Обратно към: [Летуването на един чудак][Стойчо Биячев][СЛОВОТО]

— Господин Коев! Ако обичате за минутка!

Слабичката администраторка стоеше права зад рецепцията и Симо веднага се отправи към нея. Това ставаше на следващия ден сутринта.

— Имам съобщение за Вас! Малко след осем се обади госпожица Ковачева от Черногорово. Моли да я посетите по спешност при първата възможност, която имате. Ще бъде на работното си място в библиотеката.

Погледна часовника си — наближаваше девет. Беше се запътил към плажа с намерение да изчака приятелите си, но явно трябваше да промени плановете си. Надя сигурно имаше сериозно основание да го потърси толкова скоро. Навярно „колегите“ бяха подновили издирванията си. Какво ли бяха натворили този път?

Благодари на момичето и се върна в стаята си, за да остави плажните си принадлежности и да се преоблече. И след половин час вече пътуваше по познатия път между гористите хълмове. Докато се появиха тухлените стопански сгради, табелата, моста над дерето, позеленелият купол на камбанарията, площада с „лъвската“ чешма. Несъзнателно паркира на мястото, където бе спрял и предишния път. После с бързи крачки прекоси площада.

Библиотеката бе на втория етаж на читалищната сграда, а вратата й бе нацяло отворена, така че отдалеч видя Надя, която седеше зад малко бюро и попълваше някакви формуляри. Беше облечена в светлолилава плетена рокля, а косите й бяха вързани с лента от същата материя. Изглеждаше уморена, под очите й имаше сенки. Но когато го забеляза, скочи пъргаво и му протегна ръката си, а в очите й прочете радост и облекчение.

— Какво се е случило? — попита като стисна малката и суха топла длан.

— Благодаря ти, че дойде — каза Надя в отговор като му подаде стол. После седна отново зад бюрото и уморено подпря глава. — Беше ми съвестно да ти отнемам от времето, но се оказах в затруднено положение. А нали се разбрахме да ти се обадя, ако има нови инциденти или усложнения!

А такива имаше. Вчера следобед, след като се разделили пред болницата, трябвало да чака половин час, докато й позволят да види брат си. Завели я в малка зала за реанимация, където лежал самичък на системи. Сестрата останала до вратата и я предупредила, че може само да го види — и да се оттегли. Брат й бил отпуснат, блед, със затворени очи. Повикала го тихо по име, той я погледнал и като сграбчил немощно ръката й, произнесъл в скоропоговорка: „Пакета — прибери го! На крана в шахтата е! В тревата има много пари! Онези ще търсят — не казвай на полицията!“ После се отпуснал, на челото му избили капки пот. Сестрата веднага я извела навън. Разбрали се в близките дни да следи за състоянието му само по телефона.

Седнала на една улична пейка и дълго обмисляла думите на брат си. У дома им имало само една шахта — водомерната и там на крана, според него, трябвало да има пакет, който тя да прибере. А в тревата имало много пари... вероятно някъде нещо е закопано в двора. Каквото и да намереше трябваше да го скрие добре. Защото „онези“ ще търсят... Досега бе останала с впечатлението, че търсят само документите в куфарчето. Оказваше се, че имало и други неща!

В пет и половина хванала служебния автобус с чиновниците и работниците от химическия завод. Така се прибрала почти в обичайното време. И още от вратата разбрала, че къщата отново е претърсена — този път щателно и безцеремонно.

Всички шкафове и долапчета зеели отворени, а съдържанието им било разровено или извадено на пода. Преровени били всички куфари, чанти, дрешници... Раздигнати завивките на леглата, пребъркано под тях. Не били подминати дори кухненските прибори. Просто не било забравено нито едно кътче, където би могъл да се скрие предмет с големина, колкото една длан.

Постояла известно време като замаяна, после изтичала до водомерната шахта зад къщата. Отворила я, но вътре нямало нищо. Ако е имало пакет, посетителите са го взели. И то навярно миналия път, защото преди да вдигне капака на шахтата, забелязала между него и плочника доста паяжини. Направило й впечатление, защото никак не обичала паяците и предварително разчистила паяжините с крак.

После огледала внимателно градината — трева имало малко и не се виждали следи от скорошно разкопаване. Ако действително нещо е било заровено, не са попаднали на него. Решила да не пипа там до завръщането на брат си.

Прибрала се отново в къщата и дълго се чудила какво да предприеме. Първоначалното й желание да отиде до полицейския участък се изпарило след като си припомнила предупреждението на брат си. За да го каже, сигурно е имал достатъчно сериозни съображения...

И тогава решила да се посъветва с него. Било твърде късно, за да телефонира, отложила за сутринта. Оставила всичко в къщата както си е, за да не се заличат следи, ако все пак се стигне до оглед от полицията.

Позволила си да ползва само умивалника в кухнята и тоалетната. И едно легло, където да прекара нощта, но почти не заспала. Щом дошла на работа, веднага телефонирала до „Чайка“.

— Ето, така стоят нещата — завърши разказа си и спря върху него уморените си, хубави очи.

Добре стояха, няма що.

Разсеяно плъзна поглед по библиотечните шкафове и гондоли, където книгите бяха грижливо подредени и разпределени. Спря го за миг върху малката масичка в ъгъла, върху която стоеше телефонът в компанията на саксийка с мушкато и го върна върху лицето на момичето, което продължаваше да го гледа с надежда и очакване.

Облегна се назад на стола, отпуснал ръце отстрани, затвори очи, за да не се разсейва повече и се замисли.

Задачата не беше лесна. Ако поредният обиск бе дело на „колегите“, защо не го бяха извършили при първото си посещение? Може би не са имали време. Или тогава са били доволни, че са намерили и прибрали пакета от шахтата. Пакет с какво? Дявол знае, всичко би могло да бъде. Добре, защо бяха дошли повторно? За документите от куфарчето? Възможно, но нямаше да ги търсят сред чиниите и в джобовете на дрехите! Значи — за парите. За многото пари! И не ги бяха намерили, естествено, щом бяха закопани някъде...

В такъв случай действието бе приключило, но пиесата щеше да продължи. Имаха достатъчно причини, за да досаждат отново на момичето — и парите, и документите. Но дали само щяха да досаждат в досегашния си стил? Можеха да станат и по-груби, ако си внушаха, че знае нещо! И следователно, и по-опасни...

Но какво би могло да се направи? Нищо друго, освен да се уведоми полицията, което всъщност не даваше особена гаранция. Винаги можеха да намерят удобен момент за проникване в къщата, както бяха намирали до сега. Освен това — заръката на господин Ковачев. Изглежда никак не му се искаше да има вземане-даване с полицаите! Може би парите бяха присвоени от някъде, а в пакета да имаше нещо компрометиращо или предназначено за изнудване! Нали тримата детективи също ги търсеха, вероятно с основание. Какво бяха казали те — господин Ковачев се е забъркал в много неприятна история, ние сме ангажирани с изясняването на случая...

— Кажи ми — обърна се към Надя, която продължаваше да стои в очакване, — как са влезли този път посетителите ти?

— Нямам представа — отвърна момичето. — Вратите бяха заключени, всички прозорци затворени. Включително и това на банята. Трябва да са имали ключ за входната врата, задната не биха могли да отворят, защото нейният винаги е отвътре в бравата!

— А как може посред бял ден чужди хора да се разхождат около къщата и дори да се намъкват през прозореца — както беше миналия път?

— Никак не е трудно — поклати с огорчение глава Надя. — По нашата улица постоянно минават хора, включително непознати — нали в края й е автогарата! Ако някой реши да свие и да влезе в двора, нужни са му само няколко крачки, кой ще му обърне внимание? После вече трудно ще го забележат от двете съседни къщи — има дървета...

— Да-а! — проточи Симо и я погледна в очите. — Какво би направила, ако ме нямаше и беше сама?

— Щях да си наредя къщата без да се обаждам на никого — отвърна незабавно Надя, което показваше, че е премислила ситуацията. — И нищо повече нямаше да пипам!

— Всъщност, правилно би решила — каза той след като помълчаха. — Това е и моят съвет! Но — по-нататък?

— Ами... не зная! Може би трябва да се готвя за ново посещение...

— И не те ли е страх?

— Какво мога да направя? Дори и да се обадя в полицията, с какво ще ми помогнат? Не могат да ме пазят денонощно! А и за какво да ме е страх, като нищичко не зная! Нито какъв е този пакет и какво има в него. Нито колко са парите и откъде са. Това всеки би го разбрал. Пък и тези двамата — не ми приличаха на престъпници!

Не беше наивна и страхлива, но не си даваше сметка на какво са способни хората, когато се касае за пари — и то за много пари!

— Добре — каза накрая. — Иска ми се все пак да видя всичко това на място. Имаш ли възможност да напуснеш библиотеката за половин час?

— Смятам, че мога да си позволя. Сутрин обикновено нямам посетители, рядко ще мине някое хлапе...

Въпреки това написа на листче: „Ще се върна в 11 часа!“ и го закрепи със скоч на вратата, след което я заключи. „Акуратна и с чувство за отговорност“ — оцени действията й.

Огледът, обаче, не донесе нищо ново. Вътрешността на къщата изглеждаше точно така, както я бе описала Надя, а посетителите явно бяха търсили нещо по-дребно от куфарчето или папките в него. Водомерната шахта бе зад сградата, залепена до стената и покрита с капак от дъски, обковани с поцинкована ламарина. Вътре бе суха и чиста и действително подхождаше за скривалище. Тревата в градината образуваше дълга ивица в десния си край — нещо като синор, по който обаче, нямаше видими следи от разкопаване.

Като влязоха обратно в къщата, Надя предложи да му направи кафе и трябваше набързо да я запознае със странностите във вкуса си и режима си на хранене.

— Както искаш — поклати тя учудено глава, след което погледна часовничето си. — Съжалявам, но вече трябва да вървя! Още веднъж ти благодаря за отзивчивостта и за загрижеността! Обещавам да се пазя! И при първа възможност ще ти се обадя в „Делфините“!

Изпрати я до площада, след това спря, подвуоми се за миг, после бързо се върна до ъгъла на улицата. Тръгна бавно по тротоара по посока на къщата, като внимателно се взираше в плочника. И накрая намери това, което търсеше. Малко късче зелен картон с надпис на латиница „Оливети“. Беше му се мярнало като минаваше преди малко оттук. Не беше необходимо да го разглежда по-внимателно — беше ясно, че е употребен рекламен кибрит. Такъв, какъвто бе видял неотдавна в ръцете на детектива Андонов.

Можеше да е случайно съвпадение. Но тук, в това провинциално градче, едва ли имаха навик да продават и купуват рекламни кибрити, особено пък на „Оливети“. Освен това, присъствието му така близо до къщата, която би трябвало да представлява особен интерес за Андонов и дружината му... Твърде много съвпадения!

Като тръгна обратно към площада, бе почти убеден, че последната визита е била дело на познатата му тройка. Значи това са търсели в хотела — пакета, парите. Защото от документите не се интересуваха. Оставаше да разбере, дали и колегите също търсеха и нещо друго освен куфарчето.

Не можеше да знае, че отговорът на този въпрос ще дойде съвсем скоро...

Но знаеше друго, което леко погъделичка самолюбието му. На масата в салончето, върху красиво избродирана покривка, във високата ваза стояха карамфилите, които бе поднесъл преди три дни на Надя, естетично подредени от грижливите й ръце...

— Пак ли сте Вие? — Очевидно бе, че госпожица Узунова не се зарадва особено като го видя. Инак изглеждаше така, като че бяха се разделили преди малко — същият грим, същата прическа, същият атлазен пеньоар с шарените цветя. Липсваше само димящата цигара в ръката й. — За какво съм Ви притрябвала пък сега?

— За да ми кажете някои неща, които пропуснахте — или забравихте миналия път.

— Ако е за... годеника ми, знаете вече — нямам какво да Ви кажа!

— Има и бих могъл да Ви подскажа, но тук не е съвсем удобно...

— Влезте — отстрани се тя неохотно от вратата и го пропусна по вече познатия път до стаята. — Не искам да изглеждам нелюбезна, но всъщност имам гостенин... той слезе за малко до долу — да прегледа колата си. Ще Ви помоля да бъдете пределно кратък!

На масичката, до която бяха седели и предишния път, имаше две чаши до бутилка уиски и чинийка с ядки.

— Едно уиски?

— Благодаря — отклони и този път формалната покана. — Наистина ще бъда пределно кратък! Вече ми е известно, че личната Ви програма е доста натоварена... И току-виж се срещна със самия Караянков!

— Точно с него не — бледа и самодоволна усмивка пробягна по лицето на Лидия. — Но в случая е Такалиев! Също е артист, макар и от по-скромен ранг...

— И той си оправя колата? — с изненада попита Симо. — Боже господи!

Лидия направи недоволна, дори неприязнена гримаса.

Естествено, нямаше откъде да знае, че с Георги Такалиев бяха съученици и махленски другари от малки. И че добре познаваше пълната му безпомощност, когато трябваше да се справи и с най-дребния технически проблем.

— Известно ми е вече отношението Ви към артистите и се чудя, кое Ви дава правото да се поставяте над тях — при все че сте научен работник!

— Грешите, госпожице Узунова! — заяви Симо като й се усмихна. — Не се поставям над никого. Аз уважавам хората на изкуството, в това число и артистите не по-малко от Вас. Но сега опираме до това — кой какво знае и какво може. Един артист може да въздейства емоционално на публиката, безспорно. Би могъл дори да я разплаче и аз не бих казал като Хайне, че същата работа може да свърши и глава лук... Но един учен може да въздейства и на явленията в реалния свят около себе си, защото има съответните познания. Само че, аз не съм дошъл, за да водим абстрактни спорове. Всъщност въпросът ми е...

В този момент вратата се отвори и на прага застана млад, симпатичен мъж със ситно къдрави кестеняви коси и широко, открито лице. Ръкавите на ризата му бяха запретнати, ръцете му изцапани с масло и грес.

— Лидке, пътуването пропада, защото... А, ама това като че е Симо! Здравей, момче! Какво те носи насам?

— Как, Вие се познавате? — вмъкна изумена Лидия.

— И как още — засмя се Такалиев. — Ако не беше тоя, нямаше да завърша гимназия — решавал ми е всичките задачи по математика... Голяма глава беше!

— Привет, Жоро — взе думата Симо. — Разбрах, че си имал неприятности с колата. Каква е?

— „Лада“ — от стария модел. Днес цяла сутрин съм с нея. Тръгвам, спирам — без проблеми! И тъкмо идвам да взема Лидка, гледам — пред блока няма място за паркиране. Слязох, за да потърся, намерих — и като се качих, не ще да върти стартера! Акумулаторът отведнъж издъхна!

— Не, това е невъзможно — каза замислено Симо. — Знаеш ли, я откачи проводниците от полюсите на акумулатора и ги почисти хубаво с ножче. И после здраво ги затегни! Ако не помогне, обади се да я поразгледаме заедно!

— Тичам! — Такалиев изчезна зад вратата.

— Завидно самочувствие имате — хапливо забеляза Лидия. — Навярно си въобразявате, че сте екстрасенс и можете да поставяте диагнози от разстояние! Но, както да е. Говорете сега.

— Виждате ли, през последните дни и аз, и сестричката на годеника Ви, бяхме посетени от трима души, които се представят за детективи и търсят нещо, което изглежда е компрометиращо за Славчо Ковачев. Въпросите ми към Вас са всъщност два: Имате ли представа какво може да търсят? И — идвали ли са и при Вас?

— А Вас пък какво Ви засяга това? Или сте решили да си играете на Шерлок Холмс?

— Май ме бъркате нещо с Вашите познати — отвърна хладно Симо. — Те са по ролите... А ме засяга това, че тези хора се намъкнаха в хотелската ми стая докато спях и след това я преровиха цялата пред очите ми. Втори път са влезли през прозореца, когато ме нямаше... Вчера пък са преобърнали наопаки цялата къща на Ковачеви!

Лидия спря върху него немигащия си поглед, после взе от масата цигара и я запали.

— Нямам представа, какво биха могли да търсят, уверявам Ви! — каза след това. — Но наистина търсят нещо. Бяха и тук. Това беше... е, когато идвахте и Вие миналия път. Само че сутринта.

— Нещо по-конкретно?

— Оня, възрастния, ми измъкна карта, че е частен детектив. Осведоми се, дали Славчо е оставил някакъв багаж при мен. Защото издирвали нещо, което той си присвоил и били натоварени със случая от заинтересовани лица. Искаше да огледа стаята ми, но не му позволих да влезе. Поисках да дойде с полиция и ордер за обиск или както там се казва. Отидоха си много недоволни. Не можели да се обърнат към полицията, защото това щяло да бъде във вреда на годеника ми!

— Това беше във вторник, нали така? — пресметна замислено Симо. — А днес е петък! На Ваше място бих бил много предпазлив през близките дни!

— Защо?

— Защото Вашата стая е единственото място, свързано с Ковачев, до което още не са се добрали. А имам впечатлението, че държат да не пропуснат нито едно. Възможно е да се опитат да проникнат в жилището Ви, най-вероятно, когато Ви няма.

— Може и да сте прав — сви рамене Лидия. — Но това не ме безпокои, няма какво да намерят, пък и не държа нищо ценно в квартирата си. Само се съмнявам, дали ще си направят труда — постарах се да им обясня, че със Славчо не сме се виждали от доста време и че отношенията ни са доста... поохладнели!

Разговорът им бе прекъснат от появяването на Такалиев, който отвори с трясък вратата.

— Симо! Хвала ти! Ти си дете-чудо! Работата стана!

— Не можеше да не стане — каза спокойно и погледна Лидия, която прехапа устни. — Просто илюстрация към текста — посочи към нея с пръст.

— Какъв текст? — попита недоумяващият Такалиев. — И каква илюстрация?

— Нищо, говорихме си нещо с госпожица Узунова преди това — засмя се Симо и не без задоволство забеляза, че тя се изчерви и го изгледа накриво. — А сега Ви желая приятен път...

— Охо! Ето те и тебе! Къде изчезна, та никакъв те няма?

След тези думи Мария, отзовала се на почукването му, го покани в нещо като преддверие, което вляво и вдясно завършваше с врати. Едната беше остъклена и зад нея се виждаше малък кухненски бокс, другата вероятно бе на санитарния възел. Още две врати имаше на отсрещната стена, а между тях стоеше широко портманто със закрепено към него олющено овално огледало.

— Че вие тук сте като в правителствена резиденция — пошегува се Симо като се оглеждаше. — Имате си цял апартамент!

— Не ни е лошо, да ти кажа — сподели със задоволство Мария, която изглеждаше още по-дребна в дългата си до петите домашна роба. — Наистина е нещо като апартаментче, защото си имаме и баня с вана, и кухничка отсреща. А и стаите са големи! Вляво е нашата, там в момента спят децата. Ние всичките сме при Драганови — кимна тя към вратата вдясно, зад която се чуваха възбудените гласове на мъжа й и на Драганов.

— Каква е тая крамола? — посочи нататък с палец Симо и съучастнически се усмихна. — Да не са се счепкали заради някой паднал накриво зар?

— Ох, по-лошо! — въздъхна страдалчески Мария. — Дърлят се на тема политика! Нали знаеш, че приятелят ти се пише върл демократ, Антон пък е член на соцпартията... Затова превключат ли на тази вълна, стават куче и котка! Добре, че рядко им се случва. Днес не зная какво им стана — не се търпят от обяд насам... Хубаво, че дойде — погледна го тя с надежда, — като те видят може и да мирясат!

Стаята наистина бе голяма, с прозорец и балкон на изток. Двете легла бяха под ъгъл вляво от вратата, пред тях бе изтеглена масата. На едното бе седнал Христо, наежен и с разрошена коса. С лявата си ръка се държеше за ръба, сякаш всеки момент се готвеше да скочи на крака. В креслото срещу него от другата страна на масата се бе настанил Драганов, облегнат назад във вдървена, напрегната поза. Добродушното му лице изразяваше смесица от недоволство и преднамерено упорство, което му придаваше вид на голямо обидено дете. В друго кресло до прозореца седеше Дора по бански и четеше някакво списание с вид, който просто излъчваше досада и пренебрежение към спорещите.

Като го видяха, двамата отведнъж млъкнаха. Драганов му се усмихна вяло, а Христо му махна по своя маниер с ръка.

— Здравейте, приятели! — поздрави ги Симо, като седна на другото легло. — Нещо май сте качили градуса? Внимавайте, и двамата сте във възрастта на инфарктите, присъстващите лекари ще потвърдят...

— Антон наистина ще ме докара до инфаркт тоя следобед — отреагира незабавно Христо. — Седнал да ми разправя, че в тази страна петдесет години се творяло — естествено под мъдрото ръководство на компартията — и само за година-две управление демократите я съсипали и разорили! Слушай приказки — махна ядно с ръка и запали цигара.

— Казах му само, че по онова време, хубаво или лошо, поне се правеше нещо! — опита се да поясни Драганов. — А те управляваха от ден до пладне и какво друго свършиха, освен че съсипаха селското стопанство с ликвидационната кампания и индустрията с нескопосната приватизация! Забрави ли — обърна се отново към Христо, — че при социализма, дето го плюеш, не излизаше от заведенията, защото беше евтино! И жилище си направи, и кола си купи...

— Жилище си направих с парите на баща ми, дето стояха петнайсет години на влог без лихва за депозит! И още осем чакахме докато го построят! Докато вашите големци си получаваха безплатно от държавата по два тристайни апартамента — да си ги съединят, че им се виждаха малки! И се разхождаха със служебните „Волги“ и „Чайки“, а аз кретах със запорожчето — ако разбира се му намерех гуми... Хайде, стига! Симо, помогни ми да обясня на тази твърда глава, какво бедствие се оказа неговия социализъм! Теб повече те бива да доказваш!

— Може и така да е — съгласи се кратко Симо, — само че искаш от мен нещо, което не съм убеден, че следва да направя.

— Защо? Доколкото зная, още не си станал член на партията на набедените социалисти — ехидно забеляза приятелят му.

— Но не членувам и в никоя друга партия. А това е голямото ми предимство в подобни ситуации. Защото не съм длъжен да се съобразявам с някакъв предписан начин на мислене, дори ако е близък до личните ми убеждения. Докато вие двамата съдите за нещата от позициите на партийните си пристрастия...

— Аха! — поклати насмешливо глава Христо. — Хайде да чуем тогава обективното ти мнение!

— Щом искаш, ще ти напомня, че социализмът и комунизмът, така както са замислени никак не са лошо нещо, напротив! Защото се стремят да превърнат в реалност отдавнашната мечта на хората да живеят в общество, където да са свободни, равни пред закона и където им е осигурен мирен и съзидателен труд без да бъдат експлоатирани. Общество, в което всеки е зачитан според способностите си, а получава блага според количеството и качеството на труда, който е вложил. Че какво по-хубаво от това? — Симо замълча и посочи с пръст пред себе си. — Ето защо тази идея е намерила толкова поддръжници по света и за нея са дали дори живота си много достойни хора. И то не само в страните, където социалистическата система бе експериментирана по стечението на историческите обстоятелства. След една победа, дошла не чрез световна революция, както предсказваше Маркс, а в една отделна страна, както бе прозрял Ленин...

— Ти какво — прекъсна го нетърпеливо Христо, като смачка угарката си в пепелника. — Май ще ни изнесеш опреснителна лекция по исторически материализъм! По „истмат“ — ако използвам някогашния казионен жаргон на партийните просветители...

— Не, не възнамерявам даже — успокои го с усмивка Симо. — Нали всички тук присъстващи закачихме от времето, когато тази и сродните й дисциплини се изучаваха задължително навсякъде, както някога катехизиса... Просто искам да ти припомня един факт, който е неоспорим — привлекателността и завладяващата сила на тази идея, която поне е имала на времето. Както и причините, на които се дължи!

— Е, в това си компетентен, признавам — не без ирония отбеляза приятелят му през дима на поредната цигара. — Нали си прочел всички трудове на класиците на марксизма, включително томовете на Ленин!

— Нима? Не бих предположила! — Репликата беше на Дора, която бе оставила списанието и внимателно слушаше.

— Добре! Да приемем, че сама по себе си идеята за комунистическото общество не е лоша — без да й обърне внимание подхвана вече по-спокойно Христо. — Какво от това, след като на практика социализмът — неговото първо стъпало, както са ни учили — се превърна в пълната му антитеза? Вместо да бъдат свободни, хората бяха лишени от елементарни права, предлагани дори от многократно очерняния капитализъм — да живеят, работят и пътуват, където пожелаят, да изповядват политически или религиозни доктрини, които им допадат! Не случайно от тях преднамерено бе укривана с десетилетия хартата за правата на човека, приета на международен форум и подписана от собствените им управници! Или равенството — прословутото равенство, което бе доведено до това, че в социалната йерархия имаше някои по два, три и повече пъти равни — изсмя се злъчно, — които се радваха на привилегии и приоритети за сметка на по-малко равните. Истинско равенство имаше само в заплащането на обикновените люде, доведено до уравниловка. Така че хората бяха зачитани не по способностите си, а по класовата си и партийна принадлежност и получаваха еднакво възнаграждение, независимо от количеството и качеството на влагания труд. И експлоатирани от държавата, както не би си позволил и най-върлия капиталист! А под държава разбирай угоените чиновничета по цялата стълба на властта! Хайде, остави! — обърна се към Драганов, който напразно се опитваше да вземе думата. — Сигурно ще почнеш да ме уверяваш, че не е било така! Не е имало разхищения от безотговорни управляващи некадърници, останали ненаказани за огромните щети, нанесени на обществото! Не е имало пладнешки кражби на държавно имущество от миропомазаните на всички нива! Не е имало издевателства над обикновените хора, поставени в положението на държавни роби, които не притежават собственост извън личната и затова остават на милостта на държавата — за получаване на работа, жителство, жилища, визи за пътуване и какво ли не още! А това значи — на милостта на тези чиновничета, за които вече споменах! Вместо обещания земен рай, създадохте нещо по-лошо и от фашистката диващина! — замълча най-после като смукна дълбоко от цигарата си.

— Не отричам, че нещата не станаха така, както се очакваше — каза Драганов като разпери примирително ръце. — За това си има много причини, те се изнесоха, анализираха се... Нали затова се взе курс на промени, на реформи! Промениха се и целите и задачите на нашата партия, начина на мислене на членовете й! С изключение на някои съвсем ограничени и консервативно мислещи хора, неразбрали невъзвратимостта на промяната, каквито се срещат винаги...

— Това вашето е като да халосаш някого с тежка сопа по главата и като го простреш, да му кажеш — извинявай, малко съм посбъркал!

— Кажи ми — как се говори с такъв човек — обърна се Драганов към Симо. — На моменти ми се струва, че за него спорът сам по себе си значи повече от това, за което спори!

— Ицо е емоционална натура — отбеляза Симо. — Само че емоциите са лош съветник, когато се обсъждат или решават сериозни неща. Но аз искам да се върнем към твоето признание, че нещата не станаха както трябва — което, разбира се, не е само твое... Но — защо не станаха? Изтъкват се и се оспорват много и най-различни причини — от принципната абсурдност на социализма до съзнателното му сриване от продажни управници и политици. И ми се струва, че зад многобройните коментари около тези причини, остава засенчена най-важната от тях.

— Навремето Ленин бе казал — продължи той — че в спора между социализма и капитализма ще победи този строй, който постигне по-висока обществена производителност на труда. И се оказа прав! Защото неуспехът на реалния социализъм в модела, в който бе изграден, дойде именно от това, че не можа да осигури желаното и необходимо равнище на производителността на труда. В резултат на което се превърна в система, която повече разходва и раздава, отколкото създава... А такава система неизбежно изчерпва резервите си и завършва със стопански провал. Както и стана.

Ако ми позволите да оприлича социалистическата икономика на един грамаден съд, първоначално той бе зареден с цялото наследено държавно имущество, заедно с това, което бе експроприирано от частните собственици — индустриалци, търговци, земевладелци. Това бе сериозна материална предпоставка за разгръщане на строителство, за индустриализация и така нататък. В този съд се вливаха и огромните постъпления от държавните предприятия и организации, от данъците и налозите върху населението. Но в същото време още по-големи средства изтичаха от него по многобройни канали и пукнатини.

Преди всичко, държавата трябваше да изпълнява една амбициозна социална програма, за което партийните и държавни фактори зорко следяха — било то от искрена убеденост, било заради бързите политически дивиденти от нея. Увеличаваха се заплатите, разширяваха се социалните фондове, намаляха се цените на стоки от първа необходимост. Но, за да бъде това възможно, държавата трябваше да покрива финансовия дефицит на отделни предприятия и да субсидира цели губещи отрасли — поради разликата между високата действителна себестойност на продукцията им и изкуствено занижените пазарни цени.

Успоредно с това вървяха разграбването на държавното имущество от по-малки или по-големи по ранг управници, прахосничеството, реализирането на неразумни и неприходоносни проекти, провали при международни сделки поради некомпетентност...

И тъй като в котела на държавната икономика се вливаше по-малко, отколкото изтичаше, първоначално зареденият резерв се топеше и накрая му се видя дъното. Тогава започнаха засечките в изпълнението на социалната програма, „корекциите“ на цените, както завоалирано се наричаше увеличението им, замразяването на фондовете за обществено потребление. Недостигът на средства доведе и до по-лошото — преустановяването на обновлението, поддръжката и модернизацията на основните фондове в материалната сфера. Последваха заеми от външни банки... Останалото е известно.

— Аз не искам да ви отегчавам повече — добави Симо и изгледа приятелите си, които с различни чувства следяха думите му. — Но понеже сме започнали, нека да завършим. С може би най-важния въпрос — а защо социализмът не успя да постигне висока обществена производителност на труда?

Според мен, от многото причини, които се сочат, внимание заслужават само две. Първо, упоменатите вече разхищения и провали, допуснати от некомпетентни и безотговорни, но сигурни в своята неприкосновеност и безнаказаност ръководители. И второ, което е по-важното — административно-бюрократичният стил и метод на управление на стопанството.

Одържавяването на средствата за производство превърна всички — от общия работник до генералния директор и от най-ниско квалифицирания служител до специалиста с научни степени в държавни чиновници. Което означава — в хора, незаинтересовани от стопанисването на поверената им — а не притежавана от тях — собственост. Чийто интерес е да отчетат, а не да извършат реално работа. Защото тяхното обществено и материално положение, служебна кариера, издигане и награждаване зависеше от партийно-административната им оценка, а не от създадените от тях блага. Оттук стремеж към отчетническо раздуване на резултатите, укриване на неудачите, боязън от всичко ново, което би развалило спокойствието на изпълнители и ръководители — отдолу до горе...

Но обществената собственост, одържавяването на средствата за производство е възлов момент в Марксовия модел на социализма, защото именно тя определя същността и облика на икономическия строй като социалистически. Простичко казано — държава без обществена собственост върху земята, предприятията, ресурсите, транспорта не е социалистическа. И обратното!

— Какво излезе тогава? — наруши пръв Драганов настъпилото продължително мълчание. — Ти си съгласен, че по принцип социализмът е една добра система! Само че бе приложен в модел, който е неудачен, защото не може да осигури интензивен стопански живот и респективно — достатъчно постъпления в държавната кесия. Но нали перестройката в бившия СССР имаше точно тази цел — да създаде нова икономическа основа, върху която...

— Хайде пак — надигна се от мястото си Христо. — Човекът каза достатъчно ясно, че щом имаш държава за стопанин, прокопсия няма да чакаш! Пък ако ще да направиш не една, а две перестройки!

— Мисля, че този път приятелят ни е прав — потвърди Симо. — Защото перестройката наистина целеше реформи, но при запазване на държавната собственост. Този модел във всичките му форми е обречен, защото поради вече изложените причини поражда дефицит и незадоволеност на потреблението. А в едно незадоволено общество в небивали размери процъфтяват корупцията, злоупотребите с властта, безпринципността... — Замълча и след малко продължи: — Не зная, как биха се развили нещата, ако лениновия експеримент с НЕП не би завършил така скоро със смъртта му. Защото съм склонен да поддържам тези, които считат, че НЕП не е бил само глътка въздух за младата и неукрепнала съветска икономика, а вероятно нов модел, избран от Ленин за бъдещето — съчетаване на държавната с частната собственост!

— Още малко и ще започнеш да пригласяш на Антон — недоволно удари с длан по масата Христо. — Видите ли — дребна грешка в експеримента, инак всичко щеше да е по мед и масло! А пък че тая грешчица струва живота на милиони хора и толкова мъки за останалите — това нищо работа! Да знаеш, това твоето е чист еклектизъм! Само че искаш да примириш едно с друго съвсем несъвместими неща!

— Не мисля, че е еклектизъм — спокойно възрази Симо. — Ако истината не е нито черна, нито бяла, а в някаква степен сива и някой посочи това, още не значи, че е еклектик! Още повече, че в разглеждания случай истината е далеч от крайните оценки, към които теглят политическите пристрастия.

— Може и така да е! Само че ще ги изкараш тия — той посочи с цигарата си Драганов — че са невинни херувимчета! Ще ми разправя Антон, че ликвидационните съвети съсипали селското стопанство! Съсипаха го тези, които още преди половин век насила взеха земята от хората, която я стопанисваха и я дадоха на онези, дето бяха доказали, че не стават за тая работа!

— Въпреки това, струва ми се, че Антон има право за ликвидационната кампания. Защото и при нея се посегна на готово нещо! Аз също мисля, че това бе погрешно.

— Вече не те зная и теб какво мислиш — тросна се Христо. — Зная само, че някога си Царска Русия е изнасяла зърнени храни, докато бившия СССР постоянно е внасял от колективизацията насам. И то при използването на техника и при наличието на най-богатите черноземни райони в Европа! Ами Германия? — рязко смени темата той. — Една и съща еднакво опустошена от войната страна, разделена на времето на две. След половин век западната е вече втора икономическа сила в света — след САЩ. А другата — от нашата черга... След обединението създаде толкова проблеми на по-богатия брат, че още не могат да я оправят! Има ли въобще някоя от бившите соцстрани, която да не протяга ръка за подаяние от загиващия, според някогашните оценки, капитализъм?

— Виждаш ли — започна войнствено Драганов, възползвайки се от моментната пауза на опонента си, когато бе прекъснат от внезапната намеса на Дора.

— Тони! Моля те, стига вече! — Беше познатия тон, който не търпи възражение. И такова, разбира се, не последва.

— Тези наши мъже! — каза тя на Симо като стана и се подпря на прозореца. — Бива си ги да спорят! Но тъй като тази тема вече се изчерпа — да се надяваме! — искам да ти поставя един по-безобиден въпрос. Преди малко спомена, че емоциите са лош съветник на разума. И все пак толкова много хора действат под тяхната диктовка — понякога стигат до крайности, извършват престъпления в състояние на афект. Как би обяснил това? Защо действията на човек, освен на разума, трябва да са подвластни и на чувствата?

Симо погледна за миг към тавана, сякаш търсеше там отговора.

— Въпрос с повишена трудност — отбеляза той след малко. — Но връзка има. В учебниците може да се прочете, че чувството — това е преживяването от човека на неговото отношение към всичко, което възприема или върши... Нормално е тогава чувствата да бъдат катализатор на действията — като ги стимулират или обратно подтискат — според това дали отношението е позитивно или негативно. Но аз си мисля и нещо друго. Човек често действа спонтанно в дадена ситуация, ако не е имал време да я премисли — единствено под влияние на чувствата си. Следователно, те могат да играят ролята на фактор за вземане на решения, когато не достига информация или време за нейното обработване от съзнанието.

— Доста сложно излезе — засмя се Дора. — Но основното схванах. Срещам непознат и изведнъж изпитвам антипатия към него. Значи подсъзнанието ми е регистрирало редица негови особености, сравнило ги е със свои критерии и опитен материал и изведнъж решава: този не струва! Това не минава през съзнанието, затова добива формата на отвращение или неприязън. Взел си решение в условията на недостиг на друга информация...

— А дали примерът ти е съвсем точен — неочаквано се намеси Христо. — Защото в този случай имаш информация, макар и подсъзнателна!

Забележката му стана повод въпросът да се разисква в по-широк кръг, след което се върнаха най-сетне към делничните проблеми. Решиха на следващия ден да проведат отложения поради заболяването на Гого излет до Ропотамо. След което двете семейства се оттеглиха по стаите си, а Симо се отправи към хотела си. Щеше да вземе част от записките си и да поработи на плажа до вечеря. Трябваше да навакса времето за утрешното мероприятие...

Обратно към: [Летуването на един чудак][Стойчо Биячев][СЛОВОТО]

© Стойчо Биячев. Всички права запазени!