напред назад Обратно към: [Летуването на един чудак][Стойчо Биячев][СЛОВОТО]



Глава 10. Едно признание и край на кризата, но не и на проблемите


— Ти, какво, пак ли си на разходка поради зъбобол? — осведоми се шеговито Симо, като видя Мария да се задава с пазарска мрежичка в ръката.

— Не, този път съм за покупки — отвърна със заговорническа усмивка младата жена. — И наистина смятам да взема едно прясно мляко — за Гого.

Беше осем и половина сутринта на следващия ден и съгласно уговорката, която имаха, двамата се срещнаха пред павилиончето за хранителни стоки близко до паркинга.

— Първо да ти кажа, че имам сензационна новина за теб! Нашата приятелка заминава и то още днес!

— Заминава ли? За къде? — попита в недоумение Симо.

— Как за къде? У дома си, естествено. Отива си! — с грейнало лице поясни Мария.

— Отива си, значи — повтори машинално той без да споделя особено възторга на събеседничката си. — Тя ли ти каза?

— Че кой друг! Омръзнало й вече тук, пък от днес щяла да бъде неразположена и нямало да може да ходи на плаж. Не й се щяло да дреме по цял ден сама в стаята. Така казва, ама явно има и нещо друго! Да беше я видял само каква се прибра вчера от плажа — мрачна като облак и кисела, като че е изпила цяло шише оцет! Симе, ти си магьосник! Какво й каза? Така й се е смачкал фасона, заприличала е на настъпан домат!

— Всъщност, нищо особено — засмя се на сравнението Симо. — Но изглежда, бе без да искам съм я засегнал и то — зле! Знаеш ли, нужно ми е да се срещна още веднъж с нея. Днес вероятно няма да бъде на плажа?

— Не, няма. В това съм сигурна, нали говорихме с нея преди малко. Щяла да полежи в стаята си и най-много да прескочи до „Савоя“ за предиобедното кафе. Нали пъпът й е хвърлен там...

— Добре, ще я потърся, когато вие слезете до плажа. А Ицо?

— Как да ти кажа... Противно на очакванията не реагира особено като ви видя там до носа. Дори предложи да не се обаждаме, за да не ви безпокоим. Но после май го зарази лошото настроение на Дора. Разбра, че нещо не е наред, но нищо не каза! Симе, вчера нали всичко мина добре?

— Съвсем! Днес ми трябва само един разговор насаме с мъжа ти. Кога да го предвидим?

— Най-добре после, на плажа. Ти ще дойдеш, нали? Е, аз ще остана с децата, когато вие отидете до морето...

— Разбрахме се. А сега ще искам да изведеш твоите хора не по-късно от десет. Защото искам да посетя Дора.

Мария удържа на думата си и Симо, заел удобна позиция за наблюдение видя семейството да се спуска по нанадолнището към плажа. Най-отпред вървеше Христо по бански гащета, но с наметната риза и с неизменната цигара в ъгъла на устата. В двете си ръце носеше чанти, побрали очевидно целия плажен багаж. Зад него щапукаше Гого с кофичка в едната ръка и лопатка в другата. Отзад Мария и дъщеричката вървяха уловени за ръце и делово разговаряха.

Вратата на апартаментчето беше отключена, така че безпрепятствено се насочи направо към стаята на Драганови.

— Влез! — чу гласът на Дора в отговор на почукването си.

Беше се излегнала на кревата в халат от резедава хавлиена материя, а до нея имаше купчина шарени списания, едно от които държеше в ръце. Върху нощното шкафче стоеше малък радиокасетофон, тънък проводник от който водеше до дясното й ухо. Явно ползваше една от тези слушалки, които той ненавиждаше, защото се пъхат като тампони в ушите.

Като го видя, Дора остави списанието и без да става му махна с ръка. Очите й отведнъж станаха хладни и внимателни, но не и враждебни. Изключи касетофона и отстрани слушалката.

— Можеш да изхвърлиш жилетката от стола и да се разположиш — каза като го изгледа изпод вежди. — Аз ще си позволя да полежа, че нещо не се чувствам добре. — И като видя, че се е настанил удобно, насмешливо добави: — На какво дължа любезното посещение? Само не ме уверявай, че на път за плажа си минал оттук — за по-направо!

— И не смятам — усмихна се Симо. — Просто... как да ти кажа. Вчера се разделихме по начин, който мисля не ни прилича. И тъй като вината беше преди всичко моя, реших да мина и да ти се извиня. Твърде остро те нападнах накрая... Но преди това, уверявам те, ни най-малко не съм искал да те обидя или огорча. Само...

— Само отстояваше позициите си в малък теоретичен спор — продължи вместо него Дора. — При което прояви твърде голяма проницателност и опря до болно за мене място. А пък аз те бях подценила, трябва да призная, в това отношение!

Тя протегна ръка и взе от шкафчето цигарите и запалката си. Пепелникът бе на леглото до възглавницата й. Запали и обвита в тютюневия дим добави:

— А всъщност ти беше прав. И може би затова ме заболя толкова — че друг ясно и точно постави диагнозата, която аз самата не исках да призная пред себе си; че си видял нещо, което би трябвало да бъде само моя тайна. Естествено бе това да ме смути и ядоса.

Дора замълча, после се усмихна.

— Прощавай за лекарската терминология, но какво да правя — професионални деформации! Знаеш ли, самата аз не предполагах, че все още мога да изпитам болка от тази стара рана. Мислех си, че е заздравяла достатъчно, просто защото я бях позабравила.

— Оттогава минаха цели тринадесет години — продължи тя. — Бях още хлапачка, когато се влюбих до ушите в човек, който ми отговори с големи и силни чувства. В любовта ни имаше всичко, което може да се пожелае, само че и една голяма сянка — той бе женен. Но от определен момент нататък все ме уверяваше, че това не е и не може да бъде пречка. Обещаваше ми, че ще се разведе и тогава бъдещето ще бъде наше. И сега съм сигурна, че не ме е лъгал. Но виждаш ли — на този свят има и слабохарактерни хора...

През втората година от нашата връзка този човек буквално се поболя. През седмица вземаше последно, окончателно решение да се обясни с жена си и да подаде молба за развод — и все нещо се случваше и не го правеше. След което изживяваше болезнено нерешителността си. Отначало го разбирах, съчувствах му, окуражавах го — докато накрая разбрах, че просто е слаб и безволев човек. За нещастие тъкмо тогава забременях. Когато му казах, за него беше истински празник. Дори донесе бутилка шампанско да пием за бъдещия ни син! Беше сигурен, че ще е син — но горкият и това не позна. Закле ми се, че още същия ден най-после ще уреди всичко.

Реши се, но чак след десетина дни. В резултат жена му ми позвъни по телефона, за да ми заяви най-любезно, че е имала сериозен разговор с мъжа си и го е поставила на мястото му. Че знае за връзката ни отдавна, но не й пука и че ще направя най-добре, ако престана да го търся. Защото няма намерение да разваля семейството си заради някаква си пикла. Причерня ми, но мисля че запазих хладнокръвие и я посъветвах да си държи мухльото в къщи и да му се радва. И това беше краят. Той не посмя да се мерне повече пред очите ми, и по-добре за него, защото не зная какво бих го направила. Не отговарях на опитите му да ме избере по телефона, късах без да прочета писмата, които ми прати.

Махнах детето и, както се оказа впоследствие, с това се осакатих за цял живот... повече не можех да имам деца. Но тогава много по-тежка беше душевната ми рана. Разбираш ли, това бе първият мъж в живота ми, първата ми любов — и то толкова силна! И да завърши така... Вбесяваше ме и мисълта, че съм отделила толкова време и чувства за един безхарактерен и слаб човек, това бе допълнително унижение за мен!

Дора смачка ядно цигарата в пепелника и го погледна право в очите.

— Вярваш ли, след тази история имаше време, когато бях намразила всичко и всички! И мъжете — особено мухльовците, дето се въртят на пета пред всяка фуста, и жените — най-вече тези, които гледат на мъжете си като на своя движима собственост. Какво, да не би жената на този нещастник да изпитваше към него особени чувства? Още тогава си имала любовник, както научих по-късно. Но действаше по еснафското правило: „Нашето си е наше, чуждото — общо!“ Или като ония момиченца, дето ще ти издерат очите, ако им вземеш куклата, дори ако е счупена — защото си е тяхна!

— Сега, разбираш ли защо... — не се доизказа тя и посегна отново към цигарите.

Симо мълчаливо кимна с глава. Всичко му беше ясно, наистина...

— Повярвай ми, през всичките изминали години на никого не съм споменавала за тази история, дори и на мъжа си. Но в случая ти сам се досети. Пък и не си от хората, които биха превърнали една споделена тайна в материал за дребнави клюки...

— В това можеш да бъдеш повече от сигурна — потвърди той. — Но ми се струва странно, че не си се доверила на мъжа си, който...

— Който е хрисим, кротък и опитомен — и би изслушал търпеливо къде по-лоши неща — усмихна се накриво Дора. — Само че не питаш — а дали въобще би пожелал да ги слуша? Биха ли предизвикали у него някакъв интерес? — И като срещна учудения му поглед, добави: — Антон наистина е добър и всеопрощаващ човек, но у него тези качества са стигнали до някаква крайност, изродили са се в безразличие! Преди да се оженим, той най-великодушно ми заяви, че миналото ми не го интересува и че са важни настоящето и бъдещето... Но се оказа, че в настоящето аз го интересувам най-вече като хубава вещ за лично ползване и за обществен престиж. Която да показва по разните бизнес-срещи и коктейли, за да си шепнат всички: „Вижте, Драганов има не само пари и влияние, но и хубава жена!“ А инак, колко пъти се е заинтересувал истински — какво мисля, от какво се нуждая като човек! Вярно е, изпълнява всичките ми прищевки и ми е дал пълна свобода — дотолкова, че сякаш му е все едно какво става с мен и какво върша... А това определено не ми харесва!

Дора запуши отново и го погледна с лека насмешка.

— Да ти припомня ли стария виц за оная, дето казала пренебрежително за мъжа си: „Как мога да уважавам съпруг, на когото жена му му изневерява?“ Чела съм и не съм вярвала, но сега като че почвам да разбирам — че всяка жена изпитва нужда не само от мъжка подкрепа и закрила, но и от малко мъжка власт над себе си — независимо дали го съзнава или не. В противен случай нещо ще й липсва! Може би е прав Ницше като казва чрез Заратустра: „При жена ли отиваш? Не забравяй да вземеш камшика си...“ Не съм мазохистка! — засмя се тя. — Но в това внушение може да има нещо основателно!

Симо кимна отново с глава. Значи, семейство Драганови си имаше проблеми от този род — и те положително пораждаха и други... Но не му се искаше да взема страна или да изразява мнение по тях. Затова побърза да стане и се усмихна.

— Благодаря ти за доверието и за това, че не ми се сърдиш — каза. — Разбрах, че заминаваш. Ще се радвам, ако се разделим като приятели.

Вместо отговор, Дора му протегна ръката си.

 

— Ти какво? Премина май изцяло на женска компания, а? Запознаваш се със студентки от консерваторията, разхождаш с водно колело мургави красавици, а вчера следобед и с нашата Дора насаме на плажа! Мислиш, не те видяхме ли? Ей-там, до носа — и на ръце я носеше...

Тонът на Христо бе, както винаги в подобни случаи, леко заядлив, но без следа от лошо чувство. Двамата стояха до колене във водата и той допушваше цигарата си.

— Нищо особено — отвърна му. — Просто запознанства с интересни момичета. А що се касае до Дора, — тя сама ми предложи да й направя компания, не можех да й откажа— Съвсем невинно и приятелски — също както си правил и ти!

— Аз ли? Какво — тя ли ти каза? — сепна се изведнъж приятелят му.

— Не тя, Мария...

— Мария!

Христо изглеждаше така изненадан и слисан, че Симо не можа да сдържи усмивката си.

— Ами да. Мария, разбира се!

— Какво се разбира — изведнъж сърдито го изгледа другият... — Какво знае Мария и какво ти е казала?

— Това, че те е хванала в дребни конспирации... В неделя си я уверявал, че си с колега в „Амбасадор“, а си се срещнал с Дора в „Савоя“. А на следващия ден си я метнал, че си на посещение при познати пенсионери, а си бил пак с Дора на разходка по панорамната алея към скалите. Мария те е видяла като водила Гого на някаква пързалка...

— Видяла ме е значи — каза като на себе си Христо. — И защо тогава нищо не ми е споменала?

Изглеждаше объркан и смутен.

— Ами — защото мисли за теб — послъга Симо. — Каза ми: „Горкият Ицо, дойде уж на почивка, а цял ден е покрай мен и децата! Има нужда от малко разнообразие, от възможността да размени по някоя приказка с интересен събеседник. Нека да се среща с колеги и познати, пък и да се разхожда с Дора, по-добре с нея, отколкото с някоя друга...“

— Това последното — не вярвам да го е казала точно така! Май много не се погаждат с Дора! А за другото е била права. Мария, както знаеш, е чудесна съпруга и домакиня, само че си е доста... прозаична. Прави, струва, все връща към делничните грижи и проблеми. А човек има нужда да се поразтовари точно от тях, когато е на почивка. Докато с Дорето може да се говори за много и интересни неща, сам имаш впечатление. Пък и хубава жена е, да ти е приятно да я гледаш и да се движиш с нея...

Симо кимна с разбиране — припомни си самооценката на Дора: „Хубава вещ за лично ползване и обществен престиж...“

— Криех се от Мария, защото нали знаещ, че си е малко ревнива — с и без повод! Не допусках, че може да постъпи така благородно — добави Христо с разкаяние в гласа си. — Защото, между нас казано, подобен жест като че не е много типичен за нея...

Симо сви рамене. „Ицо сам не знае, колко е прав“ — помисли си и се позасмя, защото отведнъж видя нещата и откъм комичната им страна. Но нали всичко беше за хубаво...

— Всеки може да постъпи нетипично за самия себе си — забеляза. — При определени обстоятелства...

— Прав си! Знаеш ли, сега се чувствам малко гузен пред нея! Добрата ми, мила Мария! И не толкова защото се крих и я лъгах на дребно, защото... като че малко се бях поувлякъл по Дора! Не че съм имал предвид някакви по-определени намерения, а защото, нали разбираш...

— Разбирам, естествено — усмихна се Симо. — Но мисля, че няма значение. По-добре се прави, че не си научил нищо от мен. Така и за Мария собственият й жест ще изглежда по-значителен...

 

Тъй като беше сряда, Вера имаше свободна вечер. Затова, когато се срещнаха в осем часа пред билярд-клуба, Симо предложи да се отбият до някое заведение, където да пийнат по чашка, да поприказват спокойно и да потанцуват. Но противно на очакванията му Вера отказа.

— Не бих искала да злоупотребявам с любезността ти — каза като го погледна сякаш му се извиняваше. — Нали веднъж вече се възползвах от нея. Не, не е само за това! — побърза да прибави като забеляза нетърпеливия му жест. — Просто аз нещо... Не зная какво ми е, но нямам никаква нагласа за развлечения!

Симо я изгледа лукаво.

— А чела ли си „Линията на съдбата“ от О’Хенри? Там героят, когато се развлича винаги е в ужасно настроение... Ти един вид си готова!

Вера се изсмя, макар и невесело.

— Лошото е там, че аз съм в ужасно настроение преди да съм започнала да се развличам... представяш ли си после? Най-добре е да се поразходим малко, а после да ме натириш в леговището ми. На такава като мен това й се полага!

— Лесно осъществимо — забеляза Симо. — но ще бъде жалко. Това е последната вечер, която можем да прекараме заедно.

— Последната ли — повдигна учудено вежди момичето. — А! Кога всъщност свършва престоят ти тук?

— При всички положения — преди следващата сряда...

— Тогава имаш право — поклати глава Вера. — Ще бъде глупаво и неразумно да пропилеем вечерта. Искаш ли да те заведа до една тиха сладкарничка, където няма шум и натрапчива музика? Там също можем да пийнем нещо за подобряване на настроението. Ей-тук е наблизо, в твоята махала.

— Знаеш ли, сега наистина се чувствам по-добре и ми е приятно — заяви тя по-късно, когато вече седяха под младата лозница, надвиснала над терасата на малкото, уютно заведение. Бяха си поръчали по един сладолед и по чаша ананасов ликьор, които вече бяха преполовили. — А като слизах за срещата ни мислех, че главата ми ще се пръсне от напрежение!

— Странно! — отбеляза Симо. — В такава спокойна вечер! Теменужена — както биха я нарекли Смирненски или Дебелянов. И предразполагаща повече към кротка меланхолия!

И наистина вечерта бе необикновено тиха и спокойна. Цареше пълно безветрие без да е задушно. Във въздуха се стелеше тежкият аромат на цветята от съседната градинска леха. На изток здрачът вече се сгъстяваше над огледално сребристата повърхност на морето, докато на запад по небосклона преливаше лилавото зарево на залеза. А върху него, все още самотна в сиянието на гаснещия ден, спокойно и царствено блестеше Венера, в ролята си на ярка вечерна звезда. Прекъсвани от продължителни паузи от горичката долитаха възторжени трели, изпълнявани от славеите във възхваля на приближаващата нощ.

— Имаш право — съгласи се Вера. — При повечето хора настроението зависи от външните фактори. Когато времето е приятно и слънчево им е весело, когато е мрачно и вали им е тъжно... Но аз по емоционалната си нагласа по-скоро съм експресионистка — в смисъл, че възприемам света според собственото си състояние. Като ми е криво и две слънца да светят на небето пак всичко ми е мрачно... А ако имам повод за радост ще ми е весело и в най-навъсения ден!

— Разбирам те, защото и при мен горе-долу е така — кимна Симо. — А може би и при всички, които са интроверти по природа. Защото са по-малко зависими от възприятията си, по-малко внушаеми и с по-независима психика. Но — прости ми любопитството — коя е причината за днешната ти мирова скръб? Толкова голяма, че бе готова час по-скоро да ме отпратиш...

Вера протегна ръка и я постави върху неговата. Симо неволно спря поглед на дългите й, чувствителни пръсти на пианистка.

— Моля те, не ми се сърди! Знаеш, че си последният, когото бих искала да отпратя! — И като отдръпна ръката си, сведе поглед и тихо добави: — Наистина ми беше много, много тежко. Знаеш ли, от миналия четвъртък, когато имахме онзи разговор, загубих спокойствието си. Защото това бе спокойствие на примирението. На отчаянието — ако щеш го наречи, ще бъде по-вярно. Ти събуди надеждата ми, но с нея възкръснаха и всички спомени, тревоги и съмнения. Вече почти седмица те са постоянно с мен — денем ми пречат да работя пълноценно, нощем присъстват в сънищата ми... Но най-тежко ми е вечер, когато остана насаме с тях, без да имам убежището на делничните грижи или спасителната наркоза на съня. Отново и отново премислям всичко...

— И чакаш вече отговор на писмото си, нали? Кога му писа?

— Още същата вечер... след като се разделихме с теб. А на следващата сутрин осъмнах пред пощата. Това бе в петък сутринта — писмото замина с всичките там „препоръчано“, „бърза поща“, „въздушна поща“ върху плика — усмихна се eдва забележимо Вера.

— Ако сложиш поне два дни за път, още два дни празници — в събота и неделя Сами няма да посещава консерваторията, — още два дни докато писмото стигне до него и ти напише своето... Сметката показва, че е рано да чакаш отговор. В най-добрия случай след петък. Дано съм тук, за да присъствам на радостното събитие!

— Стига това събитие да се състои — поклати скептично глава Вера. — А случи ли се и вдън земя ще те намеря, за да ти благодаря. Но имам предчувствието...

— О, ти имаш предчувствия? Не беше споменавала, че си екстрасенс! Остава да чуеш и глас от небето... Случва се с момичетата — още от времето на Жана д’Арк!

— Е, стига, не се заяждай сега — усмихна се най-после Вера. — Но ако знаеше какъв е Сами! Колко е нежен и уязвим! Как ли е изстрадал всичко, което се е случило — въздъхна отново тъжно тя.

— Ти май си го осиновила! И като е останал без надзор...

— Остави това — каза сериозно Вера. — Твърде болна тема е, за да се шегуваме с нея! Но инак си прав. Той е твърде непрактичен, неумел в делничните неща. Ако под осиновяване разбираш, че обикновено аз се нагърбвах с тях...

— В което не се и съмнявам — заяви Симо. — Не може и да е иначе. Още в древноиндийската „Кама Сутра“ се твърди, че идеалната двойка е тази, в която партньорите се допълват. Колкото един мъж е по-женствен, толкова по-мъжко момиче му подхожда. И току-виж, че си го намери — както е провървяло на твоя Сами! Но — наистина нека оставим тази тема. По-добре си довърши чашката и да се поразходим!

Час по-късно, когато остави Вера пред станцията й, Симо пое бавно към своя хотел, замислен върху това — колко сложно нещо са човешките отношения и как странно се заплитат понякога!

Случайното запознанство с Вера му бе разкрило историята на нейната незаслужена и дълбоко спотаена мъка. История, която изглеждаше загадъчна, но вероятно бе в същността си съвсем тривиална. Защото беше почти сигурен, че почива върху недоразумение, предизвикано или подпомогнато от недоброжелателна родителска намеса. Затова се бе осмелил да вдъхне надежда на момичето, да го насърчи в издирването на контакт с изгубения си приятел. Беше убеден, че е достатъчно този контакт да се осъществи, за да се оправи всичко бързо и лесно, което пък би означавало завръщане към щастието и за Вера, и за далечния й непознат нему Сами. Разбира се, ако нещата там зад границата не бяха стигнали твърде далеч! В смисъл, че послушният и мекушав младеж би могъл да бъде отведен дори под венчило от родителите си — при така създалата се вече конюнктура...

А приятелите му от студентството — Христо и Мария? Случайността бе пожелала да бъдат заедно с озлобената от собственото си нещастие и несполучила в брака си Дора, която съзнателно или не, но неуморно използваше природния си чар в етюди на дребна отмъстителност към всички по-щастливи в личния си живот от нея. Бяха се оказали поредната й, макар и непреднамерено избрана мишена. А това пък бе довело до назряващ конфликт, за предотвратяването на който трябваше да се разиграе малък сценарий с негово участие. Защото бе разбрал, че най-уместно в случая бе да привлече към себе си губителното внимание на Дора, като я провокира с пренебрежението си към нея и възможността тя да го отклони от „другото“ момиче. И в определен момент да разобличи мотивите на поведението й. Което в общи линии му се бе удало, макар и не по най-добрия начин.

Самият той бе въвлечен в сложната мрежа от събития и преживявания, в основата на които бе случилото се нещастие със Славчо Ковачев, който дори не беше виждал, но за когото знаеше вече толкова много. Отхвърлен като губеща карта от пресметливата си и безпощадна годеница, преследван от колегите си заради некоректното си поведение и от трио детективи, вероятно за още по-сериозни провинения. Станал причина да се запознае със сестричката му — това мило, трудолюбиво и романтично девойче, което от своя страна бе жертва на един натрапен годеж.

Засмя се, защото си спомни опасенията, с които бе тръгнал насам — че го чакат две седмици монотонно съществувание и скука. Време, през което приятната леност на плажа ще се редува само с чукането по пишещата машинка и еднообразни срещи и разходки с приятелите му.

И вместо това — този поток от събития и хора, който го бе подхванал още с пристигането му и от които не можеше да се измъкне и досега!

Последното нещо, от което би могъл да се оплаче бе, че времето му минава еднообразно и че скучае.

Особено след като му предстоеше на следващия ден да се срещне с Надето Ковачева — събитие, което очакваше с нетърпение и радостно вълнение.

 


напред горе назад Обратно към: [Летуването на един чудак][Стойчо Биячев][СЛОВОТО]

 

© Стойчо Биячев. Всички права запазени!


© 1999-2022, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух