Обратно към: [Летуването на един чудак][Стойчо Биячев][СЛОВОТО]

Ако беше вярно, че денят се познава от сутринта, а седмицата — от понеделника, то в близко бъдеще го очакваше твърде нерадостна перспектива!

Симо се усмихна при тази мисъл, която естествено не можеше да приеме на сериозно, а дребните произшествия и несполуки, с които бе започнало утрото на първия делник от седмицата не можаха да повлияят на общо взето ведрото му настроение.

Беше се събудил на зазоряване и реши да погледне часовника си, но крушката на нощната лампа изгоря с тих звън, когато я включи. Стана и отиде до тоалетната, където се оказа, че крана на студената вода бе блокирал през нощта. Навярно гумичката бе залепнала, тъй като разви до край въртока, а вода в мивката така и не потече. В резултат на тези неудачи се разсъни и напразно се опитва да заспи отново. Стана, когато първите слънчеви лъчи позлатиха върховете на боровете. Направи сутрешната си гимнастика, след което влезе под душа, но се оказа че няма топла вода. Можеше да се очаква, след като два дни нямаше слънце, което да нагрее колектора на покрива, а в неделя пък явно не бе имало кой да включи електрическия бойлер. Задоволи се да обтрие тялото си с влажна кърпа — хладната утрин не предразполагаше към студен душ.

Отдели повече от час, за да прегледа извършената работа и да систематизира и подреди материалите по записката. Резултатите бяха повече от добри — беше приключил с близо три-четвърти от целия обем! Можеше да бъде доволен от начина, по който оползотвори лошото време през почивните дни. Това обстоятелство, заедно с безоблачния, слънчев ден навън окончателно оформи доброто му настроение, което не можа да помрачи дори следващата неприятна констатация — беше загубил купоните си за стола. Не беше кой-знае каква беда, подразни го самият факт, тъй като рядко губеше нещо. Вещите си съхраняваше при образцов ред и лесно контролираше. Но в случая хартийката изглежда бе изпаднала от портмонето му, когато е изваждал нещо друго. Така или иначе, порцията му в стола днес щеше да остане в полза на персонала...

Тази неприятност му напомни за другите и го подтикна да премине към действие. От очилатата администраторка получи нова крушка — срещу старата! — и уверението, че до десетина минути ще му изпрати техник за чешмата.

Техникът се оказа млад, приблизително на неговите години мъж, с червендалесто луничаво лице и редки червеникави коси, нисък, набит и с голям френски ключ в ръката.

— Това ли — изрече пренебрежително, когато разбра каква е работата. После удари два-три пъти яко с ключа по крана, от който със сила рукна водната струя. Затвори и отвори няколко пъти — Готово! Край на аварията! — И като се засмя, добави: — Това е то, старите хора вярно думат, че боят е излязъл от рая! И при хората помага, и в техниката — понякога... Дай сега една цигара — ако имаш!

— Съжалявам, не пуша — сви рамене Симо.

— Сигурно не по здравословни причини — предположи другият като го изгледа. — Нямаш вид на болен... За по-хигиенично, значи! Може и да си прав. Тези дни четох във вестника, че и европейците и американците пушели много по-малко от нас, затова и по-малко боледували от рак и инсулти! Въпреки че — той почеса тила си, — гаранция май няма! Моят дядо почина на деветдесет години, а пушеше като комин!

— А ако не е пушел, могло е да прехвърли стотака — забеляза весело Симо.

— Знаеш ли — ухили се събеседникът му. — Това е, дето думат, божа работа... А аз си слушам душичката. Прииска ли ми се — запалвам по някоя цигарка. Казват, че така — отвреме-навреме не вредяло! Инак пък какво — човек ако не пуши, ако не си пийва и не мисли за жени — какво му остава?

— Е, ако приемем, че на света има само тия неща...

— Разбира се, че не! — заяви най-неочаквано и сериозно другият. — Ама нали е такава приказката! Аз, да ти кажа, най-много обичам да изчуквам предмети от ковано желязо. Прави ми по-голямо удоволствие и от най-богатата софра. Къде полюлей, къде абажур, свещник, портманто — хубави неща правя, да знаеш! Отначало не се разбирахме по този въпрос с жената, мусеше се — губел съм си времето и много пари отивали... Пък после като прежалих някои от тях и ги продадох, видя че и хубави левчета могат да се изкарат. Та сега си ги работя — и за собствено удоволствие, и за някоя пара...

— Браво — искрено го похвали Симо.

— А с чешмата — толкова. Ако пак затегне, технологията вече я знаеш! Не помогне ли, ще се обадиш на рецепцията!

Като изпрати словоохотливия техник, Симо взе да се приготвя за плажа и установи, че слънчевите му очила бяха останали в колата още от петък — през следващите дни не беше се сетил за тях поради лошото време. Нямаше как, трябваше да се отбие и до паркинга, без очила трудно щеше да изкара.

Така и направи. И тъкмо бе поел обратно към плажа, зад гърба си чу познат глас да го вика:

— Господин Коев!

Обърна се и видя Надя, която се приближаваше почти подтичвайки. Беше в пъстра басмяна рокличка, която я правеше да изглежда като малко момиче.

— А защо не: „Господин инженер Коев“? — подразни я като същевременно задържа протегнатата й за поздрав ръка. — Или още нещо в добавка?

— Е!... Ами не мога да ти викна отдалеч по име — изгледа го с грейнали очи. — А и ще прозвучи много... интимно! Поне за страничните наблюдатели!

— Защо, и такива ли има?

— Цял автобус — засмя се момичето. — Ей там е спрял, току-що слязох от него. Хубаво, че те видях! Щяхме да се разминем, готвех се да се кача до хотела...

— И какво щеше да направиш тогава?

— Ами... сигурно щях да се разходя из плажа с надеждата да те зърна някъде, пък и да се изкъпя! А по обяд щях да те потърся в стола.

— Добре щяхме да се наредим — усмихна се Симо и като срещна учудения й поглед, сподели накратко сполетелите го тази сутрин беди, включително изчезването на купоните. — Имаше да се търсим! Но, надявам се, все щяхме да се намерим, „Делфините“ не са Ню Йорк... А сега — хайде да те водя на плажа — подкани я като си даде сметка, че продължават да стоят на мястото, където се бяха срещнали. — Освен ако нямаш някакви други намерения. Или пък ще потърсиш оня бански — с дантелките...

— Други намерения нямам, нали съм дошла да се видим. А за банския ще имаш да вземаш! Тоя път си нося моя. Малко е поовехтял, но аз си го харесвам!

И наистина, бикините, в които се появи по-късно от съблекалнята й стояха отлично, а цветовата комбинация от черно, лилаво и бяло не само бе оригинална, но и много подхождаше на мургавия й тен.

— Как прекара почивните дни? — попита го, когато се настаниха на „тяхното“ място в близост до скалите.

— Работих — и свърших много добра работа — отвърна Симо. — В това ми е утехата за лошото време. Знаеш ли — засмя се той, — имам един колега, който в тотото винаги записва загуба на любимия си отбор. Логиката му е, че ако отборът му спечели, радостта е негова. А ако загуби — евентуалната печалба ще му е утеха... Че и моята работа!

— Но ти не ми обясни — продължи като я погледна въпросително, — как така си тук по това време? Не си ли на работа?

— Не съм! От днес съм в отпуск, а като свърши отпуската — напускам.

— Напускаш ли? Че нали... — започна той и изведнъж се досети. — А! Може би ще трябва да ти честитя... нещо?

— Ами да! — усмихна се тържествуващо Надя. — Получих съобщението още в събота сутринта, приета съм!

— Честито тогава! — стисна й ръката. — Пожелавам ти успешно учение! И благополучно настаняване в столицата, което пък значи, че в бъдеще ще можем да се виждаме и под тамошно небе!

— Да, и аз си помислих това преди малко — сподели с искрена радост момичето и от това изведнъж му стана приятно.

— Сега сигурно си много доволна и щастлива?

— Доволна съм, разбира се. Но това е единственото приятно нещо от последните дни — каза Надя и лицето й изведнъж помръкна.

— Какво, нещо с брат ти...?

— Да, имам лоши новини от него. Не в състоянието му, по-добре е. Но виждаш ли...

Вчера следобед отново посетила брат си в болницата, знаела че в неделя има часове за свиждане. Все още бил в реанимацията, но изглеждал по-добре. Въпреки това и този път над главата й стояла медицинската сестра. Първото нещо, което я запитал било — дали е намерила пакета. Отговорила че не е, а той пребледнял и се отпуснал на възглавницата. „Взели са го, значи!“ — казал. После се заинтересувал дали е прибрала багажа му от хотела, вероятно заради куфарчето. Потвърдила. Тогава й заръчал да прибере и „Москвич“-а му от паркинга на „Делфините“, бил завит със закърпеното си покривало, а ключовете били в якето му. „Катастрофирах с чужда кола! — побързал да й обясни, като видял, че го гледа смаяна. „Сега ще си имам големи неприятности с полицията!“ Сестрата, която я извела след това също потвърдила, че при брат й са идвали цивилни полицаи и разговаряли с него насаме.

— Притеснявам се много за бате — загрижено завърши Надя. — Кой знае в какво се е забъркал? И за какво му е било да взема чужда кола?

Симо не отговори. Погледът му разсеяно следеше дебелия, мустакат чичко с бяла престилка, който бе провесил на ръката си кошница с гевреци и предлагаше стоката си на почиващите, като лениво пристъпваше под лъчите на палещото вече слънце. Струваше ли си без особена полза да засилва притесненията на момичето? Но събитията като че не оставяха повече място за игра на криеница.

— Знаеш ли — каза най-после — струва ми се, че историята с брат ти е по-сложна, отколкото изглежда и в нея има и други действащи лица!

И накратко, без да се впуска в подробности, но и без да премълчи нищо съществено, сподели с нея фактите около посещенията на тримата детективи при него и при Лидия Узунова, както и подозрението си, че те са преобърнали къщата и при последния взлом.

— И да не ми кажеш досега — погледна го укоризнено и дори сърдито Надя. — Защо така?

— Не исках излишно да те тревожа — оправда се той.

— Че аз да не съм дете! Обещай, че занапред ще споделяш всичко с мен — ако има какво, разбира се! И как така отведнъж реши, че можеш да ми разкажеш за тия тримата?

— Просто, защото опряхме до тях. Те отмъкнаха ключовете за колата на брат ти, когато нахълтаха при мен в хотела. Бяха в джоба на якето му.

— Но щом тия тримата са ги взели, значи са знаели, че брат ми е катастрофирал с чужда кола, а неговата е тук, непокътната. И може би са я откарали някъде! Или най-малкото са я пребъркали след като ровят навсякъде в нещата му...

— Това пък значи — каза Симо като оцени съобразителността й, — че после не е зле да отскочим до паркинга!

— Добре, а като нямаме ключове? Брат ми има резервни и зная къде ги държи, но са в Черногорово.

— Нищо, поне да проверим дали колата е тук...

Надя помълча известно време, потънала в мислите си.

— Досега смятах — каза тя след това, — че двамата ми познайници са единствените, които се интересуват от брат ми и всичко свързано с него — документите, пакета, парите. Дори си имах своя теория — че те наистина са работили заедно по някаква задача. Когато Славчо катастрофира, у него са останали общите им пари и документи и те виждат удобен случай да ги присвоят. Брат ми, който е подозирал подобна възможност, се е постарал да ги скрие и сега естествено се тревожи, докато те ровят и търсят навсякъде... Но ето — добави тя с горчива усмивка — теорията ми рухва до основи. След това, което научих от теб, просто не зная какво да мисля!

Симо понечи да вмъкне няколко думи за яснота, но тя го изпревари.

— Казваш, че детективите не са проявили интерес към документите в куфарчето. В такъв случай търсят само пакета и парите. А „колегите“, освен документите, търсят ли нещо?

Припомни си, че и той си бе задавал същия въпрос и леко се усмихна.

— Мисля, че не! Защото, макар и само по отношение на документите, твоята теория все пак се потвърждава! „С разменени позиции на героите — що се отнася до присвояването“ — помисли си. После накратко й разказа за съботното посещение на Андреев и Тодоров и тяхното повествование. Позволи си да премълчи само не дотам достойната роля на брат й в тази част от историята — щеше навярно да я научи сама в последствие. Неистовият стремеж на двамата колеги към папките обясни със срочната необходимост от патентоване на разработката, свързано със значителна изгода и за тримата автори. Съзнаваше, че поема голяма морална отговорност пред момичето, а задочно — и пред брат му, но смяташе че постъпва правилно. Завърши с признанието на двамата „колеги“ относно действията им с взлом и твърде наивните мотиви, с които оправдаваха поведението си.

Надя го изслуша внимателно, но по лицето й пробяга сянка на недоволство.

— Смятам, че и това трябваше да ми кажеш по-рано — упрекна го почти сърдито.

— Както виждаш — правя го! Досега просто нямаше подходящ момент!

— Добре, прощавай за реакцията! Но считам, че имам право да зная всичко, което касае брат ми — до последната подробност. Защото косвено касае и мен. Само че — подхвана тя след настъпилата неловка пауза, — какво излиза сега? Излиза, че не е ясно — кой е взел пакета от водомерната шахта!

— Защо? — попита Симо в недоумение и веднага съобрази. Браво, момичето имаше пъргав ум. Би трябвало и той да се сети за това досега.

— Излиза, че не са детективите — каза замислено той. — Защото в деня на посещението им шахтата не е била отваряна — намерила си капака в паяжини... А предходния път са били, както вече със сигурност знам, двамата колеги на брат ти, които пък се интересуват само от хартийките...

— Точно това имах предвид — кимна утвърдително Надя.

— Е, възможните обяснения са две. Първото е, че все пак са го взели тези двамата, а подчертаният им интерес към куфарчето е за камуфлаж... Второто, по-допустимото е, че детективите са те посетили задочно и по-рано, но са се ограничили да ровят само извън къщата и най-вече в шахтата...

— Че тогава, за какво им е било да идват втори път и да преобръщат всичко? А за парите — отговори си сама.

— Все пак, това са само предположения — обобщи Симо. — Може да има и трети вариант — ако има и други участници, за които нищо не знаем. Затова предлагам да не си блъскаме повече главите, да изчакаме брат ти да излезе от болницата — тогава всичко ще стане ясно. А сега да се изкъпем!

Но морската вода се оказа твърде студена, както можеше и да се очаква след лошото време и валежите в предходните дни. Затова Симо предложи да се разходят с водно колело из залива.

— Надявам се, това не е мероприятие от предназначена за мен развлекателна програма — запита Надя, когато вече задружно въртяха педалите на тромавото съоръжение, което все пак достатъчно бързо ги отдалечаваше от брега.

— Разбира се, че не! Просто още един начин за общуване с морето, който и на мен ми доставя удоволствие. Защо, а ако беше развлекателно мероприятие?

— Навярно нямаше да се чувствам спокойна. Винаги съм се чудела на момичетата, които приемат и дори изискват да ги развличат. Че това преди всичко е унизително! Излиза, духовният ти живот е толкова беден, че някой трябва да ти създава преживявания... А и красиво ли е да ангажираш времето на един мъж, за да променя киселата ти физиономия към нещо по-добро?

Симо се засмя.

— Добре казано! И се радвам, че мислиш така, защото самият аз съм лош кавалер... дори ненавиждам тази роля, както споделих неотдавна с някого.

— Навярно с онова момиче — със сивите очи — погледна го косо Надя.

— Възможно, но не си спомням точно... Виждаме се през вечер в заведението, където свири — половин-един час преди да седне пред пианото.

През следващите минути въртяха педалите мълчаливо. Водното колело се плъзгаше леко по зеленикавата, слабо развълнувана вода и ги отнасяше вече зад линията на заливчето, очертана от затревеното полуостровче и скалистите буруни.

— Знаеш ли, никога не съм била толкова навътре в морето — сподели Надя след известно време. — Виж, повърхността му остава сравнително тъмна, сякаш не е огряна от слънцето...

— Слънчевата светлина се поглъща от водата, затова е така — кимна утвърдително Симо. — Ако пътуваш с параход в открито море и погледнеш към повърхността му през деня от прозореца на каютата, трудно ще разбереш дали времето е ясно или не! — Помълча и прибави: — А нощем е още по-впечатляващо. Всички небесни светлинки незабележимо се преместват едновременно с теб, затова имаш усещането, че си неподвижен. Само, ако се вгледаш във водата близо до бордовете или кърмата, ще видиш придвижването на кораба. Вдигнеш ли поглед, отново се превръщаш в прашинка, застинала неподвижно сред необятното пространство и времето...

— Навярно доста си пътувал по море?

— Да, но в границите на нашето и на Средиземно море.

— Че малко ли е? Мога само да ти завиждам — в добрия смисъл на тази дума. О, виж! — момичето посочи една голяма, около половинметрова медуза, която бавно плуваше насреща им. — Колко е красива! А като я изхвърлят вълните на брега се превръща в купчинка безформена слуз! Много поучително за всеки, който не си стои в собствената среда — добави като се засмя, но после изведнъж помръкна. — Като брат ми! Ако оная надута гъска не го бе откъснала от приятелите му, от градчето и колегите му в станцията, сигурно нямаше да го сполетят сегашните беди!

— Възможно — каза Симо като я погледна съчувствено. — Но ти не мисли постоянно за това. Нужно е да се разсейваш и да отпочиваш от тези мисли!

— Каква съм наистина — каза Надя със съжаление и с виновни нотки в гласа си. — Постоянно те занимавам с моите проблеми! Дори при такава приятна разходка. Да можехме сега да видим и делфини! Сигурно знаеш защо курортът се казва така — „Делфините“?

— Не, не е ставало дума...

— Защото в това заливче от години се появяват двойки делфини. Обикновено рано сутрин — гонят се, скачат, играят. Аз съм ги виждала два-три пъти. Много интересни животни!

— И много умни! Нали ги нареждат по интелект веднага след хората? Към които са много добре разположени. От древността са останали легенди за изпаднали в беда рибари или моряци, изнесени до брега от делфини. За благодарност хората масово ги избиваха — допреди някоя година.

— А не е ли време — забеляза Надя — да обръщаме назад? Май доста се отдалечихме. Ако се преобърнем с това возило няма да ти е лесно с мен. Че и делфини не се виждат — за евентуална помощ...

Симо се засмя и колелото описа плавен завой в обратна посока.

— Колко далеч е останал брегът — удиви се момичето. — И знаеш ли, нямам неприятно усещане от това. Ако бях сред някое толкова грамадно поле, сигурно щях да се чувствам много неуютно!

— Морето е нашата родна среда — отбеляза Симо. — В смисъл, родна среда на далечните ни биологични праотци. Животът е възникнал в първичния океан, неговата солена вода и досега е в кръвта ни. Редно е да го чувстваме близко и родно...

— Е, ако не беше толкова дълбоко...

— Че всъщност нашето море никак не е дълбоко — имам предвид тук! Знаеш ли, че по цялото родно крайбрежие трябва да навлезеш с над тридесет километра навътре, за да достигнеш петдесетина метра дълбочина! И още толкова, за да се удвои тази дълбочина. В момента под нас няма повече от четири-пет метра, предполагам.

— Нищо работа — погледна го дяволито Надя. — Особено като вземеш предвид, че при моя ръст са нужни метър и половина, за да се удавя! Но наистина ли е толкова плитко Черно море?

— Тук, откъм нашия бряг — да, защото крайбрежният шелф е обширен. Навътре, естествено, има и по-дълбочки места — до към два километра и нещо отгоре...

Продължиха разходката си на зиг-заг из заливчето. Когато наемното време на колелото изтече и се насочиха към брега, пътят им пресече патрулиращата спасителна лодка. На веслата бе познатият вече Любчо от втори спасителен пост, а на кърмата удобно се бе изтегнала Дора Драганова. Когато ги забеляза, тя изненадано се загледа в тях, после без да променя позата си небрежно махна за поздрав. Симо вдигна в отговор ръка.

— Хубава жена — забеляза сухо, но без завист Надя. — Откъде я познаваш? — не можа да сдържи любопитството си.

Наложи се накратко да й обясни.

— Излиза, че заради мен пренебрегваш приятелите си — повдигна вежди момичето. — И то какви само!

— Мисля, — каза като изви глава към нея, — че с теб също сме вече приятели. А според обстоятелствата човек може да пренебрегне в даден момент някой от приятелите си за сметка на друг. В това няма нищо нередно или осъдително!

— Пак намери какво да кажеш — усмихна се не без задоволство Надя.

Малко по-късно обядваха в скромно заведение, разположено на самия плаж, където изядоха по една голяма пица в сянката на рекламен чадър на „Малборо“. После и по фунийка сладолед от подвижна лавка. И този път Симо не позволи на момичето да участва в сметката.

— Забравяш, че имам повод да черпя — напомни му Надя.

— Ще имаш възможност да го направиш в София — като получиш първата си стипендия — засмя се той. — Така е редно!

Решиха да се поразходят до северния край на плажа преди да се върнат към „тяхното“ място до скалите. Симо забеляза, че преминаването им привличаше вниманието, като по-често подире им се заглеждаха мъжете... Две възрастни лелки твърде високо споделиха зад гърба им оценките си. „Каква хубава двойка!“ — възкликна едната. „Блазе му на момиченцето, колко е младичко!“ — откликна другата. Симо се подсмихна, но забеляза, че Надя като че се смути и се въздържа от собствен коментар по случая.

Към самия край на плажа, където пясъчната ивица изтъняваше преди да се изгуби пред стръмния скат до носа, върху избелял надувен дюшек седяха мъж и жена на около тридесетте, които Надя поздрави на отиване, а на връщане спря при тях и размени няколко думи. Симо подмина пет-шест крачки и я изчака.

— Познати или съграждани? — осведоми се накратко, когато тя го застигна и продължиха, като газеха на плитко във водата.

— И едното, и другото — отвърна му. — Доста деликатен случай, би могло да се каже...

Веса била нейна съседка — живеели през една улица и добре се познавали от малки. Била тихо, скромно и дори затворено момиче — завършила техникум по обществено хранене и работела като готвачка при военните. Преди пет години се омъжила по любов за свой съученик, оператор в химическия завод в града. Имали и момченце, сега вече на четири години. Живеели при родителите й, кротки хора, които поддържали и личното им стопанство. Всичко било добре, докато военното поделение се вдигнало от градчето и Веса останала без работа. Тогава се преориентирала към „Делфините“, започнала работа в кухнята на един от ресторантите и там се срещнала с Цветан — мъжът, с който я бяха видели преди малко. И веднага се влюбили. Започнала да не се прибира у дома си, зарязала дори детето — може би, защото била сигурна, че старите ще се грижат за него. Цялото градче я осъдило, дори родителите й не говорели вече с нея. Мъжът й се върнал при своите и подал молба за развод, били пред поредното дело. Детето гледали ту едните, ту другите старци, а тя се прибирала у дома си като квартирантка — ползвала само стаята си. Обвинявали я двойно, защото Цветан си имал приятелка, с която скъсал заради нея... Чакали Веса да получи развод, за да се оженят веднага.

— Съжалявам я, защото зная какво тихо и добро момиче е била винаги — завърши Надя като поклати съжалително глава. — По-голяма е от мен с шест-седем години, но сме били доста близки. Просто не мога да си обясня какво стана с нея така отведнъж... Едно е вярно, че Цветан също е много свестен човек, на ръце я носи, дето има една дума... Кажи ми — запита изведнъж, — вярваш ли в любов от пръв поглед?

— Не е до вярването — отвърна й след няколко крачки. — Ще ти кажа какво зная и какво мисля по този въпрос, но нека първо се установим, за да разговаряме по-спокойно!

Настаниха се удобно на една голяма, плоска скала, приятно нагрята от слънцето, в основата на която ритмично шумяха и се плискаха вълните, гонени от следобедния бриз.

— На въпроса ти ще отговоря еднозначно — да! — каза Симо и очите му срещнаха тези на момичето, което го гледаше в очакване и с любопитство. — Има любов от пръв поглед и според мен това е единствената истинска и непредубедена любов. Защото нейните корени са в първичните, дълбоко заложени в индивидите от двата пола биологични механизми и регламенти за привличане и отблъскване между тях!

— Виждаш ли — продължи като замислено прекара длан по лицето си, — природата е мъдър и опитен конструктор. Тя не е оставила на случайността такова важно нещо като оптималното комбиниране на наследствените качества на родителите в тяхното потомство. Затова е заложила на биологично ниво регламенти за подбора на най-подходящия сексуален партньор. Защото влюбването, каквото и да се твърди по този въпрос, има чисто сексуална основа. Хората обичат и родителите, и децата си, но не се влюбват в тях!

— Така е, във всичко това си напълно прав — каза Надя като кимна с глава. — Но, какво разбираш под биологично заложени регламенти?

— Сигурно знаеш, че най-важните характеристики на всеки индивид са предопределени на генно ниво. Дали да бъде мъж или жена най-напред. После физическите му дадености, физиологичните и психофизиологични особености. На тяхна основа по-нататък — темперамента, характера, заложбите... Ето как намират материалното си покритие и научно обяснение понятията за орис, съдба, предопределение. Тяхната реална основа е заложения у нас генен код. Така изглежда е и с любовта и влюбването. Вероятно, наред с всичко останало, у всеки индивид също на генно ниво са кодирани и качествата и особеностите на сексуалния партньор, към който следва да се ориентира. Най-подходящият от гледна точка жизнеността и приспособимостта на потомството!

— Колко просто и ясно можеше да говориш за толкова сложни неща — удиви се искрено момичето. — Но защо казваш — вероятно? Не е ли доказано с положителност? Или е само твое предположение?

— Не е само мое, но наистина е предположение. Виждаш ли — разпери ръце сякаш извинявайки се Симо, — едва в последно време науката оформи картата на човешкия геном — начина, по който са разположени гените в хромозомите на човека. Но там са към сто хиляди гена, а от тях засега само за пет-шест хиляди се знае каква роля изпълняват и какви качества определят! Сред останалите деветдесет и пет хиляди трябва да са тези, които ни подсказват признаците — индикатори за съвместимост у противоположния пол. И какви морфологични особености да развием, които пък да са сигнали за неговите сетива...

— Много сложно стана — засмя се Надя. — Но главното схванах! И все пак... Да предположим, че срещна мъж, който според тези генни регламенти много ми подхожда и изпитвам влечение към него. А той се окаже престъпник или дегенерирал в духовно отношение тип... Как бих могла да се влюбя в него?

— Забележката ти е уместна — проблемът наистина не е така прост. Защото поведението на човека не е чисто биологично! Биологичните регламенти може да са в основата, но не са единствените. Те създават предпоставките, върху които по-нататък се гради психиката, духовния живот, а той си има своите закономерности. В него се намесват още възпитанието, влиянието на културата, религията, морала.

Така под въздействието на генно заложения модел на бъдещия си избраник, човек създава свой модел от представи — как трябва да изглежда физически и духовно неговия идеален партньор. И всички реални обекти се сравняват — съзнателно, но и подсъзнателно! — с този модел. И на тази основа се приемат или отхвърлят. Не случайно в делника ще чуеш някой да казва: „Ти не си мой тип!“. Защото, обърни внимание, тук става дума за модел, а не за конкретен портрет на партньора! Дава се общия тип, с което се осигурява свобода на избора, а не подробно описание, които би направило практически невъзможно издирването на определен индивид сред огромната човешка популация...

— Добре, а как според тази теория ще обясниш — защо има хора, които бързо и лесно си създават любовни връзки и други, които са много по-придирчиви и дори еднолюбци?

— Само, моля те, прави разлика между любовна и сексуална връзка. Не е едно и също, макар при по-елементарните хора разликата по-малко да се усеща. При чисто сексуалните връзки отпадат изискванията за сходство в духовната сфера, поради което моделът значително се опростява и в него могат да се вместят много повече от реалните обекти!

Но е вярно и другото — че по начало има хора еднолюбци и такива с „по-широки“ сърца... Въпрос на личностни качества на индивида. Колкото той е по-силен духовно, по-доминантен и целеустремен, толкова неговият модел ще е по-ясен, по-конкретен, а изискванията за адекватност на обекта с модела — по-строги. Ето ти предпоставките за придирчивия единолюбец! И обратно — по-слабо мобилизираните духовно личности ще са по-толерантни и в претенциите си, и в тяхното удовлетворяване.

— Не съм си и мислила — сподели Надя, — че толкова абстрактни неща могат да имат така просто и ясно обяснение! Ти май за всичко имаш готов отговор!

— Е, не за всичко — засмя се Симо. — Например, на фона на тази теория се открояват случаите, когато благородната девица се влюбва в доказания разбойник, изтънчения графски син — в дъщерята на готвачката, Ромео и Жулиета забравят за кървавата родова вражда... Освен ако приемем, че биологическите регламенти са все пак по-силни. И гласът на гените заглушава гласа на разума!

— Аз пък мисля, че примерът ти е едностранчив и забравяш случаите, когато разума въобще не дочува гласа на гените — засмя се Надя. — И невръстната хубавица се влюбва в плешивия дядо с дебелия портфейл, младият секретар — във възрастната си работодателка с преуспяващ бизнес, хубавият младеж в грозната дъщеря на съседа с големия чифлик! Е, шегувам се, разбира се! — добави тя сериозно. — Това вече не е свободен избор, а корист, която остава извън всякакви модели...

— Но пък е удобен повод да си обясним — защо най-много изневери има в браковете, създадени по сметка! Или по политически съображения — както в някогашните кралски и благороднически семейства. Защото натрапеното под влияние на външни фактори решение в общия случай далеч не отговаря на изискванията на модела!

Надя кимна в знак на съгласие и продължително се загледа в морето, по което вече една след друга прииждаха високи вълни с разпенени гребени и шумно се разбиваха в скалите.— Може би ти стана скучно от толкова умни и дълбоки приказки — предположи Симо. — Хайде да се изкъпем, ако искаш!

— Не, вятърът е толкова силен и хладен, че въобще не ми е горещо. А и не ми е скучно — как можа да го кажеш! Просто си помислих за някои неща. Обяснима е изневярата, ако си се омъжила по сметка... или по принуда! Но аз пак се връщам към случая с Весето и Цветан. Та тя се бе омъжила по любов! А Цветан — и той е имал продължителна връзка с приятелката си. Как ще обясниш това?

— С различната адекватност на решенията — отвърна веднага и видя, че момичето се обърна към него, изненадано от незабавния отговор. — Добре, ще си послужа със следния пример. Да приемем, че за модел имаме една окръжност, което значи, че идеалното решение също ще бъде окръжност. Ако сега впишем в нея един триъгълник, това е възможно решение на модела, но грубо и неадекватно, защото триъгълникът драстично се отличава от окръжността. Заменим ли го с вписан квадрат, това решение също е грубо и неадекватно, но все пак по-добро от триъгълника. Вписаният шестоъгълник ще лежи вече по-прилично в окръжността, но ще отстъпва на вписания дванадесетоъгълник. И така нататък... Един, примерно, вписан хилядоъгълник почти напълно ще се покрие с нея.

Замълча, за да се убеди, че събеседничката му е проследила мисълта му, след което продължи:

— Така е и с този модел от представи, по който харесваме или не харесваме потенциалните си партньори. Срещаш някого, който удовлетворява изискванията ти и го приемаш. Но след време се появява друг, който е доста по-близо до идеала, сочен от модела. Ами сега? — засмя се той.

— Да, наистина — ами сега? — повтори след него като ехо, но съвсем сериозно Надя.

— Е! Аз мисля, че сама се досещаш за възможните решения! Едното е да се направиш на сляп и глух — все едно, че нищо не си забелязал, като подтиснеш порива, породен от представилата се по-добра възможност. И когато загърбена от теб те подмине, да останеш с гордостта от проявената сила на духа... или с разочарованието от проиграния шанс, заедно с горчивото съзнание, че така съхраненото съжителство не е най-доброто, както си си мислил досега... Това е и по-лесното решение — то не води до усложнения от правен или морален характер, до пререшаване на житейски проблеми. А понякога не изисква и толкова големи морално-волеви качества, защото се улеснява от конюнктурата или естественото развитие на събитията...

Другото решение е това, което са избрали твоите познати Веса и Цветан — да сложиш кръст на настоящето в името на бъдещето. Като се предполага, разбира се, че това бъдеще ще се гради върху по-силни и трайни чувства, върху по-добра хармония на възгледи, интереси, начин на живот. С една дума — че предлага по-щастливо и пълноценно съжителство. Но върху него винаги ще лежат сенките от развалините, които е оставило зад себе си, ще го преследват упреците и страданията на тези, които са изоставени и пренебрегнати.

— Затова — заключи той, — не чакай от мен да ти посоча, кое от тези решения е по-доброто. Във всеки един случай верният избор зависи от конкретните „за“ и „против“. Какво се печели и какво се губи в духовно и материално отношение. Но при всяко положение, преди да посегнеш на вече сътвореното трябва да си сигурен, че не залагаш на празна карта! Че наистина си заслужава да поемеш риска на бъдещето и отговорността на настоящето!

— Виждам, че отново си прав — съгласи се Надя, която съсредоточено го слушаше. — Имам предвид различната адекватност на решенията при избора на партньор... И това, навярно е механизмът, който създава всеки както го наричат любовен триъгълник. И който е в основата на всяка изневяра, естествено без случаите, когато е породена просто от празноглавие и вятърничавост. А може би дори и тогава... Но — като стана дума — ти мислиш ли, както мнозина считат, че жените са по-склонни към изневяра? И че при тях верността и предаността се срещат по-рядко?

— По отношение към склонността към изневяра — едва ли. Във всяко прелюбодеяние факторите са приблизително еднакви и за двете страни... Виж по отношение на верността и предаността — може би. Така изглежда е отредила еволюцията. Защото като физически по-слаба и безпомощна по време на бременността, жената винаги е била по-уязвима, имала е нужда от съжителство с мъж, от неговата защита. А в първобитните времена е била и обект, правата над които са решавани по закона на силата. Не са имали голям шанс за преживяване жени, които не са могли да приемат нов партньор след гибелта на предишния — било в двубой, било в устата на нещо зъбато... Така с поколенията са оцелели по-приспособимите, инак казано — по-малко преданите.

— Има логика, макар и изводите да не са приятни — усмихна се Надя. — Но нали сега условията са други! Или ще кажеш — гласът на гените...

Около час и половина по-късно двамата стояха на ниския и полегат склон, който се издигаше на южната граница на паркинга. Оттук минаваше и алеята, която водеше нагоре към вече познатата почивна станция на здравеопазването.

Надя внимателно огледа автомобилите, строени в обширното пространство под краката им и почти веднага възкликна:

— Ето го! Там, на третия ред в дъното!

Симо проследи с поглед протегнатата й ръка, но и така не разбра кой от тях има предвид. Но това в случая нямаше никакво значение. Затова без да задава допълнително въпроси и без ненужни уточнения последва момичето, което вече пъргаво се спускаше обратно по нанадолнището.

— Колата на брат ми е купена на старо — поясни Надя, докато се провираха между нагретите от слънцето автомобили. — Но изглежда съвсем прилично, защото той много й трепери — все я стяга, чисти, лъска... А покривалото е такова никакво, за да не му го откраднат в града. Сам си го уши от две парчета стар брезент...

Наистина, колата пред която спряха бе завита с невзрачно покривало, чиито половинки от зелен и светлокафяв брезентов плат бяха грубо съшити и силно избелели от слънцето. Но самата тя действително изглеждаше запазена. Тъмнозелената й боя бе свежа и лъскава и общо взето непокътната, тук-таме с някоя драскотина.

Но вътрешността й, както установиха само след миг, представляваше жалка гледка. Задната седалка бе разглобена и преобърната, предните — сгънати и избутани напред. Балатумът, който постилаше пода бе изваден и захвърлен върху тях, тапицерията — изтръгната и висеше от всички страни. Резултат от безцеремонен и щателен обиск, извършен явно от хората, чийто почерк вече добре познаваха.

— О! — плесна отчаяно с ръце Надя. — Горката количка! Добре, че брат ми не е тук да види на какво са я направили!

— Нищо няма — успокоително я прегърна през раменете Симо, който бързо оцени нещата. — Щетите не са сериозни. Всичко това е поправимо и то за час-два време.

— Наистина ли? — с надежда се обърна към него момичето.

— Разбира се! Целта на известните ни посетители е била само да разберат — дали няма нещо скрито. И не може да се отрече, че добре са поработили!

Провериха вратите и багажника, но колата беше грижливо заключена.

— Нямаме повече работа тук — заяви Симо, когато отново наместиха покривалото. — Ще имаме, като дойдем повторно с ключовете.

— Нима ще ми помогнеш да оправим всичко това?

— Разбира се!

— Благодаря ти предварително — възнагради го с признателен поглед Надя. — А сега може би е време да се прибирам. Минава пет и половина часа! — И като срещна въпросителния му поглед, поясни: — Поизморих се от слънцето и плажа, пък и имам нещо предвид...

— Добре — кимна той и като се сети, че ключовете от „Трабант“-а са у него — нали бе идвал за очилата — добави: — Ако искаш, тръгваме веднага!

— Не ни върви с якето на брат ти — отбеляза той по-късно, когато вече пътуваха към Черногорово. — Пак забравихме за го приберем!

— Нищо, следващия път — махна небрежно с ръка Надя, която гледаше съсредоточено пътя пред себе си, обзета явно от други мисли. — Кажи ми, как смяташ, защо тези детективи преследват брат ми? Сигурно си мислил по този въпрос!

— Безпокоя се, че отговорът ми няма да ти хареса — отвърна предпазливо той и я погледна крадешком. — Но предположенията ми са, че брат ти сам или в комбина с други хора е присвоил пари и документи, които тези тримата издирват. Или — пари и някакви други ценности, зависи какво точно е имало в този пакет.

— Просто не мога да повярвам — каза тъжно момичето. — Така да не подхожда на брат ми! Мисля вече споделих с теб колко плах и нерешителен е обикновено! А и честен и почтен, уверявам те!

— Хората се променят — заяви Симо като натисна спирачки пред поредния остър завой. — Или заставени от обстоятелствата постъпват по нетипичен за тях начин. Така и най-почтения човек може да се окаже в ролята на мошеник, изнудвач или измамник...

— Колко грозно... и страшно дори! — разтърси рамене Надя. — Да го чуеш за този, с когото си израснала и който години наред ти е бил най-близък!

Понечи да й отговори, но трябваше да насочи вниманието си към стадото овце, което пресичаше пътя. Наложи се да спре и да изчака преминаването на животните и на овчаря, който му махна признателно с ръка.

— Все още се срещали стадни домашни животни — подхвърли шеговито, когато отново потеглиха.

— Баща ми казваше, че навремето преди колективизацията, в нашия район е имало повече от тридесет хиляди овце — каза момичето. — Тогава овцевъдството е било главния поминък на населението по тези места. След това останали само две-три хиляди, след като и хората напуснали селата... И все пак — почти няма къща без овчица или коза. Защото това значи да си имаш мляко, сирене, масло... Е, не е като да притежаваш крава, но тук едър добитък не може да се отглежда, няма достатъчно паша. Нали наоколо са само възвишения и гори!

— Но какви гори! — с възторг отбеляза Симо. — Не зная друго място у нас, където можеш да пътуваш с часове през такива хубави и обширни широколистни гори без да им се види края!

— Че нали още Ботев е писал: „На Ирин-Пирин тревата, на Странджа баир гората“ — припомни Надя. — Наистина са хубави и обширни! Десетки километри във всички посоки, чак до границата с Турция, че и зад нея. Баща ми беше лесничей — сподели тя. — Покрай него от малка съм обикнала гората, бродила съм из нея по всяко време и винаги ми се е струвала красива и привлекателна!

През пролетта, когато южният вятър гони в небето малки пухкави облачета, дърветата и храстите раззеленяват и цъфтят, а горските поляни се покриват с пъстър килим от най-различни билки и цветя. Птичките пеят, насекомите жужат, във въздуха се носи упойващ аромат...

Лятно време горските сенки са единственото сигурно убежище от жегата и знойния пек, особено ако си до някое студено изворче. Изпитваш прохлада още от вида на бистрата, прозрачна вода, която струи между обраслите с мъх корени на някой стар бук или дъб. Когато се наведеш да пиеш зажаднял, виждаш как от дъното песъчинките подскачат, завъртат се и падат обратно сякаш водата кротко и безшумно кипи.

А каква красота е в гората на есен! Това е царството на багрите, които преливат в короните на дърветата — от зелено в жълто, от жълто в кафяво, от кафяво в червено. Под краката ти шуми килимът от опадали и изсъхнали листа, сред които се спотайват или обратно — привличат погледа разноцветните гугли на гъбките... И навсякъде се носи приятната миризма на влажна земя и гнила дъбова шума...

Дори и през зимата е приятно в гората, особено когато клоните са натрупани със сняг. Всичко е така бяло и чисто, снегът по земята е пухкав и гладък и само тук-таме се виждат дирите на някое животинче, тръгнало да търси храна, без особена надежда за успех... Понякога, макар и по-рядко, се случва дърветата да се покрият с лед, тогава сякаш попадаш във вълшебна стъклена гора, дошла от приказния свят! Грейне ли и слънце, настава истинска феерия от искрящи светлини и разноцветни отблясъци — един наистина призрачен, недействителен, но много красив свят!

Симо я слушаше с внимание, завладян от краткото, но толкова картинно описание и изненадан от емоционалния заряд, който криеха инак монотонно и безизразно произнесените думи.

— Все пак, като че иглолистните гори са по-красиви през зимата — продължи след като помълча Надя. — Може би, защото задържат повече сняг по клоните си, пък и някак по-подхождат на зимния пейзаж, поне според представите, които имаме за севера! Тук се намира по някой и друг бор, нали толкова години правиха изкуствени насаждения! По този повод — усмихна се изведнъж тя — нашият възрастен съсед бай Янчо, вече покойник, постоянно недоволстваше: „Това учените сте много прости хора!“ — заяви ядосан на баща ми, когато веднъж през зимата ни гостуваше и двамата пиеха греяна ракия. „Защо бе, бай Янчо?“ — засмя се тате, който бе свикнал със заядливите сентенции на стареца. „Ами това, дето сечете дъбовете и буковете, пък садите борове! Че то, ако им е било там мястото, досега да са пораснали сами!“ Баща ми му заобяснява, че боровете имат по-голям прираст на дървесина и са по-добър строителен материал, но той продължаваше да клати недоверчиво глава. „Там на север или високо в планините може и да е така, ама за тук не ми разправяй! Не ги ли видиш какви са хилави, растат едва-едва! Какъв ти прираст! А и останалата гора не ги ще, постепенно ги свива, задушава ги!“ Може пък да е бил прав старецът — заключи момичето. — Нали и ти казваш, че природата е най-добрия проектант и творец. Когато човек започне да оспорва решенията и току-виж, че сбъркал!

— А баща ти — попита малко по-късно Симо, — той... скоро ли почина?

— Преди две години. Простуди се лошо и понеже рядко боледуваше, не се отнесе сериозно към състоянието си. Обърна го на пневмония и след това не можаха да го спасят... Рано си отиде, нямаше навършени петдесет и шест години...

Надя замълча и изви глава към прозореца.

— Така останахме с брат ми кръгли сираци — продължи тя. — Майка си не помня, починала е от инфекция дни след като съм се родила. Била слаба и крехка жена, брат ми прилича на нея. Отгледала ме е леля, сестрата на баща ми. Нея съм запомнила от дете да се грижи за мен и за домакинството. Беше много работлива и всеотдайна жена, но по характер твърде строга и сдържана. Нито веднъж не допусна да бъда лишена от най-необходимото, но рядко съм чувала от нея блага дума или сърдечна похвала. Трудно ни беше и така е било винаги откакто се помня. Четирима души на едничката заплата на баща ми — леля нямаше постоянна работа. Когато брат ми отиде да учи и получи стипендия стана малко по-леко. В детинството си съм имала една-единствена играчка — плюшено мече с елече, което досега съществува — усмихна се тя. — Пазех си го, защото знаех, че за друго няма да се намерят пари. Повечето ми дрешки бяха преправени стари дрехи, най-вече на леля. А и колко малко време ми оставаше за игри! Докато леля се занимаваше в градината — а там винаги имаше какво да се върши, — аз шетах из къщи, готвех, миех съдовете, перях... А после се залавях за уроците си. Обикнах много училището, може би защото учението ми вървеше и там всички ми обръщаха внимание, хвалеха ме, награждаваха ме... Наистина, баща ми много ми се радваше, но все отсъстваше от къщи — не с дни, а със седмици. Спомням си веднъж в края на учебната година, когато му показах бележника си с шестиците, как ме погали по главата и се просълзи. „Защо, Наде, не беше жива майка ти — и тя да ти се радва! А аз да й благодаря, че ми роди такива добри деца! Ето, бате ти ще стане агроном, а и ти — сигурен съм, — ще си намериш добро място в живота! Бедният ми баща, не доживя да го зарадвам, че и аз съм станала студентка! Но ако пък това, за брат ми, излезе вярно, по-добре че не го доживя!

Когато спряха пред къщичката в Черногорово, Надя го погледна и заяви:

— Досега все аз съм ти била гостенка, сега ти ще ми погостуваш! Ще останеш за вечеря, инак ще ти се разсърдя!

Симо вдигна шеговито ръце в знак, че се предава.

— Щом е така — няма накъде!

— Чудесно! В такъв случай почакай за минутка да купя хляб, че нямам нито троха! Веднага се връщам!

Кухнята, където го въведе момичето, очевидно служеше и за всекидневна. Беше просторна стая с два големи прозореца, разположени в насрещния на вратата ъгъл. Единият гледаше на изток — към улицата, другият на север към двора на съседите. Под прозореца бе скован също под ъгъл голям одър, пространството под който бе заето от чекмеджета, а самият той бе застлан с шарена тъкана покривка и бе отрупан с домашно шити възглавници. Пред него бе масата с още два стола. Покриваше я поизтъркана вече мушама на ситни цветчета, подобни на тези, които изпъстряха тапетите по стените.

Непосредствено до вратата стоеше емайлирана готварска печка за твърдо гориво и електричество; следваше кухненска мивка, а вдясно от нея в ъгъла диагонално срещу одъра имаше високо шкафче с малък телевизор. На съседната, западна стена стоеше голям бюфет, а в малкото пространство до него в ъгъла — хладилник, над който в кафява дървена рамка висеше уголемена фотография на млада, хубава жена с нежни черти на лицето.

Надя го настани на одъра, после препаса кокетна престилчица, избродирана с герои на Дисни и докато се усети, на масата се появи чинийка с нарязани краставички, чашка и шише с домашна ракия.

— Това е за уплътняване на времето докато чакаш — усмихна му се тя. — Предоставям на теб да си определиш дажбата, нали си шофьор!

Симо опита свежата, хрупкава, току-що откъсната от градината краставичка и отпи глътка ароматична, миришеща на анасон ракия. После се облегна удобно и се зае да следи с поглед бързите и сръчни движения на Надя, която сновеше между шкафа и печката.

Изведнъж си помисли — колко приятно би било съжителството с едно такова хубаво и пъргаво момиче, чиито умели и сръчни ръце да го обграждат с грижи и внимание в отплата за неговата мъжка помощ и закрила — така естествено и непринудено, както това правеше в момента Надя. В общия им дом той би се постарал нищо да не липсва, а грижовните женски ръце щяха да създават уют и да поддържат навсякъде ред и чистота — както в тази стая.

Усмихна се на себе си, защото все още не се виждаше в ролята на съпруг, докато мислите му определено бяха поели в тази посока... Нещо, което бе обяснимо. Уютната обстановка и чаровното момиче в ролята на домакиня бяха задействали заложената у него, както у всеки мъж, биологична програма — от определена възраст да мисли вече за дом и семейство... Забавно! И все пак — не изглеждаше зле да си има една ей-такава мила и умна женичка, с която да го свързват не само общото битие, но и сродни интереси, нежни чувства и най-интимна близост. И която денем да му бъде верен другар и помощник, а вечер с радост и желание да прегръща в леглото...

Без да иска, увлечен от инерцията на тези мисли, плъзна поглед по стройната, женствена фигура на Надя, припомняйки си как изглеждаше на плажа по бикини — след което отведнъж се опита да си представи как би изглеждала без тях... После побърза да пропъди този образ като неприличен и неуместен в случая. За да влезе веднага в спор със себе си.

Можеше ли да бъде окачествено като неприлично едно спонтанно, искрено възхищение, породено от привлекателността на момичето, от формите на неговото тяло? Разбира се че не — дори, ако това възхищение пораждаше и желание. Защото желанието, придружено от добронамереност и нежност, от стремеж за взаимност, беше нещо съвсем естествено и нормално.

В светлината на днешния им разговор, Надя определено беше „негов тип“, за това отдавна си даваше сметка. В добавка бе и твърде хубава, според изискванията на неговия вкус. Обяснимо беше тогава да я харесва преди всичко като жена, а и да я пожелае!

Съзнанието за този факт го накара да изпита все пак леко смущение и побърза да отмести поглед върху добре бронзираните кюнци на печката... И тъкмо навреме, защото в този миг момичето се обърна към него.

— Тази печка сигурно ти се струва нещо много древно и отживяло времето си — усмихна се като проследи погледа му. — Но на нас ни върши добра работа. Нали тук сме сред гората, дърва никога не липсват! Винаги имаме достатъчно под навеса на двора, отоплението ни е съвсем на сметка!

А колко приятно е във влажните есенни или студените зимни дни да седнеш пред зачервената печка и да усещаш топлината да струи от нея! Да чуваш как огънят бумти вътре, а през междините на вратичките да се промъкват отблясъци от пламъка и да играят по тавана и стените... Толкова приятно ти става, отпускаш се с едно чувство за уют и сигурност.

— Така е! — кимна в знак на съгласие Симо. — Подобно чувство човек изпитва и край някой буен огън под открито небе. Тази нагласа сме получили от далечните си прадеди чрез потомствената памет. През близо деветстотин поколения е преминало до днес разумното човечество, от които първите шестстотин или двете трети са обитавали пещерите... Мнозина не знаят това и не си дават сметка — колко продължително е било първобитното ни съществувание, което се е крепяло единствено на огъня! Огънят е бил и бариера срещу свирепите зверове, които биха се опитали да проникнат в пещерата, и единствената надеждна защита срещу студа и влагата, и средство за приготвянето на несложната храна. Първата реакция на завитите в кожи дечица е била да протегнат ръце към играещите пламъци, много често първата глътка въздух, която са приемали след раждането си е била примесена с дим... И колко още дни и нощи са прекарвали заедно с майките си под закрилата и в топлия дъх на огъня, докато мъжете са преследвали навън плячката си с надеждата да попълнят запасите от свежо месо — ако самите те не бъдат изядени...

— Любопитно — и съвсем в твоя стил — засмя се Надя. — Подозирам, че за тази асоциация принос има и мебелировката ни тук... Почти е като от пещерно време — всичко е старо, овехтяло, демодирано.

— Но затова пък отлично поддържано и много чисто — искрено сподели впечатлението си. — Знаеш ли, поне според мен обзавеждането не е просто трупане на — грубо казано — модерни сандъци и парцали. — Видя, че момичето се усмихна и добави: — Важни са удобството и функционалността. Дали мебелите, с които си се обградил, отговарят на нуждите ти според възприетия начин на живот. Защо му е, например, на един немузикален човек пиано в хола? Само, за да демонстрира благополучие, от снобизъм! Далеч по-добра работа ще му свърши един касетофон, на който да върти ролки с достъпната за него музика!

Междувременно на масата се появи голяма купа с мешана салата от домати и краставици, посипана с настъргано сирене и разни подправки. Последваха я два големи пухкави омлета и продълговата чинийка с нарязани на парчета от домашна наденица.

— Вечерята, която ти предлагам е твърде скромна, но затова пък е екологично чиста — шеговито поясни момичето. — Доматите и краставичките са от градината ни без грам нитрати. Яйцата са вчера снесени от нашите кокошки. Наденицата е от прасето на съседите — ние вече не гледаме, но и тяхното си го биваше! Ракията е сварена от брат ми в местния казан... Като стигнахме до нея — хайде наздраве! Добре дошъл и нека да не е за последно!

— За твое здраве — чукна чашката си в нейната Симо. — Още веднъж пожелания за успешно следване! И за благополучното решаване на всичките проблеми около брат ти. А за поканата благодаря, с удоволствие бих се възползвал от всяка възможност. При такава уютна обстановка и толкова хубава домакиня...

Надя сведе очи и поруменя, после стана и извади от хладилника две бутилки бира.

— Вече зная, че обичаш тази напитка. А и аз не мога да пия много концентрати... Само дано да е изстинала — взех я с хляба!

— С тази стаичка са свързани много спомени от детството и юношеството ми — каза по-късно момичето, когато бяха преполовили вечерята. — Тук в провинцията съществува възможност от ранна пролет до късна есен човек да прекарва на открито — в гората, на полето, в градината... Но когато завалят есенните дъждове търси, естествено, да се подслони под стряха — както и през зимата. Нямахме възможност да отопляваме повече от една стая, затова прекарвахме тук. Леля се въртеше край умивалника и печката, брат ми учеше до масата, а аз стоях коленичила на одъра и с часове се взирах навън. И никога не ми беше скучно! През есента гледах как оцелелите все още по дърветата листа се откъсват и падат на земята, като изпълняват странен лъкатушен танц във въздуха. Как птиченцата подскачат пъргаво по оголените клони или се сгушват настръхнали до дънера в очакване да им хвърлим някоя троха като почистим масата. Това бе мое задължение, което изпълнявах с най-голямо желание и радост, а после наблюдавах как врабчетата се боричкат за някое по-голямо залъче. Когато валеше, следях потрепването на листата от ударите на водните капки, пръските, които вдигаха в малките локвички по плочника, ситните капчици, които се нижеха като мъниста по клонките, докато се слеят и отронят бавно и тихо — като сълзи.

— Но най-голяма радост изпитвах, когато валеше сняг — продължи Надя като гледаше някъде настрани. — Притиснала страна до стъклото на прозореца се взирах в малките пеперудки на снежинките и недоумявах — защо като погледнех нагоре изглеждаха тъмносиви на фона на небето, а после ставаха ослепително бели, когато се спуснаха ниско пред възхитения ми поглед. Земята постепенно ставаше бяла и чиста, дърветата сякаш се отрупваха с бели цветове, оградите и съседските къщи изведнъж променяха вида си. Контурите им ставаха меки, размити, празнични — сякаш всяка от тях се радваше на новата си премяна. А на следващата сутрин в градината откривах голям, като по чудо появил се снежен човек. Разбира се, досещах се, че е дело на баща ми и брат ми докато съм спяла. На главата му стоеше шапка от старата пробита тенджера, която леля използваше в градината. За нос имаше голям оранжев морков, за очи — черни въгленчета. А в устата му стърчеше старата лула, която баща ми съхраняваше май единствено за тази цел... В ръката си държеше за бастун дръжката на стар счупен чадър. При нас зимите са студени, затова често снежният човек престояваше в застиналата си комична поза цял месец, че и повече. Изпитвала съм искрено съжаление към него, когато със затоплянето на времето започваше да се смалява и да се накланя...

Симо я слушаше с интерес и разбиране. Надарена с наблюдателност и тънък усет за необикновеното и красивото, Надя от малко момиченце бе започнала да трупа у себе си впечатления и преживявания, превърнали се с времето във внушителен емоционален заряд. Бе естествено този заряд да търси адекватна реализация, но бе намерил израз само в скромното и, по собствените й думи, поетично творчество. Затова се бе разгърнал в един обширен вътрешен свят, изпълнен с много чувство и красота, атрибут и неделима част от нейната духовна индивидуалност. Навярно оставайки сама, тя често се уединяваше в него, а междувременно старателно го криеше от грубото външно обкръжение, страхувайки се не без основание от неразбиране и присмех. Картинните описания и предадените с такава непосредственост възпоминания и в този, и в предишните им разговори, бяха отделни кадри, заснети от този свят, чрез които му бе дала възможност да надникне в него. Като в същото време изпитваше неудобство — може би защото, противно на нагласата си, позволяваше на един отскоро познат да надзърта в душата й. Стесняваше се да я разголва пред него, така както би се стеснявала да разголи тялото си. На това стеснение се дължеше, обясни си най-после, суховатият и безизразен тон на повествованията й. И все пак, трябваше да е доволен, че го бе почувствала достатъчно близък, за да му се довери, да сподели с него мисли и чувства, които принадлежаха единствено и само на нея...

Когато приключиха с вечерята, Надя прибра празните съдове и постави на масата голяма пластмасова купа поръсени със захар малини и чинийка сладко от едри, бели, полупрозрачни череши.

— Всичко е от нашата градина — поясни тя не без гордост. — Опитай първо малините, инак след сладкото може да ти се сторят кисели.

— Истинско щастие се оказа, че загубих купоните си — заяви накрая шеговито Симо като се облегна назад и изразително скръсти ръце на стомаха си. — Добре, че не съм зачислен на пансион при теб, много скоро ще заприличам на прасенце...

— Няма опасност — засмя се момичето. — Брат ми достатъчно дълго бе на пансион при мен, а си остана шейсетина килограма мокър...

— А това навярно е майка ти — посочи с глава снимката в ъгъла над хладилника.

— Тази снимка е единственото, което ми е останало от нея — каза тъжно Надя. — Впрочем, почти единственото. Останали са ми още една огърличка — едро златно синджирче и също такава гривна, които е носила до смъртта си. Баща ми ги криеше, бях ги виждала само веднъж-два пъти. Даде ми ги, когато разбра, че няма да го бъде и него. Накара ме да ги извадя от скрина, където ги държеше и да ги прибера за себе си. „Помни, Надке — каза ми, — майка ти беше чудесна жена, която заслужаваше да я позлатя цялата, но и двамата бяхме твърде бедни. Това бе единственото, което й подарих за сватбата, а и то преди това принадлежеше на моята майка. Пази ги и ги носи за спомен от нея... и от мен. Дано с тях да изживееш най-щастливите си мигове и дни.“ Същата вечер го прибраха в болницата, а оттам повече не се завърна...

— Но това бе преди две години — продължи тя след като помълча. — А преди това единственото, което ме е свързвало с майка ми беше тази снимка. Колко пъти съм стояла пред нея, вглеждала съм се в лицето й, изучавала съм го, сякаш съм търсела в добрите й кротки очи отговор на въпроса: защо всички други деца си имат майки, а аз е трябвало да остана сираче? Защото растях без майчина ласка, без внимание от страна на възрастните, без нежност. Баща ми бе твърде рядко у дома, а когато се прибереше биваше изморен или зает с натрупалите се задачи около двора, градината, къщата. Леля ми се отнасяше към мен строго, дори някак отчуждено. По-късно научих, че и тя както цялото семейство на баща ми, е била против женитбата му с майка ми. Защото го сватосвали за друго момиче, от заможен род, а той не искал и да чуе. Но трябва да бъда справедлива и към леля — дори да е било така, с нищо не го е показала, пред мен или пред брат ми. Но никога не съм получила блага дума или ласка от нея.

Може би затова тази снимка ми бе станала като икона, пред която заставах всеки път, когато се чувствах нещастна или самотна и тъжна. Винаги, когато паднех и се ударех идвах тук да изплача болката си. Когато ме наскърбяха думите на леля или се скарвах с приятелчета търсех утеха и съчувствие от немите й устни, които — уви! — така и не произнасяха чаканата топла дума. Изпитвах ли тревоги и вълнения сядах тук, пред снимката, сякаш тя можеше да ми даде съвет и да ме успокои. Сигурно всичко това ти се струва смешно и наивно, съвсем детинско, но мисля, че всеки, който е расъл от мъничък сираче, без майка, би могъл да ме разбере...

— Всички, които са познавали майка ми казват, че била много хубава и нежна жена. И много интересна — мургава, а със светлосини очи. Тези очи е наследил брат ми, а тенът, както виждаш, се е паднал на мен — неочаквано се засмя момичето. — Като бях малка и леля бе недоволна от мен, винаги ме наричаше „арапчето“. Понякога се разплаквах от обида, а брат ми скришом ме утешаваше: „Не плачи, Надке — казваше ми. — И шоколадът е черен, ама виж колко е сладък.“

Докато Надя раздигаше масата, Симо стана и се приближи до ъгъла, където висеше снимката, за да я разгледа по-отблизо. Наистина, майка й трябва да е била хубава жена, но хубостта й бе твърде различна от тази на дъщеря й. Имаше ъгловато, удължено лице, големи светли очи, леко къдрави тънки коси и доста голяма, хубаво очертана уста. За разлика от тясното, скулесто лице на Надя, бадемовидните й черни очи, тежката права коса и малките широки устни. Навярно приличаше на баща си — помисли си. Може и да имаше нещо вярно в твърдението, че момчетата по-често приличат на майките, а момичетата — на бащите си.

Погледът му се спря на купчината списания, които лежаха върху хладилника. Най-отгоре стоеше малък литературен алманах, издаден в областния център. Сети се какво бе споменала Надя — че някои от стиховете й са били поместени в местни издания — и след миг колебание взе сборника и се зае да го прелиства. Докато откри това, което очакваше да намери. Наричаше се „Ценности“ — стихотворение от Надежда Ковачева, 13-годишна.

Казват — малка била съм вiсе още.

Неразумна. Неопитна.

Неразбрала проблемите,

които тъй вълнуват големите —

апартаментите,

колите и вилите,

заредените буркани с компоти...

Вярно е — много неща не разбирам,

много имам да уча.

Затова и големите

си решават самички проблемите

с апартаментите,

със парите, колите, диваните

и без мен си затварят бурканите.

А понеже съм малка — все още! —

неразумна, неопитна,

те на мен са оставили

всичко ненужно, безсмислено

що сами са отдавна забравили:

звездният прах по косите ми

        в непрогледните нощи,

жарката ласка на слънцето

        в летните дни,

тихият звън на снежинките

        в зимните вечери,

воалът седефен,

        изплетен от лунни лъчи...

Солената влага по устните

        от дъха на морето

и птичата песен

        в лазурната шир на небето.

— О, значи успя да го намериш — чу я да казва и вдигна глава. Бе застанала до масата и го гледаше напрегнато и леко намръщена, но в очите й прочете нетърпението, с което очакваше мнението му. — Надявам се, че няма да се смееш на хлапашките ми писания.

— Не виждам нещо, което да заслужава присмех — отвърна и си помисли, че бе прав в заключението си преди малко. Момичето просто се страхуваше да излага на показ това, което таеше в душата си. — Напротив! Стихотворението е смислено и много хубаво — особено накрая!

— А моят настойник твърдеше точно обратното — злорадо отбеляза Надя и по задоволството в гласа й разбра, че е намерила подкрепа в оценката му. — Отначало стихът ми се леел свободно, а след това бил скован в шаблон! И съм използвала изтъркани изрази като „звезден прах“, „жарка ласка“ и тъй нататък. Така се опошлявал завършека...

— Но това е несериозно — възмути се Симо. — Все едно да обвиниш Бетовен, че музиката му не се лее свободно, а е скована в шаблона на симфонията. И че използва същите седем тона, като да речем Палестрина или Бах преди него!

Надя се разсмя.

— Колко добре го каза! Виждаш ли, и аз съм мислила много пъти, че в поезията и изкуството въобще са важни не формата, изразните средства и епитетите, а крайният резултат, неговото художествено въздействие.

— На мен финалът на стихотворението ти наистина ми харесва. И мисля, че точно в него е истинската поезия — музикалността в размерната реч, красотата на лиричните образи. В това се проявява и по това се познава таланта, другото всеки може да сътвори и стойността му е толкова... Ако останалите ти неща са такива не си сбъркала, че си записала литература. Мога да ти предрека успешно бъдеще!

— Едва ли — при критици като моя наставник...

— Ако едни са като него, други — да се надяваме — няма да бъдат. А и не мнението на критиката е най-важното, макар и в повечето случаи тя е необходим и полезен ориентир за творците. Защото критиците също са хора и могат да сгрешат — знаеш, че дори шедьоври са били отричани и оплювани къде от неразбиране, къде от завист и злоба. Което не им е попречило впоследствие да намерят полагащото им се място на върха. Важното за една творба е наистина да бъде добра, а не модно или конюнктурно лансирано творение!

— Много си прав! За съжаление не всички мислят като тебе. Но наистина, добрите неща, които съм написала никак не са много!

— Добре е човек да бъде критичен и взискателен към себе си — забеляза Симо. — Все пак, надявам се в случая да изляза добър пророк... А сега като че дойде времето да си тръгвам.

— Защо бързаш — вдигна очи към него момичето. — Ако ти е приятно постой още. Можеш да починеш след вечерята, да погледаш телевизия...

— Приятно ми е, разбира се, но това не значи, че трябва да злоупотребявам с гостоприемството ти. А телевизия много рядко гледам. Имам подобно телевизорче, но го пускам от дъжд на вятър — само при някой интересен спектакъл или спортно състезание. За повече не ми остава време — при мен вечно недостига. А телевизорът е страхотен хронофаг!

— Хронофаг ли? — вдигна в недоумение вежди Надя.

— От „хронос“ — време и „фагос“ — изяждам. Нещо, което ти изяжда времето. Защото това е резултатът от гледането на сериали или естрадни изпълнения с ниска художествена стойност. Или на безплодни и безсмислени коментарии и дискусии, дори ако са на актуални теми. Лично аз предпочитам да чета книга, която ме интересува, да слушам запис на музика, която отговаря на предпочитанията ми или на настроението ми!

— Донякъде и с мен е така — кимна с разбиране момичето. — Но нали живея твърде самотно, това телевизорче често ми е единствената компания вечер...

— Е, че аз не съм против телевизията въобще — засмя се Симо. — Просто не разбирам хората, които включват телевизора си в момента, в който се приберат у дома си и го изключват със завършването на програмата. Излиза, че гледат и слушат всичко, което им се предложи — без подбор, без предпочитания. А ако не гледат — има ли смисъл да увеличават шума в жилището си? Между другото, знаеш ли как американците наричат на жаргон телевизора? „Гогл-бокс“ — кутия за пулене...

— Не знаех — изсмя се весело Надя. — Май има нещо вярно!

Пред самата врата Симо спря и укоризнено поклати глава.

— Щяхме да забравим — каза той и въпросително я погледна. — Трябва да решим как да постъпим с документите от куфарчето. Ще ги върнем ли на „колегите“ — Андреев и Тодоров?

— Ако си преценил, че трябва, няма да се противя — бе отговорът. — Зная вече, че напълно мога да ти се доверя!

Думите й го накараха да се почувства ужасно неловко, макар и само за миг. Беше уверен, че постъпва правилно.

— Дано оправдая доверието ти — каза, като адресира това пожелание всъщност към себе си. След което по-скоро, за да прикрие смущението си, добави: — Знаеш ли, не би било зле да ми покажеш как изглежда брат ти. Ако не те затруднява, естествено. Може би имаш снимката му на лесно...

— Разбира се — с готовност се отзова момичето. — Ни най-малко няма да ме затрудни!

Седнаха до познатата масичка в салончето, след като Надя му подаде подвързания в кожа фотоалбум от скрина.

— Тук са всичките ни снимки — поясни тя. — Не са много, но никога не сме имали фотоапарат в къщи. Затова и семейната фотогалерия е твърде скромна — усмихна се сякаш се извиняваше за нещо. — Разбира се и брат ми присъства в нея, макар че си има свой отделен албум.

Снимките, наистина бяха малко, но затова пък бяха добре подбрани и естетично подредени в хронологичен ред, както ставаше ясно от акуратно написаните под тях дати. Сред любителските преобладаваха тези от колективни сбирки и мероприятия — обяснимо при отсъствието на снимачна техника в семейството. Студийните фотографии пък бяха изключително портретни, предназначени, както изглеждаше за едни или други документи. И все пак макар и оскъдна, фотоколекцията позволяваше да се добие зрителна представа за всички членове на семейството, да се проследи превръщането на домакинята от учудено гледащото с очи маслинки бебе до прелестната абитуриентка в скромна и както поясни тя, взета под наем рокля...

Сватбена снимка на родителите й. Майката наистина е хубавица, затрогващо нежна и крехка. Това личи и от други снимки, правени по време на сватбата, а и след това. Тук е като млада майка — с голо, слабичко и разплакано момченце в ръцете. После в дълго палто и със забрадка на снежния площад до „лъвската“ чешма, където държи усмихната за ръка пет-шестгодишния си син, добре опакован и с шалче през устата. Познатият портрет от кухнята, но в малък формат. И отново зимна снимка, този път на пресния й гроб...

Снимките на бащата потвърждаваха предположението, че Надя прилича на него. Бил е ловец — нещо естествено за човек, който прекарва голяма част от времето си по горите. Ето го по риза, с ловджийска пушка и торба през рамото, широко усмихнат да държи убит заек за краката... Други кадри от този род — с ловджийска дружинка, с приятели на импровизирана софра на горска полянка. А това навярно е лелята — възрастна жена точи баница на маса, изнесена под лозницата на двора. Изцяло в черно, със свъсено лице, по което навярно рядко се е мяркала усмивка.

Славчо Ковачев се появяваше като юноша заедно със сестричката си на снимка, направена на двора. Гледа я снизходително като я държи за ръката, а тя засмяна сочи нещо с другата. Вероятно е три-четиригодишна, а той— на дванадесет-тринадесет. Следваха други негови фотографии — сред приятели, като ученик, абитуриент. Снимки навярно за диплом, шофьорска книжка... На последната страница бе най-новата от тях, вероятно за паспорт. Удълженото ъгловато лице и светлите очи напомняха за майка му, само че беше с очила. Къси кестеняви коси падаха на високото му чело. Имаше благ и дори като че унесен израз. Не, Славчо Ковачев определено не приличаше да престъпник...

Последната снимка на същата страница бе на друг млад човек, също с очила, но с пълно обло лице, на което малкият вирнат нос и тънките стиснати устни придаваха капризно-насмешливо изражение.

— А кой е този господин, който завършва семейната фотогалерия? — запита Симо.

За негова изненада Надя продължително забави отговора си. Погледна я и забеляза, че пръстите й нервно мачкат края на покривката и като че се колебае — какво да му каже.

— Това е... годеникът ми — отвърна най-сетне неохотно и сякаш с досада.

Охо! Имало и годеник!

Всъщност в това нямаше нищо странно или необикновено. Напротив, беше в реда на нещата младо и хубаво момиче като Надя да бъде ухажвано от мъжете, да е направило избора си сред тях и после да е узаконило отношенията си с годеж, както често се практикува в малките градчета. Странното по-скоро бе, че до момента не бе ставало дума за този годеник, нито пък той се бе мернал като действащо лице в събитията от последните дни.

И все пак, тази новина като че неприятно го изненада. Изглежда беше започнал да свиква с присъствието на Надя, а компанията й определено му беше приятна. И изведнъж се оказваше, че ще трябва занапред да се съобразява с някои неща при общуването си с нея...

— Не си споменала, че си сгодена — забеляза той. — И кой е щастливецът?

— Тукашен е. От семейство близко на нашето. Бяхме съученици, но е по-голям с две години. Наесен замина за София да учи право. Малко преди това ни сгодиха, дотогава едва се познавахме...

— Казвам, че ни сгодиха — продължи Надя след неловко мълчание — защото всичко стана някак така... глупаво и старомодно, със сватосване! Той нямаше и не е имал приятелка. Родителите му, инак много свестни и добри хора, ме харесали за снаха и казали на леля, а тя това и чакаше! — Тук в гласа на момичето се прокраднаха нотки на неприязън. — Много настояваше да приема — момчето било от добро семейство, не пиело, не пушело, с момичета не се срещало... Аз не давах да се издума, докато накрая сериозно се скарахме! Но и след това леля отново дълго ме увещава. Искала да осигури бъдещето ми — нали съм била без родители, без средства и без професия! А там щели да ме гледат като родна дъщеря. Такава била и заръката на баща ми — да ме задоми навреме. Накрая склоних от немай къде... Направихме годежа, както изглежда най-вече за хатъра и успокоението на възрастните. Насилвах се да изглеждам весела, да бъда любезна с Ивайло — така се казва — но не можах да изпитам нито радост, нито щастие! Наскоро след това той замина за София, връщал се е два-три пъти през зимата и за кратко време през пролетта. И сега е там — имал отложени изпити. Пишем си отвреме-навреме по някое писмо и това е. Ето защо не съм споменала нищо за него — завърши като продължаваше да гледа пред себе си. — Самата аз не мога да свикна с мисълта, че съм сгодена...

— Разбирам — каза кратко Симо и се изправи.

Разбираше и това, че още нещо не беше в ред с този годеж. Но имаше ли право да любопитства? Независимо от създалата се между тях близост, това бяха твърде интимни неща!

Надя също стана и най-после го погледна. В очите й имаше тъга... а и надежда, сякаш можеше с нещо да й помогне.

— Този път наистина трябва да си тръгвам — усмихна й се окуражително. — Благодаря ти за хубавата вечер и за вечерята в частност! Кога ще минеш за колата?

— Следващите два дни съм заета — уточни тя след като въздъхна с облекчение, вероятно че приключи с неприятната тема и се връща към делничните неща. — Ще издавам библиотеката на едно момиче и с него така сме се уговорили. Но в четвъртък сигурно ще ти се обадя.

Навън беше съвсем тъмно — улицата не беше осветена, но мракът в двора се смекчаваше от далечните отблясъци на ярките лампи пред автогарата.

— Довиждане — каза Симо като спря на пътеката.

— До четвъртък — отвърна му Надя и му протегна ръката си, която той задържа за миг, после под въздействието на някакъв вътрешен импулс повдигна и докосна с устните си. След което я пусна и понечи да тръгне.

— Почакай! — чу я да казва тихо, когато вече беше до дворната врата.

Обърна се и я видя съвсем близо до себе си, а в очите й като че имаше сълзи.

Преди да успее да я запита нещо, тя опря ръце на гърдите му и като се надигна на пръсти, бързо но нежно го целуна в устата.

— Така е по-добре — каза като се усмихна и ситните й, бели зъби пробляснаха в тъмнината. После бързо се върна до вратата на къщата и му махна оттам с ръка.

Симо постоя за миг изненадан, после излезе и отключи колата. Когато потегли, видя че момичето все още стои на вратата и на свой ред му махна през прозорчето за сбогуване.

Завръщането в „Делфините“ му отне повече време, отколкото му бе необходимо на идване — налагаше се да пътува по-бавно. Твърде много мисли изпълваха съзнанието му, вълнуваха го, отвличаха вниманието му. Внезапното появяване на една сърна, която изскочи от гората и изплашено притича в светлината на фаровете го изненада, принуди го рязко да натисне спирачките. Това му подсказа, че е разсеян и трябва да се движи по-предпазливо, въпреки съвсем пустото шосе. Намали скоростта и се постара да бъде по-внимателен до края на пътуването си.

В основата на всичките му мисли и вълнения естествено бе момичето, с което само преди броени минути сърдечно и нежно се раздели. И с което бе прекарал целия отминал ден, изпълнен с толкова много впечатления и събития. Те му бяха предоставили богат материал за размисъл, помогнаха му да си даде най-после сметка за някои и то доста сериозни неща.

Най-напред за това, че Надя Ковачева твърде много му се бе харесала — във всеки случай много повече, отколкото досега бе склонен да признае пред себе си.

Всъщност беше му се понравила още при запознанството им и навярно това го бе подтикнало да й поднесе тогава букета с карамфилите... Оказа се събеседничка, с която му бе приятно и забавно да разговаря, защото й бяха чужди празните брътвежи за моди, ревюта, купони, шоу-звезди, хитове и пикантни клюки, с които му досаждаха повечето момичета на нейната възраст. Спечели уважението му с това, че бе деликатна и чувствителна, а сирашката съдба и бедността не бяха попречили, а по-скоро бяха помогнали да изгради у себе си хубави човешки и нравствени качества. Харесваше я, както осъзна днес, и като жена, която с радост и желание би прегръщал. А и тази лекота в общуването им, която се бе установила още в началото и правеше всичко в отношенията им да бъде естествено и непринудено!

Затова само за седмица време я бе почувствал така близка, по-близка от всички жени и момичета, с които се познаваше и срещаше от месеци. По-близка и от Вера — другото му приятно откритие тук. Сериозната, сдържана, разсъдлива Вера, с която също му бе интересно да разговаря, да споделя мисли и мнения, да слуша остроумните й забележки. Но тя имаше предимството на зрелостта — бе по-възрастна, по-образована и по-опитна. А в общуването им, макар също така леко и приятно, липсваше нещо. И това нещо бе топлотата, чувството.

Надя му действаше живително със своята емоционалност, със сетивната непосредственост, с която възприемаше романтичното и красивото. Самият той притежаваше същия тънък усет, същата нагласа за естетичен възторг, затова бе в състояние да я разбере, да оцени богатството от преживявания и впечатления, които носеше у себе си, да ги споделя. А това вливаше свежа струя в собствения му духовен мир, където красотата и романтиката също бяха на почит, но естетичните образи бяха предимно опосредствени и абстрактни.

По същността на своята природа Симо бе реалист, здраво стъпил на земята. Но научните занимания неусетно го бяха отвели в един необикновен свят, населен с призраците на реалните неща и със сложни, понякога невероятни умозрителни конструкции. Макар и недействителни, тези образи бяха верни и точни отражения на действителността, изграждаха неин адекватен модел, обогатен с всичко необходимо, за да може тя да се анализира, осмисля и управлява. И все пак те бяха само нейни отражения. Затова и собственият му духовен мир, проникнат нацяло от тази абстрактна среда и неотделимо сраснал се с нея, бе станал с времето богат, сложен и хармоничен, но в същото време се бе отдалечил от първозададените реалности.

Такава бе тенденцията и по отношение на неговите естетични потребности и ценности. Беше се научил да възприема и изживява музиката в творбите на големите композитори. Да разбира и цени произведенията на пластичните изкуства — живописта, скулптурата, архитектурата — и да се ориентира в многобройните им стилове. Да живее с литературното творчество на поетите и романистите класици. И с всичко останало, което можеха да му предложат образците на седемте изкуства. Но все по-малко време му оставаше за непосредственото съзерцаване и възприемане на красивото в естествения свят около него.

Навярно, принос за това имаше и безстрастната, хладна и неумолима логика на науката, която бе станала негово ежедневие. Със строгостта си тя бе поохладила и изсушила поривите на непринудения възторг, бе ги отпратила на по-заден план като елементарни и примитивни.

Общуването с Надя не само бе стопило леда, сковал лиричните струни в душата му. Бе го върнало към очарованието на реалния свят, към неговата неподправена първична красота, от която се нуждаеше така, както тялото му се нуждаеше от първичните усещания в природната среда. Как бяха там, в стихотворението й — жарката ласка на слънцето, тихия звън на снежинките, солената влага по устните от дъха на морето...

Разбра, че за кратко време и съвсем неочаквано за него Надя бе заела важно място в живота му. Не случайно всяко нейно появяване го радваше, присъствието й му доставяше удоволствие и дори започваше да се превръща в необходимост. До степен да се замисли, както се бе случило днес, върху приятната възможност на едно съвместно съжителство...

За това навярно бе допринесла и взаимността в отношенията им. Защото Надя не криеше, че също й е приятно с него. Че го уважава и цени и като събеседник, и като съветник, към който изпитваше безгранично доверие. А може би го харесваше и като мъж — помисли си с лека насмешка към себе си за простимата в случая суетност. Така или иначе, тя искрено се радваше, когато се виждаха, търсеше компанията и съдействието му. Това поне бе неоспоримо.

„Толкова по-зле“ — помисли си отведнъж.

Защото взаимният афинитет и симпатии можеха да бъдат основата или все едно — проявленията на също взаимни, спонтанно зараждащи се чувства. Нима още при първата им среща не бе изпитал необяснимата нежност и съчувствие към това непознато до тогава момиче? А раздялата им тази вечер? Все още усещаше топлите й устни върху своите...

Усмихна се неволно, защото от това възпоминание изведнъж му стана много приятно!

А беше зле, защото — както научи тази вечер — Надя бе обвързана с официален годеж, макар и може би неудачен. И всяко задълбочаване на възникналата между тях нежност можеше да доведе до нежелателни и сериозни, особено за нея, последствия. При положение, разбира се, че позициите на всички участници в играта не се изяснят и прецизират!

Мислите му отново се завъртяха около този годеж.

Резултат на едно решение, взето от възрастните навярно с най-добри намерения. Но бяха ли се съобразили достатъчно с нагласата и желанията на младите? Що се отнася до Надя — определено не! Според собствените й думи тя е трябвало да го приеме под натиска и увещанията на леля си, тъй като не е имала друг избор. А наистина ли не е имала? Че тя е била едва на седемнадесет години! Би могла да опита да продължи образованието си — не без надежда за успех, както показваха сегашните резултати. Или да изчака докато си намери приятел или годеник според собствените си предпочитания!

И въпреки това бе склонила да приеме годежа. Твърде странно! Защото за нея това не е било просто компромис по принуда, а тежка душевна травма! Едно чувствително и романтично момиче като нея сигурно с цялото си същество е копнеело за истинска, голяма любов. За възлюбен по свой вкус и избор. Твърде голяма жертва е трябвало да направи с този компромис... Ако, разбира се, всичко е било така, както му го представи...

А годеникът? Дали имаше собствена заслуга за този акт? Или само послушно бе изпълнил волята на родителите си, които му бяха избрали невестата? Трудно можеше да си отговори. И какво бе отношението на този Ивайло към годеницата му? Беше ли изпитвал чувства или поне някакво по-определено влечение към нея? Или бе видял в годежа само добрата възможност да си осигури физическата близост с едно така хубаво момиче? При тази мисъл изпита някаква смесица от ревност и отвращение. Какво пък е изпитвала тогава самата Надя? „Насилвах се да бъда любезна с Ивайло, но не можах да изпитам нито радост, нито щастие“ — бе казала. Нима това не е било ясно предварително? Сигурно — и все пак е направила тази крачка!

Не, тук явно имаше още някаква причина и то достатъчно сериозна, но каква?

Може би първоначално годеникът да не е бил така нежелан, а след това нещата да са взели неблагоприятна насока, както често се получава. Но тогава това „насилвах се...“ би било лъжа. А защо й беше нужно да го лъже? Само ако искаше да се представи в по-благоприятна светлина пред него, да омаловажи създадената връзка с друг мъж, както постъпват много жени. Но нали Ивайло й беше годеник — и продължаваше да бъде? Пък и трудно можеше да допусне, че Надя ще го лъже, не беше от тази категория момичета. Имаше наистина нещо друго... В такъв случай наистина не й е било леко — и сигурно не й беше леко и сега!

По-късно, изтегнат вече удобното в леглото си в хотелската стая, отново и отново премисляше тази поредица от въпроси, към които скоро се прибавиха и нови.

Изглеждаше странно и необяснимо току-що сгоден млад мъж, заминал да следва редовно в София, да се завърне за цяла година само два-три пъти при тази, с която се е обрекъл. Едва ли би могла да му омръзне така бързо при положение, че преди това въобще не е имал приятелство с нея. А тя да приеме това и да показва пълно безразличие към поведението на годеника си. Колкото и нещо да куцаше в този годеж, би било нормално поне едната от страните да е разтревожена от този ход на нещата, да прояви някакъв интерес или загриженост...

Или пък този отложен изпит, с който годеникът оправдаваше оставането си през лятото в София. Това явно бе само претекст — отложените изпити се насрочват за есента, както е добре известно. А що се касаеше до подготовката, за един юрист бе все едно къде ще зубри — дали в столичната си квартира, в почивна станция или — което бе най-логично — в родния си град, където бяха близките му и годеницата му. Всяко разумно момиче би се замислило върху тези факти и би се почувствало пренебрегнато. В конкретния случай това бе подходящ повод да се ревизират отношенията между годениците и при достатъчно сериозни причини — да се разтрогне и самия годеж. Но Надя, както по всичко личеше, не бе реагирала въобще. Въпреки, че доколкото вече я познаваше, трудно би могла да се примири с подобно състояние на нещата. Явно нещо я възпираше, макар и да говореше за годежа си с неприкрита досада и разочарование.

Протегна се и затвори очи.

За днес му се събра твърде много. Може би през следващия ден щеше да сложи в по-добър ред мислите си, да намери отговор поне на някои от тези въпроси.

И което бе по важното — да изясни собственото си по-нататъшно поведение при така създалата си ситуация...

Обратно към: [Летуването на един чудак][Стойчо Биячев][СЛОВОТО]

© Стойчо Биячев. Всички права запазени!