напред назад Обратно към: [Летуването на един чудак][Стойчо Биячев][СЛОВОТО]



Глава 7. Седмична равносметка и разкриването на една малка конспирация


Неделното утро бе хладно и ветровито.

Дъждът бе спрял, но небето все още бе застлано с плътни сиви облаци, през които слънчевите лъчи рядко намираха пролука.

Сива бе и неспокойната повърхност на морето и само там далечината, на тъмния фон блестеше и преливаше огряна от слънцето ивица, сякаш бе река от разтопено сребро.

След продължителния дъжд пясъкът на плажа бе сбит, мокър и студен. Върху заравнената му повърхност ясно се открояваха лъкатушещите пунктири от стъпките на малцината ранни посетители. А близо до прибоя многобройни дири, оставени от гларусите, се сплитаха в някакво подобие на мрежа от сложни и неразбираеми йероглифи.

Симо вървеше покрай брега и с наслада вдишваше упойващо чистия свеж и влажен въздух, който струеше откъм морето, проникваше дори през плътната тъкан на анцуга му и караше тялото му приятно да потръпва. След прекарания в тясната стаичка вчерашен ден сега погледът му жадно поглъщаше и водния простор, и пустия плаж, като отвреме навреме се преместваше с надежда към небето. Ако слънцето се покажеше, ако пясъкът поизсъхнеше и ако вятърът не духаше толкова, би могъл да дойде и да поработи тук. Но изгледите за благоприятен изход от всичките тези „ако“ бяха твърде малки и най-вероятно бе днешната му работна обстановка да бъде точно повторение на вчерашната...

Беше започнал разходката си от южния край на плажа, приблизително от мястото, където бяха седяли с Надя, и се движеше на север по самата линия на прибоя. На моменти вълните заливаха краката му и тогава водата му се струваше много топла — в контраст с хладното докосване на вятъра. А мислите му, разкрепостени от необходимостта да се подчиняват на строгата логика, в чийто плен бяха през последните часове, сега разсеяно прескачаха от обект на обект. И най-често се насочваха към двамата Ковачеви — тези хора от малкото провинциално градче, за чието съществувание доскоро не бе и подозирал и които — задочно и пряко — отведнъж се бяха намесили в живота му.

Братът, когото не бе и виждал и който лежеше в самотата на болничната стая, опасан от животоспасяващата паяжина на системите, насаме със своята прозрачна тайна. Прозрачна, защото му бе ясно, че младият човек бе извършил нещо непочтено в стремежа си да се облагодетелства, да постигне материално или социално благополучие. Какво точно не знаеше, но вероятно се касаеше за присвояване на пари и ценности, които пък някой упорито търсеше. Кой беше този някой засега също бе загадка — организация, фирма или частно лице, но очевидно тримата детективи бяха негови наемници. И изглежда имаха основание да действат спрямо Славчо Ковачев грубо, решително и дори брутално, може би защото самият той бе постъпил така спрямо работодателя им. Беше способен да постъпи така, както бе разбрал след вчерашната среща с колегите му. Ако това, което му разказаха беше истина, а той бе склонен да им вярва, господин Ковачев никак не блестеше с почтеност, етичност и други скрупули от този род. Което пък някак не се връзваше с портрета, нарисуван от сестричката му — плах, стеснителен, нерешителен... Но тя бе намекнала съвсем недвусмислено за влиянието и катализиращата роля на годеницата му! А от госпожица Узунова всичко можеше да се очаква, когато се касаеше за преуспяване... Може би тя бе превърнала Славчо в послушно оръдие за реализирането на престъпните си замисли! „Тази катастрофа... в момент, който можеше да бъде съдбоносен и за двама ни“, бе казала. Съдбоносен момент... Или Славчо наистина бе изпълнявал нейно поръчение, или имаше свой план, в който тя е била посветена. Но цялото й държание подсказваше, че този план бе рухнал и с това Ковачев бе подписал присъдата си в очите й. Тя бе го погребала в надеждите си и затова трудно би могъл да научи нещо повече от нея. Което беше още един аргумент, че Лидия е била подбудителя, но не и автора на осъдителното деяние. Ако беше автор, щеше да реагира с повече участие — било то гняв и недоволство, озлобление или неприязън. А нейната реакция бе само равнодушие и съжаление от поредния провал на един неудачник, от когото неоправдано е очаквала повече.

А сестрата? В едно можеше да бъде сигурен — че тя не бе съпричастна в деянията на брат си. В нейните очи той беше скромният и способен, но неуспял батко, попаднал в ноктите на безсърдечната „суетна снобка“, направила от него друг човек. Значи все пак отчиташе негативната промяна! В такъв случай по-лесно щеше да приеме и понесе неизбежното разочарование, което я очакваше след като се разбулеше загадката около брат й... Самата тя — Надя Ковачева — бе за него едно истинско откритие. Обикновено, но хубаво и интелигентно момиче, което провинциалната среда и бедността бяха приучили на трудолюбие и непретенциозност, на скромно и естествено съществувание. И което в същото време бе една чувствителна и романтична натура, непокварена от модните внушения и опошляващия пример на обкръжението. Самородно скъпоценно камъче, което при добра шлифовка би засияло с истински блясък... Зададе си въпроса — дали тези оценки, изградени върху кратко и все още повърхностно запознанство, не бяха твърде прибързани? Едва ли, интуицията и опита му на изследовател рядко го бяха лъгали и в подобни случаи. Но може би я идеализираше? Беше наясно, че мъжете са склонни да идеализират жени, които им се нравят — особено, когато са влюбени! Усмихна се, защото тази мисъл му се видя забавна.

Неусетно стигна до замрелия днес паркинг на водните колелета, където до самата вода самотно клечеше пет-шестгодишно момиченце в памучно клинче, яке и бели гумени ботушки. Когато го видя, детето се изправи явно водено от желанието да сподели нещо с него.

— Чичо, виж ка-кво си наме-рих! — каза с напевен глас като му протегна ръчичката си. — Охлювче с щипки!

Симо погледна любопитната находка, която лежеше върху малката длан.

— Не, това не е охлювче — каза като поклати глава. — Охлювчето, на което е тази черупка отдавна е умряло, а в нея са се е настанило едно малко раче и я използва за квартира! — И като видя, че детето го гледа учудено и недоверчиво, побърза да добави: — Това раче се нарича „рак-пустинник“. Неговото телце е меко и нежно и за да го защити го напъхва в празна черупка, останала от някое охлювче. Искаш ли да проверим това с теб?

— Да-а!

Симо предпазливо счупи черупката и пусна на пясъка малкото раче, което веднага бързо запълзя към водата.

— О, чичо! — жалостиво произнесе момиченцето като приклекна отново и го проследи с поглед. — Сега какво ще стане с горкото раче като остана без къщичка? Ще умре ли?

— Не се безпокой, няма да умре — каза като се наведе и погали детето по русата главичка. — Защото веднага ще си потърси ново костюмче. Виж колко много има из пясъка! Също както ти си избираш нова рокличка в магазина. „Не тази, много ми е къса! О, тази ми стяга под мишниците!“ Така и рачето ще си мери черупките — едната ще му е малка, другата ще му стяга под щипките...

Момиченцето звънко се изсмя.

— Какви смешни работи говориш, чичо!

Симо се усмихна, махна с ръка за довиждане и продължи.

Като стигна до края на плажа спря и известно време постоя неподвижно, подложил лице на вятъра. После погледна часовника си. Наближаваше десет часа, така че можеше да си позволи едно посещение при приятелите си. Излезе на асфалта и без да бърза пое към станцията им.

И този път му отвори Мария. Беше в познатата сива домашна роба, само че ръкавите й бяха запретнати, а ръцете — мокри. На кръста си бе завързала избеляла престилка, а на главата си — тъмносиня памучна кърпа.

— Заповядай и добре дошъл!— затвори тя вратата зад него. — Ще прощаваш, че те посрещам маскирана като Пепеляшка, ама няма как! Трябваше да поразтребя и да изпера народа! Сега е най-подходящото време, защото не вали, а не става и за плаж... Хайде, влизай! — подкани го като видя, че се поколеба за миг. — Аз привърших вече, само да простра прането на терасата!

Стаята беше почти същата като тази на Драганови и със сходна мебелировка. Само че двете легла бяха събрани едно до друго, а до вратата имаше и трето — сгъваемо походно легло. Удобно разположени върху него Красимира и Гого съсредоточено играеха на „Не се сърди човече“.

— Наложи се малко да променим наредбата — поясни Мария, като го видя да се оглежда наоколо. — Леглата събрахме, за да може Гого да спи при нас, а каката настанихме на походното... Седни сега тук — подаде му стола. — Аз идвам след минутка!

Малко по-късно, вече без престилка и забрадка, тя седна срещу него и запали цигара.

— Дойде най-после ред да седна — въздъхна с облекчение. — От рано сутринта не съм спряла!

— Защо си сама? — попита я. — Къде е Ицо?

— Изниза се преди малко като мокра връв — обясни Мария, но долови в тона й нотки на неодобрение. — Не че ми е потрябвал за някаква помощ, но можеше поне да изведе децата! Добре, че се заиграха... Имал уговорена среща с някакъв колега в кафенето на „Амбасадор“.

— А съседите?

— Няма ги и тях. Всъщност Антон замина още вчера по обяд, извикаха го спешно по телефона в Пловдив. Има някакви проблеми с бизнеса и доколкото разбрах, няма да се връща. Приятелят ти май ще си играе сам на табла — засмя се тя. — А Дора излезе преди половин час. На предиобедното кафе в сладкарница „Савоя“. Там е като на абонамент. И по разписание!

— Е, поне ти ще си имаш компания...

Мария направи недоволна гримаса.

— Каква компания ми е Дора? Имам чувството, че едва ме понася! И не само с мен е така, а с всички жени! Такова едно самовлюбено същество! Когато се обръща към мен все едно че ми прави благодеяние... И на какво отгоре? Може да е добра като специалист, но инак е много ограничена! Чете само списания и любовни романчета. И денонощно слуша радио. Отначало дори не ни оставяше да почиваме денем, по-специално децата. Наложи се да й направя забележка, оттогава мина на слушалки.

Симо я гледаше учудено и накрая поклати глава.

— Излиза, че май не се погаждате много с Дора! А аз мислех, че сте колежки и приятелки...

— Приятелки не сме, във всеки случай, а колежки сме доколкото работим в една и съща болница. Иначе тя е в друго отделение.

— Как тогава стана така, че дойдохте заедно на почивка?

— Съвсем случайно! В тази смяна само ние с Драганови взехме карта за станцията и беше естествено да ни настанят заедно.

— Виж ти...

Помълчаха известно време, после Мария сподели:

— Струва ми се, че Дора е от жените, които се чувстват добре само в мъжка компания. Защото е свикнала мъжете да и обръщат прекалено голямо внимание, а тя да ги котка и да се възползва от това за своя изгода! На моменти съжалявам Тони, толкова добър и кротък човек е, а тя го прави на нищо! Но не е само до него, тя към всички мъже се отнася като към слуги, които трябва да й се въртят на пета! Включително и към приятеля ти: „Ицо, миличък, направи това! Ицо, душичке, направи онова!“ И той, дето все много знае, я слуша като пале! Безпокоя се — добави с искрена тревога, — че сега като замина Антон тази тенденция ще се задълбочи. Още вчера си направи устата: „Ицо, нали ще дойдеш за компания да изпием по чаша кампари в „Савоя“? Отказа й нямай откъде — стана му неудобно от мен и децата. А на нея не й пука! Би трябвало да й е ясно, че е едно да прикоткаш един хлапак — спасител на плажа...

„Охо!“ — помисли си Симо. — „Значи, още някои са забелязали!“

— ...и друго е да посягаш върху времето на женен мъж със семейни задължения, пък дори и да е по най-безобиден повод! Не е ли така?

Кимна й в знак на съгласие.

Половин час по-късно, когато си тръгна, се опита да си даде сметка — дали Дора Драганова бе отредила на приятеля му да й бъде подръчен паж или го бе включила с по-отговорна роля в играта си. Реши, че може най-добре да подразбере нещо от самия него и се насочи към „Амбасадор“. За да установи, че кафето там почива в неделя.

Или Христо не бе се съобразил с този факт, и срещата с колегата му бе пропаднала, или такава среща въобще не е имало. Нито пък такъв колега...

Помисли известно време, после се обърна и бързо се спусна към алеята, където се намираше „Савоя“. И предположението му се потвърди. На една масичка за двама Дора бе облакътила глава през чаша с кафе и съсредоточено слушаше Христо, който оживено ръкомахаше.

Значи, приятелят му бе излъгал, за да си осигури време за компанията на Дора, на която очевидно твърде много държеше...

Излизаше, че опасенията на Мария не бяха напразни. Но към какво трябваше да бъдат насочени тези опасения? Към посегателството върху времето на мъжа й? Или към посегателството върху самия него?

Бъдещето щеше да покаже...

 


напред горе назад Обратно към: [Летуването на един чудак][Стойчо Биячев][СЛОВОТО]

 

© Стойчо Биячев. Всички права запазени!


© 1999-2022, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух