напред назад Обратно към: [Летуването на един чудак][Стойчо Биячев][СЛОВОТО]



Глава 2. Една фатална жена и една банална грешка с неприятни последствия


През нощта все пак валя.

Беше едно от тези „краткотрайни превалявания по места придружени с гръмотевици“, които през летните месеци така често присъстват в синоптичните прогнози. Че имаше гръмотевици Симо бе сигурен — в съня си чу достатъчно ясно продължителния им грохот, за да си помисли, че трябва да стане и да затвори прозореца. Но явно бе заспал дълбоко без да осъществи намерението си, защото на сутринта го намери така широко отворен, както го бе оставил преди лягане, а върху мокетената пътека под него тъмнееше голямо мокро петно. Закрепеният отвън тензух бе съвсем прогизнал, поради което изглеждаше тъмносив и мръсен. Но куфарът на господин Ковачев оставаше настрани, под затворените крила на прозореца и затова не бе пострадал. Лежеше върху поставката за багаж акуратно закопчан след снощния обиск и Симо си помисли, че ако това, което бе научил за собственика му беше вярно, щеше да полежи там още доста време.

Докато правеше редовната си утринна гимнастика мислите му постоянно се връщаха към снощното посещение, така че накрая се наложи решително да ги изгони от съзнанието си. Които да бяха късните посетители, каквото и да търсеха, това не го засягаше. Реши да не споменава пред управата на хотела за визитата им — едва ли щеше да има някаква полза, а те може би наистина имаха сериозни съображения посещението им да не се огласява.

След като приключи с гимнастиката, изтри тялото си с влажна хавлиена кърпа и изпи чаша хладка вода, която за него заместваше закуската, само че в града обикновено едната трета от чашата напълваше с лимонов сок. От пътната чанта извади повехтели сини шорти, които нахлузи върху банските си гащета и моряшка фанелка, която довърши плажното му облекло. Пак оттам измъкна плътна найлонова торбичка, в която се намираха други къпални принадлежности — разбира се без плавниците, маската и шнорхела, които все още лежаха в багажника на „Трабант“-а. Засега щеше да мине и без тях. След известно колебание реши да вземе и няколко листа от записките си, ако му останеше време да ги прегледа и подготви за печат. Донесе дипломатическото си куфарче и след като извади нужните му страници, отново го заключи и го постави на масата. Извадените листи зави грижливо във вестник и ги пусна в торбичката. Обу вносните си италиански джапанки и се оказа, че е готов за първото си ваканционно посещение на плажа.

Изненада го оживлението във фоайето, което бе свикнал да намира тихо и безлюдно. Сега всички места за сядане бяха заети, а на рецепцията дежурната администраторка — този път едра жена на средна възраст и с очила — енергично се бранеше от шумните нападки на група новопристигнали, обградени от куфари, раници и сакове. Навярно не им харесваше, че ги пращат в отсрещния хотел. Изправени до стената няколко девойчета в бански костюми изглежда чакаха някого, като междувременно разменяха шепнешком реплики или се кискаха високо в шепите си. Дали това струпване беше случайност или бе нормално за този час на денонощието — това щеше да разбере през идните дни.

Навън бе слънчево, а хладният източен вятър разчистваше небето от последните пухкави облачета, останали от снощната буря, за която свидетелстваха още мокрите терени под боровете и малките локвички, оцелели тук-там по изсъхналия вече асфалт. В кратките паузи, през които вятърът спираше сякаш да си поеме дъх, слънцето изведнъж напичаше, а от земята се вдигаха топли изпарения и всичко това показваше, че денят ще бъде горещ и задушен.

Когато стигна до плажа нямаше даже и девет часа, така че не си направи труда да отиде до втори спасителен пост, който оставаше стотина крачки вляво — просто нямаше смисъл. Затова събу джапанките си, взе ги в ръце и се запъти направо към брега. Босите му крака оставяха дълбоки, ясни отпечатъци в мокрия и хладен пясък, който полепваше по ходилата му. Морето бе тихо и спокойно, а повърхността му — гладка, едва набраздена от вятъра, преливаща от лазурно-сини в сребристо-бели петна и ивици по целия видим хоризонт.

Спря на крачка от линията на прибоя, очертана от черупките на безброй миди и охлювчета и изсъхнали водорасли. Остави джапанките и торбичката и метна върху тях дрехите, които съблече. После предпазливо нагази в спокойната, прозрачна вода, която тихо плискаше полегатия сбит и мокър пясък. Изпита приятна тръпка от докосването й, а когато нивото й стигна до гърдите му, полека се отпусна в хладната й прегръдка. Заплува бавно бруст, като издишваше с отворени очи под повърхността. Въздушните мехурчета се издигаха с бълбукане нагоре и като посребрени разнокалибрени топчета преминаваха пред очите му. В мътнозеленото водно пространство се мяркаха неясните силуети на малки рибки и медузи или плаващи водорасли, а върху светлото пясъчно дъно се движеха разкривените очертания на собствената му сянка. Постепенно дъното се сниши и изчезна, а водата стана по-студена и сякаш по-плътна. Плува така в продължение на десетина минути, след което се обърна и пое обратно към брега — сега с енергичен кроул. Продължителното бързо плуване го сгря и ободри, така че когато отново докосна дъното с крака бе задъхан, но усещаше прилив на сили. На брега тялото му, лишено от еластичната опора на морската вода, стана отведнъж тромаво и тежко. Постоя известно време прав, докато поизсъхна, после седна, извади химикалка и обвитите във вестника листи и се залови за работа.

Когато приключи, с изненада констатира, че наближава единадесет часа. Крайно време бе да потърси компанията зад втори спасителен пост. Събра бързо нещата си и веднага се отправи нататък.

Най-напред забеляза дългата и суха фигура на приятеля си Христо, която едва се побираше върху опънатия на пясъка чаршаф. Лежеше на страна облакътил глава на едната си ръка, докато с другата ожесточено мяташе заровете в разтворената пред него табла — сигурен признак, че както обикновено играта не му вървеше. Което личеше и от самодоволното изражение на партньора му, вероятно лекаря-бизнесмен Антон Драганов, който седеше по турски направо на пясъка. Беше млад, но много пълен и преждевременно оплешивял мъж с венец от къдрави руси коси около голото теме и очила с тънки метални рамки на късогледите очи. Остатъкът от чаршафа бе предостатъчен за дребната Мария, която и след второто си раждане бе останала слабичка и крехка като девойче. Сходството се подсилваше от късо подстриганите й коси и простичкия басмен бански костюм, купен навярно в детския магазин. Лежеше по корем в обратна посока, с лице към морето, вероятно, за да следи по-добре двете деца, които играеха наблизо, тъй като погледът й се задържаше върху тях приблизително толкова, колкото и върху книгата разтворена пред нея. Това едва ли бе необходимо, защото дечицата бяха увлечени от съвсем безобидното си занимание — да копаят дълбока дупка в пясъка. Дъщеричката, която Симо познаваше от малка, бе израснала, носеше бански костюм и се държеше подчертано сериозно като повечето момиченца на нейната възраст. А Гого, когото бе виждал само като бебе, се бе превърнал в набито, почерняло момченце, което покорно, но с явно неудоволствие приемаше забележките на по-голямата си сестричка.

Колкото до младата жена, разположила се върху надуваемия дюшек малко настрана от другите, сякаш да се дистанцира от тях по някаква неизвестна причина, това несъмнено бе Дора Драганова. Защото твърде точно отговаряше на характеристиката, дадена и от Христо и която в случая не бе преувеличена. Наистина бе от жените, които веднага привличат мъжкия поглед. И не само го привличат, но и трайно го задържат върху себе си.

Носеше цял, но силно изрязан бански костюм на неправилни диагонално разположени златисто-жълти и зелени ивици. Костюмът бе сполучливо подбран, тъй като много добре подхождаше на големите й зелени очи и на косите й с цвят на старо злато, които се спускаха на едри къдрици край облото, леко скулесто лице. Лице, чиято строго кукленска красота се смекчаваше от големите чувствени устни и малкия, капризно повдигнат нагоре нос. И върху който козметиката видимо присъстваше, но без да се натрапва, в добре премерени пропорции. Тъмносиният дюшек сякаш бе нарочно подбран за фон на великолепното й тяло, чиито налети, приятно закръглени форми и изящни крайници биха задоволили вкуса и на най-претенциозните критици от конкурсите за женска красота.

Да, госпожа Драганова наистина бе хубава и изискана жена. Затова, когато приближавайки забеляза, че зелените очи с интерес го наблюдават над ръба на модното списание, което държеше, това приятно погъделичка самолюбието му. Въпреки, че по природа не беше суетен.

— Охо! Я вижте кой пристига!

Възгласът беше на Мария, която го забеляза преди съсредоточеният в играта Христо и пъргаво скочи да го посрещне, като му подаде и двете си ръце.

— Здравей, Симе! Добре си ни дошъл! Къде се губи досега? — И като се извърна назад добави: — Да те запозная с едни много симпатични хора — семейство Драганови. Доре, Тони! Това е нашият приятел от студентството Симо Коев, вече светило в науката, а инак забележително момче и голям оригинал!

— Е! Недей така, че хората може и да повярват — отбеляза весело Симо, като махна за поздрав на приятеля си. — Здравейте! След като ми бе отнета възможността да се представя сам...

— Приятно ми е — Тони! — кимна с глава дебеличкият Драганов и приветливо го изгледа през очилата с късогледите си очи.

— А аз съм Дора — каза младата жена и му протегна ръка без дори да помръдне върху надуваемия дюшек. Гласът й бе нисък и плътен. Симо предпазливо стисна пръстите й, които завършваха с добре гледани нокти със седефен маникюр. Бяха сухи и топли.

— Един древен мъдрец е казал: „Приятелите на приятелите ми са и мои приятели“ — заяви Симо. — Ще си позволя да кажа и аз същото. С добавката — ако ги заслужавам.

— Не се опитвай да скромничиш — засмя се Мария и като видя, че се готви да седне на пясъка, дръпна го до себе си. — Ела тук! Място колкото щеш!

— Добре, благодаря! Само си дръпни книжката да не я смачкаме. Всъщност, какво четеш?

Вместо отговор тя обърна корицата към него. Беше едно от блудкавите сантиментални романчета, които можеха да се купят от уличните сергии.

— Боже мой, как е възможно да четеш тази литературна помия?

Мария сви рамене и като че се смути, но Дора й се притече на помощ.

— Не я винете напразно, книгата е моя. Аз й я дадох! — Зелените очи го гледаха предизвикателно, но в погледа им нямаше и следа от обида или раздразнение. Присъстваше само любопитството — как ще реагира той при създалото се неловко положение. Но Симо не обичаше да увърта.

— Тогава бих задал същия въпрос на Вас. Защото, без да Ви лаская, мисля че сте много над читателското ниво, за което е предназначена тази книжна стока!

— Оценката Ви ме ласкае — усмихна се Дора като разкри малко едрите си, но равни и безупречно поддържани зъби. — А отговорът на въпроса Ви не е труден. Просто на човек понякога му омръзва да чете само умни и сериозни книги и решава да се поразвлече с нещо по-непретенциозно, което да не ангажира много ума му. Или пък когато трябва да убие времето... Нима на Вас не Ви се е случвало да изпитате такава потребност?

— Да прочета нещо за отмора — да! В моя случай това са криминални историйки — въпрос на вкус, инак нивото е същото... Но никога не чета с намерението „да убивам времето“. Защото да убиваш времето си, независимо под каква форма, е равносилно на самоубийство!

— О, твърде страховита метафора! — Тази фраза бе изречена не без ирония.

— Но не, това не е метафора! Нали животът на всеки човек се измерва във време! Време, което му е дадено да мисли и да чувства, да действа и да твори! Така че този, който обрече себе си на бездействие без мисли и емоции, или се посвети на занимания без смисъл и цел, просто губи от живота си. Виждате ли, за мен елементарното съществуване е равносилно на пасивно изчакване на края... Затова в разбиранията ми всяка минута „убито време“ е минута загубен живот!

— Я стига! — шляпна го с длан по гърба Мария. — Стига, че чак ми става страшно! Как сега ще си дочета книжката?

— Страшно е, но съвсем вярно — неочаквано сериозно добави Дора. — И много добре казано.

Срещна погледа й, в който прочете и разбиране, и любопитство.

— Вярно е, разбира се — включи се в разговора и Христо като затваряше таблата, бяха приключили поредната „тройка“. — Народът не случайно е казал: „Не е важно колко си живял, а как си живял!“ макар и може би в малко по-друг смисъл. Аз лично мисля, че в този аспект всеки от тук присъстващите е живял повече от някой овчар-столетник, който години наред е спал под сенките заедно с овцете си! Струва ми се — обърна се той към Симо — Ефремов пишеше нещо по този въпрос в „Острието на бръснача“. Определяше интензивността на живота като количеството мисли и чувства, които преминават през съзнанието за единица време... По моему, нещо като плътност на входа на оперативната памет... или по-точно степента на натоварването й...

— Моля те, само не започвай да теоретизираш без да е нужно — реагира Мария с тревога така спонтанно, че накара останалите неволно да се разсмеят.

— Ефремов — това навярно е авторът на „Мъглявината на Андромеда“ — намеси се и Драганов.

— Същият — потвърди Симо. — Един забележителен и много уважаван от мен човек и творец, руски учен и писател от съветско време. Минен инженер, астроном, мореплавател и пътешественик, професор по палеонтология и създател на тафономията — наука за закономерностите при местонахожденията на изкопаемите животни. И автор на много сериозни, предимно научно-фантастични разкази и романи. Този, който споменахте е първият от тях и още с появяването си бе преведен на почти всички цивилизовани езици. Аз бих нарекъл Ефремов писател-диалектик, защото във всичките си произведения се стреми да разкрие пред читателя и причинната същност на събитията, за които разказва. „Острието на бръснача“, например, по форма е приключенски роман, но този подход на автора го прави по-сериозен и по съдържателен от много влезли в класиката произведения.

— Чел съм само „Мъглявината на Андромеда“ — каза Драганов. — И не крия, че ми хареса. И много ме впечатли — може би защото и най-фантастичните неща в тази книга са научно или логично обосновани, а това ги прави убедителни. Четох я с удоволствие и си спомням много неща от нея. Като имате предвид, че по принцип не съм любител на фантастиката. Нещо не ми допада...

— На мен също — заяви Дора. — А сега и критиците признават, че е в сериозна криза... Какви ли не глупави фантасмагории можеш да прочетеш!

— В криза е — съгласи се Симо, — защото в нея навлязоха много автори, които нямат нищо общо с науката. А гръбнакът на фантастичния жанр винаги е била научната фантастика. Тази, която почива върху екстраполирането на научните достижения отвъд сегашните им граници, а не върху фантазиране въобще.Затова от Жул Верн насам нейните шедьоври са създадени от писатели-учени, няма да ви обременявам сега с имена. Разводняването й от писатели, които са далеч от научното познание, доведе до чисто развлекателни фантастични произведения, които с нищо не са по-добри от развлекателните сантиментални или криминални четива. Нещо по-лошо: направленията на литературния кич си взаимодействат и възникнаха такива хибриди като фантастичния екшън или фантастичната еротика, където тривиалността и пошлостта са понесени от крилете на въображението и резултатите са плачевни за читателите с вкус и култура.

— Какво излиза тогава — че проблемът не е в жанра, а в нивото на което се създават произведенията — обобщи Мария.

— Точно така. Аз си позволих преди малко в примера си да принизя криминалния роман до равнището на безсъдържателните, чисто развлекателни четива. Това може да е вярно за творенията на Едгар Уолъс, Морис Льоблан и подобните им автори, да не говорим за булевардните криминалета. Но в същото време в този жанр има романи на ниво класика — като тези на Едгар По, Конан Дойл, най-добрите неща на Агата Кристи, Жорж Сименон...

— В такъв случай — кой е критерият за това, кое произведение е добро и кое не? Къде свършва, примерно, сериозният роман и започва булевардният? — запита Христо като захвърли допушената си цигара и веднага взе да рови за друга. — Аз бих отговорил така: каквото е с добрата и лошата музика. Ако едно музикално произведение е на ниво, то ще те завладее. Гледал съм в документален филм как диваци от поречието на Амазонка стоят като препарирани и слушат Петата симфония на Бетовен... Ако съдържателната музика отговаря на твоето ниво на възприемане, дори ще я запомниш. Ако е по-проста мелодия или песен — ще можеш да я възпроизведеш! Дори ще се натрапи в паметта ти и не можеш да се отървеш от нея — имал съм такива случаи. Докато посредственото, бездарното ще ти прошуми край ушите и толкова. Все едно че не си я чул. Та така е и с литературата, мисля си — продължи след кратка пауза, през която запали цигарата си. — Ако едно произведение, независимо от какъв жанр и какъв вид те впечатли, ако има какво да запомниш — значи е със стойност. Ако не — значи е литературен талаш. Примерно, който е прочел „Баскервилското куче“ на Конан Дойл едва ли ще го забрави до края на живота си. А булевардните криминалета забравяш още като затвориш последната страница. Затова пък след време можеш да си ги прочетеш повторно като нови... Ето и Тони каза, че е запомнил много неща от „Мъглявината на Андромеда“ и напълно му вярвам, защото помня цели пасажи... Та значи, ако търсим критерий за добрите и лошите книги...

— Защо по-добре не оставиш това на литературните критици — прекъсна го Мария. — Нали на тях това им е работата?

— И на теб работата ти е да лекуваш хората — нахвърли се върху нея Христо, — но си допускала грешки, нали? Аз не отричам компетентността на критиците, но зная също, че литературната критика дълго отрича достойнствата на такова произведение като „Отнесени от вихъра“, навярно защото е написано от домакиня-непрофесионалист, макар и бивша журналистка.

— Да се оспорва компетентността на специалистите, на знаещите — това е чиста профанация. Пък и на нас с теб не би ни приличало — обърна се Симо към приятеля си, — защото също сме специалисти. Съгласен съм обаче, че и най-знаещият може да сгреши. Но има и нещо друго. В точните науки и критериите са точни, дори когато се базират на постулати или хипотези, затова субективните оценки са лесно контролируеми. Груб пример — с теб спорим какво е разстоянието от тук до морето и имаме различни оценки. Но хванем ли метъра, веднага ще стане ясно кой е по-близо до истината. Докато, ако спорът ни бе за достойнствата на едно произведение на изкуството — примерно на една картина — там еталон за проверка няма! Мария би казала — мнението на критиците, те имат свой проверен абстрактен „метър“... Добре, но това е еталонизирана субективна оценка, породена от знанието и опита, но и подчинена на канони и традиции, а понякога — и на мода в разбиранията и вкусовете. Затова има толкова примери, когато критиката е отричала и дори е оплювала гениални, но революционни по форма и стил произведения на изкуството. Но да не се отплесвам! — добави той с усмивка.

— Може и да си прав — заяви Христо. — Така или инак, ако беше по силите ми да напиша повест или роман, бих искал да мога като Ефремов в „Острието на бръснача“ да заинтригувам читателя с действена фабула, а докато развивам действието да споделя с него мисли и възгледи, които да оставят трайна следа в съзнанието му. Или поне да го подтикна да се замисли над едни или други проблеми. Инак каква полза? Какъв е смисълът да четеш, а нищо да не остане у теб?

— Никакъв! Но нали и аз твърдя същото? — засмя се Симо.

— Само това оставаше — да спорите, като твърдите едно и също нещо! Впрочем, доколкото ви познавам... — не се доизказа Мария и като видя, че мъжът й отваря таблата, обърна се към него: — Моля те, остави за малко играта и ела ми помогни да изкъпем децата в морето! Време им е, а сама ще ми е трудно!

— Добре, нека да си допуша цигарата.

— Ще дойда и аз — заяви Драганов. — Дора, ти?

— Не, Тони. Искам да се понагрея още малко. — Младата жена се надигна и сви дюшека така, че образува нещо като кресло. После извади шишенце масло против изгаряне и започна старателно да маже лицето, раменете и ръцете си.

Другите се изправиха. Мария въпросително погледна Симо, който направи отрицателен жест с ръка.

— За мен е рано, къпах се тъкмо преди да дойда при вас!

— Надявам се, не останахте просто от учтивост — да ми правите компания — каза Дора, когато останалите се отдалечиха.

— Не, разбира се. Но ако знаех, че да останете сама Ви е неприятно...

— Ни най-малко, уверявам Ви! На плажа никога не скучая, има толкова много и различни хора, които да наблюдавам. Ако ми омръзне — имам списанието си, а и възможността да затворя очи и да се отпусна под слънцето. А нежеланите натрапници — ако такива се появят — зная, как веднага да отпратя, та да не ми досаждат!

— Разбира се, с Вас ще ми бъде приятно — добави като се наведе, за да разтрие ароматното масло и върху краката си. — Знаете ли, искрено се радвам, че се присъединихте към нас. Мъжът ми и Ицо с часове не се откъсват от таблата, чудя се как не им омръзва! Мария е мила и приятна жена, но прекалено много време отделя на децата си, а на моменти се държи собственически с мъжа си... Появяването Ви като че раздвижи всички, изведнъж стана по-интересно. Заслугата е Ваша — умеете да вникване дори в най-обикновените на глед неща и ясно и точно да определяте същността им! А сега — мога ли да Ви помоля за една малка услуга?

— С удоволствие, стига да мога...

— Можете, естествено — защото ще Ви помоля да ми намажете гърба!

Макар и да не бе стеснителен по природа, Симо се почувства неловко, когато плъзна пълната си с орехово-кафява ухаеща течност ръка върху раменете на младата жена, а после и върху гърба й. В същото време му бе приятно да усеща под пръстите си гладката й като коприна кожа, меката й плът, която сякаш очакваше в приятна нега докосванията му... Когато приключи, Дора му благодари с усмивка, прибра флакончето и се изтегна отново на дюшека, този път по очи.

— Били ли сте някога масажист?

— Не, защо?

— Действахте много сръчно и умело, бих казала — професионално. А ръцете Ви са много приятни — големи, силни и... добри!

— За разлика от мен самия... Аз трудно бих се самоопределил като добряк — засмя се Симо, за да прикрие лекото смущение, което изпита от думите й.

— Е, и аз не бих Ви категоризирала като завършен добряк! Имате вид на човек, който умее да се бори и да успява благодарение на качествата си, докато...

— ...докато добрякът е най-често неудачник в живота: жена му изневерява, партньорите му го мамят, приятелите му се шегуват с него, началниците му забравят да го повишат навреме, близките му не го уважават достатъчно. Това ли имахте предвид?

— Горе-долу — засмя се Дора. — Само че не бих могла да го изразя така кратко и толкова точно! Съжалявам, че Ви накарах да се изцапате — добави като видя, че Симо чисти ръката си в пясъка. — Но трябваше да се намажа добре, инак съм загубена! Изгарям силно и болезнено. Затова при възможност идвам на плажа съвсем рано — когато има повече ултравиолетови лъчи...

Симо вдигна ужасен ръце.

— Не! Моля Ви, не повтаряйте и Вие тази стотици пъти изричана глупост — простете ми определението!

— Но как, нали това е общопризната истина!

— Общопризната от кого? От тези, които или не са учили физика, или са я изкарали с тройки! Виждате ли — продължи по-спокойно, като долови недоумяващия и като че леко обиден поглед на Дора. — Във въздуха най-лесно се разсейват късовълновите компоненти на светлината — синята, виолетовата, ултравиолетовата — нали затова небето изглежда синьо? А най-дълбоко проникват дългите вълни — червените, инфрачервените. Колкото въздухът е по-плътен, толкова тези ефекти са по-силни.

— Добре, но какво от това?

— Сутрин слънчевите лъчи падат косо и изминават дълъг път през най-плътните слоеве на атмосферата, при което ултравиолетовите почти изцяло се разсейват. Проникват най-вече червените, затова при изгрев слънцето е огнено червено. По обяд то грее почти вертикално, пътят на лъчите му през плътните слоеве е най-кратък. Затова и ултравиолетовите лъчи, от които се изгаря са и най-много!

— Предавам се — противно на очакванията му се засмя Дора. — Защо тогава толкова често се твърди обратното?

— По силата на правилото, че една неистина, повторена много пъти се превръща в истина. А кои са тези, които я повтарят вече казах...

Дора седна на дюшека и го изгледа продължително и с нескрито любопитство. Слънцето искреше в златистите й коси, изумруденият й поглед бе мек и галещ, устните й приличаха на розови листчета. Беше хубава, смущаващо хубава.

— Винаги ли така остро реагирате на неистините?

— Прощавайте, ако съм Ви засегнал с нещо — каза без да иска с извинителни нотки в гласа. — Но неистината, невежеството, глупостта и пошлотията са на всяка крачка и ако човек ги ненавижда, това започва да го дразни!

— Разбирам! Но заслужава ли си да се дразните само от едно невярно твърдение — както в случая?

— Вие сте лекарка. Представете си, че пред Вас е застанал невежа, който упорито твърди, че апендиксът му е отляво, а стомахът — отдясно. Бихте ли останала спокойна?

— Навярно не! — засмя се Дора. — Виждам, че умеете да си служите с прости, но уместни и убедителни примери... Но аз неправилно поставих въпроса си. Всъщност исках да Ви попитам — струва ли си човек да реагира на всяка неистина или глупост? Няма ли по този начин да превърна живота си в поредица от дребнави конфликти и спорове?

— Ако притежава достатъчно чувство за мярка — едва ли. А и винаги може да си затвори очите пред отделна, случайно допусната, изолирана грешка. Защото мнозина грешат, дори и класиците. Като Сервантес, който допуска във втората част на „Дон Кихот“ Санчо Панса да язди магарето си, което преди това са му откраднали... Още на първата страница на романа „Америка“ от Кафка Статуята на свободата държи вместо факела си — според автора — меч! В новелата на известен наш писател двойка влюбени се наслаждава в лятната вечер на съзвездието Орион, което като зимно съзвездие по това време е... далеч под хоризонта. Уважаван от мен седмичник за наука и техника помества материал със снимка на замъка Клу край Амбоаз, Франция, където е починал Леонардо да Винчи и който замък, според статията, е родната къща на великия флорентинец... Дописник на областен черноморски вестник нарича делфините риби... И така нататък. До тук нищо страшно, човек може да махне с ръка и да си припомни сентенцията: „Човешко е да се греши!“. Въпреки че, както отбелязва един сатирик, на някои хора само това им е човешкото... Страшно става тогава, когато една грешка започва да се повтаря, защото по силата на споменатото правило току-виж се е превърнала за много хора в истина. А това значи — масово оглупяване!

Симо замълча за миг, после продължи:

— Един пример. Навярно много отдавна някой невеж или просто разсеян съставител на кръстословици е написал в творението си: „Просякът от Илиада“ — с две буквички, и отговорът е „Ир“. Грешка, защото такъв герой в Илиадата няма и не може да има! Въпросният просяк — всъщност името му е Ирос — се подвизава в осемнадесетата песен на Одисеята, където води неудачен юмручен бой със завърналия се у дома си предрешен също като просяк Одисей. Но съчетанието от двете буквички е удобно и започва да се пренася от една кръстословица в друга и почти винаги — като просякът от Илиада! Срещал съм го още като ученик, продължавам да го срещам и сега. Грешката се е превърнала в глупост, повтаряна години наред от автори на кръстословици, които естествено не са чели нито едно от двете произведения на Омир!

— А и защо им е да ги четат? Нали под погледа на небрежния или незнаещ редактор ще си получат и така хонорара от вестника или списанието? Колко са тези, които ще забележат грешката — единици, пък и те ще махнат с ръка — голяма работа, с някаква си кръстословица ли ще се захващаме...

— Ето в това е бедата — заяви Симо. — В пренебрежителното махване с ръка към проявата на глупост и невежество. Защото грешките в кръстословиците могат да минат за нещо несериозно, но същото става и в редица други случаи, които далеч не са така невинни! С това — обърна се отново към Дора — отговарям на въпроса Ви. Да, трябва да се реагира на глупостта във всичките й форми и прояви. За да не позволим да вземе връх над разума!

Прекъсна го появяването на Мария с децата, които шумно и едно през друго бързаха да споделят радостта и впечатленията си — тримата бяха обиколили заливчето с водно колело. Това стана повод разговорът да се прехвърли върху възможностите за приятно и осмислено прекарване на времето, които предлага ваканционното селище. Междувременно Мария разтри със суха кърпа настръхналия от студ Гого и го застави да легне на слънце заедно със сестричката си, а към компанията отново се присъедини Драганов, останал да разговаря с познати. Като обсъдиха различни варианти на програмата си за близкото бъдеще, решиха да се срещнат на следващата сутрин на същото място. Но доста по-рано — преди девет часа, когато от пристана потегляше екскурзионно корабче до устието на река Ропотамо. Да заминат с корабчето и да останат на реката до обяд, когато извършва обратния курс.

Докато разговаряха, Симо на няколко пъти трябваше да се пребори с желанието да погледне Дора, а когато все пак го направи, срещна погледа й и получи в отговор насърчителна усмивка. Както и по-късно, когато се разделиха на пътя извън плажа и поеха в противоположни посоки — двете семейства към паркинга, а той — по познатия маршрут към кортовете.

 

След приличния обяд в стола на „Албатрос“ и неизбежната разходка по алеята в сянката на боровете Симо най-сетне се озова в прохладното пусто фоайе на хотела си. Слабичката администраторка отново бе на смяна и още щом го забеляза му направи знак с ръка.

— Извинете, че Ви задържам — каза като се изправи на мястото си. — С Вашия предшественик господин Ковачев се е случило нещастие — катастрофирал е с „Шкода“-та си още вчера сутринта. Сега бил в областната болница в кома. По този повод рано днес на колежката звънили от полицията за справка. А преди около час мина оттук сестричката му, за да му прибере багажа. Наложи се да отворим стаята Ви, но тя взе нещата в мое присъствие. Един кожен куфар и малко черно дипломатическо куфарче. Изглеждаше уморена и притеснена и много бързаше, но аз за всеки случай записах адреса и паспортните й данни.

Симо благодари за информацията, макар че тя само потвърждаваше вече известните му факти. И разбира се, за проявената предвидливост, която се оказа, че никак не е била излишна...

Защото още на прага на стаята си установи, че поставката за багажа е празна — коженият куфар го нямаше.

Но го нямаше и неговото дипломатическо куфарче, което сутринта бе оставил върху масата.

Първата му реакция след неприятната констатация бе да дръпне завесата на нишата в антрето. Всички неща си бяха на мястото. Включително и тези на господин Ковачев — плетеното яке и куфарчето му.

Изглежда, че момичето или не бе погледнало тук, — което е малко вероятно, — или не познаваше достатъчно добре вещите на брат си. Който пък не би могъл да даде някакви обяснения по въпроса, щом като бе в кома.

Но куфарчето? Как би могла да сбърка куфарчето, след като на капака стояха неговите инициали, достатъчно големи, за да бъдат забелязани и от човек с увредено зрение?

Машинално отвори вратата на банята. Четката за зъби лежеше на лавицата, но това вече бе обяснимо — в подобна ситуация никой не би се ровил за дреболии. А и трудно можеше да се очаква сестрата, която не познаваше якето на брат си, да разпознае такава тривиална вещ, като една четка за зъби.

По-важното бе, че куфарчето му го нямаше и в банята — където естествено, не бе и очаквал да го намери. Както и под леглото, където все пак погледна. Беше взето по погрешка, а другото бе останало. Но как можеше да стане тази грешка? При инициалите върху капака?

Освен ако... — съобрази отведнъж.

Усмихна се кисело и поклати глава. Да, това беше като че ли единственото възможно обяснение.

Върна се във фоайето и помоли администраторката да му каже трите имена на господин Ковачев.

— Момент — тя прелисти няколко страници. — Ето! Слави Тодоров Ковачев. — И като вдигна очи, запита: — Защо? Нещо неприятно ли се е случило?

— Да, едно неприятно недоразумение — потвърди Симо. — В резултат на това, че с господина имаме еднакви инициали!

И накратко обясни, че куфарчетата им са разменени — както изглежда именно поради това нещастно съвпадение.

— О, много съжалявам! — администраторката чак се изчерви от смущение, очевидно считаше себе си съпричастна за станалото. — Но Вие сте абсолютно прав! Когато влязохме в стаята, момичето веднага се насочи към кожения куфар, заяви че много добре го познава. „А това куфарче също трябва да е на брат ми — ето инициалите му.“ — каза като го видя на масата. И го взе. Като погледнахме нишата в антрето — видяхме, че и там има такова куфарче сред Вашите вещи и нито за миг не допуснахме, че може да е станала грешка. Много съжалявам наистина...

— Не се притеснявайте — успокои я Симо. — Неприятно е, но не е нещастие. Куфарчето не е загубено, имаме адреса и паспортните данни на момичето, които предвидливо сте взели. Само ако обичате да ми ги напишете... А имаме и другото куфарче — за размяна! — добави той с усмивка.

След минута-две беше отново в стаята си, седнал пред масата, върху която бе разгърната картата на автомобилните пътища в района, а в ръката си държеше листчето, изписано с акуратния почерк на администраторката. Надежда Тодорова Ковачева — това бе името на момичето. От единния граждански номер се виждаше, че е родена на петнадесети септември и че е на осемнадесет години. Живееше в родния си град Черногорово, на тридесет и два километра в югозападна посока, в самото сърце на Странджа планина. Улица „Петрова нива“ — да, така се наричаше Странджанското Оборище... номер осем. Погледна часовника си, наближаваше два и половина. Ако тръгнеше веднага, щеше да бъде на адреса най-много след час, твърде рано. По-добре беше да изчака, за да е сигурен, че момичето ще си бъде у дома.

Разгледа още веднъж внимателно маршрута, който водеше до градчето, след което прибра картата и се отпусна на леглото. Затвори за миг очи и това се оказа достатъчно от мрака на забравата, сгъстил се под натиска на делничните грижи, да изплува едно лице, което изведнъж му бе станало много познато. Леко скулесто лице, около което се спускаха искрящи на слънцето златисти къдрици и от което го гледаха с мекия си изумруден поглед чифт зелени очи, а нежните като розови листчета устни сякаш искаха отново да го запитат нещо...

 

Наближаваше четири часа следобед, когато „Трабант“-чето достигна до малкото планинско градче, сгушено в самите поли на обраслите с широколистни гори възвишения. Първо се появиха няколко селскостопански постройки, разположени от двете страни на пътя, после табелата с името на селището и веднага след нея мост, твърде голям за рекичката, която течеше под него. Някъде напред се мерна камбанария, чийто купол бе облицован с позеленяла от времето ламарина. Къщите бяха малки и предимно едноетажни, но всички с големи, потънали в зеленина дворове, а улиците — чисти, нагрети от слънцето и почти безлюдни. Над централния площад трептеше мараня. Там се издигаха няколко тополи и скромен паметник, посветен на местни възрожденци. До него имаше каменна чешма с голямо мраморно корито, в което от устата на бронзов барелеф с формата на лъвска глава се изливаше дебела водна струя. Явно тук нямаха проблеми с водоснабдяването. Две върби бяха провесили клоните си в съседство с чешмата и в прохладните им сенки стояха дървени пейки с избеляла и полуизтрита зелена боя.

Симо паркира в края на площада и веднага се информира за търсения адрес от сънената продавачка в най-близкото павилионче. Оказа се наблизо и тръгна пеша. Следобедното слънце грееше немилостиво, беше горещо и задушно, особено за човек, привикнал вече с прохладата край морето и преди да стигне до целта си усети, че тениската залепна на гърба му.

Къщичката бе в средата на къса уличка, която излизаше на местната автогара. Зад оградата от телена мрежа имаше малка, но добре гледана цветна градинка. Фасадата бе с два прозореца на изток, а в северния й край други два образуваха ъгъла на помещение, което изглежда служеше за кухня, тъй като вътре се виждаха готварска печка и умивалник. Бетонирана пътечка водеше от дворната врата до вратата на къщата. Отзад се виждаше голям стопански двор със засадени лехи и плодни дръвчета.

Симо позвъни веднъж, втори път, но без резултат. Някъде във вътрешността се чуваше приглушен звън, на който никой не откликваше. В ключалката нямаше ключ отвътре. За всеки случай мина зад постройката и, както предполагаше, откри и задна врата, но и тя беше заключена. В двора не се виждаше жива душа, с изключение на дузината кокошки, които веднага го заобиколиха в полукръг и го заразглеждаха с наклонени настрана глави с надеждата, че ще им даде нещо за храна. Най-оптимистично настроените дори го последваха, когато си тръгна, но след това разочаровани се върнаха обратно.

— Няма ги Ковачеви — чу изведнъж дрезгав старчески глас.

На улицата, облегната на бастуна си, точно пред вратата стоеше прегърбена старица с пазарска торбичка в ръка.

— Няма никой от Ковачеви — повтори, когато Симо се обърна към нея. — Славчо пострада с автомобила си, може и да знаеш, сега е в болницата. А Надето е на работа. Може да я намериш в библиотеката на читалището, там е до пет часа!

Симо благодари на съседката — защото след като го осведоми бабичката влезе в съседната къща — и реши все пак да изчака завръщането на момичето. Даде си сметка, че е изгладнял, отби се до колата, за да си вземе портмонето и влезе в сладкарницата на отсрещния край на площада. Оказа се, че е единственият посетител, ако не се смятаха двете седем-осем-годишни момченца, пред всяко от които стоеше чаша с малеби, примесено със сладолед — очевидно местен деликатес. От младичката, луничава продавачка получи кофичка кисело мляко и голям, топъл сусамов геврек, с който бързо се справи. После с наслада пи на дълги глътки ледена и вкусна планинска вода от чешмата на площада и тъй като не му се стоеше на едно място, пое по централната улица на градчето. Разгледа витрините на дузината малки магазинчета и свърна в страничните улички. Навсякъде цареше спокойствие и тишина — истинска провинциална тишина, нарушавана само от бръмченето на насекомите и чуруликането на птичките. Тук-там улицата прекосяваха кокошки, двойка магарета се търкаляха в прахта на широко, незастроено място, обрасло с любимите им тръни. В реката, която бе затворена във високо зидано корито, тържествено плуваше смешна флотилия от патка с няколко дребни жълти патенца.

Градчето беше малко — по-малко от някои големи и благоустроени села, затова и животът в него носеше белезите на дълбоката провинция. Но това бе един спокоен, здравословен живот, за който обитателите на големите градове можеха само да мечтаят. Самият той никога не бе изпадал в пасторални настроения и добре разбираше, че в края на двадесетия век въздишките по патриархалното минало са просто нереалистични. Но в същото време му беше ясно, че и в наши дни трябва да се търсят и да се създават условия за по-природосъобразен живот, както това се прави в развитите и цивилизовани страни. И че може само да се съжалява за годините на безогледна и уродлива урбанизация, която обезлюди толкова села и градчета, особено в този район на страната. За това тук свидетелстваха многобройните къщи с ръждясали катинари на вратите, със заковани на кръст дъски по прозорците и буренясали дворове, които подминаваше с тягостно чувство. Собствениците им или техните наследници отдавна живееха в панелните гета на големите градове, заменили простора на домовете и дворовете с душната теснотия на апартаментите — затвори; живата зеленина с мъртвия асфалт; песента на птичките и щурците с грохота на превозните средства и дискотеките; напоения с миризмата на полски билки или на дъбова шума въздух с бензиновите изпарения от автомобилите или дима на големите заводи. И най-лошото: загубили заедно с индивидуалността на своите жилища и своята собствена индивидуалност, превърнали се в безлични обитатели на безлични адреси от номера на блокове, входове, етажи и апартаменти...

Потънал в тези мисли, Симо не разбра кога стигна до края на градчето, където теренът се надигаше, за да се слее със стръмния, набразден от пороите склон на най-близкото възвишение, увенчано от млада дъбова горичка. Пое обратно по посока на автогарата, като преднамерено не бързаше, въпреки че вече минаваше пет часа. Искаше да даде възможност на Надето — както я нарече бабичката — да се прибере у дома си.

Този път на позвъняването му веднага се отзова звучен глас:

— Момент, ей сега!

Вратата се отвори и на прага се появи, както изглеждаше, самата Надежда Ковачева, която завързваше колана на дългата си синя домашна дреха.

Беше невисока, но добре сложена девойка, мургава и загоряла от слънцето, с тясно овално лице, по което нямаше и следа от грим. Не й беше нужен, тъй като по страните й играеше здравата руменина, която създават чистият въздух и престоят на открито, а малките й широки устни бяха алени като листчета на мак. Гъсти и черни, прави коси, вчесани по средата на път, падаха тежко на раменете й. Но най-впечатляващи бяха очите й — бадемовидни черни очи под дълги мигли, които обаче го гледаха изпитателно и като че малко уплашено. Трудно можеше да се отъждестви с красавиците, на които се възхищаваше стандартизирания вкус, канонизирал изписаните, глуповато усмихнати физиономии на кинозвездите и топмоделите от рекламните плакати и модните списания. Но затова пък притежаваше неподправена и в добавка екзотична хубост, която много повече му допадаше.

— Госпожица Ковачева, ако не се лъжа? — попита Симо и дружелюбно се усмихна на девойката, която погледна с тревога куфарчето му.

— Да... аз съм — отвърна плахо и сякаш обезпокоена от нещо.

— Приятно ми е да Ви се представя — подаде й ръка. — Казвам се Симо Коев, само че това едва ли Ви говори нещо. Идвам по повод малкото недоразумение, което се е получило днес. Виждате ли, аз съм отседнал в хотел „Чайка“ в стаята, която е наемал брат Ви преди... да му се случи тази неприятност с колата... Вие сте минали да приберете багажа му и по погрешка сте взели моето куфарче вместо неговото. Идвам да оправим нещата!

Дланта на девойката бе суха, топла и грапава — загрубялата длан на ръка, привикнала да върши цялата домакинска работа. Симо забеляза, че последните думи явно я разтревожиха.

— Заповядайте, влезте! — И като се отмести пропусна неочаквания си посетител в тясното антре, откъдето влязоха в нещо като салонче с врати към другите стаи. Помещението беше мрачно, защото се осветяваше единствено от малко прозорче в дъното, но затова пък бе прохладно и приятно миришеше на липа. Източникът на този аромат бе липовия цвят, разстлан върху вестници на диванчето под прозореца. Младата домакиня го покани до кръглата масичка в средата, покрита с бродирана бежова покривка. Скромната мебелировка се допълваше от овехтял скрин, върху който стояха малък транзисторен радиоприемник, фотоалбум в кожена подвързия и висока стъклена ваза.

— Много се извинявам за грешката — каза Надя, когато седнаха. — Но куфарчето беше съвсем близко до другия куфар на брат ми, пък и видях инициалите на капака и помислих... реших, че е неговото. Може би беше редно да взема багажа във Ваше присъствие, само че не знаех дали ще се върнете скоро. А не можех да задържа колата на колегата си, който всъщност бързаше за града, но се съгласи да минем през „Делфините“...

— Нищо, не се безпокойте — махна с ръка Симо. — Важното е, че Ви намерих и че нещата ще се оправят!

— Само че... — момичето смутено замълча и захапа долната си устна. — Как да Ви кажа... Вашето куфарче вече не е тука...

— Как така? Че къде е тогава — беше ред на Симо да изпита учудване и безпокойство.

— Много неприятно се получава! — Надя го погледна почти отчаяно. — Но го взеха...

И като чупеше нервно пръстите си, разказа следната история.

След като прибрала багажа от хотела, колегата й я закарал до града и тя веднага се отбила в болницата, за да разбере какво става с брат й, но й казали, че няма промяна и не е дошъл още в съзнание. Оттам трябвало да тича до автогарата и да хване автобуса насам. Много се притеснявала да не го изтърве, защото следобед очаквала официално посещение — работела като библиотекарка в читалището. Всичко минало благополучно и пристигнала навреме. Но още от спирката — тя е ей там, в края на уличката — забелязала спряла до къщата им лека кола. Когато била вече пред вратата и търсела ключа, от колата изскочили двама души, влезли в двора и се приближили към нея. „Нали Вие сте сестрата на Славчо Ковачев?“ — запитал единият. Отговорила утвърдително. „Носите багажа му от хотела в „Делфините“?“. Потвърдила и това. Тогава другият се навел и вдигнал дипломатическото куфарче. „Тук — казал — има важни документи. Ние работим заедно с брат Ви и в момента ни са много нужни, затова ще ги вземем със себе си! Предайте му, когато стане възможно, че са у двамата му колеги от екипа! Засега довиждане!“ Качили се обратно в колата и веднага потеглили, а тя така се смутила и объркала, че въобще не реагирала. По-късно се сетила, че е могла поне да запомни номера на автомобила — вишневочервена „Лада“.

— Да-а-а! — наруши настъпилото неловко мълчание Симо. През кратката пауза, която последва неочакваното и неприятно съобщение, както винаги в подобни случаи, умът му светкавично анализира и оцени създалото се положение. Най-лошото щеше да бъде, ако куфарчето и съдържанието му бъдат безвъзвратно загубени. Но дори и това не беше нещастие, защото вторият екземпляр, макар и малко по-нечетлив от индигото, бе в столичната му квартира. Но, за да го ползва трябваше, естествено, да отиде до там — загуба на два дни от почивката плюс съответните разноски. Друг вариант бе да потърси тези двама „колеги от екипа“, за да си получи куфарчето от тях. Третият, най-малко вероятният бе те сами да го върнат, след като разберат, че не им трябва...

— Виждали ли сте друг път тези хора? — попита. — Ако са идвали тук при брат Ви, или някъде другаде?

— Не! Сигурна съм.

— А да ми кажете — как изглеждаха?

От описанието разбра, че двамата нямаха нищо общо с късните посетители в хотела. Пък и не очакваше, защото ако господин Андонов и двамата му сътрудници имаха аспирации към куфарчето на Ковачев, още тогава щяха да го приберат със себе си. А те се задоволиха да прехвърлят небрежно съдържанието му. Явно се касаеше за различни хора и различни интереси. Симо се съмняваше, че похитителите на куфарчето наистина са колеги на Ковачев. И ако подозрението му се окажеше вярно, шансовете да го види отново определено намаляваха. Едно беше ясно — братът на това момиче изглежда наистина се бе забъркал в неприятна и не дотам чиста история. Така или инак, обаче, беше длъжен да провери докрай варианта с „двамата колеги от екипа“.

— Какво можете да ми кажете за работата на брат си, за колегите му? Нужни ми са някакви сведения, за да издиря тези хора!

Момичето загрижено поклати глава.

— Страхувам се, че не мога да Ви кажа много. Брат ми завърши селскостопански университет и известно време работи тук като агроном. После се премести в областния град в една изследователска станция. Това още преди две-три години. Всеки ден пътуваше до там и обратно, докато си нае квартира, в която често остава. Така че местоработата и колегите му не са тук и почти никого от тях не познавам. А в момента беше в отпуск, щяха да заминават някъде на почивка — с приятелката си...

Информацията наистина не беше окуражаваща, но Симо все пак записа наименованието и адреса на изследователската станция. После се позамисли.

— С приятелката си ли казахте? Тя... всъщност откъде е?

— От тук е, с брат ми се познават още от ученици. Завърши фармация преди година и сега е в областния град. Дружат отскоро — откакто тя се върна и започна работа, дори са официално сгодени...

Нещо в тона на Надя накара Симо да я изгледа изпитателно.

— Като че не одобрявате много това... приятелство?

Момичето сви устни.

— Как да Ви кажа... Тя е хубава и интелигентна, само че твърде себична и претенциозна. Ето например — родителите й са живи, възрастни хора са и са съвсем сами тука. А тя ги заобикаля от дъжд на вятър, колкото да напълни някоя чанта с продукти от личното им стопанство. Не ги зачита, смята ги за прости — а баща й е дългогодишен служител в кооперацията, всички го уважават! Брат й е шофьор и също живее като нея в града, но тя и него отбягва, защото се срамува, че не бил вишист! Като че по-малко образованите не са хора! А иначе е все по големите работи, по модните... Така да не си приличат с бате! Той е скромен, дори свит, въпреки че го считат за способен. Но откакто се сгоди за Лидия — така се казва, Лидия Узунова — като че стана друг човек! Та тя не го оставя на мира! Все му вади душата — да търси работа в столицата, за да може и тя да замине с него. Да защити дисертация, за да може да казва, че годеникът или съпругът й е с научна степен. Може да е умна и хубава, но не е за брат ми. Суетна снобка, ето какво е!

— Вие не одобрявате всичко това, нали? — Симо я изгледа заинтригуван и със симпатия.

— Не, разбира се! Брат ми има нужда от приятелка, която да го насърчава и подкрепя, а не само да изисква от него и да му натяква всеки неуспех! Да му помага вместо да го занимава с модни глупости, с ревюта и безсмислено висене по луксозни заведения. И която да не се срамува, че е родена в провинциално градче. Ако наистина държи на брат ми, би могла да живее с него където и да е. А не да го заплашва, че ако до година-две не намери работа в столицата, ще го остави...

— Охо! — Симо с разбиране поклати глава. — Но все пак, погледнато откъм проблема, който възникна — тази Лидия може да знае нещо повече за колегите и обкръжението на брат Ви и да се окаже полезна. Бихте ли ми дали адреса й?

Като прибра бележника си, Симо стана и се усмихна.

— Съжалявам, че Ви обезпокоих! Но поне половината работа стана — оставям Ви куфарчето на брат Ви! Ако той се почувства по-добре и стане възможно да научите нещо повече директно от него, обадете ми се по телефона. Вземете разговор за моя сметка до хотела. Запишете си името ми, стаята знаете е шести номер. Мога да разчитам, нали?

На вратата Надя още веднъж му се извини за недоразумението.

— Така се чувствам виновна за тази грешка! Толкова неприятности Ви създадох!

— Нищо няма, нали се разбрахме — грешката вече поправихме! А за последвалите събития нямате никаква вина...

— Дано да сте искрен! И без това ми е толкова тежко! Неотдавна почина леля — тя беше единствения ни близък човек тук. А ако сега се случи нещо лошо и с брат ми... — Надя не се доизказа, очите й се наляха със сълзи.

На улицата Симо постоя за миг, после изведнъж се отправи към площада, където бе забелязал при разходката си цветарско павилионче. Купи голям букет бели карамфили и се отправи обратно към къщата. Цветята бяха съвсем свежи, явно току-що откъснати от градината зад павилиончето. Не можеше и да е инак, в градче, където във всеки двор имаше цветя, търговията с тях трябваше да е слаба и за стоката най-добре беше да си е на лехата...

На позвъняването му Надя се отзова почти веднага и като го видя, смаяно го изгледа.

— Това е за Вас — каза той, подавайки й букета. — Като извинение за причиненото безпокойство, от признателност за искреното съжаление и — от най-добри чувства!

— Господи! Ама не трябваше. — Момичето изглеждаше объркано и зарадвано едновременно. — Колко са хубави! Много, много Ви благодаря! Знаете ли — добави с неподправено простодушие — досега никой не ми е подарявал цветя!

— Довиждане! — каза й като си тръгваше. — И горе главата!

Преди да завие зад ъгъла се обърна, видя че момичето все още стои на вратата, прегърнало букета и му махна отдалече с ръка.

 

Жилищният комплекс „Тополите“ се намираше в северния край на областния град, а адреса откри сравнително бързо, благодарение на практичната идея — да се изписват с големи, двуметрови цифри номерата на жилищните блокове върху фасадите им. Една мярка, която не навреждаше на естетическия им вид, а позволяваше бърза ориентация сред големите, прилични една на друга постройки.

Макар и сравнително нов, жилищният блок носеше белезите на запуснатост и занемареност. Още във входа можеха да се видят изкъртени ъгли и зеещи отвори на електрическите ключове. По стените имаше надписи, грозно и неграмотно надраскани с маркери или тебешири. Стъклото на асансьорната врата бе счупено, а бутоните в кабината прогорени на две места с цигари.

Тъй като не бе наясно с етажа, на който трябваше да спре, Симо пое по стълбището, като на всяка площадка внимателно изчиташе надписите по вратите. Едни бяха претенциозни, на специални и художествено изработени табелки, други — обикновени, а някои и съвсем невзрачни, изписани небрежно на картончета и закрепени с кабари. На шестия етаж — все пак добре, сградата бе девететажна! — намери това, което търсеше. Върху кадастрон под плексигласова плочка с туш бе написано с красив шрифт „Лидия Узунова“, а под името с по-дребни букви „Звънете два пъти“. Веднъж навярно се звънеше за хазяите — някое си семейство Атанасови, както сочеше месинговата табелка.

Симо позвъни указания брой пъти и зачака. В апартамента се хлопна врата, ключалката изщрака и вратата широко се отвори. На прага застана висока, стройна блондинка в атлазен пеньоар на едри шарени цветя. В ръката си държеше димяща цигара. От лицето й — стандартно красиво и умело гримирано — гледаха две студени, ясни сини очи.

— Госпожица Узунова?

— Да! — бе едносричният отговор на госпожицата, която го огледа с оценяващ поглед от горе до долу. Изглежда оценката бе в негова полза, защото последва по-любезното продължение: — Какво обичате?

Симо се представи и веднага поясни:

— Безпокоя Ви във връзка с Вашия годеник — Славчо Ковачев. Идвам директно от Черногорово, където разговарях със сестра му. Към Вас имам един-два въпроса, на които се надявам да отговорите и с това да ми направите лична услуга. Мога ли да се надявам на тази любезност?

Домакинята неопределено сви рамене.

— Защо не? Стига да е по възможностите ми. Но трябва да Ви предупредя, че мога да Ви отделя много малко време — очаквам гости!

— Ще се постарая да бъда пределно кратък!

След тази декларация блондинката го пропусна в тясното антре. Като минаваше край нея долови аромата на скъп парфюм.

— Насам! — Тя мина пред него и отвори вратата на стаята си, която бе превърната в нещо като съвременен дамски будоар. За това впечатление допринасяше най-вече тоалетната масичка в ъгъла, чийто изобилен реквизит свидетелстваше, че декоративната красота на собственичката струваше не малко средства, усилия и време.

Симо се отпусна на предложената му табуретка и не без ирония си припомни думите на някогашната си хазяйка — че на табуретки слага най-малко желаните гости... След като отклони направеното от чиста куртоазия предложение за чашка коняк, накратко разказа на Лидия историята с разменените куфарчета и нейното продължение. По време на разказа му домакинята седеше на друга табуретка срещу него и внимателно го слушаше без да сваля немигащите си сини очи от лицето му.

— И така — Вие също сте научен работник, макар и от друг профил — отбеляза като запали нова цигара. — Да Ви кажа честно, помислих си, че сте от полицията — или поне частен детектив!

— Това означава ли, че приличам на ченге — усмихна се Симо.

— Е, не мога да кажа. Никога не съм типизирала за себе си този вид индивиди. Но да говорим по същество. С какво очаквате да Ви помогна?

— Тези хора, които са посетили дома на годеника Ви са се представили за негови колеги. При това такива, с които е работил съвместно продължително време. Може би се досещате — или бихте предположили кои могат да бъдат?

Лидия направи категорично отрицателен жест.

— Уви! Точно тук с нищо не мога да Ви бъда полезна. Славчо нямаше навик да споделя с мен служебните си или професионални проблеми по ред причини. Първо, той е селскостопански специалист — тук на Симо му се стори, че в тона й се промъкнаха презрителни нотки, — а аз съм фармацевт. Какви допирни точки бихме могли да имаме? Второ, колегите му бяха все едни такива ограничени и недодялани, макар и някои от тях да имаха и научни степени. А аз предпочитам по-изискана, артистична среда. Затова много малко съм била в контакти с тях. И трето, Славчо е потаен по природа. Споделял е с мен, естествено, че работи с колеги по някакъв проблем, чието решение би намерило признание и прием в чужбина. Но само толкова. По какво работи и с кого не е ставало дума. А в последно време — тя смръщи вежди — твърде малко се виждахме. Надежда може и да Ви е казала. Той беше прекалено зает с работата си и опитите си да се премести в столицата, от които така и нищо не излезе... А сега и тази катастрофа — в момент, който можеше да бъде съдбоносен и за двама ни! В много отношения Славчо беше и си остана неудачник — поклати недоволно глава, след което стана, за да вдигне слушалката на телефона, прекъснал разговора им с продължителния си звън.

— Ало? Да! О, Вие ли сте? На какво дължа честта и удоволствието? Ама наистина ли? Аз тогава си помислих, че просто любезно се шегувате! Много, много Ви благодаря и съм Ви признателна. О, моля Ви... Благодаря за комплимента! Вие просто ме ласкаете! Разбира се, и още веднъж благодаря!

Като остави слушалката, Лидия седна отново пред него, а в очите й, все така студено-сини, имаше ликуващи пламъчета.

— Знаете ли кой беше — каза с нескрито задоволство. — Самият Караянков! Беше ми обещал гратис за новата премиера!

— Съжалявам, но това име нищо не ми говори — сви рамене Симо.

— Нима не познавате Караянков? Артистът Караянков, той е добре известен и в столицата! Навярно не обичате театъра?

— Да не го обичам е силно казано — и той си има мястото в културните потребности на всеки човек. Но не го предпочитам, макар и да признавам, че е достъпно и поради това популярно изкуство. Но затова пък и по-елементарно — както и киното.

— О! А кое изкуство предпочитате Вие! Защото то, естествено няма да е така примитивно!

— Виждам, че Ви засегнах на темата „театър“ — усмихна се Симо. — Но нека уточним, че говорим за предпочитанията си, които са нещо строго субективно, а не степенуваме изкуствата по ранг. Това би било предмет на цяла дискусия, за която опасявам се нито сме подготвени, нито достатъчно компетентни. Ако трябва...

— Противоречите си — прекъсна го рязко Лидия. — Защото тъкмо Вие класифицирахте театъра и киното като елементарни изкуства!

— Аз само приведох аргументи в полза на собствените си предпочитания, които са към музиката. Тя е по-малко достъпна и популярна, но затова дори най-зле настроените срещу нея не биха я нарекли елементарна. Разбира се имам предвид истинската, сериозната музика.

— По-конкретно — имате предвид класическата музика, разните там симфонии, квартети, опери? — изгледа го недоволно, но все пак с респект.

— Точно тях...

— Не възприемам този вид музика — може би защото не я разбирам — заяви Лидия и смачка угарката си в пепелника. — Аз лично предпочитам театъра, пък нека да е елементарен! И копнея за деня, когато ще мога отново да живея в столицата, няма да пропускам нито една постановка!

— Искрено Ви пожелавам това да стане — отново се усмихна Симо. — За Вас изглежда възможността да живеете в столицата е много голямо предимство?

— А как иначе? Един мой колега — студент казваше, че в столичния град само като четеш афишите по стените ставаш по-културен! Мога ли да полюбопитствам откъде сте родом? Оттук? Това значи, че сте израснали в голям, с почти всички културни придобивки град. А аз трябваше да прекарам детството и юношеството си в онова забутано градче, откъдето току-що идвате. Родих се втори път по време на следването си и се зарекох — рано или късно да се върна и да живея в столицата. И ще успея, уверявам Ви!

— Сега вече не се съмнявам — каза шеговито Симо, който наистина не се съмняваше в думите на събеседничката си. Неочаквано появилото се оживление на инак безстрастното й лице подсказваше, че няма да се спре пред нищо, за да осъществи заветната си мечта. — Но, вижте! Вие и сега сте постигнали много — само година след дипломирането си сте аптекарка в един, както сама го определихте, голям и с почти всички културни придобивки град. Смятате ли, че животът в столицата ще Ви предложи нещо кой знае колко повече? Освен повече на брой театри — отчитам интереса Ви...

— Това за мен е достатъчно! — бе категоричния отговор.

— Не искам да Ви отегчавам, пък и зная, че е време да си вървя — каза Симо като ставаше. — Но знаете ли, френските социолози, които са сред ведущите в света твърдят, че оптимално за живот е селище между десет и двадесет хиляди души население. Защото е достатъчно голямо, за да предложи — разбира се при техните условия — удобствата на града и същевременно е все още малко, за да се проявят уродствата на урбанизацията. Още може да се диша чист въздух, да се пие чиста вода, да се живее в еднофамилно жилище в близък контакт с природата. И където човек не е принуден да съществува в социална изолация, както е с жителите на комплексите като този тук... Където всеки блок е самотен като остров сред океана и където често не познавате дори живущите в същия вход. Помислете и за тази страна на нещата!

— Не мислете, че ми казвате нещо ново или непознато — заяви Лидия, която също стана и го гледаше право в очите. — Но, когато човек взема решения, той претегля на везните всяко „за“ и „против“. Ако е достатъчно разумен, разбира се. За мен, за моите вкусове, нагласа и начин на живот предпочитанията са в полза на урбанизацията, пък нека и да е уродлива, както я нарекохте!

— Моля Ви се, нито за миг не съм Ви подценил — каза Симо и беше съвсем искрен. — Разбирам, че изборът Ви е съзнателен и обмислен и няма да Ви досаждам повече с излишни приказки!

— Съжалявам, че не можах да Ви помогна с нещо по-конкретно — каза на раздяла вече по-приветливо момичето. — Но това наистина е всичко, което зная!

В този момент вратата на асансьора се отвори и се появи безупречно облечен мъж с букет цветя в ръката, който любезно и с усмивка поздрави Лидия.

— Добре дошъл! Много хубави цветя — чу я да казва, преди асансьорът да потъне в мрака на шахтата — крушките бяха изгорели или откраднати...

Пред входа на блока зад неговото трабантче бе застанало лъскаво БМВ. Много вероятно бе присъствието му да е свързано с новопоявилия се гост на Лидия...

Симо си припомни хладния, пресметлив блясък на сините очи и неволно сви рамене. Провинциалистката, която се стреми към столицата, презряла родното си градче и недоволна дори от областния град. Любителката на артистична среда, която се срамува от произхода си и роднините си и пренебрегва недодяланите селскостопански специалисти, пък дори да имат научни степени. Която обожава театъра, но не възприема класическата музика... И разумно взема решенията в живота си като претегля всяко „за“ и „против“... Всъщност — едно от превъплъщенията на неоеснафщината, на интелектуализи-раната посредственост...

В едно все пак беше права — Славчо Ковачев бе неудачник, поне що се отнася до жените. Или по-точно — до годеницата си, която пукната пара не даваше за него, след като бе провалил плановете й за преместване в столицата и за още нещо, което е могло да бъде преломен момент и за двама им. Но госпожица Узунова не се примиряваше лесно. Зад себе си бе захвърлила губещата карта — Славчо Ковачев и продължаваше да играе предбрачната си игра с нови валета в ръце. И щеше навярно да я изиграе по възможно най-добрия — според собствените й представи — начин!

Симо се добра до „Албатрос“ минути преди да изтече времето, предвидено за вечеря, затова трябваше да се задоволи с порция напълно изстинал огретен и компот, в който плуваха само няколко дребни ягодки. Макар и досадно, това все пак не бе нещастие, особено на фона на неприятностите с изчезналото куфарче. И без друго по-голямата част от храната погълна без да й отдели нужното внимание, тъй като мислите му бяха ангажирани със събитията от отминаващия вече ден.

От една страна, тези събития увеличаваха въпросителните около личността на Славчо Ковачев, в последствията от чиито потайни деяния самият той бе въвлечен по стечение на обстоятелствата. Но с какво един провинциален агроном би могъл да предизвика интереса на цял екип детективи, дори ако работеше в изпитателна станция? Ако, разбира се, късните посетители в хотела бяха наистина детективи... И защо няколкото папки с документи, подминати с пренебрежение от същите тези детективи, изведнъж се оказаха толкова ценен обект за неговите — на Ковачев — сътрудници? Ако, разбира се, двамата похитители на куфарчето бяха наистина негови колеги и сътрудници... Какво всъщност търсеха едните и какво — другите? И имаше ли нещо общо между тях?

Усмихна се сам на себе си, както му беше навик в подобни случаи, и бутна празните чинии настрана. Твърде много „ако“ имаше в разсъжденията му и твърде много неизвестни в изходните данни на задачата, която се опитваше да разреши. Но поне едно му бе станало съвсем ясно: в каквото и да се бе забъркал Ковачев — кражба, грабеж, фалшификация, изнудване, шпионаж — подбудите за действията му сигурно идваха от неговата годеница Лидия Узунова. Макар и може би не пряко, а косвено. Спомни си думите, произнесени с гняв и неприязън от сестричката му Надя: „Откакто се сгоди за Лидия като че стана друг човек!“ И нищо чудно. Скромният и свит — както го бе охарактеризирала тя — младеж е бил постоянно във фокуса на хладните, пресметливи сини очи. Поставяни са му непосилно амбициозни цели и задачи за материално и социално преуспяване. Бил е обвиняван и порицаван за закономерно последвалите неуспехи. Вероятно това е била причината да стане затворен, мълчалив и раздразнителен. Докато накрая е бил изправен пред дилемата — или да успее, или да загуби годеницата си, на която очевидно много е държал. И това го е накарало навярно да направи крачка встрани, да се забърка в „много, много неприятната история“, както я нарекоха детективите. Но що за история можеше да бъде това? Засега бе ясно само, че в нея участват куфарче с документи и две групички от хора, общо петима на брой, при това с различно отношение към тези документи...

От друга страна, събитията от този ден изискваха от него ясно и точно да определи собственото си поведение в така създалата се ситуация. Тази задача беше далеч по-лесна, тъй като всички предпоставки вече бяха налице. От срещите му с Надя Ковачева и Лидия Узунова стана ясно, че няма кой да го насочи към двамата „колеги“, което пък означаваше, че за издирването им би трябвало да отдели твърде много време. При всички положения много повече, отколкото бе нужно, за да прибере втория екземпляр от столичната си квартира — разбира се с цената на съответните разноски. Но от две злини все пак се избира по-малката...

Затова незабавно и на място — в хотел „Албатрос“ — направи справка за разписанието на самолетите и още преди да стигне до входа на хотела си всичко бе обмислено и решено.

От сметките си изключваше утрешния ден, тъй като имаше два вече уговорени ангажимента — излета до Ропотамо с компанията и вечерята в ресторант „Орфей“ с Вера. Но в четвъртък още в осем сутринта ще е на път за областния град. „Трабант“-а ще остави на паркинга на летището. Полетът за столицата е в десет, така че най-късно по пладне ще е в квартирата си. Спокойно ще вземе обратния самолет в пет следобед и ако всичко премине нормално, надвечер ще е отново тук. Или ще възстанови статуквото като загуби само един ден от почивката си.

Така взетото решение внесе успокоение в мислите му и ги върна отново към реалностите на делника.

Трябваше най-напред да огледа финансовите си възможности и да прецени как ще им се отразят разходите по пътуването. За щастие балансът се оказа задоволителен.

Отдели няколко минути, за да понареди вещите си и с досада констатира, че в нишата-гардероб продължаваше да виси сивото плетено яке на Ковачев. Преди да потегли за Черногорово бе решил да го занесе заедно с куфарчето, но в бързината го бе забравил. Махна с ръка — можеше да си виси там, не му пречеше. След десетина дни — живот и здраве! — когато си тръгнеше от тук, щеше да се отбие за малко по пътя си, за да посети симпатичното странджанско градче и да връчи якето на още по-симпатичната Надя. Ако, разбира се, дотогава самият Ковачев не минеше да си го прибере. Би било жалко, защото се хвана, че много му се искаше да пие пак от ледената вода на „лъвската“ чешма, а и да срещне дребното мургаво момиче с неподправената екзотична хубост...

Приключил със скромното си домакинство, Симо реши че е време да вземе душ и се отправи към банята, но се върна обратно преди да прекрачи прага й. Да се къпе под душ или във вана имаше възможност винаги и навсякъде. Но да се изкъпе в морето можеше само през лятото и когато бе в близост до него както сега. Затова трябваше да използва всяка възможност. Бързо навлече фланелката и шортите си, обу джапанките и без да се обременява с някакъв багаж излезе навън. Дори ключа си остави на рецепцията, тъй като се опасяваше, че може да го загуби някъде из пясъка. Беше се стъмнило, но пътя до плажа познаваше вече добре, а и пътеката почти навсякъде бе добре осветена.

Самият плаж бе потънал в мрак, особено към линията на прибоя, но слабата разсеяна светлина, която струеше откъм алеите и ярко осветените фасади позволяваше да се различат неясните силуети, които се движеха по брега или във водата. Симо остави дрехите си в основата на една от тонколоните на плажната радиоуредба, като се постара добре да запомни положението й спрямо светлините на най-близката сграда. Въздухът не помръдваше, морето бе тихо и спокойно, а водата — топла. Потопи се за миг, после се отпусна по гръб и се загледа в звездното небе, където на фона на Млечния път се открояваха двете големи и величествени съзвездия — Лебед и Орел. А техните най-ярки звезди — Денеб и Алтаир образуваха заедно със сияйната Вега големия равнобедрен триъгълник, който свидетелстваше, че сега в северното полукълбо е лято. Но по-слабите звездички се губеха в бледото сияние, което се надигаше от изток и подсказваше, че скоро ще изгрее почти пълната луна. Заплува съвсем бавно, успоредно на брега по посока на полуостровчето на север, като едва движеше крайниците си, отпуснат в плътната топла вода, която приятно обтичаше тялото му. Очите му привикваха с тъмнината и сега по-добре можеше да различи фигурите в морето и по плажа, които се оказаха изненадващо много. Повечето бяха уединени по двойки, но имаше и малки шумни компанийки, както и съвсем тихи самотници — като него. Разминаваше се с тях във водата, дочуваше плясък, откъслечни фрази, приглушен смях или тихи подвиквания.

Плува така доста продължително, докато стигна до края на плажа, където бе тихо и безлюдно, после пое обратно. Продължаваше да плува бавно и без напрежение, така че тялото му си почиваше — както и съзнанието му, разтоварено от изобилието на възприятия и мисли през деня. Това, което изпитваше беше истински комфорт на физиката и духа и му се искаше тези минути на покой и отмора да бъдат без край...

И точно тогава до самия него един много познат женски глас произнесе достатъчно отчетливо:

— Закъснявам, Любо! Щом излезем ще трябва да си ходя!

Симо трепна от изненада и неволно изви глава по посока на гласа. Вгледа се внимателно и веднага тихо се гмурна под водата.

Защото не беше сбъркал. Гласът принадлежеше на Дора Драганова, която плуваше към брега и току-що го беше подминала. Плуваше бруст с високо вдигната над повърхността глава — навярно, за да не повреди прическата си. А мъжът, който гребеше с ръце до нея в никакъв случай не беше съпругът й Антон...

Без да се замисля, подтикнат от някакъв вътрешен импулс, заплува предпазливо след тях. Разстоянието от няколко метра бе достатъчно, за да остане незабелязан или в най-лошия случай — да не бъде разпознат. Брегът бе съвсем близо, така че след десетина загребвания кракът му докосна дъното. Малко по-късно двамата пред него вече се измъкваха от водата. Мъжът прегърнал Дора през раменете, беше висок и едър, а във фигурата му имаше като че нещо познато, но в тази обстановка бе невъзможно да го идентифицира. Пък и не му беше работа... Обърна се и заплува отново по посока на плажа, този път по-бързо и по-енергично.

Така значи — госпожа Драганова също обичаше да се къпе нощем в морето, само че в интимна мъжка компания... Нещо, което естествено не го засягаше. Кога и с кого ще се къпе в морето Дора си беше чисто нейна работа. Това, че бяха попаднали в една компания и то случайно, не му даваше правото да си пъха носа в нейния личен живот. Дори ако я беше засякъл с любовник.

И все пак това като че не му харесваше...

Благодарение на запомнения ориентир излезе на брега точно там, където бе оставил дрехите си. Преоблече се и пое обратно към хотела си.

Половин час по-късно, преди да заспи отпуснал глава на възглавницата Симо си помисли, че това навярно ще остане най-напрегнатия и изпълнен със събития ден от почивката му тук.

Нещо, в което определено се лъжеше...

 


напред горе назад Обратно към: [Летуването на един чудак][Стойчо Биячев][СЛОВОТО]

 

© Стойчо Биячев. Всички права запазени!


© 1999-2022, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух