам някой да ме почерпи с цигара... Изпуша я, отида да си купя — и толкова. Може би се успокоявам и аз, че имам време пред себе си и мога да си позволя да поробувам на един вреден навик, докато ме притиснат обстоятелствата...

— Между другото, откога ти порасна работата? В смисъл — откога си на вносни цигари? Доколкото си спомням не признаваше нищо друго освен родната „Арда“, тия ги наричаше „снобски залъгалки“...

— Не съм се отметнал, както сигурно си мислиш. Пак съм си на „Арда“-та, тия ги спечелих снощи на карти. Когато играем на бридж залагаме по нещичко за всеки спечелен робер или за играта като цяло — да е по-интересно!

— Комуто върви на карти...

— ...не му върви на любов! — довърши Христо. — И съвсем нормално в моя случай... Помниш ли какво казваше баба Мери, хазяйката ни: „Женени хора, гръмнати пушки!“ Тогава се смеехме, ама имало нещо вярно! Пък и едно време — само за любов! Не, не ме разбирай погрешно — каза като видя, че Симо го гледа изпитателно. — Знаеш, че съм от последните, които ще вземат да въздишат за тоталитарното минало и несъстоялото се светло бъдеще! Но пък и това сега, според мен, на нищо не прилича! Рай за гешефтарите и спекулантите, за проститутките и сутеньорите, за рекетьорите и престъпниците, от всички браншове и категории... Зная, зная какво ще ми кажеш — размаха ръка като разбра, че другият се готви да го апострофира. — Че това го имаше и преди, но за него не можеше да се говори... Така е, имаше го, но далеч не в такива мащаби! Зная също, че както няма град без бунище, така няма и общество без бандити и проститутки, без шарлатани и гешефтари. Но когато гешефтарството процъфтява необезпокоявано като почтено занимание, когато да си рекетьор или проститутка е едва ли не престижно — това е страшно! Защото е все едно градът да парадира със своето бунище... И в основата на всичкото е следтоталитарната лъжедемокрация! Демокрация, разбирана като слободия и беззаконие, които така отърват точно на тези категории люде! И какво спечелихме от промените през последните години? От диктатура на простотията отидохме към свобода на простащината... Това е! Ако питаш мен...

— Единственото, което имам желание да те попитам сега е — след като довечера, както разбирам, сте заети, кога ще имам удоволствието да ви видя всичките — теб, Мария и децата? За другото ще имаме време и друг път да поговорим. По-спокойно...

— Добре де, разбирам! Ами ще се видим, ако не възразяваш, утре на плажа. Вече май ти казах, че отиваме към десет. Отсядаме зад спасителен пост номер две, почти до оградата. От стратегическо съображение — там плажът е най-широк и за дечурлигата е най-трудно да се доберат незабелязано до морето. Инак не можем да ги извадим от водата... Така е то, с деца на море — усмихна се Христо. — Какво знаеш ти! Няма ли да те женим скоро?

— Засега — не.

— Нищо, няма да избягаш и ти от тая участ, надявам се. Сега те оставям да почиваш. Значи, до утре в десет зад втори пост. С нас ще бъдат Драганови, за които ти говорих. Друго, ако не видиш, Дора сигурно ще забележиш. Има защо. Приятна почивка! — прибави Христо, когато беше вече на вратата.

 

С настъпването на нощта оживлението в курортното селище позатихна, но само малка част от летовниците, изморени от плажа и развлеченията през деня, се бяха оттеглили в стаите си и спяха или се готвеха за сън. Мнозина бяха предпочели да седнат пред телевизорите или да устроят в стаите си импровизирани сбирки, на които каретата за покер, бридж или белот се съчетаваха с пресушаването на някои и друга бутилка. Други, в зависимост от настроението и наклонностите си се бяха ориентирали към някои от многобройните ресторанти, дискотеки, казина и барове, където имаха възможност да потанцуват, да се развличат с билярд или моникс, да опитат щастието си на игралните автомати или просто да разговарят над полуизпразнените си чаши. По алеите и пътечките движението не преставаше — едни забързани отиваха към заведенията или се завръшаха от там, други бавно се разхождаха. Преминаваха двойки влюбени — прегърнати и заети само със себе си, или любители на късните морски бани, наметнали хавлии върху мокрите си бански костюми, от които лъхаше на йод и водорасли. Шумни компании, току-що напуснали някое заведение, на висок глас уточняваха програмите си за следващия ден. Най-възрастните седяха по пейките под електрическите лампи — мъжете обсъждаха актуални теми, жените плетяха и незлобливо клюкарстваха. А имаше и такива, които усамотени стояха мълчаливо или бавно се разхождаха пред сградите, излезли само за малко навън с надеждата да се разхладят преди да се приберат отново в затоплените през деня помещения.

Но нощта беше тиха, топла и задушна, а небето — беззвездно и покрито с ниски, тъмни облаци. Симо си помисли, че ще е досадно, ако времето го принуди да прекара още първия почивен ден затворен в малката си стаичка. Щеше, разбира се, да оползотвори евентуалния домашен арест като поработи. И все пак, дано да не се наложеше...

Беше приключил продължителната си вечерна разходка, по време на която обиколи и поразучи района. Преди това бе вечерял с два апетитни, но доста солени хамбургера и сега изпитваше жажда, подсилена от умората и горещината. Затова реши, преди да се прибере, да изпие чаша студена бира. Надникна в случилото се на пътя му ресторантче, но вътре бе толкова задушно и задимено, че веднага се отказа да влезе. Продължи по алеята, която обещаваше да се пресече с познатата пътечка с пресъхналата чешмичка. И тъкмо тогава в партера на една от близките сгради забеляза малко заведение. Неонов надпис уточняваше, че се касае за билярд-клуб „Роял“. През широката витрина се виждаше неголям бар, пред който на високи столчета седяха половин дузина посетители, предимно младежи. Няколко малки кръгли масички, повечето от които свободни и две игрални маси за билярд, около които съсредоточено наведени с щеки в ръце се развличаха любители на тази игра, допълваха интериора. Заведението изглеждаше чисто и уютно и най-важното — не бе прихлупено и опушено като предишното, затова без да се колебае бутна вратата. Посрещнаха го звуците на тиха, отморяваща музика. Малък оркестър от пиано, саксофон и контрабас, разположен в ъгъла, изпълняваше импровизации по класически мелодии.

След като получи от бармана — къдрокосо, общително момче — желаната бира, седна до една от свободните масички и с облекчение протегна крака. Повдигна тежката, изпотена халба, издуха гъстата пяна и отпи наведнъж почти половината от студената искряща кехлибарена течност. Бирата беше добра, а това означаваше, че сигурно ще повтори поръчката...

В този момент оркестрантите си дадоха почивка и напуснаха местата си. Пианистката — младо момиче в дълга до пода тъмнолилава рокля — прекоси помещението и се насочи към бара. Когато минаваше край него погледите им се срещнаха и той не без изненада констатира, че това бе днешната му позната, с която бяха беседвали върху вредата от тютюнопушенето...

Момичето също го позна, защото леко му кимна с глава. После, като пое от бармана висока чаша с цитронада, след моментно колебание се приближи към масата му.

— Може ли да седна при Вас?

— Моля! — надигна се учтиво от мястото си Симо. — За мен ще бъде удоволствие!

— Не зная доколко сте искрен — каза момичето докато сядаше. — И трябва да Ви се извиня, че пак натрапвам присъствието си. Но в момента това е най-простият начин да се избавя от нежеланото внимание на господина от крайната маса...

Симо погледна към дъното на залата, където млад и симпатичен на вид мъж, също сам на масата си, определено гледаше към тях.

— Какво, досажда ли Ви?

— Не бих казала точно това. Държи се възпитано и любезно. Само че любезността му е прекалено... натрапчива. Използва всяка възможност да ме ухажва. Или — ако използвам речника на тийнейджърите и простофилите — опитва се да ме свали.

— Речникът на тийнеджърите и простофилите! Отлично казано — засмя се Симо, но с жест на одобрение. — И на Вас това не Ви ли харесва? Мисля, че всяка жена би се почувствала поласкана от подобно внимание!

— Може би, в известни граници... Но аз съм си малко особена и не винаги ми се нрави това, което харесва на другите жени. Включително лекото завързване на познанства, особено с елементарни мъже!

— Трябва ли да припомня, че нашето познанство също датира едва от днес?

Момичето като че се смути, но само за миг.

— Е, само че то се получи някак непринудено и по моя преценка — на основата на взаимен афинитет... Освен това — добави с познатия насмешлив тон — струва ми се, че не сте елементарен човек!

— Благодаря за оценката — засмя се Симо. — Непринудено и на основата на взаимен афинитет! Отново се изразявате удивително точно. А как стигнахте до това заключение?

— Ами виждам, че и Вие сте доста... нестандартен. А между нестандартни хора може да се очаква някакъв афинитет, нали? Освен това, обърнете внимание на фактите. Аз потърсих компанията Ви, а Вие — тук отново се появиха насмешливите нотки — твърдите, че това за Вас е истинско удоволствие. Какво по-добро доказателство!

— Предавам се — комично разпери ръце Симо, след което сериозно добави: — А мога ли с нещо да Ви услужа във връзка с този господин?

— Вие всъщност вече ми услужихте — с присъствието си. А по-нататък нямам проблеми — аз живея в този хотел. И все пак...

— Какво? Кажете, не се стеснявайте!

— Остава ни само едно изпълнение, имам предвид оркестъра, след което приключваме за тази вечер. Ако бъдете така любезен и търпелив, за да разчитам на компанията Ви непосредствено след това... Разбира се, ако разполагате с време.

— С удоволствие! Между впрочем, ние така и не се запознахме. Как да Ви наричам?

— Просто Вера.

— Аз пък съм Симо. И предлагам да минем на „ти“, по удобно е.

Момичето стана и се отправи към ъгъла, в който стоеше пианото. Спря, за да размени няколко думи със самотния господин от последната маса, след което зае мястото си в оркестъра.

Симо допи бирата си, която бе започнала да се стопля, стана и взе втора. Погледна недопитата цитронада на Вера и неволно се усмихна. Недопитата чаша трябваше да покаже на когото трябва, че тя ще се върне отново на това място. Момичето му допадаше както с приятната си външност, така и с естественото си, непринудено държание. С пренебрежението, с което се отнасяше към пошлостта и в речника, и в поведението на хората. Това като че стигаше да бъде нестандартна, както сама се бе определила.

Заслуша се в изпълнението на оркестрантите и за малко да изтърве момента, в който самотният ухажор мина край него и напусна заведението като го изгледа с любопитство.

Когато програмата на музикантите приключи, Вера затвори капака на пианото и веднага дойде при него.

— За тази вечер стига — каза и захапа сламката на цитронадата.

— Какво каза на ухажора си, та успя бързо да го изгониш — полюбопитства Симо.

— Забеляза ли? — усмихна се момичето. — В общи линии, помолих го да прекрати проявите си на внимание, за да не ме злепоставя пред приятеля ми...

Засмяха се, после Вера признателно го погледна.

— Трябва да ти благодаря. Загуби си времето заради мен!

Симо махна с ръка.

— Остави това! И без друго щях да послушам. Харесаха ми нещата, които свирехте. — И след кратка пауза добави: — Спомена, че живееш в този хотел. Тук си отседнала, или ти се полага квартира като оркестрант?

— И да, и не! — бе отговорът. — За да бъда точна, гостувам на леля си, тя е домакин на хотела и съм се настанила при нея. С нейна помощ се включих в оркестъра.

— Професионална музикантка ли си?

— Почти. Студентка съм последна година в консерваторията, уча пиано. Затова съм много признателна на леля. Без нея не бих могла и да помисля за този скъп курорт... Баща ми почина, майка ми е скромно платена служителка. Стигат й лишенията покрай моето студентство — стипендията все не достига, тя отделя от залъка си, за да ме изненада с някоя дреха или друга полезна вещ. Когато мога припечелвам по някой лев, но работа трудно се намира. Затова съм много доволна, че тук получавам макар и скромна заплата, а имам и възможността да се упражнявам на пианото — включително и самостоятелно в часовете, когато клубът не работи. И в същото време съм на курорт вече петнадесетина дни и ще мога да остана най-малкото до края на месеца.

Като видя, че Вера е изпразнила до дъно чашата си, Симо предложи да вземе нещо друго за пиене, но срещна категоричния й отказ.

— И без това сега ще се кача направо в стаята си, тя е най-горния етаж, плочата е нагрята от слънцето. Като пещ е, но стаите на персонала са всички на тавана. Ще взема студен душ и право в леглото. Понякога правя това и през нощта, само че леля се сърди. Тя спи леко като заек и най-малкият шум я събужда...

— А инак как прекарваш времето си? Ако не е нескромен въпросът ми, разбира се...

— Твърде стереотипно. Сутрин ставам рано и тичам край морето. Много добре ми действа. Вземам душ и в седем съм тук. Работното време на заведението е от девет, така че разполагам с два часа за упражнение на пианото. После отивам на плажа до обяд, там си почивам, чета книги. След обяд помагам на леля в работата й или чета за един изпит, който ми предстои. След вечеря от седем часа пак съм тук, свирим до десет и половина.

— Всяка вечер ли си заета?

— Да, с изключение на почивния ден на оркестъра, той е в сряда. Тогава тук има нещо като кафе-театър. Идват артисти, които представят скечове, събира се публика, а това се отразява добре на оборота.

— Тогава... днес е понеделник. Мога ли да ти предложа вдругиден да отидем вечерта някъде — където предложиш и по твой избор.

— А? — момичето го изгледа изпитателно и Симо се усмихна.

— Не прави прибързания извод, че искам да заместя господина от крайната маса. Просто искам да затвърдим познанството си, което за мен е наистина много приятно. Нали сама го определи като възникнало спонтанно и на основата на взаимен афинитет! Освен това — продължи като се облегна назад — пристигнах днес, както видя, и още никого не познавам тук освен теб. Срещнах наистина и едно приятелско семейство, но те са с малки деца и вечер едва ли ще си правим компания.

— Много любезно от твоя страна — каза Вера без да сваля очи от него. — И изглежда, че ще приема поканата, въпреки че никак не е в стила ми.

— Да не искаш да кажеш, че предпочиташ да прекарваш вечерите си сама или с леля си?

— А защо не? — сви рамене момичето сякаш в недоумение. — Вярно, с леля е доста скучновато, но тя си има своя среда и никога не ми натрапва присъствието си, ако аз не я потърся. А да бъда сама не ме плаши. Напротив, в някои случаи го предпочитам.

— За толкова приятно момиче като теб е малко странно, но мога да те разбера. „Когато си сам, всичко е твое!“ е написал в дневника си Леонардо да Винчи. Микеланджело е още по-краен: „Най-самотен се чувствам сред хората...“

— Б-р-р! — Вера тръсна глава. — Звучи доста... егоистично и мизантропски.

— Само на пръв поглед. Защото е казано от гении, на които стандартната посредственост с присъствието си просто би пречила да творят. В повечето случаи творчеството предполага усамотение — за концентрация на вниманието и ума. Но изглежда, че самотата е още и критерий за нивото, на което индивидът общува със света. Според Ницше стойността на всеки човек е пропорционална на времето, което може да прекара сам. Подобна теза има и в сентенцията на Йежи-Лец: „За да бъдеш със себе си, трябва да си Някой!“ А Албрехт Дюрер е надменно категоричен: „Върховете винаги са самотни!“

— Много добре си запознат с този проблем — каза момичето отново с лека насмешка. — Ще рече човек, че никак не ти е чужд! Макар и да не ми приличаш на самотник...

— Мисля, че няма човек, който да не се е чувствал самотен — отвърна Симо. — Въпросът е колко често му се случва и какво е неговото отношение към самотата, било тя физическа или — което е и по-лошото — духовна. За нестандартните, както ги нарекохме, хора е естествено по-често да се чувстват самотни, затова пък това състояние не ги притеснява, както стана ясно от приведените примери. Между впрочем, не оставай с впечатлението, че обичам да си служа с цитати! Въпреки, че по необходимост го правя често в процеса на работата си. Обикновено това е присъщо на хора, които нямат собствено становище по даден въпрос или най-малкото — собствен начин за изразяването му. От друга страна, нищо не пречи, ако мнението на всепризнат източник съвпада с твоето, да посочиш това — както си позволих да направя преди малко.

— Всичко това е вярно — съгласи се Вера. — Но защо все пак смяташ, че нестандартните хора са по-често обречени на самота?

— Ами това следва от самия факт, че са такива! Предполагам, че не си запозната със закона за нормалното разпределение — вече не си спомням дали е включен в учебните програми и на кой етап. Но за голяма част от техническата интелигенция и особено за хората, които се занимават с наука това е една от фундаменталните истини. Защото е закон, на който се подчиняват всички природни, в това число и социални, множества. Е, в интерес на истината някои от тях имат и друг вид разпределения, но да не ти мътя главата с подробности. Важното е, че този закон е валиден в преобладаващия брой случаи и е познат вече близо двеста години — откакто Карл Фридрих Гаус, „кралят на математиците“ го е открил пред човечеството. А същността му с две приказки е такава — че всяко едно множество се разпределя по стойностите на даден качествен признак в определени и постоянни количествени пропорции. Например, ако подбереш случайно стотина жени ще се окаже, че около две трети от тях имат крак тридесет и осми плюс или минус един номер. По петнадесетина ще са тези, които имат размер на крака от четиридесет до четиридесет и три при по-големите, съответно от тридесет и шести до тридесет и трети при по-малките. И най-много една-две от тези жени ще имат крак за магазин „Гигант“ и пак толкова — една-две ще си търсят обувките в Детмага... Всичко това излагам много примитивно и елементарно, но нямам за цел, пък и не мога да си позволя да ти изнасям лекция по математическа статистика...

— По-важното е — продължи Симо, след като се убеди, че събеседничката му го слуша внимателно и с интерес, — че този закон се проявява и при по-абстрактни и неподлежащи на строго околичествяване човешки дадености. Обикновено по отношение на различните си качества хората се оказват в различни зони на разпределението. Например, една жена с нормален — тридесет и осми номер крак може да се окаже с тегло далеч над нормалното и обратното. Но интересното в случая е, че повечето от духовните качества са корелати — нестандартността в едно от тях е съпроводено с такава във второ, трето и така нататък. Това вече оформя човек, който в цялостната си същност се отличава от стандартния, масовия индивид. Още по-просто, ако щеш вулгаризирано, това може да се каже и така: в центъра на разпределението са нормалните, стандартните хора, чийто брой е най-голям. Равноотдалечени от тях и доста по-малобройни са надарените хора и глупците, а във фланговете на разпределението може да има по един идиот и един гений...

— Струва ми се, че схванах — заяви Вера. — Кои хора са нестандартни и защо са малко на брой. Но все пак, защо точно те по-често са самотни? Нима това, че се различават по качества от другите може да пречи на общуването им с тях?

— На самото общуване не, разбира се, но на резултатите от него — в смисъл, че им създава напрежение и оставя чувство на неудовлетвореност — поясни Симо.

И накратко изложи своите разсъждения относно възможностите за общуване между хората, включително на „нулево равнище“.

— Виждаш ли, човек, който не постигне желаната степен на общуване се чувства самотен — обобщи накрая. — Естествено е нормалните или стандартни в духовно отношение хора много по-рядко да се сблъскват със самотата, която трудно понасят. И обратно — нестандартният човек има далеч по-малки шансове да срещне себеподобен, но затова пък за него самотата не е бреме, тъй като е естествено предопределено състояние...

— Знаеш ли — наруши последвалото мълчание Вера, — сега започвам да проумявам някои неща, върху които съм се замисляла в резултат на собствения си опит или под влияние на книгите... А между впрочем, с какво се занимаваш? Имаш завидни знания, както си личи. Днес спомена, че си „нещо като инженер“ — добави тя като се усмихна.

— Наистина съм инженер — каза Симо, — само че работя като научен сътрудник в институт. Защитих докторска дисертация по тема, която доработвам в момента. Дори съм донесъл някои материали със себе си. Искам да използвам времето на престоя си тук, за да оформя в текстова записка всичко, което съм сътворил до момента. Заинтересован съм това да стане по-скоро и ще се мъча да съчетая полезното с приятното — доколкото е възможно.

— Сигурно е интересно да се занимаваш с научна работа. Пък и човек има възможност да израства интелектуално...

— За интересно — на мен ми е интересно, наистина. Що се касае до останалото, то по-скоро е въпрос на индивидуална нагласа. Но стига толкова теоретизиране за днес. Да считам ли, че си приела поканата за сряда?

— Да, и понеже ми даде правото на избор, предлагам да посетим ресторант „Орфей“, едно приятно и уютно заведение. Ако ти е удобно, да се срещнем в осем пред входа.

 

В просъница Симо чу щракването на бравата и изскърцването на отварящата се врата. Беше все още достатъчно буден, за да разбере, че наемателят — предшественик най-после се появява. И въпреки, че по природа бе склонен да проявява търпимост към дребните прегрешения на другите, в случая изпита досада и дори леко раздразнение. Веднъж, защото въпросният господин би могъл да се информира или поне да съобрази, че стаята си има нов наемател и да дойде по-рано, за да не нарушава съня му. И втори път, защото на всичкото отгоре не идваше сам — ако се съдеше по приглушените гласове и стъпките в преддверието. Все пак реши, че не си заслужава да се ядосва и разсънява само за това, че човекът се бе заседял вероятно в някое заведение на чашка с приятели, с които сега пристигаше, за да си прибере партушините... И тъкмо когато под влиянието на тези мисли успя да потъне по-дълбоко в сънния унес, лампата в стаята неочаквано светна и един глас изненадано и достатъчно високо възкликна:

— Ама шефе, тук имало някой!

Симо отвори очи и се надигна. Пред леглото му стоеше в явно недоумение нисък мъж в сиви джинси и каубойка в почти същия цвят. На вратата към преддверието бе застанал друг, по-възрастен мъж с мустаци и гъсти, прошарени вежди над месестия нос, облечен в елегантен костюм от пясъчна коприна, а над рамото му надничаше трети, явно доста по-висок, с тясно лице и малки присвити очички.

Мустакатият с костюма веднага пристъпи напред в стаята като безцеремонно избута ниския и любезно наведе глава.

— Добър вечер, господине и моля да ни извините за късната визита! Знаете ли, подведе ни това, че в бравата нямаше ключ и решихме, че стаята е празна. В противен случай нямаше да Ви безпокоим за чужда сметка. Имам предвид — за сметка на господина, който заемаше стаята преди Вас!

— Моля! — кимна в отговор Симо като седна в леглото и се опита тонът му да бъде що годе приветлив, когато продължи: — Не бих имал нищо против визитата Ви, ако беше малко по-рано. Пък и господинът би могъл лично да намине за вещите си. Имаше цял ден на разположение...

Другият поклати отново глава, този път в знак на несъгласие.

— Безпокоя се, че не би могъл. Господин Ковачев е катастрофирал с колата си снощи или ако искате — много рано тази сутрин. Отнесен е в болницата в безсъзнание. А ние не идваме за вещите му. Виждате ли — продължи като прочете недоумението в погледа на Симо, — господин Ковачев се е забъркал в една много неприятна история. Много, много неприятна! — повтори той като натърти на думата „неприятна“. — Ние сме ангажирани с изясняването на случая. Аз съм частен детектив, а това са... сътрудниците ми. Естествено беше първо да се ориентираме къде е отседнал и да извършим оглед на стаята му...

И като извади от джоба на сакото си служебна карта в прозрачна найлонова калъфка, показа я отдалеч на Симо, който все пак успя да се увери, че снимката напълно се схожда с оригинала и че името на частния детектив е Андонов.

— А защо не се е ангажирала полицията? Щом историята е толкова неприятна?

Мустакатият насочи към него показалеца си.

— Точно затова, защото е неприятна. И то най-вече за самия господин Ковачев. Близките му смятат, че в негов интерес е засега да не се намесват официалните органи на реда и по тази причина се отнесоха до нас. — Замълча за миг, след което продължи: — Надявам се, че като разбрахте за какво сме дошли, ще ни позволите да огледаме помещенията и вещите още сега. Всяко отлагане би навредило на разследването ни. Още веднъж Ви се извиняваме с надеждата, че ще проявите разбиране. И Ви уверяваме, че наистина не сме искали да Ви безпокоим, но така се получи!

И като се обърна към другите двама, които стояха напрегнато-неподвижни като новаци статисти в спектакъл, рязко се разпореди:

— Хайде, момчета! Да започваме и по-пъргаво! Господинът явно е уморен и трябва да приключим възможно по-скоро! — И като се обърна към Симо, който се бореше с желанието да каже нещо язвително по повод на тази безцеремонност, поднесе пакетче луксозни цигари: — Пушите ли?

— Не, но Вие бихте могли да запалите, ако желаете — отговори все пак учтиво. Не можеше да отрече, че до момента любезността беше основният тон на неканените посетители.

Докато палеше цигарата си, мустакатият се осведоми кои са принадлежностите на Ковачев и къде са, след което по-високият от сътрудниците му бе изпратен да огледа банята, а по-ниският — преддверието и нишата. Самият той се зае с куфара — изсипа съдържанието му, провери внимателно дъното и стените му, после прибра една по една вещите, които бяха предимно дрехи и тоалетни принадлежности. Отвори чекмеджето на масичката, което се оказа празно, надникна и под леглото. От изражението на лицето му беше ясно, че резултатите от огледа не го задоволяват. Междувременно високият пристигна с рапорт, че не е намерил нищо, което да заслужава внимание, а по-ниският донесе дипломатическото куфарче, което се оказа заключено. Ключето откриха в джоба на сивото плетено яке, заедно с ключове от автомобил, при вида на които настроението на всички изведнъж се подобри. В куфарчето имаше само няколко папки, които прехвърлиха бегло и без особен интерес, след което бе заключено и върнато на мястото му. И още един ключ бе оставен на масата — този от вратата на стаята.

— Благодарим Ви, че ни позволихте да свършим работата си — каза мустакатият детектив, когато хората му вече бяха навън. — Нищо не открихме, както сам видяхте, но и това само по себе си е информация! Бих помолил, обаче, да не споменавате на никого за посещението ни, дори на администраторите на хотела. Би навредило на работата ни. Намерете приемливо обяснение за връщането на ключа при Вас! Вещите на Ковачев нека стоят тук, навярно близките му скоро ще ги потърсят. Желая Ви приятна почивка!

Когато остана отново сам, Симо изгаси лампата и широко отвори прозореца, за да изгони от стаята цигарения дим. Седна на леглото в тъмното, опря лакти на коленете си и като сплете пръсти потъна в размисъл.

И така, неговият предшественик се казваше Ковачев и бе катастрофирал през нощта с колата си. Къде и как не стана дума, пък и не беше важно. Същественото бе, че се е забъркал в някаква много неприятна история. Защото този факт трябваше да обясни късното посещение на триото детективи, които явно търсеха нещо. И това нещо не се оказа нито в куфара, нито в дипломатическото куфарче, нито някъде из помещенията, които сега той обитаваше. Но какво можеше да е това нещо? Откраднат скъп предмет? Присвоени ценности или пари? Важни документи? Едва ли бяха документи — спомни си небрежността, с която посетителите му се отнесоха към папките. Какво тогава? Симо сви рамене. Каквото и да беше, всъщност не го засягаше. Детективите си свършиха работата, бяха се държали внимателно и любезно. Само че го смущаваха някои детайли в току-що приключилото действие. Обликът на частния детектив Андонов някак не пасваше с представите му за хората от тази професия — излъчваше твърде много благополучие със скъпия си костюм, луксозните цигари, рекламния кибрит на фирмата „Оливети“, който бе използвал... В контраст със сътрудниците си, които напомняха повече момчета за всичко от някое не особено преуспяващо заведение... А и защо трябваше да се мъкнат трима души за един такъв елементарен оглед? Възможното обяснение бе, че господин Андонов навярно бе свикнал да оставя черната работа на хората си, а самият той да се държи като менажер на малка, но престижна и просперираща фирма. Сви пак рамене и стана да затвори прозореца, като остави отворено само единичното крило с тензуха. Дано не се бяха вмъкнали комари. Нямаше да го изядат, разбира се, но щеше да е неприятно. Отби се до тоалетната и преди да влезе в стаята дръпна завесата на нишата. Всичко си беше така, както и преди посещението и все пак... не можеше да забрави задоволството по лицата на шефа и сътрудниците, когато откриха ключовете за колата... Постоя за миг, после пристъпи и пребърка внимателно джобовете на якето.

Ключето на куфарчето беше там, но другите — както бе предположил — липсваха.

Бяха ги прибрали. Но защо? С какво ключовете на една катастрофирала кола можеха да бъдат толкова ценни или нужни? И дали те бяха крайната цел на извършения обиск? Вероятно не, не беше логично.

Поклати глава в недоумение. Но всичко това не го засягаше, имаше си достатъчно собствени задачи и проблеми. Просто се бе задействал навика му да търси причината на всяко нещо, обяснението на всеки житейски казус. А всъщност вече много му се спеше.

Легна отново и само след няколко минути потъна в дълбок сън.

 


напред горе назад Обратно към: [Летуването на един чудак][Стойчо Биячев][СЛОВОТО]

 

© Стойчо Биячев. Всички права запазени!


© 1999-2022, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух