напред назад Обратно към: [Летуването на един чудак][Стойчо Биячев][СЛОВОТО]



Глава 11. Още за любовта като теория и практика и присъдата над един годеж


В четвъртък сутринта Надя почука на вратата му почти по същото време, по което се бе появила и първия път в хотела, когато му донесе куфарчето. Очевидно, служебният автобус от Черногорово твърде стриктно се придържаше към разписанието си!

— Добре дошла — радушно я приветства Симо като я пропускаше край себе си.

В отговор момичето му се усмихна и кимна мълчаливо с глава, после пъргаво премина в стаята. Остави върху масата сака, който носеше, обърна се към него и му протегна и двете си ръце.

Беше в лилавата плетена рокля, с която я бе заварил в библиотеката в Черногорово, само че този път косата й не беше привързана, а падаше свободно върху раменете й — гъста, черна и лъскава. Личеше, че бе бързала по нанагорнището, защото се бе задъхала, мургавите й страни бяха поруменели, аленочервените й устни полуотворени откриваха ситни бели зъби, подобни на перлите от огърлицата, която носеше на врата си. Никога досега не му бе изглеждала толкова красива!

Улови малките й топли длани и предпазливо, но сърдечно ги стисна. Очите им се срещнаха и в нейните прочете това, което се бе надявал да намери — радостно вълнение и много нежност. И като че мъничко тъга.

Без да отмества поглед, повдигна ръцете й и бързо, но с чувство ги целуна една подир друга.

— Колко си хубава — каза й с искрено възхищение.

Надя отпусна дългите си, гъсти мигли и се изчерви, а по лицето й се изписа радостно смущение. Симо едва се пребори с внезапно обзелото го желание да я привлече към себе си и да я стисне в прегръдките си. Пусна ръцете й и отстъпи крачка назад.

— Ще ми погостуваш ли? — попита спокойно, като посочи към стола. — Или държиш да излезем веднага? За плажа е твърде рано... виж за паркинга не е!

Надя се отпусна на стола и като повдигна ръце, отметна назад косите си с длани, вероятно за да преодолее смущението си. После се настани по-удобно и го погледна.

— Знаеш ли — каза като леко наклони глава, — през последните ми ученически години, в класната ни стая стоеше надпис на латиница: „Ерст ди арбайт, дон дас шпил!“. Беше поставен по внушение на даскалицата ни по немски, тя смяташе, че така ще ни втълпи мъдростта на тази поговорка от учебника. Която в превод гласи...

— Първо работата, после забавленията — изпревари я Симо.

— О, значи си изучавал този език!

— Всъщност учих френски — уточни той, — но си бях взел и буквара за немските паралелки, ей-така от интерес. Понаучих някои граматически правила, малко думи — колкото да чета вярно имената на улиците...

— Пак скромничиш, но както и да е! Сетих се за тази поговорка, защото наистина ще е по-приятно да почиваме или да се развличаме, когато сме приключили с работата. Така че предлагам да тръгнем към паркинга. Само да знаеш, че много държа да ти помагам — с каквото мога и както мога. Затова си нося работна престилка. Нали ще може да се преоблека в банята? Мисля отдолу да си облека банския. Като привършим, ще си оставим дрехите в една от колите и ще слезем направо на плажа!

— Разумно — потвърди Симо.

Надя изчезна в банята и скоро се появи оттам в банския си костюм.

— Реших засега да мина без престилката — обясни тя. Твърде избеляла е, ще я облека при колата. А до там ще сляза така, тук не прави впечатление... Вземам ключовете, шофьорската си книжка и паспорта — ако се наложи да доказваме на някого, че имаме право да се разпореждаме с колата на брат ми. Техническият паспорт е в автомобила.

Не стана обаче нужда да доказват каквото и да било. Пазачът на паркинга ги изгледа равнодушно, когато минаха край него, а и по-нататък не им обърна никакво внимание. Изглежда тук често се случваше притежателите на автомобилите да ги почистват, подреждат и дори ремонтират на паркинга.

Грижите по колата отнеха целия им предиобед. Защото след като приведоха в изправност и подредиха купето и багажника се оказа, че моторът упорито отказва да запали. Наложи се Симо да се занимае и с него. Автомобилът бе поддържан старателно, но без достатъчно умение и технически познания. Трябваше да почистят и регулират някои детайли. Когато най-после двигателят заработи ритмично и без прекъсване, беше станало време за обяд.

Обядваха във вече познатия им снек-бар, след което взеха по един много голям и много студен плодов сладолед от автомат близо до паркинга. Оставиха дрехите си в колата, завиха я с покривалото и се отправиха към плажа.

— Мисля, че напълно си заслужихме почивката — отбеляза Симо, когато се настаниха на една голяма и плоска скала близо до брега, така ниска, че на моменти пръските от вълните достигаха до тях. — Свършихме добра работа сутринта!

— Свърши я най-вече ти — признателно го погледна Надя. — Много, много ти благодаря! Наистина съм ти много задължена! А се чувствам и малко виновна пред теб...

— Това пък защо? — повдигна вежди Симо.

— Ами, защото си на почивка, имаш си и достатъчно работа, а аз все ти губя времето с моите проблеми! Ето, цяла сутрин пропиля заради мен...

— С работата си съм напреднал толкова, че ще я завърша без особено напрежение! Благодарение на лошото време — поясни с усмивка Симо. — А що се касае до почивката — нали сега почивам? При това в приятна компания!

— В приятна компания можеше да бъдеш и без мен — погледна го косо Надя. — С приятелите си например, включително красавицата, която видяхме в лодката! Или с онова момиче — със сивите очи.

— Не забравяй, че аз най-добре зная кое ми е приятно, и кое — не! Самият факт, че съм тук с теб, а не някъде другаде...

— Може да си с мен, защото просто така се стекоха обстоятелствата. Или пък от съжаление!

— Какво? — Симо чак се надигна от негодувание. — Това... сериозно ли си го мислиш?

— А защо не? В състояние си да го направиш. Забрави ли как още при запознанството ни ми поднесе цветя — от съчувствие...

„Да!“ — помисли си хванатият натясно Симо. — „Тогава и аз си мислех така!“

— По него време все още не те познавах — заяви гласно.

— По него време — прихна отново Надя. — Че това беше само преди седмица! Но виждаш ли — продължи вече сериозно, — за тази седмица ти научи толкова много за мен и за семейството ми — почти всичко! А аз какво зная за теб? Само това, че си инженер, получил докторска степен, че работиш в научен институт в столицата и че много бързаш да доработиш нещо към дисертацията си— Никак не е много! Така не е честно...

Симо се усмихна, загледан в зеленикавата вода, която бризът люлееше и плискаше между скалите. Ниско над тях, на фона на яркосиньото безоблачно небе, кръжаха ято гларуси. Самотна платноходка се белееше далече навътре в морето — толкова далеч, че изглеждаше неподвижна, сякаш закачена над неясната, размита линия на хоризонта.

Надя си направи импровизирана възглавница от оскъдния им багаж, излегна се направо на нагретия от слънцето камък и леко докосна ръката му.

— Кажи ми нещо повече за себе си — помоли го тя. — За семейството си, за детските си години. За приятелите и приятелките си. За това — как живееш, какви са плановете ти за бъдещето, ако не са тайна...

— Щом искаш — сви рамене Симо. — Но те предупреждавам, че в житието ми няма нищо необикновено и заслужаващо по-особено внимание. С изключение, може би на това, че твърде отрано съм си завоювал репутацията на чудак...

И подхвана разказа си, като се мъчеше да бъде изчерпателен без да я отегчава с излишни подробности. Започна с това, че морето присъстваше в най-ранния му детски спомен — със сребристите си отблясъци под лъчите на ранното пролетно слънце, когато в мартенското утро се разхождаше с родителите си в морската градина. Запозна я последователно с членовете на семейството си. Строгият, суров баща, който бе олицетворение на порядъка и благоприличието. Винаги с чиста риза и връзка, с акуратно изгладен костюм, със строго определен маршрут от дома си до банката, където работеше. С предварително уговорени вечери за игра на табла със съученици от търговската гимназия или за семейни срещи с многобройните си роднини. Безкомпромисен и безпощаден към многобройните простъпки на най-малкия си син, към опърничавостта и твърдоглавието му. Тихата, спретната и сякаш незабележима майка, която прекарваше дните си в училището, а вечерите наведена над купчини тетрадки с класни упражнения на учениците си. По-възрастната сестра, която бе поела домакинството и възпитанието на братчетата си, също така тиха и невзрачна като майка си. По-големият брат — завистник, който бе превърнал живота му в постоянна битка за самоотбрана срещу клевети и провокации. Разказа за ранните си интереси към учението и книгите, за успехите си в училище, за уважението и приятелството на съучениците си. За първата си и нещастна любов с толкова различната от него Стела, която бе решила да се пребори с „чудачествата“ му, за още по-зле завършилото увлечение по тихата и даровита, но евтина и лъжлива Нина. За всичките си онези качества, които го правеха различен от останалите му връстници. Качества, с които той всъщност ги превъзхождаше, но именно те му бяха спечелили репутацията на чудак.

По-нататък в битието на семейството отведнъж бяха настъпили сериозни промени. Малката им къщичка с още по-малкото дворче бе оцеляла, но потъна сред грамадите на жилищните блокове, израснали край нея бързо като гъби. Сестра му завърши лаборантски курсове и се омъжи за военен фелдшер, когото доведе да живее при тях. Целият горен етаж на къщата бе преотстъпен на младото семейство, което скоро се увеличи с две кръглолики близначета. Родителите му стегнаха двете стаички в избения, всъщност — полусутеренен етаж и се настаниха в едната, а другата предоставиха на синовете си. Но скоро Симо остана сам. Брат му, заминал да отбие военната си служба, се ожени за момиче от града, където бе поделението му и остана там началник на склад в малко текстилно предприятие.

Самият Симо завърши гимназия с пълно отличие и веднага бе приет за студент в софийския технологичен университет. Там привлече със способностите си вниманието на някои от преподавателите си, които го включиха в сериозни научни разработки. Със задачите си се справи блестящо като показа качества на талантлив аналитик и експериментатор. Но тези допълнителни занимания отнемаха всичкото му свободно време. Оставаха му оскъдни часове, за да посети някой концерт или оперен спектакъл, спортно състезание или самият той да поспортува.

Завърши отново с отличие и веднага бе зачислен на свободна аспирантура, тъй като трябваше да замине на военна служба. Престоят му в казармата бе единственото му време за почивка през последните години, както обичаше да се шегува впоследствие. Но тази шега беше съвсем близо до истината.

След службата започна работа в химически завод в Родопите. Там изготви докторската си дисертация, която с лекота защити. Пак там се запозна и с млада местна архитектка, хубаво и умно момиче, с което се сприятели, а приятелството им прерасна в любов. Любов силна, поради голямото им взаимно привличане и твърде конфликтна що се касае до възгледите им. Но стана така, че поради неопитност, суетност и лекомислие приятелката му допусна да бъде въвлечена в пошла интрижка, която той незабавно разкри, след което веднага й даде пътя, колкото и да му бе мъчително и тежко. Не го трогнаха разкаянията, увещанията и молбите й. Малко след това спечели конкурсното място в института, където се числеше сега и веднага се зае с доработката на темата от дисертацията си, която отдавна бе замислил. Понастоящем на нея бе посветил всичките си сили и време. Защото плановете за бъдещето му изцяло зависеха от това — ще успее ли да я завърши успешно и навреме или не.

Надя, която го слушаше внимателно, излегната и затворила очи срещу слънцето, изведнъж се надигна и го погледна изпитателно.

— А това момиче... какво стана с него?

— Нямам представа — отвърна Симо сухо и кратко. — Не съм се интересувал повече от него.

— Но нали си го обичал?

— Не и след въпросния случай — отвърна рязко.Надя помълча известно време, после нерешително подхвана.

— Прощавай, ако засягам неприятна за теб тема, но не мога да си обясня... Нали приятелката ти също те е обичала?

— Да — неохотно се съгласи Симо.

— Тогава... как е могла да изневери на човек като теб? Не вярвам да е срещнала друг по-достоен за уважение и обич...

— Не, тук става дума за евтина и глупава история.

— Но как така? Ти не би си избрал за приятелка евтино и глупаво момиче... как е могла тогава?

Симо поклати със съжаление глава.

— Случва се. Не си ли виждала умен човек да постъпва глупаво? Или честен да открадне? Тя, трябва да бъда справедлив, не беше нито евтино, нито глупаво и елементарно момиче. Но постъпи като такова.

— Но, ако това е било изключение — не би ли могъл да й простиш? Ако просто е сгрешила?

Симо отново поклати глава.

— Там, където нещата са с голям залог, грешките са съдбоносни. Аз по военна специалност съм сапьор — от тези, които покрай другото обезвреждат мини или негръмнали бомби и снаряди. Залогът на действията им е собствения им живот, затова нямат право да грешат... Не случайно казват: „Сапьорът греши само веднъж!“ В голямата любов залогът също е голям — самата тя. Този, който не умее да я пази, просто я губи. Защото след подобна постъпка тя вече не е голяма...

— Да — каза момичето след като помълча, — изглежда, че си прав. Значи и на теб не ти е провървяло в това отношение... В смисъл, че е завършило зле!

— Не разбирам, защо включваш и себе си в това число. При теб нещата може и да са започнали зле, както твърдиш, но не са приключили! Ти все още си официално сгодена, след време годеникът ти ще се завърне и тогава може би...

— Моля те, не започвай и ти! На теб поне не ти прилича — неочаквано рязко го прекъсна Надя с изражение на досада и негодувание. — Извинявай за реакцията — продължи по-спокойно, — но знаеш ли колко уверения и съвети трябваше да чуя на тази тема от роднини, приятели и познати! Всички и най-вече леля ме убеждаваха, че повечето жени се омъжват без любов, а после свикват с мъжете си и си създават здрави и съвсем прилични семейства. Може и да е така, щом толкова хора го казват, но не и за мен! И след като свърших тази глупост, сега трябва да тегля последствията!

Надя отстрани с ръка косите, които вятърът бе разпилял по лицето и продължи:

— Все още съм официално сгодена, да! Но този годеж е само един параван, зад който няма нищо. Какъв годеник може да ми бъде човек, който чувствам по-малко близък от... от теб! — усмихна се тя отведнъж. — А и той... Скоро научих, че вече си е намерил приятелка в София!

Ето каква била работата!

— Че защо тогава не разтрогнете този годеж? — запита озадачено Симо. — Щом е стигнало до там?

— Мислиш ли, че е така лесно — усмихна се горчиво Надя. — В малко градче като нашето подобно събитие не се отминава току-така. Всички започват да ровят и да се интересуват за причините. Най-вече роднините естествено!

— Но ти би могла да обясниш, че вината е на техния Ивайло, щом си е намерил приятелка...

— Не зная, дали имам моралното право за такова нещо — каза Надя тихо като погледна настрани. — Защото вината за всичко това... си е чисто моя.

Видя, че Симо я гледа недоумяващо и като отмести отново поглед, поясни:

— Един годеж предполага достатъчно голяма близост между сгодените. Ако не я е имало преди, както беше в нашия случай, естествено бе да се създаде след това! Ивайло се мъчеше да го направи, като ме търсеше постоянно, водеше ме на представления, събирания на познати. И се опитваше да бъде много мил и нежен с мен. А аз му отговарях на сила. Най-лошото стана, когато реши да потърси и по-голяма интимност... нали разбираш! А аз изпитвах такова отвращение, че... Всичко беше крайно унизително и за двама ни...

Надя стисна лице между дланите си и продължително замълча.

— Така постепенно стана ясно, че от нашия годеж нищо няма да излезе. Всъщност аз го отблъснах от себе си — със студенината си и с държанието си. Но не можех да постъпя по друг начин! Не го обичах и не можех да се насиля, защото цялото ми същество се бунтуваше срещу възможността да го приема — и в душата си, и физически... Можех ли след това да го обвиня, че започна да страни от мен, че избяга в София без особено желание да се завръща... И че си е намерил там момиче.

Симо пръв наруши последвалото продължително мълчание.

— Добре, но това не може да продължава вечно! Как мислиш да излезете от така създалото се положение?

Надя повдигна раменете си.

— Не зная! Но се надявам, че Ивайло ще направи първата крачка. Той е свястно момче, не е негова вината, че не мога да го обикна. Мисля, че сам ще се сети да поеме отговорността — след като формално е виновния. Но аз не мога да настоявам за това, нямам моралното право да го направя!

— Това може и да не стане много скоро — забеляза Симо. — А дотогава? Ако на теб ти се представи някаква по-добра възможност... В смисъл, че срещнеш подходящ човек?

— Зависи от много неща — усмихна се момичето. — Най-вече от човека, разбира се...

 

Надя му призна, че е съвсем неопитна като шофьор. Свидетелство за правоуправление бе получила преди година и оттогава само два-три пъти бе подкарвала колата на брат си и то винаги в негово присъствие. Очевидно предстоящото пътуване до Черногорово я притесняваше и Симо предложи да я придружи за кураж — след като разбра, че няма да има проблеми със завръщането си. Можеше да се прибере със служебния автобус за трета смяна, който тръгваше оттам в единадесет часа. Момичето прие предложението му с признателност и явно облекчение.

Пътуваха почти без да разговарят. Цялото внимание на Надя бе погълнато от твърде трудната за нея задача да управлява колата със скорост до петдесетина километра в час по съвсем пустия път... Въпреки неопитността си бе сръчен и внимателен шофьор и Симо имаше възможност и време да се любува на красивия пейзаж. Преобладаващият елемент в него бяха веригите от ниски, продълговати хълмове, обрасли с великолепни широколистни гори и многобройните падинки, оврази и полупресъхнали дерета, които се сплитаха между тях. Отвреме-навреме отместваше снизходително погледа си върху напрегнатото, прекалено сериозно лице на Надя, която ако забележеше това, му отговаряше с кратка, прилична на гримаса за оправдание, усмивка.

Пътуването им отне доста време. Когато най-после пристигнаха, Надя спря колата пред къщичката, въздъхна с облекчение и отпусна ръце върху коленете си.

Оказа се, че част от оградата към улицата бе подвижна и можеше да се отваря като врата. Оттам вкараха автомобила в предния двор и го гарираха върху предназначената за тази цел площадка, заравнена и насипана със ситен чакъл.

После почти се повтори програмата от предишното му гостуване. Настанен върху одъра Симо отпиваше от ароматизираната с анасон ракия и разменяше шеговити реплики с Надя, която бързо и сръчно се справяше със съдържанието на няколко домашно консервирани буркани. Скоро в стаята се разнесе апетитната миризма на пържено свинско месо, което бе поднесено с гарнитура от домашна лютеница и задушени горски гъби. В добавка на масата се появи и бутилка бяло вино, чиято тапа бе залята с парафин.

— За твое здраве! — приветства го момичето, когато вдигнаха пълните си чаши.— И в знак на благодарност за неизброимите услуги, които направи на мен и задочно на брат ми!

— И за твое — отвърна Симо. — А що се касае до услугите — не преувеличавай! Не съм направил кой знае какво!

— Ти все скромничиш! Дано ти хареса виното — тази вечер няма да шофираш. Аз не разбирам много от напитки, но всички го хвалят след като са го опитали! Отлежало е, останало е още от баща ми...

Виното наистина беше хубаво — леко и пивко, с приятен мискетов аромат. Докато приключат вечерята, съдържанието на бутилката чувствително намаля.

За десерт Надя донесе приятно ухаещ зрял пъпеш, откъснат преди малко от градината и пълна купа със сладко от зелени орехчета.

— Това вече е върхът на блаженството — вдигна ръце Симо след като пробва сладкото. — Достоен завършек на една чудесна вечеря. Която пък е достоен финал на хубав и приятно прекаран ден.

— Радвам се на оценката за вечерята — усмихна му се благодарно младата домакиня. — А денят и за мен бе хубав и ползотворен благодарение на теб. Но си мисля... — тя се запъна и замълча.

— Мисля си — продължи като видя, че я гледа в очакване, — колко често хубавото на този свят е нетрайно и преходно! Прости ми за примера, но ето — ти си имал приятелка, с която сте се обичали и сигурно сте прекарвали заедно много такива щастливи дни и вечери. А сега дори не искаш и да знаеш за нея! Всичко хубаво не само че е отминало, но е и забравено...

— Примерът ти никак не е подходящ — направи жест на несъгласие Симо. — В този случай хубавото се оказа нетрайно и преходно, защото бе заличено от грозното и недостойното. Забравено е, наистина, но така както се забравят дребните и незначителните неща — защото се е обезценило заедно с обезценяването за мен на човека, с когото е свързано. А това е нещо съвсем различно по същността си. Ако мога да го нарека така — преоценка на ценностите, неизбежна в подобен случай!

— Да, навярно и този път си прав — съгласи се Надя, загледана в празната чиния пред себе си. — Но ти, който се така прозорлив, не предвиди ли, че подобно нещо би могло да се случи! Нали сам спомена, че приятелството ви е било конфликтно — поради несходство в характерите?

— По-скоро поради несходство във възгледите и разбиранията — отговори с горчивина Симо. — Често при бракоразводните дела адвокатите наричат несходство в характерите това, което всъщност е несходство на манталитетите... Когато разбиранията на един човек не се градят върху ясни и точни принципи, поведението му се определя и от случайни фактори и на моменти е непредсказуемо — понякога и за самия него. Което, разбира се, съвсем не го оправдава!

— Така беше и с това момиче — продължи той. — Хубаво и интелигентно, наистина, но без компас в живота. Затова водено от суетност и лекомислие попадна, както вече ти казах, в евтина историйка, след което вече нямаше място при мен. Би ли могла жена, която се пласира евтино при по-незначителни хора, да бъде ценена и уважавана от мен? Че това, ако щеш, е и нелогично — усмихна се невесело той. — Толкова по-зле за нея, защото не беше такава. За разлика от други жени и момичета — познавал съм и такива — които дори се гордеят с евтинията си! Пред себе си, естествено, а където не им отърва се прикриват с усуквания и безобразни лъжи... За мен това винаги е била най-неприемливата женска разновидност...

— Това, което каза е много интересно — заяви Надя. — Имам предвид несходството във вкусовете и разбиранията. Но нима няма значение и несходството в характерите?

— Мисля, че не — отвърна Симо. — Или поне в много по-малка степен. Вече съм ти говорил за моите приятели от студентството, които са тук — Христо и Мария. Той е типичен холерик по темперамент и със съответния характер — нервен, избухлив, несговорчив, докато жена му е спокойна, уравновесена и дори флегматична. На всичко отгоре Христо е типична „сова“ — от хората, които предпочитат да бодърстват нощем и да си отспиват сутрин — когато имат възможност, разбира се. А Мария, обратно, е „чучулига“ — започва да дреме още рано вечерта, а сутрин е на крак с изгрева. Някой е пресметнал, че в подобни съжителства съвместно прекарваното от съпрузите време не надминава четиридесет процента. Но всичките тези несходства и различия не пречат на приятелите ми да бъдат едно съвсем добро семейство. Защото имат сходни вкусове и възгледи за живота.

— Знаеш ли, какво се сетих — каза Надя като по своя маниер леко наклони глава. — В някакво списание бях прочела, че точно хората, които съществено се различават физически и духовно, се стремят повече един към друг, за да се допълнят взаимно...

— Какво ли не пишат — усмихна се Симо. — Аз пък съм чувал да казват точно обратното — че тези се обичат, които си приличат... А може да е вярно и едното, и другото! — вдигна показалец нагоре той. — Древните гърци са вярвали, че някога е имало единен човек, когото Зевс в гнева си разделил на две и така създал мъжа и жената. И ги обрекъл да се търсят един друг — за възстановяване на единството. Оттам е останал израза „Търся си половинката“. Виждаш ли — половинките могат да бъдат или приблизително еднакви, или асиметрични, неправилни. В такъв случай какво излиза — че хармонично развитите индивиди ще търсят себеподобните си, а тези които са несиметрични, ще се стремят към противоположностите, които да ги допълнят. Това, разбира се казвам наполовина сериозно, но може в него да има нещичко вярно... Истината е, че е рисковано да доказват закономерности в механизма на харесването — твърде сложен и силно повлиян от случайности!

— И все пак — много е занимателно — засмя се момичето. — От теб винаги може да се научи нещо интересно, или поне ще накараш човек да се замисли! Но, колкото и да ми е приятно, трябва да ти кажа, че автобусът ти тръгва след десетина минути...

Симо сепнато погледна часовника си, изненадан от това — колко бързо бе изтекло времето. Стана веднага и неохотно пристъпи в посока на вратата.

— Чакай — спря го Надя.

Излезе от стаята и почти веднага се върна с пазарна мрежичка, в която имаше увит във вестник кръгъл предмет.

— Това е за теб! Бурканче със сладко от същите зелени орехчета — да си подслаждаш живота, ако ти загорчи — засмя се и въпреки протестите му, пъхна мрежичката в ръката му.

— А, какво решаваме за папките на двамата „благодетели чрез взлом“? — попита той и се усмихна при мисълта, че по традиция се сещат за този проблем буквално на прага. — В смисъл — за кога са уговоря среща?

— Най-добре за събота предиобед — предложи момичето. — Тогава през целия ден са свободни. Да дойдат до „Делфините“, аз ще го донеса сутринта с автобуса.

— А утре?

— Утре... ако ме искаш, мога да дойда пак! По същото време...

Навън нощта бе звездна и топла, макар и откъм гората да повяваше хлад. В тъмнината проблясваха лъкатушните, примигващи светлинки на множество светулки — сякаш искри, разпиляни от вятъра от невидимо огнище. Но тази асоциация бе съвсем неподходяща, защото във въздуха не се усещаше ни най-малкия полъх.

— Колко е приятно и красиво — чу да казва Надя и усети ръката й, която улови неговата и доверчиво се отпусна в широката му длан.

Стояха така неподвижни, уловени за ръце като деца, заслушани в песента на щурците и обкръжени от мигащите огънчета на светулките, а зад настръхналия рид на изток на небосклона се показваше с върха си нагоре големият квадрат на съзвездието Пагас.

Симо вдигна ръката на момичето и я целуна за довиждане.

В отговор Надя обви ръце около врата му и притисна устните си към неговите. Целувката им бе дълга, сладка, упоителна. После тя се отдръпна и изтича до вратата на къщичката.

— Лека нощ — подвикна му тихичко. — И до утре!

Малко по-късно, когато старият раздрънкан автобус вече пъплеше с грохот по извивките на осветения от фаровете му път, Симо отпусна глава на облегалката и затвори очи. Към приятната умора от напрегнатия ден се прибавяше лекото замайване от изпитото вино и радостната възбуда от нежната раздяла.

Чувстваше се щастлив и доволен. Бе отминал един наистина съдържателен и хубав ден, през който прекараните с Надя часове ги бяха сближили още повече. И което бе особено важно — бе станало ясно, че в това сближаване няма нищо осъдително от етична гледна точка, тъй като Надя фактически не бе обвързана с никого. По собствените й думи годежът й бе само лъскав параван, зад който нямаше нищо.

Не бяха намерили повод и време да заговорят и за собствените си отношения, но това не бе най-важното. Начинът, по който се разделиха бе по-красноречив от всякакви думи...

И все пак. Тези отношения напредваха и бе редно да заговорят и за тях.

Може би още на следващия ден?

 


напред горе назад Обратно към: [Летуването на един чудак][Стойчо Биячев][СЛОВОТО]

 

© Стойчо Биячев. Всички права запазени!


© 1999-2022, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух