Обратно към: [Летуването на един чудак][Стойчо Биячев][СЛОВОТО]

Но с този излет явно не им вървеше. Защото на следващата сутрин, когато се събуди от звъна на будилника видя, че навън е мрачно и ръми лек дъждец. Така че, след като приключи с утринната си гимнастика и тоалет, премести масата до леглото и се зае сериозно за работа. Не направи дори опит да се свърже с останалите, тъй като бе повече от ясно, че нямаше и да помислят за екскурзия.

Дъждът бе заставил летовниците да останат по стаите си, затова по обяд навън бе по-пусто и тихо от обикновено. За сметка на това столът на „Албатрос“ бе препълнен и се наложи да изчака за място, което до сега не му се бе случвало. Когато се връщаше към хотела, валежът отведнъж се засили и половината от пътя измина почти тичешком. Анцугът му здраво се измокри и затова след като се прибра в стаята си първо се преоблече, след което отново се посвети на работата си.

Беше около два часа, когато на вратата се почука. Вдигна недоволно глава — който и да беше, щеше да му отнеме време. А нещата до момента вървяха повече от добре — спореше му и бе отхвърлил обема, който първоначално бе предвидил за целия ден.

Отвори и видя, че в коридора пред вратата му стоят двама непознати в шлифери. Единият бе по-едър и по-възрастен — около петдесетгодишен, с къдрава преждевременно побеляла коса и бледо, изпито лице. Отпуснатата му, прегърбена фигура и уморения му вид контрастираха с живия и бодър поглед на проницателните стоманеносиви очи. Другият бе доста по-млад, около тридесетгодишен, дребен, слаб, с тясно лице и очила. На главата си носеше сплескан каскет, който му придаваше твърде комичен вид.

— Господин Коев? — попита по-възрастният.

— Същият — отвърна кратко, като се опита да бъде достатъчно любезен. Видът на двамата посетители извикваше у него асоциацията с нещо познато, но какво точно не можеше да определи.

— Извинете, че Ви безпокоим, господин Коев, но аз и колегата ми искаме да поговорим с Вас. Някъде, където е по-спокойно...

Симо се поколеба за миг, после отстъпи навътре.

— Заповядайте! По-спокойно място от стаята ми в момента не виждам. Само че ще трябва да седнете на леглото — имам само един стол!

Отмести масата на мястото й, пое от неканените гости мокрите им шлифери, които закачи на дръжката на прозореца и с жест ги покани да седнат. Самият той се настани на стола пред тях.

— Ние попречихме на работата Ви, господин Коев — поде отново по-възрастният, като погледна към масата, на която стояха пишещата машинка и купчина листове. — Но ще се постараем да бъдем съвсем кратки. Въпреки, че въпросът, по който Ви търсим е твърде деликатен, а и ние се намираме в много неудобно положение!

Той замълча и започна да рови из джобовете си.

— Най-напред да Ви се представим. Аз се казвам Андреев, Божил Андреев, а колегата ми е Румен Тодоров. И двамата сме инженери от конструкторското бюро на машиностроителния завод в града. Ето моя паспорт и служебната ми карта. — Той подаде документите си, които Симо отклони с ръка.

— Но, моля Ви се! Вярвам Ви, защо са тези формалности?

— Защото... ще разберете сам. Но да вървим по ред. Виждате ли, близо две години ние работихме заедно с господин Славчо Ковачев, когото вече познавате задочно и който...

И тогава изведнъж разбра откъде му бяха познати тези хора. От описанието на Надя! Това значи бяха двамата „колеги“, похитителите на куфарчето му, благодетелите чрез взлом! За миг се разсея и пропусна част от думите на Андреев, затова побърза да концентрира вниманието си.

— ...ние приехме и тогава Ковачев ни изложи идеята си. Беше оригинална и реализуема, а той ни уверяваше, че този вид работа не е механизирана досега и съществува потребност от подобна машина. Проучванията, които направихме потвърдиха това. И тогава сформирахме с договор работен екип. Ковачев ни консултираше, конкретизираше идеята, ние проектирахме. Отне ни доста време и труд, първо, защото за нас това бе съоръжение с непривични функции и конструкция и второ, защото работехме покрай другото и предимно в извънслужебно време. Така или иначе, преди два-три месеца проектът бе готов. Решихме да го патентоваме, но преди това трябваше да се уверим, че ще намерим изпълнител, на когото да предоставим лиценза. Не успяхме да открием, знаете каква е сега обстановката в нашите заводи. Тогава Ковачев ни съобщи, че е намерил заинтересована фирма в чужбина, готова да организира производството и да закупи съответните права. Назова името й, оказа се известно машиностроително предприятие в съседна страна. Оставаше да патентоваме машината, за да представим веднага лицензния договор. И точно тогава — към края на миналата седмица — Ковачев изведнъж изчезна! Имахме уговорена среща, на която не дойде. Потърсихме го в службата му, но и там не знаеха нищо за него. Издирвали го усилено, защото бил необходим по спешност, но без резултат — в Черногорово го нямало, градската си квартира освободил, близките му смятали, че е в отпуск и е заминал на почивка.

Но най-лошото за нас бе, че заедно с него изчезна комплектованият работен проект, който бяхме подготвили и — както установихме малко по-късно — и договорът за съвместната ни работа като авторски екип. Последното беше много по-важно, защото екземпляри от документацията имаме достатъчно, но от договора притежавахме само това копие... Нормално бе да предположим, че Ковачев е решил да си присвои проекта и правата над него! Особено след като направихме справка във фирмата, която ни бе упоменал. Оказа се, че там не са и чували за разработката ни, нито пък за него...

В събота и неделя обсъждахме надълго създалата се ситуация, правихме какви ли не предположения. Стигнахме до извода, че Ковачев е намерил някъде в чужбина друг изпълнител и навярно ще патентова машината там, за да се възползва сам от всички облаги. А нас ни е пратил предварително за зелен хайвер...

Андреев спря и прекара длан по умореното си лице, после продължи:

— В понеделник се обадихме в полицията по повод изчезването на Ковачев, други мотиви не изложихме... Така научихме, че същата вечер е катастрофирал и е в кома в болницата. Преди това бил отседнал в хотел „Делфините“, предупредили сестра му да му прибере вещите. Катастрофиралата кола също била прибрана, но в нея нямало нищо. Тогава решихме да отидем в родното му градче и да потърсим момичето...

Отишли във вторник. Къщата на Ковачев познавали, но там нямало никого. Изчакали завръщането на сестра му и като видели отдалеч куфарчето с инициалите, решили веднага, че вътре са папките с документацията. Буквално го грабнали от ръцете й и си тръгнали. Чак вечерта, когато го отворили у дома на Андреев — естествено били принудени да насилят ключалката — разбрали грешката. Съобразили, че всъщност я е допуснала Ковачева, но така или иначе техният проблем оставал...

Не било трудно да се ориентират, че съдържанието на куфарчето е част от научна разработка на непознатия им д-р Коев, когото решили да издирят. Чувствали се морално задължени да му върнат записката, а и да потърсят своите документи, логично било да са останали при него. Но нямали представа откъде е и в кой хотел е отседнал. Преценили, че най-добре е да се движат по познатата пътека — да се върнат при Ковачева и чрез нея да оправят нещата. Макар че повторната среща с нея ги притеснявала. Безпокоели се, че момичето ще реагира, ще им откаже да върне документите, ако са при него или поне да им съдейства.

В сряда към обяд били отново пред дома й, но и този път я нямало. Вече се готвели да попитат при съседите къде могат да я намерят, когато забелязали отвореното прозорче на банята. Румен веднага предложил да влезе и да огледа къщата. Възможно било куфарчето да е тук, вече обсъждали възможността д-р Коев също да е забелязал грешката и да е идвал за размяна. А могли и да попаднат на някоя улика и да разберат — какво Ковачев е правил зад гърба им... Идеята не му харесала много, но Румен вече наместил под прозорчето бурето, което стояло наблизо... Така проникнал вътре, отворил му задната врата и двамата внимателно огледали навсякъде. Не открили нищо, но затова пък неговото — на Симо Коев — име било записано върху календара на масичката в салона. Заедно с името и телефонния номер на хотела. Това им било достатъчно.

Доста умували как да постъпят по-нататък. Най-простото продължение било, естествено, да отидат веднага до „Делфините“, да го намерят и да предложат размяната. Но не били наясно как би ги посрещнал той, дали ще им повярва и ще им се довери. Освен това, ако вече е върнал куфарчето на Ковачева би трябвало да го водят до Черногорово за свидетел, че са му предали неговото... Ставало сложно. И тогава решили — да оставят завързаното с найлоново въженце куфарче върху масата в салончето. Разчитали с това да спечелят доверието на домакинята, ако се наложи да си търсят документите при нея. А при положение, че са при него — при Коев — вече имали повод да го заведат в Черногорово.

Така и направили. После се прибрали в града, трябвало да отидат в завода. А вечерта пристигнали в „Делфините“. Бързо открили хотела, възрастната администраторка им посочила стаята, но него го нямало. Търсили го още два пъти — през половин час, но без резултат. Тогава решили да рискуват. Минали зад сградата и не било трудно за Румен да влезе незабелязано през прозореца. За да констатира, че куфарчето го няма!

Следващите два дни били в командировка, но сега, още при първата възможност, дошли при него!

— Искахме да се уверим — поясни Андреев, — че сте получили Вашето куфарче от Ковачева. И в същото време да Ви помолим като колега и човек, който може да оцени загубата ни и положението, в което се намираме да склоните момичето да ни върне документите. Сами разбирате — трудно бихме я убедили да го направи като тръгнем от позицията, че брат й е мошеник, който се е опитал да ни изиграе... Това, което разказахме на Вас не бихме могли по същия начин да изложим пред нея. Но без това пък не можем да докажем правата си върху проекта! На всичкото отгоре — сведе той виновно очи — се компрометирахме пред Ковачева — и като взехме първия път куфарчето от ръцете й, и като се намъкнахме у дома й като крадци... Случаят ни срещна с Вас и решихме, че Вие можете да ни бъдете най-добрият съдник, а при добро желание и много да ни помогнете!

Андреев замълча и в очакване спря погледа си върху него.

— Сериозно ме затруднявате — каза Симо след като прекара пръсти през косата си. — Първо се вмъквате в стаята ми през прозореца, а след това искате от мен да ви стана гарант пред Ковачева, по отношение на която сте постъпили по същия начин!

Събеседникът му разпери безпомощно ръце.

— Даваме си сметка, че постъпихме необмислено и не както трябва! Но колегата е малко импулсивен... Предупреждавах го, че не бива да действаме така, по детински, и все пак...

— Вината е изцяло моя — обади се за първи път и Тодоров. Гласът му бе тънък и стържещ. — Мислех, че така можем да си спестим неприятните обяснения и в единия, и в другия случай. Инак нищо лошо не сме направили, не сме възнамерявали даже. Само искахме да икономисаме на Ковачева разказа за деянието на брат й...

— Съвсем в стил Арсен Люпен — засмя се Симо. — Престъпникът, който нарушава закона с благородни цели! Както и да е... Смятайте — обърна се към Андреев — че сте ме спечелили за делото. Ще се опитам да убедя Ковачева да ви предаде документите. Аз й ги върнах, но те не са у нея, както сами сте се убедили. Не зная, обаче, кога ще мога да се свържа, вие ми дайте някакъв телефон...

Андреев извади портфейла си и измъкна от там визитна картичка.

— Тук има и служебния ни телефон, и моя домашен в града. В завода сме до пет и половина следобед, а вечер можете да ме търсите в къщи!

— Много Ви благодаря, господин Коев! — стисна сърдечно ръката му на раздяла. — За нас това е от много голямо значение! Ние сме вложили в тази разработка двугодишен труд... а не сме и богати хора, разчитахме на нея да се позамогнем. Сега стана много сложно, предстои ни да се оправяме с Ковачев. Не искаме да постъпим непочтено с него, както той се опита да постъпи с нас. Но важното е да сме на равни позиции, а това е възможно само, когато при него няма екземпляр от проекта.

След като изпрати посетителите си, Симо работи без прекъсване до към пет и половина, когато реши, че е време да направи почивка. Вдигна масата и я върна на мястото й, но без да прибира нещата върху нея, можеше да поработи още преди лягане. Протегна се, после направи набързо няколко гимнастически упражнения. От продължителното седене гърбът му бе започнал да се схваща. А и очите му се бяха уморили от слабото осветление — навън бе мрачно и продължаваше да ръми. Въздухът, който проникваше през тензуха бе свеж, но влажен.

Продължаваше да стои прав насред стаята с ръце на кръста. Днес благодарение на принудителния си арест бе свършил много работа. „Няма нищо по-хубаво от лошото време“ — помисли с усмивка. Ако и утрешния ден бъде така успешен, щеше да преодолее изоставането, което бе натрупал през отминалата седмица. И чак сега си даде сметка, че всъщност половината от времето му за почивка тук бе изтекло. Не бе усетил как се изнизаха дните, така наситени със събития и преживявания! Обеща си, че утре също ще работи сериозно, независимо дали тук или на плажа.

А сега трябваше да излезе — в шест имаше среща с Вера в билярд-клуба. После, когато тя заемеше мястото си в оркестъра щеше да отиде на вечеря. След което, в зависимост от настроението си, можеше да се види с приятелите си или да се прибере направо тук. Но и в двата случая след това щеше да работи докато може.

В билярд-клуба подрани с десетина минути, затова взе „дежурната“ халба бира и седна до прозореца в самото дъно на помещението. По това време заведението бе почти празно. Толкова повече го изненада обстоятелството, че двете момичета, които влязоха малко след него веднага се насочиха към същата масичка.

— Може ли да се възползваме от столчетата? — запита едното.

— И от компанията Ви? — прибави другото.

Бяха млади момичета, под двадесетте — едното по-нисичко и по-закръглено с широко, обло лице, на което над голямата, силно начервена уста стоеше малко, чипо носле, а пъстрите зеленикави очи гледаха дръзко изпод кичурите тъмнокестенява коса. Носеше къса плажна рокля с презрамки, под която отпуснато се люшкаха чифт едри обли гърди. Другото бе по-високо и по-стройно, с тясно скулесто лице, доста голям нос и малка, добре оформена и леко начервена уста. Очите му бяха тъмни, обградени със сенки от грим, косите също тъмни и късо подстригани. Бе облечено в костюм от избеляло сиво кадифе — къса поличка и елек, под който нямаше нищо друго.

— Заповядайте — с насмешлива любезност ги посрещна Симо.

Момичетата се разположиха удобно. Зеленоокото извъртя стола си срещу него и кръстоса крака, като му изложи на показ разголените си бедра.

— Диди — каза кратко, поставяйки начало на запознанството.

— Мима — прибави приятелката й.

— Аз пък съм Симо.

— Ето, че се запознахме — констатира зеленооката Диди. — Защо да не полеем запознанството? Ще ни поръчате ли по едно уиски?

— Знаете ли — каза Симо като с преднамерено безразличие отправи поглед в тавана, — свикнал съм да черпя само роднините и любовниците си.

— Е, не ни оставяте голям избор — игриво отбеляза Диди. — Защото роднини няма как да Ви станем...

— Дидо, не си много съобразителна! — намеси се приятелката й. — Господинът е на бира и никак не върви ние да пием уиски! Просто трябва да му направим компания с по една бира.

— Защо пък, за начало може — съгласи се момичето и се наведе над ухото на приятелката си. Симо стана и донесе на новодошлите по една халба.

— За Ваше здраве — вдигна чашата си Мима. — Виждаш ли, Дидо, провървя ни! Попаднахме на мъж, хем хубав, хем любезен кавалер...

— Коя го видя първа? — запита другата и разтвори колене така, че можеха да се видят дантелените й гащички. — Имате ли ангажименти тази вечер? Ако нямате, с удоволствие бихме Ви правили компания. Е, ако някоя от нас не Ви се нрави... това сигурно ще стане ясно, нали?

Симо понечи да отговори, но бе прекъснат от появяването на Вера.

— Здравей! Отдавна ли чакаш? — кимна на Симо и седна на свободния стол. — Диди, Мима! Какво правите тук, момичета?

— Здрасти, како Вера — отвърна на поздрава зеленооката. — Както виждаш, изпреварихме те и сваляме твоя човек! Ама щом свари да дойдеш преди да го отвлечем — твой е! Стига да не иска да дойде с нас...

— Искам, естествено — дипломатично се усмихна Симо. — Само че вече не мога.

— Е, толкова ни бил късмета — с престорено отчаяние се намеси Мима. — Хайде, дружке, допивай си бирата и да ни няма!

Двете момичета размениха по някоя приказка с Вера, след което станаха, възпитано благодариха за почерпката и излязоха от заведението.

— Сега сме квит — заяви весело Симо, когато останаха сами. — През първата вечер тук аз те отървах от ухажора ти, а сега ти ме спаси от тия мадами-стръвници... Откъде ги познаваш?

— Живеем на един и същи етаж, те са от персонала. Мима и сестра й са камериерки. Дида работи в кухнята. Предполагам, че тъкмо са излизали от хотела и като са те видели през прозореца, са те набелязали като първа възможна жертва! Винаги по това време тръгват на лов — засмя се Вера. — Ще вземеш ли и на мен една бира?

— Бира? Да не би да искаш да кажеш — вермут?

— Не, тази вечер по изключение съм на бира.

Когато сложи пред нея халбата, тя жадно отпи и после отбеляза:

— Тия двечките не са лоши момичета, но така са свикнали. Вечер излизат и търсят запознанства. Ако попаднат на мъже, които да им платят вечерята, остават с тях. Ако жертвата е сама, предоставят й да избере едната, а другата се оттегля. Така съчетават полезното с приятното — според разбиранията си... А ти, как прекара днес?

— Работих цял ден. И посрещах неканени гости! — И като срещна озадачения й поглед, разказа й за неочакваните си посетители и техните признания.

— И така, тайнствените двама, похитители на черното куфарче се появяват в плът и кръв — засмя се Вера. — Разкайвайки се и молейки пощада! И съдействие... Какво смяташ да направиш?

— Да склоня наистина Надя Ковачева да им върне папките. Докато са у брат й винаги съществува възможността да обсеби разработката — нали договорът за съавторство е у него? Без този договор другите двама не могат с нищо да докажат правата си върху творението и той може да го патентова щом разполага с проекта. Докато обратното не е възможно, чрез договора Ковачев винаги може да докаже участието си. Накратко казано — като се върне документацията при „колегите“ се създава равновесие, на основата на което може да се търси справедливо разрешаване на проблема.

— Значи, предстои ти отново среща с твоята полинезийка — усмихна се лукаво Вера. — И предполагам си доволен от подобна възможност!

— Кое те кара да мислиш така? — Почувства неудобство, че бе отгатнала съвсем точно желанието му.

— Защото момичето е наистина хубаво, при това за хора със здрав и неповлиян вкус — като тебе. Естествено, свежо, без цапотии и дрънкулки и — недай боже! — халка на носа... Ако бях мъж, сигурно много щях да го харесам! А как е с багажа тук? — запита като почука с показалец по челото си.

— Добре! Завършила е гимназия с отличие, сега се надява, че е приета да следва литература.

— Е, наистина е добре тогава! — Вера разтърка очи и се прозина в дланите си. — Аз пък цял следобед съм спала! Това време ми действа като сънотворно!

— Нормално е. В такова време и тонуса, и кръвното налягане спадат. Естествена реакция на организма към обстановка, която не е подходяща за активни действия. Създава нагласа за сън, за почивка. Много вероятно е сънят да е възникнал при висшите животни, именно на тази основа — като реакция към нощния мрак. След като нищо не може да се върши, съзнанието се изключва... Аз съм склонен да мисля, че инак сънят не е биологична необходимост, той се е превърнал в такава поради дълбоко вкоренилия се по наследствен път пред хилядолетията навик да се спи. Доказва го фактът, че има хора, които след някакъв стрес губят тази способност и не спят от години, без това да им навреди...

— На мен определено би ми навредило — заяви Вера като се прозина отново. — Аз съм истинска буба...

Двамата се разсмяха, побъбриха още малко, докато момичето стана, за да заеме мястото си пред пианото, а Симо, след като се вгледа в засилилия се дъжд, пое обратно към хотела си.

Обратно към: [Летуването на един чудак][Стойчо Биячев][СЛОВОТО]

© Стойчо Биячев. Всички права запазени!