напред назад Обратно към: [Летуването на един чудак][Стойчо Биячев][СЛОВОТО]



Глава 4. Благодеяние чрез взлом и романтична история с неизяснен край


Макар и сънен, Симо успя да уцели с ръка будилника и да сложи край на мелодичния му звън. После събра длани под тила си и разперил лакти, сладко се протегна. И чак тогава отвори очи.

Настъпващият ден обещаваше да бъде слънчев и горещ, но засега от отворения прозорец струеше хладен утринен въздух, наситен със смолистия дъх на боровете, по чиито клони подскачаха и чуруликаха ранобудните птички.

Никак не му се ставаше, но нямаше как! Предстоеше му дълъг път и ако искаше да потегли в осем часа, трябваше да не се излежава. Скочи пъргаво от леглото и се зае с утринната си гимнастика, която за икономия на време посъкрати. После оправи завивката си, избръсна се, взе душ и тъкмо бе приготвил пътната си чанта, когато на вратата се почука — кратко, но отривисто.

Трябваше да е човек от персонала. В седем и половина едва ли някой от приятелите му щеше да го търси. Освен ако не беше се случило нещо съвсем необичайно — което пък щеше да е много неприятно в момент като този...

Отвори и застина неподвижен от изненада.

Защото пред вратата стоеше Надето Ковачева. Беше в червена кадифяна рокля с открити рамене, която много й отиваше. На шията си носеше герданче от изкуствени перли, а в ръката си — обемист платнен сак. На лицето й грееше доволна, макар и малко смутена усмивка.

— Добро утро! — поздрави го тя. — Така се страхувах, че ще Ви събудя! Мога ли да вляза за малко?

— Заповядайте — отдръпна се Симо като пресмяташе на ум колко време би могъл да отдели на момичето без това да навреди на отпътуването му. Навярно десетина минути — не повече! Жалко...

— Дължа Ви извинение за ранното посещение — каза Надя, когато бяха вече в стаята. — Но взех в седем служебния автобус, който докарва персонала за „Делфините“, сутрин друг няма. А след час трябва непременно да отпътувам оттук за областния град. Така че нямах избор... Но бях сигурна — погледна го тя тържествуващо, — че дори да Ви вдигна от леглото, ще ми простите!

След тези думи момичето отвори сака и извади от него... черното куфарче с инициалите „СК“ върху него. Само че завързано с найлоново въженце по средата.

— Това така си беше — заяви по детски и го подаде на Симо, който гледаше поразен. — Вързали са го, защото ключалката му е счупена, вижте!

Беше счупена, наистина, насилена както изглеждаше с отвертка. Но в момента това не го интересуваше. Пое драгоценното куфарче, издърпа не без усилие въженцето настрана — да го скъса бе невъзможно — и повдигна капака. Един бърз оглед показа, че съдържанието му е непокътнато. Въздъхна с облекчение и го постави там, където бе стояло последния път — върху масата.

И тогава, разтоварен отведнъж от необходимостта да бърза за път и вече превъзмогнал вълнението от приятната изненада, забеляза, че Надя стои права в средата на стаята и го гледа съчувствено усмихната, а в живите й черни очи прочете също облекчение и задоволство. Разбра, че момичето наистина бе поело върху себе си вината за недоразумението, довело до изчезването на куфарчето и не малко се бе измъчвало от това.

— Простете, че Ви оставих така, но хората се залисват и от по-дребни неща — каза той като свали пътната си чанта от стола и го издърпа напред. — Седнете сега и разказвайте — откъде и как се появи виновникът за общите ни вълнения!

— Но Вие се готвехте да излизате! Имам чувството, че Ви върнах от вратата — поколеба се Надя, но Симо махна с ръка и сам седна на леглото.

— Чувството не Ви е излъгало — каза. — Трябваше да пътувам, но с появяването на това — посочи куфарчето, — тази необходимост отпадна. Така че сядайте спокойно и говорете, как се стигна до този благоприятен финал.

Надя се отпусна на предложения й стол като придърпа с две ръце надолу роклята си, твърде къса, за да прикрие мургавите й колене, които Симо изведнъж изпита желание да докосне и помилва... И чак тогава си даде сметка, че всъщност тя е много по-хубава и привлекателна, отколкото му се стори при посещението у дома й. Може би, защото тогава бе недоспала, разтревожена от случилото се с брат й и неприятното посещение на двамата му колеги, подтисната от грешката с куфарчето и изчезването му. И въпреки това, бе събудила у него чувството на нежност и съжаление, които го подтикнаха да й поднесе цветя. Сега имаше възможност да види и хубавата й фигура, скрита тогава под дългата и широка домашна дреха. Сравни я без да иска с Дора и реши, че в нищо не й отстъпва. Макар че повечето мъже биха дали предпочитанията си именно на Дора, която по-зряла и женствена бе впечатлила и самия него. Но само го бе впечатлила, без да пробуди някакво чувство или влечение.

Помисли си за миг, че що се касае до запознанствата, съдбата се бе оказала твърде благосклонна към него тук на „Делфините“. Защото в делника си контактуваше с доста жени, без някоя от тях да привлече по-сериозно вниманието му. Докато сега, само за три дни се бе запознал с Вера, общуването с която бе така леко и приятно, с общопризнатата красавица Дора и с това момиче, което седеше срещу него и бе удоволствие да гледа... Наложи се решително да пропъди всичките тези мисли, за да се съсредоточи върху разказа на Надя.

Но се оказа, че в него няма нищо необикновено. Вчера, както всеки работен ден, отсъствала от дома си от осем сутринта до пет след обяд. Когато се прибрала, върху масичката в салончето — същата, до която бяха седели при посещението му — намерила да лежи куфарчето, завързано с найлоновото въженце. Сложено там навярно от двамата „колеги“, които след това излезли през задната врата — ключът винаги оставяла отвътре в бравата. А влезли през отвореното прозорче на банята — под него било празното буре, което инак стояло доста настрани. Имало следи, че са ровили из всички стаи — вероятно са търсили другото куфарче — на брат й, но естествено не го намерили.

— Защо — естествено? — попита учудено Симо.

Ами защото тя още сутринта го отнесла в службата си. Със същия този сак — за да не го види някой. Там го прибрала в бюрото си, но преди това извадила от него папките и ги скрила в един от библиотечните шкафове. Страхувала се, че след като разберат грешката си, онези двамата пак ще дойдат и навярно ще търсят навсякъде. Както всъщност бе станало...

„Хитра и съобразителна!“ — оцени я за себе си. Но нещо в този епизод му се струваше странно. Посетителите — нямаше съмнение, че това бяха двамата „колеги от екипа“ — бяха действали твърде наивно, дилетантски...

— Добре — каза, когато Надя свърши разказа си. — Но защо не ми телефонирахте, както се разбрахме? Можеше да предадете по администраторката да дойда при Вас по спешност. При такъв повод нямаше да се сърдя, ако ме бяхте вдигнали посред нощ! — Помълча, и като не получи отговор добави: — Тогава нямаше да идвате до тук и да отсъствате от работа. Макар че, ако искате — погледна часовника си — мога да Ви закарам веднага и ще закъснеете съвсем малко!

Момичето направи отрицателен жест с ръка.

— Идването ми тук с нищо не ме затрудни — каза като погледна настрани. — Пък и нали всичко стана по моя вина! А за любезното предложение благодаря, но днес не съм на работа. Помолих да ме освободят срещу един ден от полагаемия ми се отпуск... Не, не мислете че е само заради това — посочи куфарчето като забеляза реакцията на Симо. — Вчера следобед телефонирах в болницата, както всеки ден след нещастието с брат ми. И ми казаха, че е дошъл в съзнание, само че засега не бива да го безпокоят. Но аз много настоявах, накрая ми обещаха да ме пуснат при него за минута-две днес през приемното време. Това е между два и три часа следобед. Затова оттук отивам в областния град — има служебен автобус в девет. Вече Ви споменах, но вниманието Ви тогава беше в куфарчето — забеляза усмихната.

— Но до два часа има толкова много време! А има и други автобуси! Освен ако нямате някаква друга работа в града...

Надя наведе смутено очи и замълча.

— Не, нямам работа — каза най-после. — Но в служебния автобус не ми искат билет. А заплатата ми е много малка, налага се да държа сметка и за това...

— Разбирам! — каза с искрено съчувствие като оцени откровеността й. — Нищо, предложението ми остава, ще Ви откарам до болницата преди два часа. За обяд ще бъдете моя гостенка! А до тогава можете да прекарате както Ви е най-приятно. Ако нямате предвид нещо по-добро, да отидем заедно до плажа. Или да се отбием до някое заведение. Та аз Ви дължа голяма благодарност!

— За какво? — погледна го тя като наведе леко глава настрани. — За това, че Ви създадох толкова неприятности? Какво щяхте да правите, ако куфарчето се беше загубило?

— Щях в момента да пътувам за аерогарата — отвърна весело Симо. — Имам втори екземпляр от хартиите в София. Бях решил да отида днес и да го взема! Довечера щях да бъда отново тука. Но Вие ме върнахте, както казахте, от вратата и ми спестихте време и доста пари. Така че е редно да Ви се отблагодаря!

— О, значи сте имали и друг екземпляр! А аз толкова се притесних, че загубата ще бъде трудно поправима! Нали споменахте, че вътре е била докторската Ви дисертация!

— Нейна доработка — поясни Симо. — Дисертацията вече успях да защитя.

— Ами че това е чудесно — погледна го с почуда и възхищение. — А брат ми, бедният, мечтаеше тепърва за аспирантура. Оная не му даваше мира! Но — в очите й проблесна любопитно пламъче — нали сте дошли на почивка? Защо държите да имате тук тази записка? Готов сте да жертвате толкова много пари за път...

— Заинтересован съм да я довърша възможно по-скоро — отговори той. — Имам... изгодно предложение за работа, но за да бъда приет трябва да я представя в окончателен вид. Затова бързам и работя дори тук. Не исках да се лиша от възможността да прекарам две седмици на море. Роден към край морето и затова винаги ми липсва...

— Аз също го обичам — заяви като ставаше Надя. — Въпреки че съм се родила... вече знаете къде! Но аз да вървя...

— Още една причина, да приемете предложението ми — каза Симо като също стана и леко улови ръката й над лакътя. — Направете ми това удоволствие!

— Какво удоволствие може да бъде за Вас — погледна го тя недоверчиво. — Вие сте столичанин, доктор на науките, докато аз съм най-обикновено момиче, провинциалистка...

— Първо, не съм столичанин — временно съм в София и никак не държа да остана там. Второ, това че съм защитил дисертация с нищо не ме е променило. И трето, дори да бях величие, пак щях да търся понякога компанията на някое хубаво и приятно момиче. Защото в такава компания на човек му става по-леко и по-весело... А и грижите по изчезналите записки стават по-поносими — вече установих от опит — засмя се той. — Моля Ви, останете!

Надя поруменя и сведе очи към пода. После го погледна с благодарна и малко тъжна усмивка.

— Много ми се иска да сте искрен! Колебаех се, защото... Знаете ли какво преживях тези дни? До вчера не знаех дали брат ми ще оживее! Сега вече съм по-спокойна и бих могла да си позволя да дойда до плажа с Вас! Само че — изведнъж се оживи тя — ами че аз нямам бански костюм! Не съм си и мислила, че... Но сега и без друго е още рано. Тук има момичета от нашето градче, които работят като камериерки, келнерки, чиновнички... Ще потърся от някоя на заем! Смятам, че до девет все ще се оправя!

— Добре тогава. Ще се търсим пред входа на плажа. Сакът оставете тук, без това ще трябва да мина насам преди да потеглим към града!

Минута по-късно за посещението й напомняха само сгънатия на стола сак и лекия дъх на карамфил, който бе останал във въздуха. И — разбира се — куфарчето със счупената ключалка върху масата.

И така, двамата „колеги“ на Ковачев се бяха появили този път в щастливо за него и за Надя действие от спектакъла, а ролята им беше нещо като... благотворителност чрез взлом! Разбира се с известна доза корист — като се отчете, че търсеха другото куфарче...

Действието засега бе приключило. Но дали нямаше да им създадат и други неприятности в бъдеще? Беше трудно да се пророкува.

 

Малко след девет, вече по бански гащета, Симо стоеше на плажа близко до изхода на дамската съблекалня.

На срещата Надя бе дошла съвсем навреме със загърнат във вестник бански костюм, който бе заела от своя съученичка, касиерка в обменно бюро. Докато я чакаше пред съблекалнята той самият се бе справил бързо с тоалета си — изхлузи фланелката и шортите си и ги пусна в плажната си торбичка заедно с джапанките.

Надя се появи в резедави бикини, които бяха малко понатруфени, затова пък стояха много добре на женственото й, но стегнато тяло. Въпреки това, изглеждаше недоволна и приближавайки, критично се оглеждаше.

— Страхувам се, че с този костюм ще Ви компрометирам — заяви тя с виновно изражение. — Цветът му е ужасен, а с тези финтифлюшки приличам на някоя лелка. И много бели места ми остават.

В себе си веднага се съгласи с оценките й. На мургавата й кожа би подхождал по-наситен зелен цвят, а за спортния и младежки вид банският изглеждаше някак неуместно дамски. Този пък, който бе носила преди това, бе закривал повече гърдите и ханша й — разликата бе забележима...

— Народът казва, че хубавият кон и под съдрано покривало се познава — успокои я весело. — Съответно и хубаво момиче под чужд бански... Защото Вие наистина сте много хубаво момиче! — добави сериозно и забеляза, че тя сведе поглед и поруменя. — Предполагам, че са Ви го казвали...

— Казвали са ми го — не без кокетство отговори. — Но, да не се обиждате, на мъжете много не вярвам! Защото го казват като комплимент, за да ме спечелят някак си... Макар и с жените не е по-добре, рядко някоя е искрена в това отношение!

— Мога да Ви посоча съвсем обективен съдник по въпроса — заяви Симо и като видя, че момичето го гледа с любопитство, поясни: — Огледалото! Застанете пред огледалото и ще се уверите, че не Ви правя комплимент. — В погледа на Надя се появиха весели, но укоризнени пламъчета и побърза да продължи, като изостави шеговития тон: — Не си разваляйте напразно настроението само защото намирате костюма за неподходящ. Нали има и друга поговорка — че на подарен кон зъбите не се броят!

— Не съм я забравила, но могат ли всички да знаят, че е подарен?

— Това наистина е проблем! Е, аз поне зная. Затова не обръщайте внимание на останалите през близките два-три часа. Но на кой плаж сте почернели толкова?

— На никой! Тази година имам само три бани...

— А казахте, че обичате морето!

— Пак си го обичам! Но бях много заета това лято. Кандидатствах литература в София, трябваше да чета за изпити.

— Похвално! А резултатите?

— Чакам ги всеки момент и се надявам да са ме приели. Имам отлична диплома, а и на изпитите, по моя преценка, се представих съвсем добре.

— В такъв случай желая това скоро да се потвърди! А откъде е тенът Ви тогава?

— Ами от нашата градина — засмя се Надя. — Винаги работя в нея по бански. Отначало възрастните ми съседки ме одумваха — младо момиче, пък се разголило! Като че на техните години по-подхожда... Нали знаете как е в провинциалните градчета? После свикнаха. И за изпитите четох на слънце. Имаме един стар дървен шезлонг, останал от дядо — опъвам го на припек зад къщата и си чета...

Отправиха се към скалите в южния край на плажа — не му се искаше да срещне приятелите си, които знаеха, че днес е по работа в града и трябваше да последват неудобни обяснения. Надя вървеше пред него и той неволно се любуваше на фигурата й. Допадаше му това момиче — не само бе хубаво, но и сериозно, и със самочувствие!

Морето бе спокойно, но повърхността му бе набраздена от слабия източен ветрец, който отвяваше разстланите над нея леки утринни изпарения. Във водата успоредно на брега се бе проточила дълга тъмна ивица сплетени кафяви водорасли.

Седнаха близо до прибоя — Надя върху плажната кърпа, която й бе отстъпил въпреки протестите й, той — направо върху пясъка.

— По-друго си е тука — заяви тя като отправи поглед към морската шир. — Не е като в нашия двор, където виждам само собствената ни градина! Защото зад мен остава къщата, която ме скрива от улицата, а отляво и отдясно обичайната гледка е простряното пране на съседите...

— И все пак сте по-добре от повечето граждани — вмъкна Симо. — Те могат да застанат у дома си на слънце само в тесните пространства на балконите си!

— Така е! Но не е само до слънцето, а и до морето! Вие сте израснали, както казахте край него и отдавна сте свикнали с неговата многолика красота, но мен тя много ме впечатлява! Ту е спокойно, ведро, ласкаво — просто те примамва да се потопиш във водата или да се повозиш с лодка по гладката му повърхност. Ту е намръщено, студено, стоманено-сиво сякаш те предупреждава за огромната сила, която е притаило! Или е разгневено, бурно — с търкалящи се сиво-кафяви вълни, които с грохот се разбиват в брега сред пръски от пяна! Знаете ли, че го обикнах още от малка? Чичо ми тогава беше фаропазач на едно островче недалеч от брега. Баща ми често ме вземаше със себе си, когато отиваше при него. За мен всеки път това беше вълнуващо изживяване — пътуването с лодка, късчето суша, заобиколено отвсякъде с вода, морето в основата на каменната кула, извисила се високо над него. От която аз, отворила възторжено очи, с часове му се любувах.

От това време съм запомнила една вечер, която едва ли ще забравя. Късен и мрачен есенен следобед, по небето се влачат ниски, черни облаци. Чичо ни взема с лодката от брега, а морето е неспокойно, развълнувано и я подмята нагоре и надолу. Баща ми ме е подслонил под палтото си, за да ме предпази от водните пръски, носени от вятъра. И двамата се държим здраво за пейката, а срещу нас е обветреното, напрегнато лице на чичо. Той е стиснал веслата и гребе с всички сили, като поглежда разтревожено към небето... По-късно тичам през дъжда към постройката на фара, докато двамата с баща ми изтеглят лодката на брега. А след малко започва бурята — истинска буря, в която вятърът бушува и свири, като носи талази от дъждовни капки, докато в морето се надигат все по-високи и по-високи вълни. Накрая — както ми се струваше — цели водни хълмове се стоварваха върху скалистия бряг. Цялата сграда трепереше от ударите им и се страхувах, че ще се срути върху нас! Но като гледах спокойните лица на чичо и на баща ми, които се сушаха на печката и отпиваха от червеното греяно вино се успокоих и съм заспала. А на другия ден нямаше и помен от връхлетялата стихия!

Момичето замълча, загледано пред себе си, после продължи:

— Спомням си добре и едно пролетно утро — тихо, спокойно и сравнително топло. Изведнъж над морето падна мъгла — толкова гъста, че като отстъпих само на две крачки от стената на фара, престанах да я виждам. Но това не бе онази ситна, прилична на пушек мъгла, каквато е обикновено в големите градове. Тази бе от едри водни капчици, които оставаха като мъниста по реверите на жилетката ми и които носеха свежото ухание на йод и озон. И тогава изведнъж ми се стори, че съм попаднала в някакъв призрачен свят, в който нямаше нищо друго освен равномерно разсеяна млечнобяла светлина. И в който стоях неподвижна и безпомощна, защото това бе свят без предмети, посоки и разстояния. В него присъстваха само звуците — шумът от прибоя, крясъците на гларусите. А те бяха внезапно заглушени от рева на сирената — силен и пронизителен и в същото време навяващ тъга и печал.

Години по-късно, когато четях едноименния разказ на Рей Бредбъри, имам предвид „Сирената“ — навярно също сте го чели, — това възпоминание възкръсна от паметта ми. И ми помогна да се пренеса като на живо в онзи драматичен епизод, когато праисторическото чудовище, подмамено от звука на сирената, изплува от морската бездна надявайки се да намери себеподобно — за да присъедини после към нея своя рев на разочарование и безнадеждна самота...

Надя млъкна отново и отстрани с ръка дългите кичури черни коси, които вятърът бе разпилял по лицето й. Симо също помълча, впечатлен от изложението й, което свидетелстваше за наблюдателност и емоционална памет.

— Увлекателно разказвате — отбеляза най-после. — Навярно и четете много?

— Още от малка. Дори често жертвах игрите си, ако имах интересна книжка. В това отношение ми бе провървяло — наш близък родственик, лекар, притежаваше може би най-богатата лична библиотека в градчето. В нея имаше заглавия за всички възрасти и от най-различна тематика. Никога не ми отказваше книжки, защото много ги пазех — подвързвах ги в чиста хартия и дори си измивах специално ръцете преди да ги разгърна... Спомням си колко плаках, когато веднъж без да искам залях с олио едно томче приказки на Андерсен. Толкова бях нещастна, че добрите хора ме съжалиха и ми го подариха. Сега ми е много по-лесно — нали съм библиотекарка!

— А какво предпочитате да четете?

— Чета всички книги, които постъпват в библиотеката, чувствам се задължена да ги познавам и да имам поглед върху съвременните автори. Нали и класиците, преди да станат такива, са били начинаещи и дори отричани понякога писатели? За съжаление от днешните творби твърде малко заслужават по-особено внимание, — било за художествените си достойнства, или за аналитичното отразяване на съвременните проблеми. Обидното е, че у нас, след „сивия поток“ от безлични и сервилни творения от близкото минало, сега се разлива цяла река от преводна литературна помия, която потопи уличните лавки, че и по-сериозните книжарски витрини...

— Съвсем вярно, споделям оценките Ви — кимна в потвърждение Симо. — Но един нескромен въпрос, предизвикан от намерението Ви да учите литература. Вие самата пишете ли нещо?

Надя видимо се смути.

— Досега — само някой и друг стих... Участвах в литературен кръжок в гимназията, там наставник ми бе съответният ни учител, който минава за признат поет. Той ми повлия да се насоча към този жанр, но не се разбирахме много с него. В поезията аз предпочитам класическите форми, докато той ги считаше за демодирани и все се мъчеше да ме насочи към свободния, „бял“ стих, в който често творят и пълни бездарници!

— Струва ми се — отбеляза Симо, — че в това отношение формата не е решаваща. Който е талантлив може да сътвори и талантливи бели стихове, пример за това е метафоричната поезия. И обратното — класическата форма няма да направи бездарника по-способен...

— Но веднага ще разобличи некадърността му, защото носи в себе си ритмиката и музикалността на размерната реч! Докато зад белия стих, под маската на авангардизма и новаторството, много по-лесно може да се скрие пълното им отсъствие. Примери много — вземете кое да е списание или вестник, осмелили се да публикуват поезия... Тъкмо поради масовото навлизане на посредствеността в поетичното творчество и принизената взискателност, стихове все по-рядко се четат. Дори от хора с изявен интерес към тях!

— Интригувате му да надзърна във Вашето творчество. Аз също обичам поезията.

— О, нима? — Надя го изгледа учудено. — Не предполагах! Не искам да Ви обидя, просто съм с впечатлението, че хората които се занимават с наука не се интересуват много ог художествена литература и поезия...

— Възможно е, но в повечето случаи просто не им остава време... Аз съм от тези, които успяват да го намерят.

— Похвално — както Вие се изразявате. Но не е ли време да се поизкъпем?

На брега Надя се наведе и потопи ръцете си във водата.

— Ето какво е морето — каза тя. — Един безкраен път, при това без прелези и бариери, без забранителни знаци... който води до най-далечните екзотични брегове! И физически ни свързва с тях — с Александрия, Кейптаун, Порто Рико, Фиджи и Самоа...

— Тази връзка я имате и без да бъркате във водата — каза с весело предизвикателство Симо. — И то чрез по-сигурна и по-стабилна среда — чрез литосферата, скалите които са под краката Ви! Те също са непрекъсната среда, която при това води до всяка точка на планетата, не само до пристанищата...

— Е, ужасен сте — разпери ръце Надя като се изправи. — Това е да говориш с човек, който признава само науката! В състояние е и за серенадата на Шуберт да каже, че е последователност от трептения с определена честота! — Засмя се и като го изгледа критично, добави: — Въпреки, че не приличате много на научен работник!

— Защо? Какви според Вас са научните работници на вид?

— Ами — такива едни слабовати, хилави, прегърбени и — с очила! Като брат ми, бедният... Докато Вие сте... точно обратното!

— Така казано — звучи като комплимент...

— Е, нали си имате огледало? Погледнете се в огледалото и... — тук момичето не издържа и прихна. Симо също се засмя.

— Добре, сега сме квит. Ще поплуваме ли? Как сте с тази дисциплина?

— Прилично, но този път ще се въздържа. По причина, че нямам плувна шапка, а не искам да си мокря косата. Гъста е, и от морската вода става на клечки. А нали ще ходя в града... Ако искате поплувайте — аз ще поцапам тука, на плиткото.

— Ще се възползвам от предложението само за минутка — и пак съм тук.

Симо се гмурна и преплува на спринт около двеста-триста метра навътре в морето. Обърна се и погледна към брега, откъдето Надя му махна с ръка. Върна се при нея по същия начин.

— Вие все повече ме учудвате — каза тя, когато стъпи на плиткото до нея. — Плувате като състезател, толкова нетипично...

— Явно е, че нямате добро мнение за физическите качества на научните работници!

— Ами тези, които познавах покрай брат ми бяха все такива — като него. Всъщност бяха само двама. Единият дори упорито ме ухажваше! Правеше го много непохватно. Заливаше ме с комплименти и всеки път ми носеше бонбони с пълнеж, каквито всячески му подсказвах, че не обичам. И ми вземаше билети за кино и театър, където също не обичам да ходя. Бих му простила всичко това, ако имаше някакъв шанс да ми хареса, но беше изключено! Затова постепенно му дадох да разбере, че няма защо да си губи времето... Оцених, че имаше искрени чувства — а съм смятала винаги, че чувствата на хората трябва да се уважават. Но тези, които се въртят около мен просто защото съм им под ръка отпращам без да се церемоня. Мисля, че постъпвам правилно?

Симо кимна с глава и реши, че момичето все повече му допада.

— Споменахте, че не обичате много театъра. Означава ли това, че не обичате и драматургията? Примерно — Шекспир?

— Съвсем не, разбира се! За мен Шекспир е най-великият литератор на всички времена! Изчела съм го докрай и продължавам да го препрочитам — и всеки път откривам за себе си нещо ново в произведенията му. А колко опери, балети, симфонични поеми са сътворени по тях! Да не говорим, че героите му са станали нарицателни. Не, нямам нищо против драматургията и театъра. Просто постановките, които се предлагат сега в повечето случаи не струват — примитивни действия и език, като че взет от видеофилмите...

— Имате предвид — видеофилмите, които масово се предлагат на пазара?

— Че кои други? Опитвала съм се да изтърпя някои, но повечето не се понасят. Плоски истории, натъпкани с безсмислени насилия и долнопробен секс. И език, в който най-често срещаните обръщения са „задник“, „мръсно копеле“ и „педал“ — към мъжете и „боклук“, „мръсна кучка“ и „пачавра“ — по отношение на жените. Единственото, което оправдава този речник е, че епитетите общо взето подхождат на героите, но с какво съм съгрешила аз, та да стоя и да ги гледам?

В тона на Надя прозвуча толкова искрено възмущение, че Симо не издържа и от сърце се изсмя.

— Не се обиждайте — каза. — Просто така точно изразихте собствената ми оценка за този вид творения и с толкова подходяща илюстрация... Съгласен съм с Вас за съмнителната стойност на тази, да я наречем, видеокултура... Но да не забравяме, че става дума за подбор, съобразен с принизения естетичен вкус на масовия потребител. Лошото е това, че много от подрастващите изграждат ценностните си критерии и дори поведението си под влиянието на подобни „шедьоври“. Но като че е време да излизаме от водата...

На брега разговорът отново се насочи към масовия вкус и задоволяването му и Симо трябваше да повтори много от това, което бе споделил с приятелите си за разпределението на качествата и вкусовете, за стандартното и нестандартното, за противоречията между тях. Противно на очакванията му Надя го изслуша с внимание и интерес.

— Оказва се, че и Вие можете да разказвате увлекателно — заключи тя. — При това за толкова сложни и абстрактни неща. И толкова верни! Но защо това не може да се намери в някое по-достъпно четиво, аз поне не съм го срещала! И най-вече — защо не се изучава в училище, в популярна форма? Човек по друг начин би погледнал на света около себе си!

След което заговориха за литературните си вкусове и предпочитанията си към конкретни автори. Надя се удиви на интереса му към фантастиката.

— Винаги съм мислила, че това е жанр, който се чете от хора, скъсали с действителността — заяви тя. — А Вие не ми приличате на такъв човек!

— Стигаме до един момент, който не е така прост — отбеляза Симо. — Бягството от действителността — ескапизмът, както го наричат — е всяко поведение, при което човек търси свой свят, когато реалният свят и реалните хора не му се харесват. Формите и героите са най-различни. Ученият, който се чувства най-добре сред формулите или в лабораторията. Художникът — сред картините си. Артистът, който предпочита разучаваната роля пред тази, която изпълнява в собствения си делник. Колекционерът, който чака с нетърпение да разгърне албумите с марки или монети. Дори кварталното пиянде, което след работа бърза при себеподобните си в кръчмата, където след някоя и друга чашка ще удря по масата и гръмко ще заявява: „Кой, аз ли? Не ме познавате вие...“ За да се превърне малко по-късно отново в обикновения, неуспял човек, който трепери при мисълта за очакващия го пореден семеен скандал... Това са все различни по форма прояви на ескапизъм, но винаги породени от стремежа да се избяга от това, което е наоколо. Четенето на фантастика също може да бъде своеобразна форма на бягство от действителността, но не задължително! Защото, както сигурно схванахте, същественото е — не какво се чете, а защо се чете. Един библиоман, който чака свободна минутка, за да седне над томовете, примерно, на Достоевски е повече ескапист от този, който чете фантастика в обедната си почивка за запълване на времето...

— Убедихте ме — каза Надя. — Но знаете ли колко е часът? Наближава дванадесет! Ако не бях погледнала часовника си така и нямаше да разбера. Толкова интересно и приятно ми беше с Вас! Вие сте цяла бездна — добави шеговито, но с уважение. — На човек свят му се завива като погледне в нея!

 

Симо изчака отново Надя на изхода на дамската съблекалня, прибра мокрият й бански костюм в плажната си торбичка и поднови поканата си да обядват заедно.

— Но нали бяхте споменали, че се храните в стола на „Албатрос“? — възрази тя.

— Забравяте, че днес щях да пътувам и съм без купони! При всяко положение трябва да обядвам, независимо зали сам или в компания! А и вече казах — държа да се отблагодаря поне с един обяд, че ми донесохте куфарчето на крака!

— Както на крака го и взех — напомни му смеейки се момичето. — Добре, приемам, но при едно условие — когато си тръгвате оттук, да се отбиете на обяд при нас в Черногорово. Надявам се дотогава брат ми да бъде вкъщи, затова казвам — при нас! Тъкмо да се запознаете и да видите, на кого дължите известните вече неприятности?

„А и още някои!“ помисли си като имаше предвид посещението на детективите и снощната стъпка на прозореца. — С удоволствие — каза гласно. — Но и аз имам едно условие — да престанем да си говорим на „вие“! Чувствам се много официално!

Обядваха в малък снек-бар, като взеха по порция гарнирана домашна наденичка и по чаша бира. После Симо настоя да влязат в близката сладкарничка.

— Не се престаравайте с гостоприемството — предупреди го Надя.

— Първо, не го правя само заради теб — възрази Симо. — Просто не мога без нещо сладко. И второ — нали щяхме да бъдем на „ти“?

— Щяхме... но изглежда ми внушавате... Ето пак! — засмя се тя. — Изглежда ми внушаваш много голям респект и езикът ми не иска да се обърне...

За десерт пожела само малък сладолед, докато Симо унищожи двойна порция силно сиропиран сладкиш.

— Продължаваш да ме изненадваш — сподели Надя, когато излизаха. — Изглежда много обичаш сладко?

— Да и то концентрирано. Особено мед...

— Тогава като ни дойдеш на гости ще те почерпя със сладко от бели череши! Собствено производство, както сигурно се досещаш. Но не е ли вредно толкова сладко? Нали навсякъде за това пишат и говорят — че има много калории...

— Вредно е, когато заедно с него се приемат и много мазнини, които са още по-калорични. Въглехидратите поемат с приоритет енергийните потребности на организма, а мазнините остават неизползвани и отиват на депо — натрупват се, вместо да се разградят и да отделят енергия. Но в моята храна те почти не присъстват.

— Виждаш ли — продължи той докато слизаха към главната алея — в последно време доста се измениха и представите за разумното хранене. Сега се признава, че близо половината от храната трябва да се пада на въглехидратите. Около една трета — на плодовете и зеленчуците. На половината на тях да бъдат месото и млякото с млечните произведения. И съвсем малко остава за мазнините. Това е така наречената „пирамида на хигиенното хранене“.

— Теории има най-различни — възрази момичето. — Включително за „бялата убийца“, както наричат захарта...

— На едно място във философията се казва, че най-добрият критерий за верността на познанието, на теорията — това е практиката. Смяташ ли, че по себе си имам излишни тлъстини или килограми? Не е нужно да ходя до кантар или до огледалото — усмихна се Симо. — Нямам. Следователно, възприетият от мен хранителен режим не ми вреди — поне в това най-важно отношение. Но наближава един часа, трябва да тръгваме. Отивам до хотела да се преоблека, да взема ключовете за колата и твоя сак. Ти върни банския, ще се чакаме на това място.

Срещнаха се отново след около четвърт час и веднага се отправиха към паркинга.

Недалеч от входа на плажа почти се сблъскаха с Вера, която се завръщаше от морето.

— Май рано си приключил със задълженията си в града — констатира насмешливо тя след като плъзна поглед върху подминалата Надя.

— Въобще не пътувах до там — призна Симо. — Благодарение на това момиче. Но сега ми се налага да отида. Ще ти обясня подробно довечера, като мина към билярд-клуба в шест.

— А казваше, че нямаш познати тук — забеляза Надя, когато се присъедини отново към нея.

— С това единствено изключение. Казва се Вера, запознахме се с нея още в деня на пристигането ми.

— О, не си губиш времето — констатира като че малко сухо тя.

— Запознанството ни стана съвсем случайно. Тя е много сериозно момиче, завършва консерваторията.

През целия път до областния град Надя изглеждаше без настроение и разговаряха малко. Отдаде го на предстоящата среща с брат й, на тревогите — минали и настоящи — около неговото състояние. Когато спря на паркинга пред болницата нямаше още два часа.

— Много ти благодаря за всичко — каза момичето и взе сака си от задната седалка. — За компанията, за обяда, за удобния транспорт. Количката ти е чудесна, „Москвич“-ът на брат ми не може да се мери с нея! — и като помълча, попита: — Всъщност до кога си на почивка?

— До следващата неделя — не тази, другата!

— Добре, поканата ми остава в сила! По-следващата неделя ще те чакаме за обяд! Нали ще дойдеш?

— Непременно! — обеща Симо и като помълча, попита: — А какво пречи да се видим междувременно?

Надя го изгледа изпитателно.

— Всъщност — нищо! Но ако ти имаш ангажименти... Пък нали и ще работиш!

— За работа си има време, за почивка в приятна компания — също. А други ангажименти нямам!

— Добре тогава — усмихна се отведнъж момичето. — Нека аз да те потърся, защото ще зависи от това — как се развиват събитията около брат ми!

— Чудесно! И не забравяй, че ако се случат някакви нови... инциденти или възникнат усложнения, можеш да ми се обадиш по всяко време!

Като излезе Надя му махна за довиждане и бързо се отправи към сградата.

По обратния път Симо обмисли събитията от отминалата част от деня. Куфарчето се бе намерило и това бе най-доброто. Икономиса време и пари за път — също добре. Утвърди се и се задълбочи познанството му с Надето Ковачева — още по-добре. Компанията й наистина му бе приятна и имаше желание отново да се срещне с нея.

И в същото време нещо се въртеше в подсъзнанието му — нещо, което тя бе споменала и което пораждаше някакво противоречие... или несъответствие. Докато изведнъж съобрази — тя бе казала: „Москвичът на брат ми...“ А в ушите му сякаш прозвуча гласът на младата администраторка от хотела: „Вашият предшественик господин Ковачев е катастрофирал с шкодата си още вчера сутринта...“ Беше ли допуснала тя неволна грешка? Може би...

Тогава си спомни за ключовете, които детективите бяха открили в якето на Ковачев. Защо бяха там, след като бе тръгнал на път с колата си? Можеха да бъдат, разбира се, резервни. Но онези тримата ги бяха прибрали. За какво им бяха ключове от катастрофирала кола?

Освен, ако не беше катастрофирала...

 

— Значи така — добрият стар номер с разменените куфарчета или чанти — засмя се Вера и отпи от вермута си. — В резултат на което гангстерите, току-що измъкнали се от полицейската хайка, отварят своето и намират вътре... дамско бельо. А в същото време в хотелската стая героинята открива, че неочаквано е станала милионерка!

Симо я слушаше усмихнат. Минаваше шест часа и двамата седяха в билярд-клуба. Току-що й бе разказал за станалата грешка и последвалите събития. Ограничи се с най-съществените факти, без да навлиза в подробностите, които водеха до съпътстващите случки и проблеми. Защото без друго тези проблеми не бяха негови...

— В нашия случай, обаче, — продължи тя с насмешка, — героят си лежи в леглото, а момиче с вид на полинезийска красавица му носи куфарчето на крака. Следва любов от пръв поглед и вместо екшън наблюдаваме на екрана романтичен сериал...

— Увличаш се — забеляза весело Симо. — Засега поне няма изгледи за подобен сериал. Но много ще се радвам, ако зная, че говориш така от ревност...

— Защо не? Момичето е и по-младо, и по-хубаво от мен! А и сигурно няма моите комплекси...

— Затова пък си има неговите...

— В такъв случай просто не ти върви с жените, на които попадаш — засмя се Вера. — Лош късмет! Но като стана дума за комплекси — може би е време да споделя нещо от недалечното си минало. Само че ще ми вземеш ли преди това още един вермут? Мога и сама, но не искам да те злепоставям пред присъстващите като лош кавалер! Зная, че не държиш на общественото мнение, и все пак...

— Никак не държа, когато се отнася до разбиранията и намеренията ми — заяви Симо като ставаше. — Но обикновено съобразявам с него поведението си, — инак ще си навличам постоянно ненужни конфликти!

— Така е. Кажи на Гошо да ми сложи лед и то повече! И да не вземеш да плащаш по инерция — тук си имам открита сметка!

Донесе вермута заедно с още една бира за себе си, макар и да не бе допил предишната.

— Запасяваш се, значи — тръсна глава Вера и вдигна чашата. — Сигурно си въобразяваш, че ти предстои да изслушаш дългата изповед на каеща се грешница. Съжалявам, но ще те разочаровам!

И наистина, в разказа и нямаше нищо необикновено — поне в началото.

Преди две години, когато била още във втори курс, се запознала със свой колега-цигулар, първокурсник и година-две по-малък от нея. Казвал се Самуел Розенхолц — или Сами, както го наричали близките и приятелите му. Родителите му били евреи, майка му родом от Прага. Бил способен и много обещаващ като цигулар, а като човек — приятен, кротък, предразполагащ към себе си, макар и малко... женствен. В смисъл, че бил тих и стеснителен. Допаднали си много, в това число и като музиканти. Към нея бил изключително нежен и отзивчив: гледал я в очите, изпълнявал всяко нейно желание, защото се уверил, че никога не злоупотребява с предаността му. Имали хубава нежна, спокойна любов.

На това място очите на Вера неочаквано за него се напълниха със сълзи. Но тя преглътна и спокойно продължи.

Възнамерявали през това лято да сключат брак. Макар че Сами много се тревожел — къде, как и от какво ще живеят. И имал право, защото и тя била зле материално, и той не можел да разчита на достатъчна издръжка от семейството си. Въпреки това, надявали се да се оправят някак си. Защото, ако двама души се обичат, с лекота понасят и най-големите несгоди. А и въпросът с жилището се разрешил, след като майка й приела да се установят при нея.

В началото на годината родителите на Сами се преместили да живеят в Прага, където майка му получила добро наследство. Той трябвало да замине с тях и уредил прехвърлянето си в Пражката консерватория. Получила писмо веднага след пристигането му там. Бил много доволен от новото учебно заведение, а и условията им на живот били много по-добри. Наследената къща била в центъра на града и я дали много изгодно под наем на някаква фирма, което им осигурявало приличен доход. И може би щяло да облекчи и проблемите около техния брак. В момента живеели във временно жилище, но в края на писмото обещавал да й пише отново, когато се установят на постоянен адрес.

И това било.

Вера замълча, изпи до дъно чашата си и стисна лице между дланите си. Погледна го само за миг, но това бе достатъчно да прочете в очите й такава болка, че едва сега разбра колко много бе страдало и продължаваше да страда това инак силно момиче.

— От тогава изминаха почти четири месеца. Ни вест, ни кост — както се казва. Просто не зная какво да мисля...

Симо я гледаше със съчувствие и разбиране, отпуснал ръце на масата.

— Нямаш ли поне някаква идея — какво е могло да се случи?

— Идея имам — родителите му не бяха много склонни да им стана снаха... Искаха изглежда да му намерят за жена някое еврейско момиче — при тях се държало на това. Сами ми е казвал. Сега, когато обстоятелствата ни отдалечиха един от друг, може би са успели да му въздействат. Той не е безхарактерен, но силно се влияе от семейството си и много държи на него...

Вера замълча, въздъхна, после поклати със съмнение глава.

— Въпреки всичко, не ми се вярва да са успели... И толкова по-необяснимо за мен е неговото мълчание. Доколкото го познавам непременно щеше да ми пише! Дори да са го разубедили, дори да се е отказал от мен... Щеше да пише! Сигурна съм в това, както че се казвам Вера! Има нещо друго, но какво — не зная... не мога да проумея!

Симо се замисли.

Елементарното обяснение беше, че кроткото и привързано към семейството си момче бе отстъпило под натиска на родителите си да прекрати една връзка, която те намираха за неподходяща. Предпоставките бяха налице след отпътуването му за чужбина. И все пак... Тази връзка е била и твърде силна, и твърде продължителна — цели две години — за да може да се заличи така бързо и лесно. Освен това Вера свидетелстваше, а на нея можеше да се довери, че момчето не би постъпило безотговорно и подло в подобна ситуация. Най-малкото би я уведомило... Изглежда, че наистина имаше още нещо.

Впрочем, съществуваха и други възможни обяснения.

— Знаеш ли — каза замислено той, — а може би преднамерено е прекъсната кореспонденцията ви още в самото й начало. Ако родителите на приятеля ти са имали за цел, биха могли да направят така, че писмата му да не стигат до теб. След като не знаеш адреса му — което на него не му е известно, защото го е изпратил още в първото задържано писмо — ти не си в състояние да му пишеш. И той остава с впечатлението, че праща писмо след писмо без да получи отговор. Докато престане да пише и се окаже в твоето положение — да се чуди какво се е случило, та не желаеш да му отговориш!

— О! — Вера го гледаше втренчено, а в погледа й се четяха едновременно изненада и внезапно появила се надежда. — Знаеш ли, за това не бях си помислила! Но как... как биха могли да задържат писмата му без той да разбере?

— На този въпрос не съм в състояние да ти отговоря. Но когато човек цели нещо, намира и средствата... Освен това — Симо замълча за миг — защо не допуснеш, че твоят Сами може да е заболял сериозно? Ако не е в състояние да пише, това няма да направят вместо него недоброжелателно настроените към теб родители!

— Но мина толкова време — възрази момичето. — Досега щеше да оздравее и от най-тежката болест!

— Не бъди толкова сигурна! Има заболявания, които могат да те извадят от строя и за много по-дълго време...

— Имаш предвид... някое психическо заболяване? — съобрази Вера. — О, само това не!

— Не казвам, че е! Но след опасенията ти, че Сами с родителската си помощ е тласкан към обятията на някоя червенокоса Сара, сега търсим други обяснения! И аз съм в ролята на съседката, която успокоява жената на закъснелия съпруг: „Не си мисли най-лошото, може кола да го е сгазила!“.

Вера не можа да се сдържи и се засмя.

— Благодаря ти, че ми вдъхна малко надежда! Но знаеш ли, най-много ми е тежала — и продължава да ми тежи — неизвестността! И, че съм безпомощна да предприема каквото и да било! Ако знаех адреса му, бих се вдигнала да видя на място какво се е случило. Колкото и силно да е чувството ми за достойнство!

Симо поклати глава в знак на разбиране.

— А знаеш ли, какво бих направил на твое място? Бих писал до консерваторията, където учи, за да съм сигурен, че писмото ще стигне до него. И ще му поискам обяснение за досегашното му мълчание. Като отбележа, че не изключвам възможността да ми е писал, но писмата му да не са стигали до мен...

Ако предположенията ни са верни, в информационната блокада ще се получи пробив. Ако е сериозно болен навярно ще отговорят от консерваторията. А ако не е нито едното, нито другото — това значи, че господин Самуел Розенхолц просто не заслужава такова чудесно момиче като теб!

Вера улови ръката му през масата и силно я стисна.

— Благодаря ти за хубавите думи и за разумния съвет! Още тази вечер ще напиша писмото! Започвам да мисля, че съм имала късмет като те срещнах там — на пътечката... Но сега трябва да се стягам, че наближава времето да свирим!

 


напред горе назад Обратно към: [Летуването на един чудак][Стойчо Биячев][СЛОВОТО]

 

© Стойчо Биячев. Всички права запазени!


© 1999-2022, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух