напред назад Обратно към: [Летуването на един чудак][Стойчо Биячев][СЛОВОТО]



Глава 3. Познанствата укрепват, но загадката остава и се задълбочава


На следващата сутрин, малко след осем часа Симо слезе до плажа и се отправи към втори спасителен пост. Спазваше уговорката с компанията, а инак поне според собствените му представи, беше рано за плаж. Особено като се вземе предвид, че поради въведеното лятно време часовникът изпреварваше естественото протичане на деня с цял час. Слънцето грееше слабо и бе все още ниско, стойките на чадърите и неравностите по терена хвърляха дълги сенки върху хладния пясък. Хлад повяваше и откъм морето, чиято сребриста, огледално гладка повърхност се губеше в леко замъгления хоризонт. Посетителите бяха все още малко, макар и постоянно да прииждаха. Радиоуредбата предаваше сутрешните спортни новини, заглушавана на моменти от крясъците на ниско прелитащите гларуси.

На вече познатото място завари Антон Драганов, който седеше на пясъка в любимата си поза — по турски и съсредоточено четеше днешното издание на областния ежедневник. Беше успял да се изкъпе и то скоро — по луничавите му рамене блестяха неизсъхнали капчици вода. Като забеляза приближаващия Симо, затвори вестника и му махна с ръка.

— Днешното мероприятие рухна — заяви вместо поздрав и като премигна зад очилата с късогледите си очи, поясни: — Малкият на Манолови се разболя!

— Какво, простудил ли се е? — полюбопитства Симо като пусна небрежно вещите си на пясъка и седна срещу него.

— Не, заразил се е със салмонела. Жена ми също го прегледа сутринта. Накупиха му рано-рано лекарства и сега е в леглото...

— Е, случва се — кимна с разбиране. — Нищо, ще му мине! Пък мероприятието ще остане за друг път... А днес — сами ли ще си правим компания или ще дойде още някой?

— За Манолови не зная, зависи как ще се организират при тези обстоятелства. А жена ми е тук, отби се да остави дрехите си на гардероб. Впрочем, ето я и нея!

Симо вдигна очи и срещна погледа на Дора, която бе застанала до тях.

— Здравей — усмихна му се дружески. — Тони сигурно ти е казал вече, малкият е ял нещо със заразени от салмонела яйца. Мария ще остане при него, а Ицо с дъщеричката сигурно ще дойдат по-късно. Екскурзията, естествено се отлага за по-добри времена — добави и се обърна към мъжа си. — Тони, хайде да ми надуеш дюшека!

Тонът бе умолителен, но думите бяха изречени по начин, който не търпеше възражение.

Докато Драганов, издул пълните си бузи, шумно прехвърляше въздуха от дробовете си в синия гумиран дюшек, Дора сподели:

— А все пак жалко, че се случи така! За Манолови е много неприятно, аз пък съжалявам за спокойното море — тъкмо бе за пътуване с кораб! Инак при вълнение ми прилошава... Пък и ти си подранил напразно. Сигурно от бързане и кафето си не си изпил както следва!

— За щастие, поне тази неприятност съм си икономисал — усмихна се снизходително Симо. — Защото никога не пия кафе сутрин — и не само сутрин. Просто не го обичам.

— Не обичаш кафе? — погледна го изненадана. — Човек, който се занимава с наука! Та нали от него най-много се нуждаят интелектуалците — да стимулират мисленето си, за тонус!

— Изглежда, че някои като мен не се нуждаят от подобен стимулатор. Пък и тази теория май се поддържа най-вече от хора, които разчитат чашката с кафе да ги приближи към интелектуалците — макар и само външно, за съжаление!

— Наистина си бил много странен човек — заяви Дора. — Аз пък си обичам кафето! Чашка хубаво кафе и една също така хубава цигара...

— ...са твърде вредна комбинация, както може да потвърди всеки лекар — прекъсна я не без ирония Симо.

— Добре де, не се заяждай! Лекарите също са хора и могат да имат своите дребни грехове! — Замълча и вероятно, за да отклони разговора от неудобния момент, продължи: — Хубаво, а какво тогава предпочиташ на закуска? Чай или мляко? Или и двете заедно — като англичаните...

— За съжаление нито едното, нито другото — заяви Симо. — Защото просто не закусвам, и то много отдавна...

— Сега пък и това — плясна с ръце Дора. — Нима не знаеш древната мъдрост: „Закуската изяж сам...

— ...обядът раздели с приятеля си, а вечерята подари на врага си“. Зная я, разбира се, достатъчно е популярна. Но наистина е останала от древните времена, когато хората са ставали със зората, обядвали са по пладне и са лягали със залеза. Защото подтекста й е — не прегладнявай сутрин и не лягай с пълен стомах, което наистина е вредно. Но сега тази мъдрост е безнадеждно остаряла! В съвременните условия на живот човек — при добро желание, естествено! — може значително да съкрати времето от пробуждането до обяда или да удължи това от вечерята до заспиването. Аз, например, по правило обядвам рано и вечерям солидно към шест часа вечерта — тогава е основното ми ядене... Но си лягам към дванадесет! Шест часа, доколкото зная, са предостатъчни, за да се преработи и абсорбира и най-трудносмилаемата храна.

— А аз си помислих — намеси се Драганов, като стана и подаде на жена си надутия дюшек, — че си чел някои нашумели книги за рационално хранене и диетология и си им повярвал. Защото, покрай другото, те застъпват тезата за съществуването на естествен цикъл на храносмилането, с което човек трябва да се съобразява. Първата му фаза — от ранна утрин до обяд е за очистване на отпадъците при този процес. Втората — от обяд до към осем вечерта е за приемане и смилане на храната. И третия — от вечерта до сутринта е асимилиране и абсорбиране. Така че, ако човек приема храна след осем вечерта или сутрин, влиза в противоречие с този естествен цикъл и резултатът е физически дискомфорт! С една дума — отричат закуската и късната вечеря!

— Познати са ми тези постановки — каза Симо. — Но не те са ми повлияли, в смисъл че съм повярвал на авторите и съм приел предписанията им. Въпреки че една книга, написана след сериозни и продължителни изследвания, заслужава повече доверие от коя да е древна мъдрост... Защото съм от хората, които градят поведението си най-вече върху личните си знания, убеждения и опит. Пък и подобни публикации се появиха неотадвна, а аз съм се простил със закуските още през юношеството си. Просто съм установил емпирично, че така се чувствам по-добре и съм по-работоспособен. Не крия, обаче, че останах доволен, когато в тези книги намерих научно аргументирана подкрепа за възприетия от мен хранителен режим.

— Излиза, че от лични убеждения и опит си стигнал до „конската диета“, препоръчвана от покойния генерал-кавалерист Владимир Стойчев — с известна доза злорадство отбеляза Дора. — В едно свое интервю генералът твърдеше, че...

— ...че най добре бягат конете, когато сутрин остават гладни, на обяд получават малко зоб, а вечер биват нахранени добре, нали?

— Има ли нещо, което да не знаеш? — шеговито, но с досада от поредния апостроф, запита Дора.

— Човек запомня най-трайно тези неща, които съвпадат с начина му на мислене или поведението му — това е естествено. А намекът ти, че съм възприел хранителния режим на състезателните коне никак не ме обижда. Струва ми се, самият генерал препоръчваше нещо подобно...

— Казаното от Дора по този повод е в кръга на шегата — реши да уточни Драганов. — Но щом си запознат с тези проблеми, какво е мнението ти за също нашумялото разделно хранене?

— Съвсем положително — отвърна Симо и вдигна показалеца си. — Знаете ли, винаги съм се учудвал как стомахът се справя с невероятно трудната задача — да преработи и асимилира толкова сложна смесица от органични и неорганични вещества, каквато му доставя един богат обяд. Имам предвид обяд с предястие, супа, първо и второ блюдо, плюс десерта и напитки! Очевидно природата е заложила много богата и гъвкава програма, която да управлява този процес! В подобен аспект, разделното хранене — приемането на еднородни и близки по състав храни — значително опростява задачата и естествено ще облекчава и функционирането на стомаха и останалите храносмилателни органи. Убедил съм се в това от собствен опит...

— И аз мисля така — доволно кимна Драганов.

— Но организмът се нуждае от разнообразна храна — възрази Дора. — Това е азбучна истина, известна дори на децата!

— Храната нека да е разнообразна — каза Симо. — Същественото тук е да се приема на колкото може по-еднородни порции.

— А какво мислиш за диетите за отслабване и лечение чрез гладуване — отново взе инициативата Драганов.

Дора отчаяно разпери ръце, въздъхна и насочи очи към небето. После погледна Симо.

— Мъжът ми е решил да отслабва. От известно време това му е като натрапчиво състояние. Откъдето и да започне някакъв разговор, неминуемо стига до тази точка. Още като заговорихме за хранене вече знаех къде ще отидем...

— Също както е при теб с темата за вредата от захарта и сладките — не й остана длъжен мъжът й. — Просто ти липсва достатъчно дамска аудитория, която е най-чувствителна по въпроса — как да си запази линията... По-точно разстоянието между двете линии — предната и задната — засмя се на собствената си шега, после се обърна към Симо. — Все пак, какво би казал по въпроса?

— Това, че излишното тегло е нещо, с което всеки разумен човек би трябвало да се пребори — отвърна му. — И диетите, и гладуването са средства в тази борба. Но аз мисля, че по-добре е въобще да не се стига до тях. Защото този, който първо злоупотребява с храната, а после се подлага на глад и диети е като лошия шофьор, който на единия ъгъл натиска газта до край, а на другия се качва цял на спирачката — вместо да измине разстоянието с една подходяща, умерена скорост. Склонният към пълнеене човек би трябвало просто да намали количеството храна, което приема и ежедневно да се справя с кантара. По този начин след време неминуемо ще стигне желания баланс — разбира се, ако пълнеенето му не е в резултат на заболяване. Мисля, че един постоянен и разумен контрол над храненето, съчетан с добре дозирано физическо натоварване, е най-доброто решение на проблема.

— Безпокоя се, че в моя случай вече съм допуснал килограмите доста да надскочат полагаемите се — отбеляза загрижено Драганов. — Затова ограничението, за което говориш отначало трябва да сведе дажбата ми почти до нула. А инак изглежда си напълно прав, след като човек стигне нормата...

— Тони, моля те, хайде да сменим темата! — Дора събра молитвено ръце и косо погледна съпруга си. Тонът и жестът й бяха умолителни, но и този път начинът, по който бяха произнесени думите изключваше всяко възражение. И по реакцията на мъжа й, която свидетелстваше за пълно покорство окончателно се убеди, че госпожа Драганова притежаваше не само чар, но и характер и че вероятно с комбинацията от тези две оръжия напълно властваше над законния си съпруг. За момент дори изпита съчувствие към този интелигентен и кротък човек, който не само се бе превърнал в доброволен роб на жена си, но и навярно безропотно понасяше разните й флиртове и изневери...

Но този път съдбата се намеси и заглади възникналата малко неловка ситуация чрез появяването на Христо Манолов. Беше бос и по бански, но с шарена памучна риза — вероятно, за да го предпазва от слънцето и с шапка от вестник на главата. За едната му ръка се държеше дъщеричката му Красимира, а под другата стискаше таблата, загърната в плажната хавлия.

— Здрасти, значи! — отправи им дрезгаво характерния си поздрав без да изважда преполовената цигара от ъгъла на устата си. — Ето ме и мен! Мислех да дойда по-рано — така и така сме станали с петлите заради малкия — само че след закуска се отбих до кухничката да си направя едно кафе, после останах да чуя новините по транзисторчето. Ама то горе не се стои. Гого крив, капризничи, пък не върви да го наплескам като е болен! Жената и тя покрай него кисела, само се заяжда... Рекох да сляза на плажа преди да сме се скарали както трябва. Красе, ето ти хавлията — постилай я и лягай, че още е хладно! А ние с чичо ти Тони ще хвърлим за загряване една тройка, че имам да си му връщам от вчера!

От таблата освен пуловете, изпаднаха пакетче цигари „Арда“ и закуска за Красимира — сандвич с кашкавал, акуратно завит в найлонова торбичка от Мария.

— Ами кибрита? Забравил съм си кибрита — констатира огорчен Христо. — Семейство, днес съм абонат на вашата запалка! От тоя тук — кимна към Симо — в случая нямам полза. Освен ако не рече да ми купи един кибрит после! Хайде, Тони, нареждай!

— Това е то — въздъхна Дора с примирение. — Нали ти казах вчера — обърна се към Симо, — по цял ден е така! Това мъжете до живот си остават деца и естествено не могат без игри...

— Някой беше казал, че само играчките им с времето стават по-скъпи — потвърди той с усмивка.

— Добре го е казал. Ти не обичаш ли този вид занимания?

— Откровено казано — не. Играя почти всичко, но удоволствие ми доставя само едно добре сформирано каре бридж — или понякога покер. Във всички останали случаи предпочитам да съм наблюдател.

— Не ми приличаш на пасивен човек...

— И не съм — доколкото мога да се преценя. Но съм свикнал и в работата си, и в заниманията си да влагам доста труд и енергия. Затова през останалото време си отпочивам — като съзерцател...

— Тогава — тя му се усмихна и кокетно присви очи, — ще разчитам да бъда сред обектите на съзерцанието ти. Стига да ти е приятно да ме гледаш!

— Естествено — Симо направи галантен жест с ръце. — Но си давам сметка, че ще е поради липсата в момента на по-добър избор от твоя страна и се безпокоя, че ще ти е твърде скучно.

— Не бих казала такова нещо! Всъщност, с теб е много интересно — много знаеш, много мислиш и затова виждаш нещата в съвсем нови и любопитни аспекти. Само дето си доста... — тя замълча в търсене на вярната дума.

— Чудат? — с лека насмешка се опита да й помогне.

— Може би. — Извади пакетче „Лъки страйк“ от плажната си чанта заедно с изящна запалка, която след като използва подхвърли небрежно до таблата. — Ицо, зачислявам ти огнивото. Ще го търся от теб, да знаеш!

Увлеченият в играта Христо произнесе нещо, което трябваше да мине и за обещание, и за благодарност, а Дора се изтегна върху дюшека си срещу слънцето, затвори очи и с наслада смукна ароматния дим на цигарата си.

Симо взе вестника, захвърлен от Драганов и прегледа бегло заглавията без да открие нещо, което истински да го заинтригува. Затова се зае да реши задачата, която всъщност възникна още заранта — следваше ли да запознае компанията със събитията, сред които бе попаднал заради Славчо Ковачев. Навярно трябваше, а и нямаше как да скрие отсъствието си през целия следващ ден. Но след като прехвърли всички аргументи, все пак реши засега да не споменава нищо. Първо, погледната отстрани цялата тази история едва ли изглеждаше интересна. Второ, за да осмислят приятелите му тези събития и връзката между тях трябваше да уточни много подробности, с което вероятно щеше да отегчи и тях, и себе си. И трето, покрай всичко това трябваше да коментира личните си дела и проблеми, което не би искал да направи пред Драганови, с които не бе още достатъчно близък. Що се касае до утрешното му отсъствие, щеше да го оправдае с някакъв ангажимент в града.

Като поразмисли още малко, за да се увери окончателно, че решението му е правилно, Симо вдигна глава и се огледа наоколо. Дора бе изпушила цигарата си и лежеше неподвижно със затворени очи, вероятно бе задрямала. Христо разпалено коментираше играта, която бе спечелил и снизходително приемаше забележките на партньора си. Междувременно плажът се бе понапълнил, а слънцето се бе изкачило нагоре и бе започнало немилостиво да припича. Почувства нужда да се поразхлади, остави слънчевите си очила в торбичката и прибави към тях и часовника си — беше херметик, но избягваше да се къпе с него. После стана и пое бавно към морето, като заобикаляше постланите хавлии и чаршафи и изкопаните от децата дупки. Премина край спасителния пост номер две, където в подравненото и заградено пространство лежаха грижливо навити въжета, пояси и други подобни реквизити. Самият спасител със свирка, окачена на врата и бинокъл в ръце седеше на сгъваем стол в компанията на някакво момиче — вероятно приятелката му — хубавичко, но с простовато изражение, разположено в друг подобен стол. На самия бряг трябваше внимателно да премине между големи пясъчни замъци, сътворени от групичка голи малчугани, които клечаха край тях.

Противно на очакванията му, водата се оказа доста студена и го принуди да се потопи отведнъж. После се изправи, постоя известно време и сви рамене. Но не от студ, а от недоумение.

Защото бе разпознал партньора на Дора в снощната късна баня. Беше спасителят от втори пост, който преди малко бе подминал. Не случайно фигурата му се бе сторила позната в тъмнината — момчето имаше характерно скосяване в раменете и прическа, която трудно можеше да се сбърка.

Но що за избор бе направила Дора? И каква бе всъщност тази история — случайна среща, лек флирт или по-сериозна авантюра?

В последното се съмняваше, защото все пак Дора Драганова не беше от съвсем елементарните жени и момичета, които посещаваха курортите в търсене на евтини запознанства и приключения. Но тогава? За какво й бе да флиртува с това момче, което очевидно си имаше приятелка?

Отговорът щеше да дойде малко по-късно не без помощта на самата Дора, с която се оказа очи в очи, когато реши да излезе на брега. Беше до колене във водата и отдалеч му отправи лъчезарна усмивка.

— Отиваш да се къпеш, а не се обаждаш!

— Помислих, че си заспала — бе искрен в оправданието си.

— Не, просто бях се унесла като ме напече слънцето, после ми стана горещо. Всъщност, сега няма да се къпя. Не искам да стоя с мокър бански, а не си взех резервен. Ще се изкъпя накрая, надявам се не самичка...

Тръгнаха обратно. Когато стигнаха до спасителния пост, Дора спря и махна отдалеч на спасителя.

— Любо, здравей! Нали не си забравил какво ми обеща?

— Не съм, разбира се — отговори момчето като скочи веднага от стола. — Сега лодката е при колегите, като я взема от тях ще ти се обадя!

— Благодаря ти. Здравей, Люси!

Закъснелият и небрежен поздрав бе адресиран до момичето под чадъра, което кимна в отговор, но Симо забеляза в погледа му злоба и открита неприязън.

И тогава се досети.

Мъжете, бе казала Дора, си остават деца, които не могат без игри. Но и жените — или поне определена част от тях, не най-добрата — също си имаха своята игра. Игра, в която героинята триумфира с физическите си качества, с чара и остроумието си, докато другите жени напускат игралното поле зли и победени. И в която мъжете — примамвани, насърчавани и възнаграждавани с ласки и интимни преживявания — всъщност играят ролята на послушни пионки. Само че такива пионки, които в зависимост от разположението си върху игралната площадка можеха — при това по своя воля — да поднесат на героинята всичко: от разходката с лодка или вечерята в ресторант до синекурната служба или командировката в чужбина; от дребния накит до леката кола и апартамента. Разбира се и според степента, в която са допуснали да бъдат въвлечени в играта.

И така, госпожа Драганова, вероятно най-вече от скука, бе подхванала въпросната игра, приела в случая баналната форма на сезонен флирт между летовничка и спасител на плажа. И в която засега печелеше разходки с лодка и морална победа над хубавичката и по-млада, но явно простовата Люси. Но това ли бе всичкото? И щеше ли да завърши играта в този състав, или щяха да бъдат привлечени и други участници? В частност — предвиждаше ли място и за него?

Бъдещето щеше да покаже. Но и до тук направените от него констатации бяха достатъчни, за да се освободи от магията на чара й, която — това трябваше да признае пред себе си — първоначално му беше подействала.

Защото не обичаше тази категория жени, презираше ги. В основата на тази игра стоеше продажността — независимо от степента, в която се осъществяваше и цената, предлагана от другата страна. А продажността у хората въобще бе едно от най-ненавижданите от него качества.

Оказа се, че завръщането им се очаква с нетърпение от останалите, които вече се бяха приготвили да търсят прохлада в морето. Мъжете бяха в почивка след някакъв кратен брой изиграни „тройки“, в които успехът на Христо бе повече от очевиден, а дъщеря му настоятелно го дърпаше за ръкава и му обясняваше, колко много й е горещо...

Като останаха отново сами, Дора, която бе успяла да се намаже обилно с познатото масло против изгаряне, отново се изпъна на дюшека си, а Симо прегърна коленете си с ръце и се загледа разсеяно пред себе си.

Беше ли разочарование това, което изпитваше? Може би дотолкова, колкото би изпитал ако разрежеше една великолепна на вид ябълка, а тя се окажеше червива. Разочарование просто от несъответствието между форма и съдържание само по себе си. Защото поне в съзнанието си не бе очаквал нещо повече от познанството си с Дора. А може би подсъзнанието му — вярно на Фройд — бе разчитало на по-интимна близост? Усмихна се сам на себе си. Може би...

А какво знаеше всъщност и какво бе научил за тази жена? Това, че бе малко на тридесетте и че беше от типа на общопризнатите красавици, бе очевидно. Мъжете се заглеждаха в нея, както бе забелязал, а тя приемаше това без да се впечатлява — като нещо естествено, подразбиращо се от само себе си. Навярно от малка е била хубаво момиче, винаги обграждано с внимание, а по-късно постоянно ухажвано. Това я е разглезило, направило я е суетна и себична, тъй като в характера й явно са отсъствали качествата, които биха възпрепятствали този процес. В случая интелигентността й не е помогнала с нищо, напротив — допринесла е за пагубното въздействие върху мъжете и е внесла тънката пресметливост за възможните облаги от това... Свикнала е да гледа на тях като на потенциални слуги и роби и да ги третира като такива винаги, когато й се удаде случай — срещу скромно емоционално възнаграждение. Не бе по-далеч и съдбата на собствения й съпруг...

Сепна го гласът на самата Дора.

— Сериозно си се замислил — чу я да казва, а в тона й, загрижено-ласкав, се промъкваше закачлива насмешка. — Нали си в почивка, би трябвало да нямаш проблеми!

— И наистина нямам — отвърна Симо като едва след това си даде сметка, че всъщност никак не е искрен... Но пък в момента действително не мислеше за проблемите си. — Това просто ми е навик, макар и неуместен, когато се случи да го проявя в компания!

— Сигурно зависи и от компанията — засмя се Дора. — Ако беше с някое младо и хубаво момиче едва ли щеше да се замисляш въобще!

— Защо, в случая не виждам особена разлика...

— Благодаря за комплимента — възнагради го тя с усмивка, но както и очакваше, прие думите му като дължимо признание за нещо очевидно. — И все пак, не ти ли е малко скучно в нашата семейна компания? При положение, че наистина би могъл да си намериш някое прилично момиче — тук не липсват... Ти си хубав и интересен мъж, всяка жена би се радвала да те има!

Беше ли последното изречение нещо повече от дружеска оценка? Защото би могло да се изтълкува и като по-определен намек...

— Флиртовете отнемат много време — отговори. — А аз съм отседнал и да отпочина, и да свърша малко работа.

— Зная, Ицо спомена, че приключваш някаква научна разработка и че имаш сериозни причини да бързаш с това. Но животът не може да бъде само работа! Човек трябва да има и приятните си изживявания. И да използва всяка възможност, която му ги предоставя! Нали вчера самият ти твърдеше, че животът се измерва по мислите и чувствата, които преминават през съзнанието...

— Така е. Но приятните изживявания са нещо много относително и твърде субективно! За един страстен рибар, например, улавянето на някоя голяма или рядка риба ще е много по-приятно преживяване от любовна нощ с най-голямата красавица! Както за футболния запалянко — победата на любимия му отбор в решаващ мач.

— Е, не вземай за пример изключенията!

— Това съвсем не са изключения. Скоро четох някъде, че американско списание провело анкета сред читателите си за предпочитанията им в тази насока. И се оказало, че при жените романтичните връзки и секса наистина са поставяни предимно на първо място. Но мъжете им отредили едва деветото — след постигането на успехи съответно в бизнеса, науката, изкуството, образованието, спорта, хазарта и така нататък — не се постарах да запомня точния списък и порядък. Вярно е, че анкетата е проведена зад океана, но смятам че изводите от нея до голяма степен ще са валидни и в наши условия.

Дора поклати снизходително глава.

— Никак не се учудвам! И моите впечатления са, че мъжете не умеят да ценят достатъчно нежността и чувствата! Затова понякога са така груби и дори брутални!

— Някои пък обясняват получените резултати при жените с ограничените им интереси и липсата на достатъчно амбиция...

— По това би могло доста да се спори! Но за мен е интересна твоята позиция. С какво би свързал най-приятните си преживявания? Вероятно с науката — отговори си сама и го погледна изпитателно. — Макар че не мога да си представя — как?

— Ако се позамислиш — би могла. Виждаш ли, у хората генетично е заложен стремежът към опознаване на непознатото. В зависимост от личностното им развитие той се проявява и степенува като любопитство, любознателност и научен интерес. А удовлетворяването му също е приятно преживяване — обърни внимание на възбудата и радостния блясък в очите на махленските клюкарки, когато се докопат до пикантна информация за някоя съседка! Но всеки учен, ангажиран с някаква област на познанието, след време достига до границата, след която започва неизвестността. И се оказва в положението на космонавт, кацнал върху неизследван материк на далечна планета. Въоръжен със знанията и материалните средства, създадени от човешката цивилизация той навлиза в един непознат свят, който може да бъде примамлив или отблъскващ, приятен или зловещ, но винаги интересен! Затова крачи упорито напред, макар и често с цената на големи морални и физически усилия. Защото неизвестността му поставя уловки и капани, издига пред него препятствия, за преодоляването на които е нужна пълна мобилизация на силите. Вкарва го в труднопроходими тресавища, където е възможно да обикаля с дни в кръг, доведен до границата на отчаянието. Но затова пък на всяка крачка среща и опознава нови неща, а достигне ли до най-високия връх ще обхване с погледа си гледка, която богато ще възнагради всичките му изпитания! Ето такава е участта на всеки, който истински се е посветил на науката — да познае и трудности, и лишения, и изнурителния, неблагодарен труд на делника, но и триумфът от изкачения връх на знанието — пък нека и да не е най-високият!

Симо забеляза, че думите му бяха заинтригували събеседничката му, която го слушаше съсредоточено, затова след кратка пауза добави:

— След всичко това вероятно ще ти се види странно признанието, което ще направя — че за мен най-приятните и вълнуващи изживявания все пак са свързани не толкова с науката, а с нещо много по-различно: с приятелството и любовта.

— О! — Дора изведнъж се оживи, плесна с ръце и се разсмя. — Това вече наистина не очаквах! Човек на хладния разум и апологет на науката, какъвто току-що се показа — и изведнъж по предпочитания в лагера на жените, според цитираната от теб анкета! Просто не е за вярване!

— Не бързай, страхувам се, че ще охладя възторга ти — отбеляза весело Симо. — Защото нямам предвид евтиното приятелство, което е временното съюзяване за постигането на някаква цел, нито пък онази любов, която е другото име на най-обикновения секс. Те също създават емоции, разбира се, но на съответстващото им елементарно ниво. — Замълча, за да подреди мислите си, след което продължи: — Имам предвид истинското приятелство, което е трайно и се базира на взаимното доверие и уважение, на почти пълното сходство на интересите, вкусовете и възгледите. Такова, каквото е възможно само между мъже — при жените, ще ме извиниш, е нещо почти непознато. Но неговата най-висша форма е любовта — приятелството между мъж и жена, скрепено и със силните връзки на сексуалното привличане. Което съвсем не се изчерпва само с взаимната необходимост за постигане на физическото удоволствие. Просто мъжът и жената са създадени от природата с различия в качествата си, което ги прави взаимнодопълващи се части на едно цяло. Затова и истинската любов е най-трайното, най-силното и пълноценно приятелство! Но и най-трудно постижимото, защото изисква такава хармония между личностите, която е по-скоро изключение, отколкото правило. Както изисква и предварителната нагласа за стремеж към такива отношения и готовност за отстояването им с всички сили и средства.

— Звучи убедително — поне по начина, по който го представяш — след кратко мълчание произнесе замислено Дора. — Само че какво излиза според теб? Че възвишените романтични връзки са само за избраници, а за всички останали е дребното, обикновеното, пошлото...

— Не, не съм казал такова нещо! — Симо енергично размаха показалеца си в знак на протест. — Безпокоя се, че нещо не сме се разбрали! Пошлото и възвишено-романтичното са само долната и горна граница на обширна област, която вмества цялото възможно множество на междуличностните отношения. Така както черното и бялото са долната и горна граници на множеството възможни нюанси на сивото — от най-тъмното до най-светлото. — Спря за миг, за да потърси друг подходящ пример. — Или условно казано, това са долната и горна точка на една непрекъсната, равномерна скала, по която всеки намира мястото си според стойността на качествата, които притежава или е възпитал у себе си. Тези, на които се полага заемат по-високите позиции по скалата на междуличностната хармония. На които качествата не достигат ще се задоволят, естествено, с по-ниските, с дребното и обикновеното. И както често бива в подобни случаи, останалите в низините започват да отричат съществуването на върха. „Какво — възвишени чувства и любов! Глупости, има ги само в романите!“ Това отрицание е логично, изповядват го неудачниците, най-вече за собственото си успокоение...

— Но подобни мнения като че преобладават сега — след сексуалната революция — отбеляза Дора.

— Естествено, и то именно като мнения! Защото става дума за революция в разбиранията, а не в първичните механизми, които движат поведението на хората. Безспорно, разбиранията също влияят на поведението, но само в определени граници! — И като установи, че тя го гледа с недоумение, поясни: — Виждаш ли, сексуалните отношения между хората са едно, а обществената оценка на тези отношения — нещо съвсем друго, макар че тя може да им влияе донякъде! Един груб пример — хомосексуалисти е имало винаги и ще има, защото тяхното присъствие е биологически неизбежно и то в някакъв относително постоянен за обществото дял — около три процента. Следователно, хомосексуалното поведение се обуславя от обективен биологичен механизъм, а не от възгледите на субекта. Но докато в древността обществото е проявявало към тях пълна търпимост, впоследствие хомосексуалистите са анатемосвани, дисквалифицирани и преследвани, принудени да се прикриват. За да дойде отново времето, когато техните проблеми се разглеждат в един много по-толерантен аспект...

Така и отношенията между мъжете и жените винаги са били подвластни на едни и същи биологични фактори и всякога са били разпределени по тази условна скала, за която говорихме. Запомнени са, естествено, тези които са били на върха — Орфей и Евридика, Тристан и Изолда, Ромео и Жулиета, Абеляр и Елоиза — и като носители на високото качество са били канонизирани от обществото, дори и в скандални случаи като този с последните двама. Всички е следвало да се вместват в създадените и благословени от съдниците и църквата норми на поведение, които е трябвало или да се спазват, или умело да се заобикалят. Ставало е, разбира се, и едното, и другото. Така наречената сексуална революция всъщност е разкрепостяването на общественото съзнание от тези запрети и ограничения. Табуто се вдига, оценките и мненията са свободни, скритото може да стане явно.

— Точно така е, както казваш и не крия, че това ми харесва — заяви Дора като се протегна. — Но говорихме за механизмите, които обуславят сексуалното поведение. Навярно знаеш, че един от тези механизми е биологично заложеният стремеж към повече комбинации между наследствените гени на отделните индивиди — с цел постигане на по-голямо разнообразие в качествата на потомството. Резултатът е подсъзнателния стремеж към по-голям брой сексуални партньори, респективно — към по-честата им смяна. Ето защо верността в любовта така често се подлага на изпитание — добави тя със закачлива усмивка. — Но този фактор действа по твоята скала в посока надолу — към по-елементарните отношения. Защото голямата любов предполага вярност е преданост...

— Та нали и затова не е достъпна за всеки! Напълно съм съгласен с теб за действието на този заложен на генно ниво фактор. Но неговата основа е чисто биологична, животинска, а човек не е животно! Това, което го отличава от животните са принципите и нормите, формирани от неговото съзнание. Именно те регулират въпросния фактор, като могат да го ограничат, подтиснат или напълно елиминират! Не случайно промискуитетът е типичен за нецивилизованите или нискокултурни племена и народности, а в цивилизования свят се изповядва главно от духовно незрели или дегенерирали индивиди... Духовниците като че са уловили нещо от същността на този проблем, като отдавна говорят за победа на духа над плътта — завърши с усмивка Симо.

— За подобна победа изглежда е нужна и твърде силна мотивация!

— То се подразбира, при това мотивите могат да бъдат най-различни без да изключвам религиозните — но най-важни си остават възпитанието и духовното съвършенство на индивида. Могат напълно да липсват — както е при дегенератите или по-елементарните хора, които превръщат сексуалната революция в плакат, зад който прикриват неспособността си да се стремят към едно по-високо качество в този вид отношения. И, както вече стана дума, изповядват убеждението, че другото е нереално и утопично. Една своеобразна проява на „ресантимана“ — чувството, наречено така от Ницше, което изразява нагласата на слабия срещу силния, на неспособния срещу можещия, на грозния срещу красотата, на неудачника срещу успелия... Но — виновно се усмихна този път Симо — ето че стигнахме до философията! Навярно много те отегчих с теоретизирането си. Още един лош мой навик...

— Ни най-малко — енергично протестира Дора. — Напротив! Беше ми така интересно, а ти казваш, че ще скучая в твоята компания! Само че аз така и не разбрах — коя точно е причината да се въздържаш от флиртове по време на почивката си тук — това че скъпиш времето си, както твърдеше първоначално или догматизма и пуританството ти заедно със стремежа да намериш някое по-високо местенце по измислената от тебе скала?

— По-скоро първото. Но нека се уточним, че аз не съм нито догматик, нито пуритан в разбиранията си. Защото не съм против евентуалните запознанства и флиртове. Само че не ги започвам, ако липсва перспективата за едно по-сериозно приятелство. Всъщност това е по-различното при мен — че не обичам флиртовете сами по себе си, защото тогава опошляват най-хубавите човешки отношения, превръщат ги в обикновено развлечение без особена стойност.

— Но за сметка на това — по-достъпно и по-реалистично, нали?

— Е, виждаш ли — Симо разпери безпомощно ръце, — и тук се проявява диалектическото противоречие между количеството и качеството. Дали да имам много евтини връзки или само една, но със стойност — това е въпросът, както би казал Хамлет... Въпреки че според мен няма място за въпроси. Всичките камъчета на този плаж не правят цената на един диамант... Полският писател Йозеф Крашевски е написал над четиристотин романа, но колко от тях си чела или поне са ти известни? Защото, без да подценявам творчеството му, никой от тях няма стойността на единствения роман на Сервантес „Дон Кихот“, който пък четиристотин години след излизането си е познат и на децата. Е, ако се придържаме строго към фактите, Сервантес има още два романа — историческият „Нумансия“ и пасторалният „Галатея“, но това не променя същността на въпроса. Жените с вкус, но с ограничени средства си ушиват един-два изискани тоалета, докато по-елементарните за същите пари натрупват купища от евтини, но грозни и непредставителни дрехи! — Симо спря и опря показалец в гърдите си: — Сигурно схващаш от примерите, които приведох, че аз съм привърженик на високото качество във всичко, включително и в приятелството и любовта. Него търся, макар и да зная, че е много по-трудно постижимо и не винаги реализуемо. Но как пък да се задоволявам с достъпното и евтиното, след като съзнавам,че съм в състояние да постигна и нещо повече?

— Виждаш ли, имала съм правото, когато те характеризирах като доста... чудат — отбеляза като тръсна глава Дора.

— Нищо! — отвърна й. — Свикнал съм...

 

Последната фраза от този разговор, прекъснат от спасителя Любо, който отведе Дора, за да я повози на лодката, Симо си припомни следобед, когато отново се намери в прохладната си, ухаеща на бор стаичка.

Беше се излегнал на леглото и опрян на лакът разглеждаше филмовото списание, което бе намерил забравено върху масата още при настаняването си. Навярно бе останало от някой наемател преди доста време, тъй като бе остаряло с няколко месеца. Но за него това нямаше никакво значение, защото текущите, чисто професионални проблеми на кинематографията не го интересуваха, а на тях бе отделено и твърде малко място. Както обикновено, в центъра на вниманието бяха филмовите „звезди“. Симо уважаваше киното като изкуство и даваше дължимото на неговите талантливи творци и изпълнители. Но твърде често подобните на това издания, в гонитбата на по-високи тиражи, отделяха по-голямо внимание на личния живот на „звездите“, отколкото на сценичните им изяви, търсейки евтини сензации, с които да привличат любопитството на по-непретенциозните си читатели. И трябва да се признае, намираха там каквото търсеха — скорострелни бракове и разводи, афиширани изневери, финансови злоупотреби, груб материализъм, наркомания, дори криминални провинения. И в добавка, прояви на пошла екстравагантност. Защото много от „звездите“ бяха големи като изпълнители, но дребни като личности...

Вниманието му привлече интервюто на чуждестранна журналистка с млада холивудска актриса след участието й в главната роля в успял „касов“ филм. Името й, естествено, нищо не му говореше, както и заглавието на филма: „Красавицата от севера“. Но не можеше да се отрече, че е била подходящо подбрана — беше хубава и с характерния северен тип красота, както личеше от цветната снимка върху половин страница на списанието.

Започна да чете въпросите и отговорите в интервюто, като несъзнателно прибавяше и своя коментар.

— Труден ли беше пътят Ви към успеха? — гласеше първия въпрос. Отговорът бе твърде обширен и от него ставаше ясно, че интервюираната, недоволна от средата и перспективата в малкото орегонско градче, където бе родена, напуснала училището и семейството си, за да пристигне изпълнена с надежди в „Холивуд“. И да се окаже там в положението на дълго пренебрегвана и ниско платена статистка. Докато най-после попаднала на хора, които й обърнали внимание и й отредили няколко, макар и скромни роли. Тогава я забелязал и човекът, на когото дължи толкова много — оценил я и й отредил водещата роля в последния си филм, с което дошъл успехът...

Нищо ново — поклати глава. Обикновената история с хубавичка, незавършила образованието си провинциалистка, която започва във филмовата столица от нулата и преминава през леглата на режисьори и продуценти, за да се добере до нещичко по-добро. Докато някой от тях се привърже по-сериозно към нея и й подхвърли по-лакомо късче. И ако наистина има и талант — успехът е налице.

— Кое счита за свое най-голямо достижение? — Естествено, изпълнението на ролята във въпросния филм.

— Какво й харесва най-много в избраното поприще? — Известността и парите.

Е, поне е искрена. А и какво друго? Евтината слава, придобита от екрана и парите, дошли от джобовете на зрителите, много от които биха ги дали и за по-непретенциозно развлечение.

— Какво цени най-много извън сцената? — Голямата, истинска любов, която счита, че най-после е намерила!

Виж ти, малката може и да не е чак толкова празноглава! Или пък говори под влиянието на импулс, спонтанно породен от дълбоко и искрено преживяване. Жалко — навярно ще остане разочарована и наранена, когато влиятелният й покровител й се насити...

— Има ли си хоби? — Да, обича да готви, само че рядко й се предоставя възможност...

Какво пък, за една жена и това може да бъде хоби.

— Как прекарва свободното си време? — Обича да чете и да слуша музика.

По принцип съвсем добре. Но както ставаше ясно по-нататък, литературните й интереси не надхвърляха Стивън Кинг и Дийн Кунц, а композиторите с непознати за него имена бяха творци на поп-музика.

— Какво най-много не харесва у хората? — Скъперничеството у мъжете и ревността у жените.

Тук Симо се усмихна, тъй като веднага си създаде своя версия за тази позиция. Изглежда не всички любовници на момичето се бяха бъркали достатъчно дълбоко в кесиите си заради него, а пък съпругите им не винаги са били толерантни, когато са подразбирали нещичко...

— Има ли си девиз? — Да: „Успех на всяка цена!“

Амбициозно! А цената поне до тук — е била по възможностите й...

— Какво ще пожелае на читателите? — Да успеят като нея!

Това вероятно не бе от прекалено самочувствие или нескромност. По-скоро приличаше на искрено доброжелателство, великодушно породено от постигнатия успех.

Тук интервюто свършваше. Симо захлупи списанието и замислено потропа по него с пръсти.

Колкото и талантлива артистка да беше това момиче, оставаше си полуелементарно, ограничено и лекомислено същество. Но ето че водено от амбицията си и от прагматичния си девиз, бе успяло да направи пробив в избраното поприще на шоубизнеса, твърде благодарно по отношение на известността и парите. Оттук нататък много от факторите, които досега са го ограничавали, сега ще работят в негова полза. И току виж, че споходената от удачата дебютантка след време се превърне в прославена и позлатена от хонорарите „звезда“! Но дали това ще промени към по-добро и личностните й качества? Нямаше гаранция...

А в същото време далеч по-достойни хора — истински творци в изкуството и науката са принудени да напредват стъпка по стъпка към целта си, неразбрани и пренебрегвани, обречени на скромно съществувание, на което не са чужди оскъдицата и лишенията. Някои все пак получават по-късно от обществото признанието и благодарността, които им се полагат, но мнозина остават незабелязани и недооценени дори след успеха. Даже в случаи, когато този успех е несъмнен!

Доказваха то и толкова много примери от миналото. Великият Моцарт бе умрял в мизерия, сам и забравен от всички, погребан в общ гроб на Виенските гробища. Немският инженер Рудолф Дизел без завършил със самоубийство, осмян от съвременниците си и разорен — дал и последните си грошове за създаването на двигателя, който днес триумфално шества от ледовете на Арктика до африканската савана. Но колцина са тези, които произнасяйки думите „дизелов двигател“ съзнават, че споменават името на създателя му и знаят ли нещичко за него? Ами Едгар По, намерил кончината си като скитник пред прага на една кръчма?

Всичко това не беше справедливо! Както примерно и фактът, че него никой нямаше да го интервюира, въпреки че знаеше и можеше много повече от тази елементарна хубавица и че вече бе дал на обществото нещо повече по стойност от едно двучасово развлечение. Но на фона на неправдата спрямо толкова много велики хора, подобен факт бе дребен и незначителен...

И тогава му хрумна, че би било интересно да провери — как би изглеждало подобно интервю. Разгъна отново списанието и за миг си представи, че седи облакътен върху мраморния плот на работната маса в лабораторията, а младата журналистка пъха в лицето му крушовидния микрофон на портативното си магнетофонче.

„Труден ли е бил пътят му до успеха?“ — Да! — би отговорил кратко. — Много, много труден!

Защото този път започваше от училищната скамейка, минаваше през стотиците часове, прекарани над книгите — у дома, по сенчестите пейки в парка, сред респектиращата тишина на библиотечните читални. През многобройните опити, проведени на апаратите в лабораториите или в заводските цехове. И през още много часове на мъчителен понякога размисъл, на безкрайни дискусии с колеги и преподаватели или най-лошото — със самия себе си.

„Кое счита за свое най-голямо достижение?“ — Скромното откритие, което бе направил, върху което изгради докторската си дисертация и което се надяваше да превърне в близко бъдеще в промишлена технология.

„Какво харесва най-много в избраното си поприще?“ — Това, за което бе говорил сутринта на Дора — възможността да бъде пионер в неизвестни територии на знанието, да опознава непознатото.

„Какво цени най-много извън работата си?“ — Би отговорил подобно на интервюираната артистка: голямата, истинска любов — само че без да твърди, че я е намерил. Поне в момента... И истинското мъжко приятелство — би добавил.

„Има ли хоби?“ — Не, поне в общоприетия смисъл на това понятие. Самата му работа се бе превърнала в хоби, тъй като не можеше да постави граница между влагания труд, за който му заплащаха и този, който разходваше за собствено удовлетворение. За други видове занимания — примерно да събира кибритени кутийки или опаковки от ножчета за бръснене не му оставаше време. А и не виждаше смисъл.

„Как прекарва свободното си време?“ — Най-вече като спортува: като бяга, плува, играе гимнастика. Така се отморява от умствения труд. Защо точно тези спортове? Защото не изискват специални съоръжения и могат да се упражняват по всяко време. Обича да чете. Любими автори? Много, най-вече Джек Лондон, Достоевски, Дикенс... И за отмора развлекателни четива, главно фантастика, криминални истории. Да слуша музика. Любими композитори? Бетовен, Вагнер, Чайковски. Развлекателна музика? Да, само че италианска, немска, испанска. Защото наистина е музика, а не само ритмичен шум...

„Какво най-много не харесва у хората?“ — Безхарактерността у мъжете, особено когато води до измяна и предателство. Продажността и двуличието у жените. Еснафщината и егоизма — у едните и другите.

„Има ли си девиз?“ — Не се е замислял. Ако все пак трябва да формулира някакъв: — „Никога не е късно, за да се успее!“

„Какво би пожелал на читателите?“ — Да поставят духовното пред грубо материалното, принципите пред интересите — като път за откъсване от посредствеността.

Симо премисли още веднъж отговорите си в това въображаемо интервю, после метна списанието на масата и горчиво се усмихна.

Как после да не му кажат, че е чудак? Като Дора днес в края на разговора им. Колко запитани в този порядък биха дали подобни отговори? Та те бяха в пълно противоречие с разбиранията, манталитета и поведението на по-голямата част от тези, които биха отговаряли. А и на повечето от читателите...

Как биха възприели, например, избраният от него труден и трънлив път на знанието хората, за които е изпитание да се замислят и над най-обикновените проблеми и затова търсят простичка и лишена от отговорност работа — било то чисто физическа или писарска? Как биха оценили желанието му да бъде пионер сред непознатото всички, които изпадат в паника само, ако малко ги отклонят от привичното и рутинното? Със съжаление биха се отнесли към него и тези които не могат да си представят труд без пряка изгода — като предприемчивите и дейни, но безскрупулни гешефтари, натрупали състояние от продажбата на съмнителни по качество стоки, закупени на безценица по чуждите битпазари. Човек, за който границата между работа и хоби се губи би изглеждал направо ненормален за любителите на синекурни службички, способни да дремят с години над бюрата си, разнообразявайки времето си до пенсия с приказки, кафета и учрежденски клюки...

А как биха посрещнали позициите му за приятелството и любовта? „Приятелството си е приятелство, ама сиренето е с пари“ — мъдро ще му възразят всички, за които бакалския подход към духовните ценности е не само метод, но и елемент на личностната им характеристика, затова им е чужда и непонятна приятелската жертвоготовност. „Любовта е сладка, когато е кратка!“ — ще откликне множеството, което под любов разбира просто секс като преходно развлечение, понякога с изгода за някоя от страните. „Гледайте го пък тоя — какво чете и какво слуша!“ — ще се удивят трети не без основание, изхождайки от равнището на собствените си елементарни предпочитания.

„Сигурно ходи по концерти и опери“ — със снизходителна насмешка ще заключат всички, за които подобно поведение е равносилно на нещо като самоизтезание. Защото собственият им музикален вкус и култура в най-добрия случай не надвишава народната музика или старите градски песни, а по-често се изчерпват със сръбските и гръцки мелодии в добавка с все по-настъпващата чалга... Или при по-младите — с естрадата и всичките й там подскачащи екстравагантно или оскъдно облечени рок и поп-звезди, достойнствата на чиято музика се свеждат най-вече до децибелите, с които се изпълнява...

„Жалко — помисли си. — Колко много са хората, които кокетират с невежеството и ограничеността си, вместо да се стесняват от тях!“

И които всъщност са роби на посредствеността — било тя кротка и пасивно-вегетираща или в по-лошия случай войнстваща и агресивно-безпардонна. Защото липсата на култура обикновено се съпровожда от възпитание, в основата на което наистина стои девизът — успех на всяка цена, в това число и чрез избутването на другите с рамене и лакти.

А тези хора наистина бяха много, защото посредствеността се ширеше най-вече сред стандартното човешко множество, което съгласно великия Гаусов закон съставляваше над две трети от обществото. И което бе масивният му, притежаващ огромна притегателна сила център, стремящ се да приобщи към себе си всички останали извън него. Това множество създаваше писаните и неписани закони, като осъждаше и дори унищожаваше единиците, дръзнали да не приемат неговите правни или морални норми.

Нещо оправдано, по отношение на всички, чието духовно равнище оставаше дори под посредственото — лумпените, непоправимо деградиралите алкохолици и наркомани, душевно болните, нравствено уродливите. Едно малцинство, опасно за обществото, защото неговата среда раждаше голяма част от престъпниците и рецидивистите. Затова негативното отношение към него бе обяснимо и наложително.

Но имаше и едно друго, по статистически съображения, с приблизително същата численост малцинство, което оставаше над стандартното равнище и към което той се надяваше да принадлежи. Неговите представители бяха сравнително малко, но там където се появяваха, обикновено правеха впечатление и се открояваха сред останалите. Тези хора по своему също бяха опасни за установените порядки, защото често рушаха старите догми и сочеха пътя към новото. Те слагаха ред в безпорядъка, било в човешките знания и представи, било — което бе по-страшното — в материалните и социални отношения. И така влизаха в противоречия с рутинното, общоприетото, закостенялото. Понякога толкова, че скандализираха или засягаха интересите на посредствеността, която безкомпромисно се разправяше с тях. Но макар и по-рядко, превъзходството на новото или по-високо качество, което носеха респектираше и увличаше масите и те изведнъж се оказваха победители, превръщаха се в двигател на човешкото развитие и напредък.

Помисли си, че може би това е обективна закономерност, възникнала при самото формиране на човешкото общество. Още едно потвърждение за преминаването на количеството в качество, от една страна, и за развитието като единство и борба на противоположните тенденции, от друга. Така, както учат диалектиката на Хегел и изграденият върху нея диалектически материализъм.

В подобен аспект, обществото би могло да се разглежда като съобщност на две неравноправни по количество и с различни качествени нива групи — едната на огромното мнозинство от рутиньори и другата — на малцинство новатори — революционери. Първите са неговата стабилна основа, базата на установените порядки и възгледи — било то официални или неофициални. Другите са техните рушители — обикновено в името на новото, по-прогресивното. Между тези две общности открай време съществува постоянно противоречие, което на моменти прераства в борба и това е един от мощните, вътрешно присъщи на човешкото общество двигатели, които бавно, но сигурно го придвижва напред.

Много по-удобна и изгодна е позицията на първата група — пътят й е утъпкан и безконфликтен. Нейните представители са най-вече хората на „златната среда“, които в общия случай добросъвестно спазват законите и общоприетите порядки, действат в нормалните граници и регламенти и също така нормално грешат. Тук се числят и фанатично вярващите, които са способни да запалят огъня под кладата на еретика или да хвърлят съчки в него. И тъй като тези хора срещат на всяка крачка себеподобни по манталитет и поведение, това им вдъхва спокойствие и увереност в собствената им правота.

А еретиците при всички положения са в другата група и са винаги в неизгодна позиция — те са малцинството, изключенията, срещата им със себеподобни е рядко събитие. Често са неразбирани, осмивани и дори осъждани от обществото. Затова тук могат да просъществуват само хора с високи личностни качества — носители на изпреварващото знание и високата етика. В повечето случаи. Защото, макар и рядко — по изключение, тук могат да намерят място и носителите на скрити духовни уродства.

Едните биха могли да се нарекат стандартни, другите — нестандартни. Симо се бе случил от нестандартните и много добре съзнаваше това. И — както бе заявил на Дора сутринта — бе свикнал да го възприемат като такъв.

С времето му бе станало ясно, че тази позиция му е била генетично предопределена. Защото качествата и цялата личностна характеристика на един човек се оформят както от вродените, наследствено заложени инстинкти и наклонности, така и от възпитателните въздействия на средата. Но решаващата роля е на факторите от първата група.

А и трудно можеше да приеме, че е станал нестандартен в резултат на някакво по-особено възпитание, семейната му среда не предразполагаше към подобно нещо. Родителите му бяха хора съвсем обикновени по манталитет, способности и битие — баща му среден по ранг банков служител, майка му — основна учителка. Беше най-малкото от децата им — имаше по-голяма с цели десет години сестра и брат , две години по-възрастен от него. При почти целодневното отсъствие на родителите надзора над момчетата и възпитанието им бяха поверени почти изцяло на сестра им, а от нея не би могъл да възприеме нещо нестандартно в разбиранията или поведението си. Защото тя бе олицетворение на послушанието и благовъзпитаността — качества, които всячески се стремеше без особен резултат да въдвори и у него. Сега — макар и повече на шега — си мислеше, че бе спечелил като се бе превърнал поради тогавашния си негативизъм, в противоположността на това, което сестра му се мъчеше да направи от него.

Всъщност още от малък бе упорито, опърничаво и с изразена индивидуалност дете. Нямаше и три години, когато се обличаше и хранеше съвсем сам и дори протестираше, ако някой му отнемеше тази възможност. Като поизрасна въобще не позволяваше чуждо вмешателство в действията си и ако това станеше реагираше остро. С което си заработваше постоянно наказания, стоически понасяни от него. Никога не плачеше, дори когато получаваше солидни порции бой от сестра си или от родителите си. А упорството и непреклонността, с които отстояваше позициите си — съвсем детински, естествено! — провокираха и дразнеха възрастните. Баща му бе строг човек, който никога не му прощаваше простъпките, а и изпитваше по-голяма слабост към другия си син — дете с открит и приветлив характер, докато той бе затворен и мълчалив и може би затова прегрешенията му се осъждаха по-строго. Така от ранното си детство бе запомнил честите конфликти със семейството си, които почти винаги завършваха в негова вреда, но рядко успяваха да го разубедят. При това в редица случаи правдата наистина бе на негова страна. Така още тогава стигна до убеждението, че позицията на по-силния не означава и позиция на по-правия, затова може и да не се съобразява с нея.

Отношението към него се промени към по-добро, когато отведнъж показа, че наистина заслужава по-голяма свобода и самостоятелност. Родителите му останаха поразени, когато откриха, че петгодишният син се е научил съвсем сам да чете и да брои, докато по-големият му брат едва се справяше с това в училище и то с постоянната им помощ. И сякаш чак тогава забелязаха, че е невероятно наблюдателен и паметлив и много съобразителен за възрастта си. По-късно си спомняше изненаданите погледи, които тогава си разменяха възрастните при някои негови констатации или заключения. Постепенно свикнаха да му се доверяват и да не се намесват в действията му, дори когато им се струваха неправилни или нередни. Но нежеланието му да се съобразява с някои общоприети правила на поведение не можеха винаги да бъдат подминавани. Както и преди, наказанията не го впечатляваха. Плачеше само когато го обидеха несправедливо и то тайно от възрастните.

Допълнително напрежение създаваше трайно установилата се конфронтация между него и брат му, който не искаше да се примири, че не бе успял да го постави в подчинение, въпреки че беше по-голям. Не можеше да му прости и успехите, които бе постигнал самостоятелно в учението, докато той едва се справяше. В отплата непрекъснато дразнеше по-малкия си брат, за да предизвика свади и сбивания, за които после го обвиняваше пред възрастните. Не пропускаше случай да го злепостави и после злорадстваше, когато постигнеше целта си.

В резултат, в семейната си среда малкият Симо беше затворен и мълчалив, докато извън нея отведнъж се променяше — ставаше разговорлив и общителен, най-вече с децата, с които бързо се сприятеляваше. А качествата му ги респектираха и често се оказваше всепризнат лидер в игрите. Понякога това ставаше причина за спорове с някои деца, свикнали да се налагат или желаещи да се изявят сред другарчетата си. На тях винаги отстъпваше, тъй като намираше тази борба за престиж смешна и незаслужаваща внимание. Но ако се стигнеше до отстояване на принципи във взаимните отношения беше категоричен и не правеше компромиси, дори ако това довеждаше до сериозни сбивания.

Училището внесе съществена промяна в поведението му, помогна му да осъзнае необходимостта от ред и дисциплина, от съблюдаването на определени неписани правила в отношенията му към учителите и съучениците от класа. А с уроците си се справяше с лекота и без да търси помощ и съдействие от възрастните — като се изключи краткия период, през който се научи да изписва правилно и достатъчно красиво буквите под контрола и указанията на майка си. Твърде скоро се утвърди като пълен отличник, за голяма радост и удовлетворение на родителите си. Защото и сестра му бе съвсем посредствена ученичка и завърши гимназията с успех, който изключваше каквато и да е възможност да продължи образованието си. Обстоятелството, че най-малкият им син се справя най-успешно с основното си задължение накара родителите му да му отделят вече по-голямо внимание и грижи, да проявяват търпимост към проявите му на упорство и неподчинение. Но въпреки това, тънката корица лед, която го отделяше от тях не можа напълно да се стопи. И това не се дължеше на липсата на синовни чувства и признателност от негова страна. Всъщност Симо обичаше тези тихи и скромни хора, на които съзнаваше, че дължи всичко, което притежаваше и които, въпреки строгостта си, също го обичаха. Но прекалено горд по характер той се стесняваше от чувствата си и това му пречеше да ги проявява. А те от своя страна не го разбираха и приписваха държанието му на студенина и отчужденост, което ги огорчаваше. Така се получаваше затворен порочен кръг, макар и само по повърхността на взаимните им отношения, който запазваше в тях съществуващата резервираност.

Това, което не му достигаше в семейната среда, с излишък получаваше в средата на другарите и съучениците си. Беше внимателен и отзивчив към всички, не скъпеше труда и времето си, когато го търсеха, за да им помогне в уроците или домашните упражнения и скоро си спечели не само авторитет и уважение, но и искрените им приятелски чувства. Дори малцината, които му завиждаха за лекотата, с която се справяше с учението и за влиянието му сред останалите, неволно признаваха превъзходството му и имаха респект от него. В това число и от юмруците му, тъй като растеше яко, физически здраво дете.

С преминаването му към по-горните класове започнаха да се проявяват определени различия между него и съучениците му или другарчетата му от квартала. Не че не вземаше участие в игрите и лудориите му, напротив — и сега често му отреждаха лидерската роля. Но никога не споделяше и дори се противопоставяше на действия, при които умишлено чупеха и рушаха пейки, лампи и други обществени ценности — съзнаваше, че това е безсмислено унищожаване на неща, сътворени с труд и пари. Отвращаваха го хвалбите на някои от тях, че са успели да откраднат пари от семействата си или да ги отнемат от по-малки дечица, за да купят лакомства, дъвки или цигари. Заставаше винаги в защита на по-слабите или онеправданите, особено когато бяха обект на непредизвикано насилие. Но това, което най-много го отличаваше от другите, бе отношението му към учението. Не можеше да разбере как другарите му можеха да изпитват ненавист към уроците и защо посещението на училището бе за тях отегчително бреме и дори истинско изпитание. За него бе удоволствие да научава нови неща, особено когато му позволяваха да види по новому непосредствено заобикалящите го неща или явления, да се намесва успешно в тях. Четеше много книжки с научно-популярно съдържание, допълваше знанията си при всяка възможност. Пряко следствие от това бе, че се запозна добре с основите на електротехниката и учуди домашните си със сръчността и находчивостта, с които ремонтираше всички домакински уреди.

Проблеми в училище му създаваха само два предмета.

Първият беше рисуването. В тази насока бе толкова бездарен, че ако нарисуваше нещо, то както злорадо твърдеше брат му, под него трябваше да поясни с думи за какво се касае... Получаваше, естествено, ниски бележки без да се смущава — те бяха единствените, които не бяха отлични. Но в последния прогимназиален клас оценката по рисуване влизаше в дипломата и това го поразтревожи, но нямаше какво да направи... На решаващия изпит се оказа, че трябва да рисуват твърде сложна композиция от предмети, което бе далеч от възможностите му. И тогава му хрумна нещо. Взе линийка и пергел и изобрази всички обекти като комбинация от правоъгълници, триъгълници и кръгчета, после ги оцвети подходящо и предаде „работата“ си. Учителката — известна в града художничка, я погледна и бавно повдигна вежди. После се намръщи и продължително го изгледа. И изведнъж избухна в смях. Постави му отлична бележка — като награда за проявеното остроумие, както му обясни, но всъщност, за да не му развали успеха. Оцени жеста й, когато получи дипломата си и дълго време й бе признателен и благодарен.

По-сериозен се оказа проблемът, който му донесе физическото възпитание.

Приблизително по същото време, за преподавател по физкултура им бе назначен млад и взискателен учител, доскорошен състезател по гимнастика. И отведнъж тази дисциплина доби първостепенно значение в учебните часове. Учениците трябваше да се справят с цели комплекси упражнения от земната и уредната гимнастика, сполучливо подбрани за момчетата и момичетата. Симо се отнесе доста нехайно към това нововъведение, в резултат на което получи позорната за него оценка „среден“. Но не това го амбицира толкова, колкото едно позорно падане от висилката, което предизвика спонтанния смях на всичките му съученици. Прибра се вкъщи накуцвайки, стиснал зъби и мрачен като облак. За родителите си скалъпи някакво обяснение за подхлъзване по стълбите. После слезе в мазето на къщата им, което бе просторно и високо, а в средата имаше достатъчно място, за да постели старите дюшеци, които изрови от вехториите. И площадката за упражнения по земна гимнастика беше готова. Всеки свободен миг и час слизаше, постилаше дюшеците и се заемаше с упражненията, които повтаряше десетки и стотици пъти, докато ги усвоеше безпогрешно. Накрая можеше да изпълнява целия комплекс със завидна лекота. Но това не му беше достатъчно. Под тавана на мазето имаше яки греди, за които завърза въжета и си измайстори висилка, която при желание можеше да заменя с двойка гимнастически халки. И отново започна усилено да тренира. Разбира се, криеше се от близките и след всяко занимание откачаше и прибираше уредите си. Неведнъж пада от тях по време на тези си занимания, но дюшеците не позволяваха да се контузи сериозно. Ставаше, разтъркваше натъртеното място и отново се залавяше за уреда — стиснал зъби и с онова чувство, което по-късно щеше да научи, че наричат „спортна злоба“. Такава не му липсваше, даже му бе в излишък... В съчетание с добрата му физика и невероятното упорство тя донесе и желания резултат. В края на учебния срок, когато трябваше да изиграе целите гимнастически комплекси, за да получи окончателна оценка Симо смая не само съучениците си, които със зяпнали уста проследиха майсторското му изпълнение, но и учителя, който не можеше да повярва, че е възможно такова развитие у непохватния и скован преди това ученик. В резултат не само получи отлична оценка, но и незабавно бе включен в гимнастическия отбор на училището, където продължи успехите си до спечелването на призово място на халки в градското първенство.

Този епизод стана повод да се пристрасти към спорта. Освен гимнастиката обичаше да бяга и да плува. Но докато в плуването предпочиташе спринтовите дисциплини, в бягането нямаше състезателни амбиции. Бягаше за удоволствие — бавно и продължително, предимно късно вечер, когато обикаляше тичешком почти целия град. Родителите му знаеха за тези му увлечения, но не се намесваха, защото не се отразяваха на успеха му, а и забелязаха, че укрепи здравето си и практически не боледуваше. В стаята му се появиха вече с тяхно съдействие някои скромни спортни уреди — пружини и гирички, а в двора — ос от вагонетка с двете си колелета, която трябваше да замени щангите.

Но спортовете, които упражняваше бяха все дисциплини за индивидуално изпълнение. Занимаваше се сам, съсредоточен, необезпокояван от никого. Колективните спортове и игри възприемаше само като зрелище, без да участва в тях. От което не следваше, че е станал саможив и необщителен. Просто нещо го теглеше настрани от съучениците му, а и не се притесняваше да бъде сам — не му тежеше.

Причината да страни от връстниците си бе в това, че значително ги бе изпреварил в развитието си, поради което общуването с тях му бе безинтересно, а компанията им — скучна. Приемаше я по необходимост, като нещо, което трябваше да изтърпи, а предпочиташе да разговаря и да играе с по-възрастни момчета. Връстниците му усещаха това и от своя страна започнаха да го избягват — разбира се, когато можеха да минат без помощта му. При момичетата, обаче, резултатът бе точно обратен. Може би защото снизхождението и явното незачитане, с които се отнасяше към тях засягаше потенциалното им женско самолюбие, което най-трудно понася насмешката и пренебрежението, заставаше ги да търсят реабилитация чрез установяване на по-близко познанство. Освен това, сред съученичките си Симо минаваше за хубаво и интересно, при това много начетено момче.

Последното беше вярно. Тъй като рано се бе научил да чете, книгите също така рано навлязоха в живота му. Докато тръгне на училище бе изчел много книжки с приказки, дори някои по-сериозни повествования за деца. Сравнително рано — едва осем-деветгодишен навлезе в юношеската литература чрез романите на Майн Рид. Първите два от тях, които изрови от семейната библиотека — „Тревожен сигнал“ и „Квартеронка“ изчете на един дъх и веднага се увлече от приключенския жанр. След Майн Рид последваха Емилио Салгари, Густав Емар, Фенимор Купър и така нататък, докато направи голямото си откритие — произведенията на Карл Май. Беше така завладян от тях, че не намери покой, докато не издири и прочете всички преведени негови романи. Години по-късно си бе задал въпроса — с какво толкова го бе впечатлило творчеството на този дълго време сляп и прописал в затвора човек, който дори не бе напускал родната си страна? Беше си отговорил — с нравствените качества на героите си — горди, силни и смели хора, които запазваха присъствие на духа в най-безнадеждните ситуации, затова съумяваха да излязат от тях. А в същото време се изявяваха и като благородни борци за справедливост, заради която рискуваха живота си. И си даде сметка, че на тези непретенциозни приключенски книжки дължеше всъщност много, защото го бяха накарали да се възхищава на героите им и да се стреми да им подражава. Така го бяха подготвили за бъдещото му нравствено израстване под влиянието на сериозната литература. Заедно с други юношески четива, които носеха по-определен морално-етичен заряд: „Сърце“ на Едмондо Амичис, „Сребърните кънки“ на Стал, „Биби северното момиче“ на Михаелис и още много други, в това число и „Без дом“ на Хектор Мало, негова любима книга от това време. Всички тях бе открил в библиотеката на родителите си. Повечето бяха отпечатани на смешен стар правопис, в който присъстваха някакви излишни букви. Но затова пък го интригуваха много повече от книгите, които през тези години можеше да намери в библиотеките или по книжарниците. Предлаганите тогава юношески четива, чиито герои се сблъскваха с банални делнични проблеми или разкриваха политически врагове на обществото или шпиони, понякога в собствените си семейства, не можеха да го впечатлят, още по-малко да оставят трайни следи в съзнанието му.

Това направиха обаче книгите на Жул Верн, които го приобщиха към научната фантастика. Защото му показваха, че в литературата въображението е способно не само да сътвори митове и легенди, но и да нарисува правдива картина на бъдещето, ако се въоръжи със знанията и методите на науката. И макар че книгите на великия френски писател бяха поостарели във времето на атомните подводници и космическите кораби, те бяха стъпалото, от което се изкачи към творите на Братя Стругацки, Айзък Азимов, Робърт Шекли, Клифор Саймък и още много други представители на научно-фантастичния жанр. За да стигне и до особено впечатлилите го произведения на Иван Ефремов, които имаха най-голяма заслуга интересът му към този жанр да остане траен.

В последните класове на гимназията интересът на съученичките му към него се засили и доби вече по-определен характер. Много от тях се опитваха да го склонят към по-близко, интимно приятелство, но оставаха разочаровани. Сблъскваха се с познатото им пренебрежение и явното му нежелание да си създава отношения от този род. Така си заслужи в тяхната среда оценката, че е надут, високомерен и прекалено придирчив. Което донякъде беше вярно — но само донякъде. Защото нежеланието му да си създава интимни връзки се дължеше предимно на това, че гледаше на тях като на нещо сериозно. Считаше, че е длъжен внимателно да прецени и избере момичето, което щеше да допусне до себе си, тъй като разбираше, че няма да му е лесно да общува с такъв като него — твърде различен от другите.

Но, както често се случва, през така спуснатата бариера премина не най-подходящото, а най-настойчивото и агресивно момиче. Казваше се Стела, бе хубава и добре сложена. Играеше гимнастика и сближаването им започна от отбора на гимназията, в който участваха и двамата. Живата и напориста, преливаща от енергия Стела, която имаше и открит, общителен характер му се стори подходящо негово допълнение... И отстъпи пред настойчивите й покани — да отидат двамата на излет или на някое представление. Започнаха да излизат заедно и още на третата вечер, когато я изпращаше до дома й, на раздяла тя обви ръце около врата му и горещо го целуна. На следващия път, в прикритието на един вход дълго и страстно се целуваха, докато телата им се притискаха едно в друго. Сближаването им продължи в едно кино, където Стела бе взела предвидливо билети на последния ред, за да не могат да ги наблюдават. В полумрака се целуваха извили глави, после тя улови ръката му и я пъхна под полата си, след което провери с пръстите си собствената му възбуда... Когато излязоха от салона след представлението, отначало се стесняваха да се погледнат, после Стела лукаво го попита — за какво се разправяше във филма и двамата избухнаха в смях. Няколко дни по-късно тя го покани у дома си по време, когато щеше да е самичка. Посрещна го във вишнев халат, който по-късно призна, че е бил на майка й. Едва затворила вратата увисна на врата му, после го настани на канапето, и самата тя се намести на коленете му. Оказа се, че под халата е съвсем гола... И макар, че той нямаше никакъв опит, а тя бе девствена, първият им сексуален контакт бе успешен и приятен. Макар че истинското удоволствие от физическата си близост можеха да изпитат едва при следващите си срещи. Отначало всичко вървеше добре, той беше доволен, че си е намерил приятна и вълнуваща компания, тя се гордееше със завоеванието на такъв труден и престижен в очите на приятелките си обект. Но скоро се оказа, че нито това, нито свежестта на изживяванията им могат да запазят и спасят отношенията им. Защото за Стела те се свеждаха до секс и съвместни посещения на рождени дни, забави и представления, много от които за него бяха скучни и дори досадни. Като например слушането на разни естрадни състави, по които тя умираше. Докато Стела пък скучаеше и се прозяваше на оперните и симфонични концерти, които бяха неговото влечение. Много скоро се оказа, че трудно намират дори общи теми за разговор, защото той не се интересуваше от клюките за познати и непознати, които можеше с часове да му разказва, а самата тя не проявяваше интерес към неговите занимания или проблеми. Дори не четяха едни и същи книги, защото и там вкусовете им бяха почти противоположни. Така се стигна до постепенното им отчуждаване и накрая дори до конфликт. Защото Стела си бе въобразила, че трябва просто да се пребори с неговите чудачества — и нещата ще се оправят. Започна да изисква от него да се държи като всички други, да се настройва по общоприетите вкусове и поведение и му правеше сцени, когато това, разбира се, не ставаше. След подобен скандал, станал на публично място, той си отиде и отказа да се срещнат отново. Беше му ясно, че е излишно. Този разрив затвърди репутацията му на интересен, но твърде своеобразен индивид, с който трудно може да се общува.

Зле завърши и следващата му интимна връзка — този път с едно тихо и мълчаливо момиче, което срещна за пръв път в концертната зала. Казваше се Нина и бе почти пълна противоположност на Стела. Сближи ги общата им любов към голямата музика, която за Нина бе и бъдеща професия, тъй като свиреше на цигулка и усърдно се готвеше за приемните изпити в консерваторията. А Симо, който от малък бе музикален, бе надраснал етапа, на който се ограничаваше с оперната и леката инструментална музика и обичаше да слуша вече по-големи и по-сериозни творби. Допадаше му и това, че в компанията на Нина някак приятно се отпускаше и отморяваше — за разлика от общуването с предишната си приятелка, което го натоварваше допълнително. С напредването на отношенията им се убеди, че дълбокото музикално чувство на Нина, което поразяваше всички, се коренеше в самата й страстна и чувствена натура. Тя умееше да създава и да извлича от физическата им близост пълно и завършено удоволствие. Но за съжаление твърде скоро разбра, че това до голяма степен се дължи и на натрупан опит. Защото тихата, плаха и стеснителна на вид Нина бе имала твърде много любовници, а и продължаваше да си ги има, което доведе до незабавен разрив от негова страна. А се отврати от двуличието и лъжите, с които тя се опита първо да се прикрие, а след това да се оправдава пред него. След този случай някои го обвиниха в старомодни разбирания за любовта и в неумението да прави компромиси.

Така постепенно затвърди реномето си на човек, който много знае и може, но страни от другите, защото е горд и високомерен. Който чете фантасмагории и скучна класика и намира за удоволствие да учи и да се занимава с абстракции. Който може с часове да се премята на гимнастическите уреди или да тича като смахнат вечер из града. Който не посещава дискотеки и естрадни концерти и не се възхищава от светилата на поп-музиката, а слуша опери и симфонии. И който търси романтичната любов в епохата на сексуална революция.

Всъщност още тогава бе обявен за чудак. За какъвто бе считан неведнъж и по-късно...

 

В осем часа без пет минути Симо вече стоеше пред входа на ресторант „Орфей“, където беше срещата му с Вера. Постара се да дойде достатъчно рано, за да бъде на указаното място преди нея, както постъпваше в подобни случаи. Знаеше, че повечето жени изпитват неудобство, ако трябва да чакат самички на някое обществено място.

Заведението се намираше в южната част на селището, до самия плаж, където големи плоски скали образуваха естествена стълба от края на пясъчната ивица до високата, вдадена в морето канара. Беше ресторант-градина с лека едноетажна постройка за служебните и кухненските помещения и просторна, открита тераса, леко издигната над терена и застлана с разноцветни шестоъгълни плочки. Върху нея бяха разположени масите, а между тях симетрично бяха подредени големи бетонни саксии с цветя и сандъчета с декоративни палми. По ниската, почти символична ограда стояха стълбове с електрически фенери, около които вече кръжаха хороводите на нощните пеперуди. До свободното място, оставено за дансинг, имаше малък подиум за оркестъра, който в момента изпълняваше за все още малобройните посетители потпури от популярни оперети.

Вера се появи точно в осем — забързана, заруменяла и задъхана. Беше в светлосива спортна рокля, която подчертаваше стройната и тънка в талията фигура, а по цвят добре подхождаше на очите и на златистия й загар.

— Навреме съм, нали? — запита като му протегна малката си, но силна ръка, която изчезна в широката му длан.

— Радвам се, че не допускаш грешката, присъща на толкова много жени — усмихна й се в отговор Симо.

— Каква грешка?

— Ами — да закъсняват нарочно, като си въобразяват, че това ги прави по-интересни и по-желани! Е, в отделни случаи номерът минава... Но по-често дава точно обратния резултат. Защото като закъснее, жената предоставя на този, който я чака достатъчно време, за да размисли — дали липсата на точност е единствения й недостатък...

Момичето се изсмя от сърце.

— Страхотен сте! Но — слава богу! — далеч съм от такива похвати! И въобще рядко закъснявам, включително и на срещи...

— Много добре! Между впрочем, нали бяхме вече на „ти“?

Масичката с две места откриха чак в дъното на терасата, но Вера намери, че така дори е по-добре — нямаше да се надвикват с оркестъра.

— Не бях идвала тук, но заведението определено ми харесва! Уютно е и до самото море. Пък лятно време винаги е за предпочитане да си на открито, на прохлада.

— Да, особено ако преди това си се позагрял от бързане...

— Е! Тръгнах съвсем навреме и можех спокойно да си извървя пътя до тука! Само че попаднах на позната, която реши тъкмо на мен да се оплаче от съквартирантката си и се зае да я оплюва от главата до петите! Обяснявам й, че закъснявам за среща, а тя маха с ръка — голяма работа, който и да е ще почака!

Симо кимна с разбиране.

— Нормално! Ако на някой му липсва чувство за отговорност как искаш да го зачита у другите?

— Ето затова трябваше да бързам през останалата част от пътя. Защото наистина не обичам да закъснявам. Винаги съм считала, че да накараш някого да те чака е просто неуважение!

— Щом пак сме на тази тема — ще споделя, че точността е нещо, което строго съм възпитавал у себе си и много ценя у другите. Зная, колко други качества стоят зад нея — чувство за мярка, ред, дисциплина, отговорност — да не изброявам повече. Затова мога само да приветствам позицията ти по този въпрос.

Появяването на младичката сервитьорка, която любезно ги поздрави прекъсна разговора.

Поръчаха си по един шницел, а в очакване на вечерята Вера пожела вермут, докато Симо се спря на бутилка бира.

— Странен аперитив — с присъщата си насмешка отбеляза момичето след като сервитьорката се бе оттеглила с поръчката.

— Избягвам концентратите — обясни Симо. — Чашка-две, колкото се счита за нормално ми действа зле. Може би, защото в малки количества алкохолът действа възбуждащо, а това е последното, от което се нуждая. А по-големи дози, когато настъпва противоположния ефект, рядко мога да си позволя. Държа на следващия ден мисълта ми да е бодра и свежа. Виж бирата трябва да се уважава — прибави той с усмивка. — Нали е питие, създадено от крал?

— Моля?

— Ами да! Открита е, както се твърди, от фламандския крал Гамбринус. По-точно той я е преоткрил за европейците, защото са я познавали още в древния Египет! По-важното е, че е имало крале, които са сътворили нещо по-полезно от това, да изтребват поданиците си в тридесет и стогодишни войни — както сме учили...

— Учудваш ме със знанията си — полушеговито, полусериозно заяви Вера, като задържа погледа си върху него.

— Знанието е сила! Така твърди философът Франсис Бейкън. Дядо ми винаги го цитираше, когато научеше къде крият от него шишето с гроздовата... Беше се поболял, горкият, и го държаха да сух режим!

Разсмяха се.

— Добре, тогава един въпрос като за всезнайко — можеш ли да ми кажеш, какво свирят в момента?

— Лехар, „Страната на усмивките“.

— Забележително — плесна с ръце Вера. — Тогава въпрос с повишена трудност: какво знаеш още, примерно за мен?

— Че за да бъдеш тук си отклонила друго предложение за прекарване на вечерта. А което не зная е — продължи развеселен, защото срещна изумения поглед на събеседничката си, — това е: защо си отказала и си предпочела моята безинтересна компания?

— Безинтересна! — момичето почти се задави от възмущение. — Та ти си най-необикновения човек, който съм срещнала! Но откъде можеш да знаеш...

— Някои неща наистина зная — прекъсна я спокойно Симо. — Въпрос на любознателност, на памет и на много труд. А за други просто се досещам — което пък е въпрос на логика. Не е ли естествено, хубаво и приятно момиче като теб да бъде обект на внимание от страна на мъжете? А при многобройните контакти, с които понастоящем предлага професията ти, съвсем нормално е личната ти програма да е добре запълнена с увеселителни мероприятия...

Поласкана от думите му, Вера поруменя и за да прикрие смущението си се зае да оправя покривката. Но при последната фраза недоволно сви устни.

— Много познаваш, не отричам, само че не всичко е точно така. Вярно е, че много мъже търсят компанията ми, чак ми досаждат — вече имаш впечатления. И често ме канят на едни или други, както ги нарече, мероприятия. Не крия, че наистина имах покана и за тази вечер — за концерта в бар-вариетето. Но личната ми програма никак не е запълнена, защото много рядко приемам тези предложения. А ако приема, не ме канят повторно, защото не получават в замяна това, на което са се надявали... — Замълча и след малка пауза продължи: — Не зная, дали заниманията ми с музика са ме направили саможива, или възпитанието ми е едно такова... старомодно, но обикновено прекарвам свободните си вечери сама над някоя книга. Предпочитам го, отколкото да слушам скучни за мен истории, изпълнени с мъжки самохвалства в минало или бъдеще време, да кимам търпеливо на баналности или да приемам плоски комплименти, изречени с единствената цел — да ме закарат в нечие легло! За такива мероприятия — благодаря, минавам някак и без тях!

Беше ред на Симо да я изгледа изпитателно.

— А защо реши, че ще бъда по-различен?

— Че то е очевидно! А и от самото начало имах такова усещане, наречи го интуиция...

В този момент сервитьорката остави на масата напитките им и като ги увери, че вечерята няма да закъснее, отново се отдалечи.

— За твое здраве — напълни чашата си Симо и я вдигна.

— И за твое — чукна се с него Вера. — И за запознанството ни!

Отпиха и оставиха чашите.

Оркестърът, след кратка почивка, бе превключил на танцова музика. Две-три двойки вече се въртяха на дансинга под звуците на някаква ритмична, но безизразна мелодия.

— Като музикантка — какво ще кажеш за това, което слушаме?

— Ще ти отговоря с думите на Шарл Азнавур — че има музика за ума, музика за душата и музика за краката. Тази е за краката, но изпълнението не е лошо.

— Хайде тогава да потанцуваме!

На дансинга Вера бе така подвижна и с такава лекота предусещаше дори нескопосните му на моменти движения, че отначало възприемаше присъствието й единствено от ръцете й — едната легнала леко на рамото му, другата вплела пръсти в неговите. И от лекото докосване на косите й, които ухаеха на ароматен шампоан. Изпита удоволствие от близостта на това момиче, което излъчваше здраве и свежест, и внимателно го притисна към себе си.

Останаха докато оркестърът обяви почивка, като междувременно си разменяха само по някоя усмивка, защото опитите им да заговорят потъваха в грохота на двете мощни тон-колони. Когато се отправиха към местата си, Вера оправи косите си с ръка и сподели:

— Хубаво беше! Много обичам да танцувам! А ти?

— Никак — бе краткият отговор, която я накара да се обърне отведнъж и смаяно да го изгледа.

— Че ти играеш съвсем прилично!

— Въпросът ти беше — дали обичам да танцувам, а не — дали мога и доколко.

— Господи, та ти си съвсем непредсказуем — прихна момичето и се отпусна на стола, който Симо галантно бе отместил. — Тогава защо го правиш?

— По принцип — за да не нарушавам общоприетия шаблон за времепрекарване по разните събирания и увеселения. А в случая — за да ти доставя удоволствие. Логично е хибрид между спортист и музикант като теб да обича танците.

— Благодаря ти! — признателно го погледна Вера. — Но означава ли това, че танцуваш само по... принуда?

— Вярната дума е — по необходимост. Заради компанията или конкретната партньорка. Във всеки случай — не за собствено удоволствие. Впрочем, имам основание да мисля, че с повечето мъже е така. И най-усърдните танцьори са по-скоро усърдни кавалери. Подчертавам, че имам предвид танцът сам по себе си, като източник на лично удовлетворение. Инак той е придобил и други функции — средство за запознанство, за сближаване, за еротично стимулиране...

На масата ги чакаше сервирана вечерята, заедно с допълнително поръчаните бутилки бира и Симо напълни чашите, които веднага пресушиха до дъно — бяха се сгорещили на дансинга. Вечерта беше топла, а бе настъпил и часът на пълното безветрие. Морският бриз си почиваше от лудориите си през деня, за да задуха по-късно отново, този път в обратна посока.

— Знаеш ли, бях прочела някъде едно интервю, дадено навремето от Мерилин Монро. В него се оплакваше, че мъжете, с които й е приятно да разговаря обикновено не танцуват — и обратното. Запомних това, защото и аз имам сходни впечатления. А сега и твоето самопризнание... Е, по-щастлива съм от нея, благодарение на твоя компромис с хореографията.

Симо поклати сериозно глава.

— В това изглежда има някаква закономерност, макар и не особено изразена поради многото изключения. Фройдистите веднага биха обяснили от своите позиции по-големият афинитет на жените към танците. Припомни си, че по време на любовния си период много от животните изпълняват ритуални танци — обикновено мъжкият, за да привлече самката. Но при човека жената е тази, чието тяло има по-силно сексуално въздействие. Затова в подсъзнанието й е заложено желанието да привлича вниманието, да разкрива физическите си дадености... Докато мъжът го възприема като набор от нелогични и ненужни движения, които следователно не заслужават кой знае какво внимание. Колкото един мъж е по-сериозен и по-логичен — което значи и по-интересен събеседник — толкова тази пренебрежителна позиция ще е по-изявена. Ето ти алтернативата в качествата, с която е трябвало да се примири мадам Монро. А и не само тя, разбира се... Но сега предлагам да отдадем нужното внимание на вечерята — преди шницелите да са изстинали, а бирата да се е стоплила! И без това май нещо много се задълбочихме. Надявам се, че не съм те отегчил?

— Ни най-малко, напротив — каза Вера като се зае с порцията си. — Обяснението ти е интересно и правдоподобно! Само че някои биха останали недоволни и дори засегнати от подобна трактовка. Имам, например, един познат, който изпитва истинска страст към танците. Едва ли би му харесал намекът, че има в кръвта си излишък от женски хормони! Или пък тези, които непосредствено са свързани професионално с хореографията. Биха ли допуснали естетическата наслада от пластиката на тялото да се омаловажава — за сметка на някакви подсъзнателни внушения на гените?

— Сигурно не — отвърна Симо, отново изненадан от това, колко точно и вярно го бе разбрала. — Но нека да не намесваме професионалната пристрастност и произтичащите от нея настроения! Друг въпрос е, че връзката между подсъзнателното и съзнателното не е толкова елементарна, нито пък човек е подвластен единствено на инстинктите си. Но когато анализираме поведението му, не бива да се забравят и тези фактори. А тяхното действие се проявява независимо дали го признаваме или не!

Вечеряха с апетит, като разменяха шеговити забележки по темата, която бяха обсъдили. Когато оркестърът засвири отново, Симо остави ножа и вилицата си и въпросително погледна Вера, която кимна с глава и му се усмихна.

Междувременно заведението се бе изпълнило с посетители — свободни маси повече не се виждаха, в оскъдно заделеното пространство на дансинга едва намериха място. Оркестрантите, към които се бе присъединила богато гримирана певица в лъскава вечерна рокля, преминаха към по-бързи и живи ритми, радушно приети от публиката. Но изпълняваните мелодии — ако можеха да се нарекат мелодии — бяха все така монотонни и безлични, еднотипни дискоритми с вплетени в тях вокални изпълнения от най-примитивен порядък. Тази музика изпълняваше основното си предназначение — да раздвижи краката, и след всяко „парче“ музикантите и певицата биваха богато аплодирани от танцуващите. Но за жалост и от част от насядалите край масите посетители, много от които оценяваха изпълненията откъм музикалната им стойност... Повечето от тях бяха под двадесет години и тепърва щяха да развиват и обогатяват музикалния си вкус и култура и въпреки това Симо изпита неудобство от възторга, който проявяваха.

Когато сгорещени и поизморени се завърнаха при масата си, Вера протегна ръка в посока към брега.

— Виж там! Не е ли красиво? И малко зловещо...

Ниско на изток, все още преполовена от линията на хоризонта, изгряваше почти пълната луна. Обагреният й в алено-червен цвят диск изглеждаше грамаден и хвърляше по тъмната повърхност на морето низ от кървави отблясъци, които се губеха в далечината, като трасираха сред мрака необятността на водния простор. Вдясно, върху невидимия бряг на юг, меланхолично светваше и гаснеше крайбрежен фар. А над всичко това, в най-ярката зона на Млечния път грееха едрите звезди на съзвездието Стрелец.

— „Великолепието на света винаги съответства на великолепието на духа, който го съзерцава!“ — каза Симо, който бършеше с кърпа лицето си.

— Благодаря за комплимента — засмя се Вера.

— Просто цитирам Хайне. И намирам, че е абсолютно прав. Защото — я си представи, че те слуша някой здравомислещ консуматор-еснаф. „Какво? Луна, море, звезди? Бе ти, малката, наред ли си? Хубаво, има си ги. Ама ти дръж другото, по-важното — сметката, келепира. Щото като те гледам, май не си прокопсала — тая рокличка, тия обички... На моята съм й купил рокля — супер, гривната й е ей-такава и осемнайсет карата, от Капалъ-чаршито в Истанбул! Че и манджата ти тънка! Я да искаш от тоя да ти вземе първо, второ и трето! И винце с мезе, или поне уиски с ядки! Не да те държи на тази конска пикня! Човек не трябва да зяпа по луната и звездите, а да си гледа душицата“. За такива — Симо презрително сви очи — душата кой знае защо се отъждествява със задника...

В последните му думи прозвуча толкова откровена ненавист, че Вера, която бе готова да избухне в смях, сепнато вдигна глава.

— Май... не обичаш особено този тип хора?

— От всичко на света най-много мразя пресметливата посредственост. Повече дори от злото — то поне има своите принципни позиции...

Довършиха вечерята си, после отново танцуваха и за разхлаждане взеха по един голям сладолед.

— Оркестърът не свири лошо — заяви Вера. — А и певицата се понася. Що се касае до репертоара, трудно може да се очаква нещо по-добро. Но това, което не ми понася, е тази уредба! Надули са я до краен предел! Така е и в повечето дискотеки, затова ги отбягвам. Не толкова заради публиката, тя не винаги е само хлапашка, а заради децибелите, от които просто оглушавам!

— Повсеместно явление — отбеляза Симо. — Изключенията са рядкост. А това зле възпитава масовия слушател, особено младоците. После у дома всичко трябва да гърми — радиоапарати, телевизори, касетофони... Усилват се до степен, при която звукът се изкривява, става неприятен и дрезгав. Демонстрация на липса на всякакво чувство за мярка.

— А аз мисля, че по-скоро е липса на критерий за начина, по който следва да се слуша тази музика — каза Вера. — При класиката нещата са по-ясни — настройката трябва да е такава, че да се чуват достатъчно ясно най-тихите тонове, пианисимите. Всичко, което след това прозвучи по-мощно е по волята на композитора и има своето емоционално въздействие. Но при една дискомузика, която е предимно монотонен ритъм, по-силното изпълнение не е свързано с някаква изразителност, а само може да ти надуе главата. Както и става...

— Тогава критерият, за който говориш трябва да е нормалната поносимост. И може да се фиксира в децибели — като всеки друг шум. Впрочем, мисля че има такива норми...

— Има, но кой ги съблюдава? Шумното изпълнение е един вид реклама — и за изпълнителите, и за заведението! — Вера замълча, после отново подхвана: — Говориш за възпитание... Кой се грижи за музикалното възпитание на подрастващите? Учебните програми предвиждат някой и друг час за песни и запознаване с нотите — и толкова. Какво слушат по-нататък децата? Вечната естрада — и по радиото, и по телевизията. Класическа музика се предава най-често късно и то представена от произведения, трудно разбираеми не само от децата, а и за много от родителите им. Кой тогава и как ще ги приобщи към тази музика?

— Ще ти отговоря с въпрос — а как си се приобщила ти? За да стигнеш до положение да се готвиш за професионален музикант?

— При мен си беше даденост. Както при останалите, които са се ориентирали към музиката по призвание. Но не можем да искаме от всеки да бъде Моцарт и да композира от тригодишна възраст! Аз имам предвид общия, масовия случай — децата, които са с обикновени музикални заложби. При съществуващите условия и предпоставки тези деца и сега, и в бъдеще — като юноши и възрастни — ще останат настрани от голямата, истинската музика, която е източник на толкова красота и наслада за онези, които са се научили да я разбират!

— Тука си права. Има какво да се желае, а и да се направи в тази насока!

— Има, разбира се! — В гласа на Вера се появиха нотки на възмущение. — Цели стадиони се пълнят с хлапаци, за да гледат как пред тях по сцената подскачат и се кривят разни самозвани „новатори“ на рок-музиката, които крещят песните си в съпровод на пушилки и прожекторни илюминации, докато в това време концертните зали остават полупразни. Ставало ми е обидно да гледам, как световно известни изпълнители свирят пред публика, по-малочислена от музикантите в оркестъра... А сетне всички се вайкат — опошлили се музикалните вкусове, деградирали у цели поколения! И никой нищо не прави, за да се променят нещата. В смисъл, как да се привлече вниманието на подрастващите към по-сериозната музика! Първоначално към по-леките и по-достъпни форми, докато си изградят що-годе вкус и се научат да я разбират, после интересът сам ще дойде!

Симо поклати глава в знак на несъгласие.

— Виждаш ли, недостатъците в обучение и възпитанието на музикалния вкус безспорно си имат значението за опразването на концертните зали. Но мисля, че не всичко се свежда само до вкуса и културата. — И като видя, че Вера го гледа озадачено, добави: — Знаеш, че възприемането на сериозната музика е едно също така сериозно изживяване. Което пък изисква съответен разход на нервно-психическа енергия от страна на слушателя. Ами, ако такава енергия не му достига, защото преди това я е разходвал, за да мисли, да съобразява, да запомня или просто за да се бори с делничните проблеми? В такъв случай сигурно ще предпочете почивката пред допълнителното натоварване, лекото четиво пред сериозната книга. А и естрадата пред симфоничния концерт — дори, когато има изразени музикален вкус и култура!

— Ако ми позволиш да обобщя — продължи той след кратка пауза, — нашият век доведе до повсеместна индустриализация и урбанизация. Особено след научно-техническата революция през втората му половина. Но нейните забележителни постижения човечеството в по-голямата си част заплати с цената на спокойното си идилично съществувание. Новите условия на живот изискват максимално напрежение на силите и особено на ума, на интелекта. Чудно ли е тогава, че обремененото, преуморено съзнание в стремежа си да се самосъхрани, бяга от всички допълнителни по-сериозни натоварвания?

Вера постави лакти на масата и сплете пръстите на ръцете си, после опря глава на тях.

— Не бях се замисляла върху това — каза след малко. — Излиза, че проблемът, за който говорим, има своите обществено-социални корени и предпоставки! Това разбирам. Но не мога да приема, че трябва да бъде оправдание за деградация на интелектуалния живот и на музикалните вкусове и култура в частност. Защото научно-техническата революция наистина интензифицира живота, но предостави и много нови технически средства за облекчаване делника на хората и за създаване на удобства в бита. В това число и по отношение на музиката. Сега благодарение на телевизията всеки може да присъства на представление на Ковънт Гардън или Метрополитен без да излиза от дома си. Може да види на видеозапис опера — примерно от миналогодишните Вагнерови тържества в Байройт. Или да чуе по всяко време стереозапис на любимите си произведения — на компактдиск, аудиокасета или на грамофонна плоча. Това, естествено, обяснява и оттеглянето на част от публиката от концертните зали. Но решаваща, според мен, си остава личната нагласа на индивида, защото ако има желание, ще намери време и сили за музикални преживявания дори и на живо! А сега ми позволи и аз да те поканя на един танц. Наближава дванадесет часа и оркестърът навярно свири за последен път...

Изпълнението наистина се оказа последно и вероятно поради това и твърде продължително. Останаха на дансинга, за да чуят прощалното поздравление на оркестрантите, които веднага след това се заеха да прибират инструментите си така припряно, сякаш имаше опасност някой да им ги отнеме.

Върнаха се на масата си задъхани от продължителния дискомаратон и почти веднага бяха споходени от младата келнерка, която им поднесе сметката.

Симо отклони опита на Вера да заплати своя дял от вечерята и тя го погледна укоризнено.

— Не ме поставяй в положението на жена, която експлоатира кавалерски чувства — заяви тя. — Положение неудобно поне за мен. Защото има жени, които правят точно това! Нямам предвид случаите, когато после заплащат вечерята по друг начин, а тънко пресметнатата линия на поведение, когато дамата се оттегля с достойнство, приела дребната материална жертва на кавалера си като нещо естествено — завърши с усмивка.

— Ще се радвам, ако го приемеш не като кавалерски жест, а като приятелска постъпка — каза Симо. — Кавалерството е роля, която никак не обичам, защото е акт на формално поведение. Но ми е приятно да правя, както ти се изрази, дребни материални жертви за приятелите си. Нали мога да считам, че сме станали добри приятели?

— Въпросът ти е излишен — каза Вера с чувство и докосна ръката му. — Искрено ти благодаря! Не толкова за вечерята, колкото за тези думи!

Междувременно луната се бе издигнала и лъчите й очертаваха върху морето широка сребриста пътека, която се движеше заедно с тях докато изкачваха ниския склон. Меката светлина заливаше асфалта, тревните площи, дърветата, фасадите на сградите и всички те изглеждаха застинали — безцветни и нереални в спокойното, нетрепващо сияние.

— Прекрасна вечер — каза Вера като спря и го улови под ръка. — Знаеш ли, от малка обичам лунните нощи! В един от най-ранните си детски спомени се виждам съвсем сама в тъмната стая късно вечерта, сгушена на леглото, а на пода, очертани от рамките на прозорците, лежат големи правоъгълници лунна светлина. Съвсем тихо е, чува се само тракането на будилника. А в този контраст между мрака и призрачно-синята светлина на пода имаше нещо толкова необикновено, че не смеех да помръдна. И тогава забелязах, че светлите правоъгълници незабележимо се преместват, сякаш скришом пълзят — бавно, бавно, като живи! От края на чергата към средата, и оттам в посока към мене... Сигурно съм стояла дълго време така, защото когато майка ми най-после се появи, бяха стигнали до леглото и вече се изкачваха по него, сякаш искаха да се доберат до мен. Но странното бе, че макар и да бях застинала неподвижна, всъщност не изпитвах страх от тях... Години по-късно обичах в такива нощи да стоя до прозореца, притиснала чело до стъклото и да се любувам с часове на променения, тих, спокоен и сякаш флуоресциращ свят навън — и тази гледка ми навяваше винаги някаква приятна, сладка меланхолия. А ако бях разтревожена от нещо, действаше ми успокоително. Не зная дали това може за има някакво значение — навярно не! — но майка ми твърди, че съм се родила в една такава лунна нощ, само че ветровита... След като съм проплакала за първи път тя лежала и гледала, как навън се превиват посребрените върхове на дърветата. Но ето, че стигнахме!

Бяха пред светлините на билярд-клуба „Роял“.

— Благодаря ти за чудесната вечер — докосна ръката му Вера. — Отдавна не бях прекарвала толкова приятно! Жалко, че... — тя се запъна за миг. — Е, как да го кажа, за да ме разбереш правилно... На моменти си мисля, че щеше да е по-добре, ако не бях такава... дръпната! Ако можехме да продължим вечерта по местния масов сценарий — аз те каня сега в стаята си или те придружавам до твоята... Но като не мога! А сигурно би било вълнуващо — в нашия случай...

— Вълненията при евтините истории от този род са както тези при играта на хазарт — вълнуваш се приятно докато играеш и не толкова — когато играта приключи и ти стане ясно, че си загубил... Разбира се, ако си играч с достойнство! Но — надявам се не съм оставил впечатлението че търся точно такъв завършек на вечерта?

— Не, разбира се — отговори сериозно Вера и като наклони глава, погледна го изпитателно, полуусмихната. — Бих искала да я видя — коя е и какво представлява...

— Коя? — попита озадачен Симо. — А, приятелката ми ли? — съобрази отведнъж. — Трябва да ти кажа, че в момента нямам никаква приятелка!

— Говоря за тази, която си имал. Която те е накарала така да намразиш жените, че да не търсиш по-голяма близост с тях...

Симо не отговори. Настъпи продължително мълчание и тя отмести смутено поглед, опасявайки се, че е постъпила нетактично.

— Ти си твърде умно момиче, Вера — каза най-после. — Има нещо такова в недалечното ми минало. По-точно — имаше! Една жена, която мислех, че заслужава чувствата и близостта ми, но която много ме разочарова. Може би това наистина ми е повлияло, пък и в ученическите си години преживях подобно разочарование. Но не това ме възпира да търся близост у всяка срещната, пък било и момиче със стойност — като тебе! Просто и аз съм такъв — как се изрази ти — дръпнат... Макар че на моменти и на мен ми се иска да не бях такъв, но няма как! Не всекиму е дадено щастието да бъде посредствен!

Вера леко плесна с ръце.

— Великолепно казано — това последното! Сентенция в чисто твой стил, доколкото вече те познавам! Едва ли ще я забравя... — Тя замълча за малко, после тихо прибави: — Понякога нещата не са така прости, както изглеждат. Важи не само за това, което сподели с тези няколко думи. И аз си имам своите задръжки, по причина, за която навярно ще стане дума някой ден... Засега — стига! Ще се видим ли утре, да речем — сутринта на плажа?

— Утре няма да мога — отговори Симо. — Налага ми се да пътувам до града, а и не зная кога ще се върна, може би късно вечерта. Но ако имаш възможност — в петък?

— Добре! Искаш ли да минеш оттук — и към колко часа?

— Да речем, към девет и половина. Тъкмо ще можеш да си използваш пълноценно времето на пианото в клуба!

Пътят от билярд-клуба до хотел „Чайка“ Симо измина за по-малко от пет минути. На рецепцията, където стоеше по-възрастната администраторка с очилата, не се отби, тъй като бе взел ключа със себе си.

Когато се намери отново в стаята си и включи осветлението, веднага разбра, че някой е влизал по време на отсъствието му.

От наблюдателния му поглед не отбягнаха някои, макар и дребни промени в разположението на предметите. Завесата на прозореца бе събрана доста повече към ъгъла. Поставката за багаж бе изместена леко наляво. Другата завеса — на дрешника в антрето — бе добре изпъната, а той я бе оставил понабрана. Ъгълът на одеалото, метнато върху леглото, бе останал леко подвит — след като някой го бе повдигнал, за да наднича отдолу...

Но кой би могъл да влезе и откъде? Беше излязъл след седем часа вечерта — време, след което камериерките нямаха повод и навярно още по-малко — желание да обикалят из стаите!

Приближи прозореца и веднага забеляза, че няколко от кабърчетата, които придържаха тензуха към рамката бяха извадени и се бе образувала пролука, дълга около петдесетина сантиметра. Не беше трудно да се досети защо — полученият отвор бе срещу дръжката на двукрилата част от прозореца. Оттам не бе трудно да се отвори — а в последствие да се приключи и операцията по затварянето на прозореца.

Навярно тази операция не е била много лесна, помисли си след като оцени нужните за това манипулации. Но бе извършена внимателно, без да остане друга следа освен пролуката и набраната завеса.

Оказа се обаче, че друга следа все пак имаше! След като огледа внимателно целия прозорец, забеляза достатъчно ясно различим отпечатък от подметка. От предната част на нарязана подметка — вероятно маратонка — стъпила в размекнатата от вчерашния дъжд почва отвън, а след това върху долния праг на прозореца. И навярно върху поставката за багаж, но върху нея, въпреки щателния оглед не откри нещо.

Ето откъде и как бе проникнал в стаята неканения посетител. Но кой беше той и каква бе целта на визитата? Защото след като внимателно провери цялото си скромно имущество, не установи нещо да липсва.

Застана неподвижно сред стаята прав, с ръце на кръста, свел поглед надолу.

Най-вероятното бе, че някой се интересуваше от същото нещо, което търсеха и явно не намериха предишната нощ тримата детективи. Дали между впрочем не бяха отново те, решили да продължат издирванията си в негово отсъствие? Беше малко вероятно.

А може би интересът на този „някой“ бе куфарчето на Ковачев, за което не можеше да знае, че вече не е тук. Както, между впрочем, и неговото собствено...

Симо сви рамене с досада. Загадките продължаваха, но за него най-важно бе последното обстоятелство, което налагаше да отпътува както бе решил. Кой и за какво вървеше по дирите на Славчо Ковачев не би трябвало да го интересува. И го засягаше само доколкото му създаваше по-големи или по-дребни главоболия.

Нагласи на седем часа малкия си сгъваем будилник, после се съблече, легна в леглото и изгаси нощната лампа. И изведнъж се сети за нещо, което до момента бе убягнало от вниманието му.

През всичките тези часове, които бяха прекарали заедно, Вера не бе запалила нито една цигара!

Беше момиче с характер. Явно, беседата за вредата от тютюнопушенето при първата им среща все пак бе помогнала — помисли си. Усмихна се и след малко вече спеше здрав и спокоен сън.

 


напред горе назад Обратно към: [Летуването на един чудак][Стойчо Биячев][СЛОВОТО]

 

© Стойчо Биячев. Всички права запазени!


© 1999-2022, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух