напред назад Обратно към: [Летуването на един чудак][Стойчо Биячев][СЛОВОТО]



Глава 12. Пак тревоги и разкрития, неприятен спомен възкръсва от миналото


На следващия ден, обаче, събитията поеха в посока твърде различна от очакванията.

Започна с това, че Симо се събуди дълго преди часа, на който бе нагласил будилника си. Така след гимнастиката, утринния тоалет и бръсненето му остана време за една спокойна разходка край морето, след която щеше да посрещне Надя направо на автобусната спирка до паркинга.

Времето бе ясно и тихо, денят обещаваше да бъде горещ. Но засега дневното светило беше все още ниско над морето, върху което хвърляше жълтеникаво-оранжеви отблясъци, а във въздуха се чувстваше онзи утринен хлад, който е характерен за края на лятото и с присъствието си напомня за приближаващата есен... Този хлад, заедно с влагата, която струеше откъм водното пространство, накараха Симо да ускори крачката си, докато се движеше покрай брега. Резултатът бе, че се оказа на спирката по-рано от предвиденото време и трябваше доста да почака.

Автобусът от Черногорово пристигна и този път съвсем навреме. Сгъваемата му врата се отвори със скърцане и трясък, за да освободи пътя на слизащите пътници. Това бяха мъже и жени от различни възрасти, с или без багаж, които едва стъпили на асфалта веднага се отправяха в една или друга, но предварително ясна посока. Защото повечето от тях бързаха за работа и след малко щяха да заемат местата си в многофункционалния, наситен с хора механизъм на курортното обслужване, който за тях бе и основния източник на препитание.

Надя не беше между първите, които слязоха и Симо бе принуден да задържи поглед върху тъмния правоъгълник на вратата, откъдето започваше пъстрото шествие на новопристигналите. Но напразно се взираше в непознатите лица с надеждата да види единственото, което го интересуваше. Надя така и не се появи до края...

Когато вратата отново със скърцане и трясък се захлопна и автобусът потегли, за да освободи спирката, Симо продължи да стои неподвижно на мястото си, свъсил вежди в пълно недоумение. От изненада и разочарование съзнанието му все още отказваше да възприеме простия и очевиден факт, че Надя просто не беше дошла. Сякаш, за да се увери, че не я бе пропуснал, неволно огледа още веднъж празната спирка и отдалечаващите се фигури на последните слезли от автобуса пътници. После се обърна и бавно пое обратно към хотела си.

Надя не беше дошла, но защо? „До утре!“ — беше му казала снощи на раздяла. Едва ли би променила решението си току-така. Нещо се беше случило — но какво? Бяха се разделили достатъчно късно, а автобусът тръгваше от Черногорово в седем сутринта. Малко вероятно бе междувременно — на практика през нощта, — да е получила съобщение, което да е променило намеренията й. Освен, ако не се касаеше за посещение — нещо пак около брат й! Би било много неприятно, особено, ако е било в познатия вече безцеремонен и брутален стил! Но в такъв случай тя положително щеше да му се обади, както предишния път. Трябваше, следователно, да се върне в хотела.

Тогава бе позвънила след осем. Погледна часовника си — беше твърде рано. Нужно бе да почака, за да не се налага да проверява час по час при администраторката.

Продължи да върви, вече безцелно, като подмина кортовете, а през ума си прехвърляше възможните обяснения за отсъствието на Надя.

Посещение от страна на тримата детективи — късно през нощта или рано сутринта — добре, но какво от това? Изключваше възможността от насилие над нея, би било съвсем неоснователно. Тогава може би предупреждение, заплаха, изнудване — нещо, което я е накарало незабавно да потегли за града, за да се срещне с брат си? Възможно, но малко вероятно.

Да е заболяла внезапно — някаква неочаквана криза? Или само най-обикновено неразположение — непредвидено или преждевременно — случва се при жените. Но едва ли би било причина, за да не дойде!

А може би имаше много по-просто и безобидно обяснение — да се е успала, например. Да не е чула будилника, ако е легнала късно или да не е звънял — ако е пропуснала да го навие и е спрял през нощта...

Но това бяха само предположения. Реалният факт бе, че нещо бе попречило на Надя да дойде до „Делфините“. Ако причината бе свързана пак с деянията на брат й, момичето би могло да бъде въвлечено отново в произтичащите от тях неприятности. Пък и допълнителни усложнения можеха да възникнат, след като към дома на Ковачеви определено бяха насочени нечии интереси. А за Надя всеки нов опит да се претърси жилището й, всеки нов факт, уличаващ брат й в участие в недостойни дела би означавал нови огорчения, би хвърлил сянка върху часовете, които прекарваха заедно. Би могъл дори да ги лиши от тях, както навярно се бе случило този път...

Едва сега Симо си даде сметка, колко скъпа му бе станала Надя. Колко много означаваше за него присъствието й, колко съпричастен бе станал самият той към тревогите и преживяванията й. Усмихна се, защото това бяха симптоми, по които сам си постави диагнозата. Бе сигурен, че Надя споделя чувствата му. И това щеше да стане ясно и то много скоро. При първа възможност. Стига да не й се е случило нещо лошо!

Тази мисъл го накара отново да почувства тревога и безпокойство. Слънцето се бе издигнало и вече приятно грееше, птичките пееха, край него минаваха летовници, които оживено разговаряха или весело се смееха, но всичко това сякаш оставаше настрани и далеч от него. Неволно си припомни думите на Вера: „Като ми е криво и две слънца да светят на небето пак ми е мрачно!“ Явно, че това правило важеше и за него.

Вера! Беше я забравил покрай срещите с Надя и емоциите, свързани с тях. Отново погледна часовника си — машинално и без всякакъв смисъл, — защото и така му бе ясно, че още няма осем часа. А между седем и девет Вера се упражняваше на пианото в билярд-клуба и спокойно можеше да я намери там. Тъкмо щеше да се разсее от вече ненужните мисли и предположения.

Върна се до кортовете и пое нагоре по пътеката към пресъхналата чешмичка, откъдето сви по посока на билярд-клуб „Роял“.

Но вратата на клуба бе заключена, а Вера, наведена над пианото съсредоточено изпълняваше някакви упражнения за техника на пръстите и не се отзова на почукването му, явно не можеше да го чуе. Без да прекъсва премина към популярна сонатина от Клементи и чак когато свърши, той отново почука, този път по стъклото с ръба на една монета.

Вера недоволно вдигна глава и се обърна, но като го позна, бързо стана и дойде да му отвори.

— Чудо невидяно — заяви усмихната вместо поздрав и му протегна ръка. — Хей, по-полека! Оценявам изблика ти на чувства, но не забравяй — предните ми крайници са ми и оръдие на труда! — И като го покани да седнат до една от масичките, весело го изгледа. — Ти днес как така без компания? Имам предвид — нежна и в единствено число...

И като забеляза объркването му, предизвикано всъщност от колебанието му — дали да я занимава сега с възникналите днес проблеми, Вера прибави като съучастнически му намигна:

— Снощи ви засякох, теб и твоята полинезийка, отивахте някъде надолу. Беше към седем, тъкмо бързах насам да се включа навреме в оркестъра!

Симо мълчаливо кимна. По него време бяха слезли с Надя до паркинга, за да потеглят към Черногорово.

— По всичко изглежда, че много присърце си взел проблемите на брат й — насмешливо продължи Вера. — Както виждам, всеки ден ги обсъждате... Но в интерес на истината, момичето си го бива — добави тя. — Много е хубавичко. Сигурен ли си, че не си лапнал по него?

— Знаеш ли? — засмя се той. — А ако съм — тогава?

— Тогава мога само да ти завиждам — каза сериозно Вера. — Защото ми е ясно, че ще срещнеш взаимност. А няма нищо по-хубаво от това — да обичаш и да си обичан! Дори в ерата на сексуалната революция, когато мнозина гледат на чувствата с насмешка...

— Гледат онези, за които по ред причини остават недостижими — отбеляза Симо. — Нали знаеш приказката за лисицата, която обявила гроздето за кисело, защото й идвало височко... Но и в общ план, нихилизмът в тази насока вече се изживява. Само първоначално бе естествена реакция към ограниченията и условността до сексуалната революция, залитане към другата крайност от по-податливите и елементарни индивиди. Тези, чиито претенции се изчерпват с това — да си имат някакъв партньор за леглото. Но там, където тази революция започна, сега се наблюдава устойчиво завръщане към непреходните ценности в междуличностните отношения — приятелството, любовта и верността. Това показват последните анкети сред млади хора от Западна Европа и Америка. Е, при нас нещата обикновено се движат с прилично закъснение...

— Знаеш ли, Сами никога не ми е казвал, че ме обича — сподели неочаквано и тихо Вера.

— Но навярно с всичко го е показвал, нали? Според характеристиката, която му направи досега, предполагам, че не го е казвал от стеснителност. Инак само духовните нищожества могат да се срамуват от най-хубавите думи „Обичам те!“. Между впрочем, като стана дума за Сами...

— Все още нищо — невесело поклати глава момичето. — Всеки ден проверявам по два-три пъти на рецепцията...

— Не губи кураж — ободри я Симо, когото думата „рецепция“ подсети за собствените му проблеми. — Сега да те оставя насаме с Евтерпа. Нали така се казваше музата — вдъхновителка на такива като теб, дето свирят на нещо — напомни й, като забеляза озадачения й поглед. — Да не ти проваля заниманието...

— А ти се обаждай — поръча му тя като се разделяха. — Между две срещи с полинезийката.

След като напусна билярд-клуба, Симо незабавно се отправи към хотел „Чайка“ с надеждата, че Надя може би вече се е обадила по телефона. За съжаление тази надежда се оказа напразна, нямаше съобщение за него. Предупреди младичката администраторка, която беше на смята, че очаква да го потърсят, след което се прибра и се залови за работа.

В десет и половина прецени, че няма смисъл да чака повече. Може би Надя щеше да дойде в три и половина следобед, когато от Черногорово пристигаше автобусът с втората смяна. Реши да слезе до плажа и да се види с приятелите си. Но тук го чакаше ново разочарование — зад втори спасителен пост нямаше никого от семейство Манолови. Отказа се да ги търси или да прави предположения къде са отишли, дотегнало му бе днес да се занимава с догадки. Намери си по-уединено място до брега, където се изкъпа и продължи работата си. Нямаше купони за стола,за обяд си купи сандвичи без да напуска плажа и остана там до три часа. Тогава събра скромния си багаж и отиде да посрещне автобуса от Черногорово.

Посрещането премина както сутринта, в смисъл, че всички пътници слязоха и се разотидоха, а Надя отново не беше сред тях.

Като се прости и с тази надежда, Симо унил и ядосан се отправи директно към хотела си, за да научи на рецепцията, че междувременно никой не го е търсил. След което се прибра в стаята си в достатъчно лошо настроение.

Какво, по дяволите, се беше случило там — в Черногорово? Ако Надя бе възпрепятствана да дойде, не можеше ли в цялото градче да намери телефон и да се обади, както вече бе правила при подобни обстоятелства!

А дали обстоятелствата бяха наистина подобни? Ами, ако не беше в състояние да се обади?

Опита се да избяга от тези мисли, като взе душ и отново се залови със записката си. Работи прилежно повече от час, но вече определено не му спореше. Беше разсеян, допускаше грешки от невнимание, а грешките го дразнеха повече, отколкото нормално се полагаше. Накрая стана, прибра хартиите си и започна нервно да се разхожда из стаята — от прозореца до вратата и обратно.

По природа Симо бе човек на действието. В заплетени или напрегнати ситуации не обичаше да изчаква пасивно събитията, а тръгваше срещу тях и търсеше по-скоро развръзката — разбира се, ако бе ясно, че това няма да навреди на резултата. Затова и в случая не можеше да се примири да стои и бездейства, докато Надя може би се нуждаеше от помощта му. Неизвестността, невъзможността да намери приемливо обяснение на отсъствието и мълчанието й му тежаха и го дразнеха. Така щеше да е чак до утре сутринта, когато момичето трябваше да дойде с документите за двамата „колеги“ и всичко щеше да се изясни. Ако дойдеше, разбира се!

И чак тогава изведнъж се сети, че покрай вълненията и тревогите през деня бе забравил да уговори срещата! Погледна часовника си — оставаха буквално минути до края на работното време на Андреев и Тодоров в завода!

Изтича веднага до рецепцията и измоли междуселищен разговор. Този път щастието не му изневери. Успя да улучи Андреев на работното му място, насрочиха срещата за девет часа на следващия ден в кафе-сладкарница „Савоя“. Обясни, че ще се видят лично с госпожица Ковачева и настоя да не коментират пред нея неудобните моменти от взаимоотношенията им с брат й.

После излезе и се отправи към снек-бара, който вече работеше по това време. Дали от твърде лекия обяд или от преживените емоции здраво бе изгладнял.

С вечерята си от порция пържен дроб и крем карамел се справи спокойно и с апетит. Но щом излезе от заведението тревожните мисли отново го споходиха.

Добре, беше уговорил за утре срещата. Но, ако Надя пак не дойдеше? Тогава щеше да се окаже в твърде неудобно положение. Разбира се, щеше да се оправдае пред двамата конструктори, но после? Очакваше да са с кола, щяха навярно да предложат да отидат заедно с него до Черногорово и да уредят въпроса на място. Но можеше ли да знае какво ще заварят там? Възможно бе да попаднат на обстоятелства или факти, които допълнително да злепоставят бившия им колега и партньор. А това не би било приятно за Надя. Или можеше да доведе до нарушение на постигнатото с Андреев споразумение да потули недостойната роля на брат й в техния случай.

Оформяше се като че единственото разумно решение — самият той да отиде сега до Черногорово. Тъкмо щеше да си изясни ситуацията там и да си спести по-нататъшните догадки и тревоги. А ако нещо действително можеше да попречи на Надя да дойде на уговорената среща, щеше да вземе куфарчето с документите.

Както винаги в подобни случаи, след като взе определено решение, всички съмнения, тревоги и колебания изчезнаха. Сега просто трябваше да действа и на първо място — да се върне до хотела, където бяха ключовете от колата му.

 

Наближаваше седем без четвърт, когато Симо спря „Трабант“-чето пред къщичката на Ковачеви. Още докато прекосяваше двора, забеляза бележката, която бе закрепена със скоч-лента към вратата. Върху нея с маркер бе написано:

„Отивам пак до полицията. Най-добре чакай в седем пред библиотеката. Погрижи се за цветя!“

Буквите бяха красиви, навързани и леко наклонени наляво. Симо вече познаваше почерка на Надя — нали беше писала подобна бележка в библиотеката.

Отивам пак до полицията! Значи, в основата си съмненията му се бяха оказали верни! Беше се случило нещо, което е наложило най-сетне намесата на полицията. Но какво — нападение, обир, взлом? Откъм фасадата нямаше следи, колата си беше на мястото. Мина зад къщата, огледа двора — не забеляза нещо нередно. И все пак случилото се е било достатъчно сериозно, за да се намесват органите на реда, а Надя не бе успяла дори да се обади.

И в същото време изпита огромно облекчение. Каквото и да се беше случило, колкото и да беше неприятно. Надя бе жива и здрава, а това беше най-важното!

Вече по-спокойно прочете още веднъж съдържанието на бележката. Очевидно бе адресирана до някой, който е трябвало да дойде тук на уговорена среща. Принудителното отсъствие на домакинята бе наложило срещата да се пренасочи на друго място. Но кой беше този „някой“ — мъж или жена? И защо трябваше да носи цветя? С цветя се отива на гости, на празненство. А беше малко вероятно Надя да тръгне по развлечения в ден, в който е преживяла сериозна неприятност. Дори, ако това е било уговорено предварително. Да не би да е сватба? Но обикновено сватбите се правят през почивните дни. Впрочем, с цветя се ходи и при покойник...

Погледна часовника си — беше седем без десетина минути. Съвсем скоро можеше да научи нещо повече по въпроса.

Без да се замисли, изтегли колата си на съседната уличка, после бързо се отправи към площада.

Искаше да види с кого ще се срещне Надя и ако обстоятелствата позволяваха, щеше да й се обади. Но, ако не беше удобно? Най-добре бе в момента на срещата да бъде някъде по-настрани и по възможност да остане незабелязан.

Един бърз оглед на обстановката му подсказа, как трябва да постъпи.

Срещу библиотеката, от другата страна на площада бе училището, а до оградата на училищния двор имаше наредени пейки. По края на тротоара там се извисяваха няколко високи стари тополи. Не беше трудно да намери такова място, че ствола на дървото да го прикрива докато седи на пейката, особено ако държи и разтворен вестник...

С вестник се снабди веднага от съответното павилионче и си избра подходяща пейка, на която двама старци кротко спореха по някакъв свой проблем. После се зае внимателно да следи отсрещната страна, като надзърташе над горния край на вестника.

Както е характерно за малките градчета, надвечер централният площад бе твърде оживен и това улесняваше задачата му да остане незабелязан. Доста хора се движеха и пред библиотеката, но една фигура привлече вниманието му още с появяването си и го накара да смръщи вежди от изненада и учудване.

Защото във високия, леко прегърбен младеж, който се появи минута-две преди седем с букетче рози в ръката, разпозна благодарение на очилата и вирнатия нос не друг, а самият годеник Ивайло — фамилията му така и не бе научил...

Беше облечен представително, в лек летен костюм и въпреки жегата бе с връзка. Това показваше, заедно с цветята, че се е приготвил за съвсем официално мероприятие.

В официален тоалет беше и самата Надя, която дойде малко по-късно откъм съседната уличка. Носеше рокля от материя с втъкани лъскави нишки, но простичка по модел, което запазваше младежкия й вид, без да я превръща в натруфена млада дама. Колие и клипсове от имитация на кехлибар допълваха празничната премяна.

Годениците размениха няколко думи, после продължавайки да разговарят се отправиха, както му се стори първоначално, право към него, но след това завиха по улицата вляво.

Изпрати ги с поглед и с твърде смесени чувства. Поизчака известно време, после стана и бързо се отправи към мястото, където бе оставил колата си.

Мисията му тук бе привършила.

Докато пътуваше обратно към „Делфините“ по станалия му вече познат път, Симо внимателно премисляше резултатите от така инцидентно предприетото си посещение в Черногорово.

Бе престоял в градчето по-малко от час, но макар и кратко, посещението му се бе оказало твърде полезно. Бе намерил отговор на повечето от въпросите, които си бе поставял през деня, въпреки че за сметка на това към тях се бяха прибавили нови.

Преди всичко, доби най-обща представа за причината, която бе възпрепятствала Надя да дойде до „Делфините“. Случило се бе произшествие, което бе предизвикало намесата на полицията — по какъв повод и начин не можеше да си обясни. Важното бе, че нито Надя, нито жилището й бяха пострадали. А беше се случило през нощта или рано сутринта преди седем, инак не би попречило на момичето да отпътува със сутрешния автобус.

Не му стана ясно, обаче, защо Надя не му се беше обадила — да го повика или поне да го уведоми, че няма да пътува до „Делфините“. Възможно е да е била продължително време под полицейски надзор и не е искала макар и косвено да го въвлича в провежданото разследване. Навярно е преценила, че на уговорената за утре среща ще може най-добре да му обясни какво точно се е случило.

А годеникът Ивайло? Кога се бе появил и дали бе взел някакво участие в тези събития? Едва ли. До снощи Надя не знаеше — или поне не бе споменала нищо за пристигането му, дори ако е бил от вчера в градчето. Впрочем, не би могла да знае — нали бяха през целия ден заедно! А в напрегнатата обстановка днес сутринта едва ли е могла да посвети годеника си в събитията и обстоятелствата около нещастието с брат й. Дори ако е имала желание, а той — достатъчно интерес. Може би това да е станало по-късно, следобед...

Затова пък, въпросният Ивайло очевидно имаше централна роля в по-нататъшните събития, както може да се убеди. Трябвало е да се срещнат с Надя у дома й — бележката е била за него — Симо неволно се намръщи и озадачено поклати глава. Тук фактите нещо не се връзваха. Уж годежът беше само параван, зад който нямаше нищо, както твърдеше Надя. Уж бе отблъснала годеника си с държанието си и изпитваше физическо отвращение към него. Уж той бе избягал от нея без особено желание да се завръща и дори си бе намерил приятелка в София. И изведнъж, още с появяването му, двамата се търсят — с и без бележки по вратите и се отправят заедно на официално мероприятие! Странно, много странно...

Нима Надя го бе лъгала? Навярно не, тогава? Може би не си е давала сметка за истинските си чувства към годеника си. Може просто да е била засегната от поведението му, от слуха, че си има приятелка... Ако той бе опровергал този слух, ако се бе завърнал с друга нагласа, готов да й подаде ръка за разбирателство... Ако бе произлязло някакво обяснение между двамата с благоприятен завършек — още повече, че тя се чувстваше виновна пред него!

Поклати отново глава. Всичко това беше, разбира се, възможно, но твърде малко вероятно. Считаше, че вече достатъчно добре е опознал Надя, не й беше присъщо тъй често срещаното женско непостоянство. Не би могла така лесно да промени отношението спрямо годеника си, при това в момент, когато си е имала други грижи и вълнения. А и на фона на това, което съзряваше между тях двамата...

Значи имаше нещо друго, но какво можеше да бъде?

И като че отведнъж намери отговора. Параванът, разбира се! Навярно епизодът, на който той стана свидетел, беше етюд за публиката в малкото градче, където всичко се вижда и знае! Късче от паравана, който все още трябваше да прикрива нищото...

А може би на него му се искаше да бъде така?

Щеше да разбере утре, трябваше само да потърпи до тогава. Защото вече не се съмняваше, че на следващия ден Надя ще дойде в „Делфините“, за да се срещне с колегите на брат си. И — ще не ще — и със самия него...

След като остави колата на паркинга, Симо си помисли, че докато е близо не е зле да се отбие до станцията на здравеопазването и да се види с приятелите си. Но почти веднага се отказа. След напрежението и вълненията от изминалия ден чувстваше повече необходимост от покой и уединение, отколкото от контакти, пък и било с приятни за него хора. Отби се до снек-бара, където изпи една бира, после се прибра в хотела си, макар че едва минаваше осем часа.

В стаята си Симо седна до масата и опря лакти върху нея, после уморено отпусна глава между дланите си. Загледа се с невиждащ поглед в стената пред себе си и още веднъж спокойно обмисли събитията от последните часове. За съжаление нищо ново не можа да открие в тях. Оставаше да изчака Надя и да чуе нейното обяснение, без да споделя, че е посетил междувременно Черногорово. Надяваше се да бъде искрена, а обяснението й да е близко до предположенията, които логиката му подсказваше.

Защото веднъж вече бе слушал лъжи от момиче, което сериозно бе обичал. И тогава се бе наложило да си играе на детектив — както постъпи тази вечер, но поводът бе доста по-различен. Както и последствията...

Неволно мислите му се върнаха назад във времето към онзи епизод, който бе може би най-неприятния в живота му.

 

Близо година на почти безоблачно щастие — така се развиваха тогава отношенията му с Камелия и като че нищо не предвещаваше деня, в който отведнъж се сгромолясаха. Сринаха се, за да оставят — поне за него — само съжалението за пропилените чувства и загубеното време, за което дори му бе неприятно да си спомня.

Пролетта, когато това се случи, закъсня в Родопите, затова пък настъпи внезапно с топло и слънчево време. Свежа зеленина заля града, овощните дръвчета цъфнаха и лекият пролетен зефир разнасяше упойващия аромат по улиците и дворовете, където се смесваше с баналните миризми на пържен лук и непочистени сметища.

В една такава хубава пролетна утрин преди да отиде до завода, Симо се отби до гарата заради някаква служебна пратка. Макар и рано, на перона имаше доста народ. По неотдавна боядисаните дървени пейки дремеха стиснали чанти и сакове недоспали или подранили пътници, други седяха или неспокойно се разхождаха между купчини багаж. Продавачи тикаха колички с обвити в найлон сандвичи или предлагаха бира и газирани напитки. И сред цялото това множество отвреме-навреме бавно и с достойнство преминаваха униформените гарови служители, като живи символи на реда и дисциплината в целия този делничен хаос.

Когато пое обратно, някой му махна от една пейка. Беше пряката ръководителка на Камелия — Снежа Бодурова, симпатична стара мома, над четиридесетте, много ерудирана жена и способен архитект, с която често и с удоволствие беседваха. Този път, обаче, Снежа не бе в настроение, затова без друго цветистият й речник бе наситен с доста люти изрази... Ония от София пак я оплескали — вчера им се изтърсил смотаният Лъчезар, за да констатират заедно, че е дошъл с половината от необходимата документация! До среднощ писала възражения, а сутринта по петляно време ходила до службата и до парк-хотел „Родопи“, където е отседнал — все да събира и подготвя хартийки. А сега трябва по спешност да замине до столицата и то в най-неподходящото време. Иде й да извие врата на тоя Лъчо, дето не си гледа нито работата, нито жената, а по цял ден се занася с младите чертожнички!

Симо успокои негодуващата Снежа с перспективата, че може в София да намери нещо дефицитно на местния пазар и като й пожела приятен път се запъти към завода, без да подозира значението, което щеше да придобие тази случайна утринна среща.

Покрай Камелия бе запознат с вечната по онова време война между местните и столичните архитектурни служби. Типичните ведомствени грешки и недоразумения бяха довели до това, че за да се изгради новия градски театър трябваше да се събори сравнително скоро издигнат жилищен блок, а в петното, определено за градски стадион се оказа масивна административна сграда... Парламентьорите в тази война бяха от страна на столичани — въпросният Лъчезар Добрев, а от страна на местните — самата Снежа Бодурова. Силите бяха неравни — срещу бойката и сведуща Снежа стоеше твърде посредственият по обща преценка Лъчо, който не блестеше с амбиции и знания, а имаше проблеми и с жена си — второразрядна естрадна певица, забъркана в шумен скандал със служител от някакво посолство.

Ситуации като тази, за която току-що бе научил, обикновено означаваха извънредна работа за персонала от местния архитектурен отдел, затова Симо не се изненада, когато малко след обяд Камелия му позвъни, за да го предупреди, че планираната за вечерта среща ще се отложи. Но обяснението й го постави в пълно недоумение.

— Разбираш ли — носеше се приглушеният й глас от другия край на жицата, — довечера Снежа ни е поканила на женско гости. Все колежките от службата. Сигурно ще позакъснеем...

„Но нали Снежа замина тази сутрин за София?“ — готвеше се да попита, когато гласът на Камелия бе заглушен от грохота на мотоциклет. Той се вслуша и долови и други шумове, които показваха, че тя се обажда от уличен телефон.

— Добре — каза той машинално и телефонът от другата страна изщрака.

Симо смръщи вежди, все още със слушалката в ръка, после я остави на мястото й и се облегна назад.

Тук нещо не беше в ред. В цялата служба — не, в цялата община — имаше само една Снежа и тя не би могла да организира женско парти, по простата причина, че в момента бе във влака някъде между Пловдив и София... Ако събирането е било организирано предния ден, можеше ли досега Камелия да не научи, че шефкинята й е отпътувала в командировка? Едва ли. И защо ще се обажда от външен телефон? Ако техният е повреден, в съседните стаи колкото щеш... Освен, ако се е страхувала, че колежките й ще чуят разговора им и ще станал свидетелки на лъжата за събирането. Лъжа!

Симо бе почти уверен, че през цялото им познанство досега Камелия не го бе излъгала за нещо сериозно. Е, в началото бе опитала някои дребни женски хитрини, но скоро се отказа и от тях, защото той веднага й ги посочваше с благосклонна насмешка, а и защото повече не й бяха необходими. Бяха разговаряли за това, че доверието е в основата на всяко истинско приятелство, на всяка любов. А за какво доверие може да се говори там, където се прокрадват лъжа и измама? Камелия споделяше тези възгледи и той бе склонен да вярва, че се придържа към тях. Не че гледаше нещата през розови очила, напротив. По природа беше недоверчив и бе свикнал да премисля критично фактите, а опитът и логиката му трудно биха пропуснали фалшивите нотки сред тях, както безпогрешно ги уловиха и в случая. Но защо трябваше Камелия да го лъже сега? За да го прави, значи имаше достатъчно сериозни причини и той трябваше да ги разбере.

Неприятно. Много неприятно. Камелия му бе станала и скъпа, и близка. Мисълта, че може да го лъже му бе противна, дори ако се касаеше за нещо дребно и безобидно.

Залови се за работата си, но една част от съзнанието му остана да се занимава с така възникналия проблем. Премисляше, съпоставяше, градеше предположения, от които лицето му все повече помръкваше. Успоредно с това изграждаше и план за действие, който към края на работното време бе напълно готов.

Симо приключваше работния си ден половин час по-рано от Камелия, така че, когато шумната група на строително-архитектурния отдел се изсипа на улицата, той вече бе заел удобна позиция, от която да следи произтичащите събития. Обикновено „женските събирания“ ставаха веднага след работа, но този път нямаше никакви признаци за подобно нещо. Групата се разпръсна, а Камелия пое пътя към дома си. За миг у Симо се прокрадна надеждата, че може да е сгрешил, че тя може наистина да не е научила навреме за отпътуването на Снежа и след провала на мероприятието сега се прибираше в къщи. Но дали беше така?

Отговорът на този въпрос дойде близо след час, който Симо прекара на пост близо до жилището й. Някъде след шест и половина Камелия излезе и се отправи по посока на градската градина. Беше облечена официално, в малиново-червената си рокля — твърде официално за едно женско събиране... За където и да се бе отправила, явно беше подранила, защото на няколко пъти се спира през витрините и едва когато градският часовник удари седем пъти се насочи към входа на градината.

Симо я видя да се спира пред един мъж, който очевидно я чакаше. Беше висок на ръст, с късо подстригани тъмни коси и носеше официален сив костюм и папионка. Не бе нужно да се взира много, за да го разпознае, макар че го бе виждал само веднъж и то отдалеч. Това бе гостенинът от София, въпросният архитект Лъчезар Добрев. Започваше да става интересно. Една от хипотезите му като че се потвърждаваше. Но доколко историята бе свързана със служебни задължения и доколко бе чиста самодейност на участниците, това щяха да покажат следващите минути. Едно бе ясно — Камелия го бе излъгала, за да отиде на среща, а това бе достатъчно да си имат сериозни неприятности.

Парк-хотел „Родопи“ отстоеше почти на километър от входа на парка и разполагаше с най-луксозния ресторант в града. Оказа се, че този ресторант е крайната цел на продължителната разходка, която Камелия и нейният кавалер направиха по алеите на парка. Отдъхна с облекчение, когато това приключи, тъй като тук задачата да остане незабелязан бе доста по-трудна, отколкото по оживените улици на града.

Западната страна на ресторанта, където имаше и просторна тераса с наслагани по нея маси, бе изцяло остъклена, а големите врати към терасата, поради топлото време бяха широко отворени. Това позволяваше на Симо достатъчно отдалеч и без да привлича внимание върху себе си да следи двойката, която зае една от по-вътрешните маси.

Поръчаха си ордьовър и аперитив, после вечеря с бутилка вино. Камелия запали цигара, което рядко правеше. Повече говореше Лъчезар, като оживено жестикулираше, нейното поведение бе по-сдържано. Танцуваха няколко пъти.

Симо имаше достатъчно време да размишлява. Опита се най-напред да си отговори — дали Камелия имаше някакви по-отдавнашни отношения с този човек или излизаше с него за първи път. По-вероятно бе последното. Но какво я бе довело тук с него? Службата ли? И да имаше нещо служебно в тази среща, това ще да е евентуално оправдание за тези, които биха научили за нея. А причината, истинската причина беше другаде. Симо бе уверен, че Камелия държи на техните отношения, в които нищо не й липсваше — според собствените й изявления и за които самата тя казваше, че едва ли може да създаде с друг мъж. И не го казваше от любезност или да му се понрави, той бе в състояние обективно да прецени думите й. Тогава? Чувство за разнообразие? Не, не беше и това. Разнообразието търсят елементарните хора, за които единствената разтуха от непълноценните или скучни отношения са същите по качество отношения, но с друг партньор. А Камелия не беше елементарен човек, а и навярно добре разбираше, че би загубила при една промяна. Какво тогава, по дяволите?

Започна да изпитва раздразнение. Беше човек на действието, а вече близо три часа висеше по ъглите в унизителната и глупава роля на детектив, който следи собствената си приятелка, докато тя се забавлява с друг мъж... И изведнъж като че го осени.

Не, не беше прав като считаше, че на Камелия нищо не й липсва в техните отношения— Липсваше й свободата да флиртува с мъжете, да ги вижда пленени от чара й да търсят снизхождението и интимната й близост. Да доказват предаността си, като й поднасят цветя и скъпи подаръци, да я возят в луксозни лимузини или да я водят в скъпи заведения. Суетността, злокачествената суетност бе един от недостатъците на неговата приятелка, недостатък неизживян и вероятно неизправим, който техните отношения бяха подтиснали, но не и премахнали. И който при подходящи условия и предпоставки можеше да излезе на бял свят... Ето я сега — в обстановка, която й допадаше, да приема снизходително ухажванията на изискания кавалер — столичанин, което гъделичкаше самолюбието й, караше я да се чувства фатална жена... Ех, Камелия! В името на това бе имала дързостта да го излъже и бе поела риска да бъде изобличена, защото мястото на тази изява бе твърде публично. Но сигурно утре или в следващите дни щеше да съчини някакво полупризнание, с което да се оневини пред него като припише всичко на случайно развитие на обстоятелствата...

По-важното бе, какво ще се случи по-нататък. Накъде ще се насочат стъпките й на излизане от ресторанта...

Беше към десет часа, когато Камелия и Лъчезар станаха от масата. Симо бързо се приближи достатъчно, за да може да следи действията им. Накъде ще се отправят сега — към изхода или...

Тръгнаха към асансьора.

Симо стисна зъби и се върна обратно в тъмнината на алеята. Плю на пясъка и невъздържано изруга.

Разбира се, той бе допускал и такова развитие на нещата. Но едно е да прехвърлиш през ума си възможни варианти, друго е да виждаш с очите си, че историята не свършва с лъжите и флирта. Стана най-лошото, защото играта загрубя... Малко вероятно бе да завърши с кратка разходка по етажите!

Познаваше се добре, за да знае, че не е в състояние да направи компромис с поведението на приятелката си. Самият факт, че потегли нагоре с Лъчезар поставяше на карта отноше-нията им, а нещата едва ли щяха да приключат с това. И по-нататък Камелия щеше да съществува за него само в миналото.

Заболя го, разбира се, и знаеше, че и в последствие ще го боли, може би и повече. Но сега нямаше за какво да се размеква, трябваше да действа. Защото трябваше да бъде съвсем наясно с предателството на приятелката си, нужни му бяха доказа-телства.

Отиде до най-близката телефонна кабина и набра номера на хотела. Заинтересова се — в коя стая е отседнал архитект Лъчезар Добрев. В петстотин и дванадесета? Благодаря!

Притаи се отново близо до изхода на хотела и търпеливо зачака със стиснати зъби. Не го интересуваше какво прави там горе Камелия, защото с всяка измината минута тя се превръщаше за него в приключил случай. От мига, когато вратата на асансьора се затвори след нея бе изминало достатъчно време, за да произнесе у себе си тази присъда — с категоричността, с която само човек с неговата воля и душевна сила би могъл да го направи. Единственото, което го занимаваше сега бе начина, по който следваше да разобличи предателството.

Наближаваше единадесет, когато малиново-червената рокля на Камелия се появи в дъното на фоайето. Симо бързо се отдалечи в тъмнината. Лъчезар бе по риза, което показваше, че няма да я изпраща. Проследи ги и видя, че извика такси. Бързо!

Не беше трудно да стигне до асансьора без да привлече внимание, тъй като във фоайето имаше доста посетители, които се движеха между хотела, ресторанта и бара. На петия етаж нямаше жива душа в коридора и той бързо изтича до стая 512. Както бе очаквал вратата не беше заключена и дори лампата светеше.

Един поглед му бе достатъчен. Леглото бе разхвърляно, чаршафът набран и измачкан, а по възглавницата имаше дълъг рус косъм. Огледа още веднъж бързо, но внимателно стаята и бе възнаграден. Наведе се и вдигна от пода един полезен предмет. После бързо излезе от стаята и се отдалечи към дъното на коридора.

Това до тук му стигаше, но се изкушаваше от възможността да научи нещо от самия Лазар. Познаваше този тип хора и знаеше, че няма да е чак толкова трудно.

Наложи се да почака някоя и друга минута. После го видя да идва, изчака малко след като влезе в стаята и почука на вратата.

— Извинете — каза, когато другият отвори. — Трябва да проверя санитарния възел. Имаме авария с канала и търсим мястото! — И като влезе, прибави с преднамерено лукав тон: — Исках да вляза по-рано, но случайно забелязах, че дойдохте с дама...

— О, много любезно от твоя страна — засмя се Лъчезар и свойски го потупа по рамото. — Знаеш, чукахме се с едно маце. Хубаво парче, ама ми струва една вечеря в ресторанта... — Той запали цигара и махна с ръка. — Е, така е, някои искат и на бар да ги водиш! Такива са жените, за да ти дадат, трябва и ти да им дадеш, нали така?

— Така е — кимна Симо като подтисна желанието си да удари тази пошла физиономия, даде си сметка, че плаща данък на неизживени още чувства към Камелия. Подтисна вътрешното си отвращение и побърза да излезе. Не можеше да се сърди на хора като Лъчезар, това бе тяхното верую и житейско поведение. Вероятно затова този човек бе приел равнодушно и станалата обществено достояние скандална история със собствената му съпруга. А за сега случилото се, можеше да вини само Камелия. Ако някой е влязъл у дома ти не е виновен той, а този който му е отворил вратата...

Пресече парка и дълго скита без цел по стихналите улици, като гледаше с невиждащ поглед осветените витрини и редките минувачи. Мъчеше се да се разсее, да прогони неприятните мисли, породени от неотдавнашните събития. Прибра се късно след полунощ, изморен и прегладнял, но с мъка преглътна няколко хапки. Легна си и се опита да заспи, но разбра, че няма да може и стиснал ръце зад гърба си, закрачи нервно от ъгъл на ъгъл.

Случайна ли беше измяната на Камелия? Колкото повече се връщаше към този въпрос, толкова повече се убеждаваше, че не е. Защото предпоставките бяха у самата нея, в манталитета й на нереализирала се прелъстителка. Случаен можеше да бъде само някой фактор, който да помогне тези предпоставки да се превърнат в реалност. Както се бе случило.

Грешка имаше и той, че бе подценил този й недостатък, който добре познаваше. Навярно се бе подвел по интелигентността й, културата й, беше й се доверил. Смяташе, че е овладяла суетността си дотолкова, че да не им прали пакости. Не обръщаше внимание на инак безобидните й флиртове с приятелите му, със случайни спътници или колеги по работа, защото бе решил, че й са ясни границите, до които може да си ги позволява. Подминаваше всичко това без да се намесва и реагира — и сега трябваше да плаща за доверието и толерантността си с мъките на раздялата...

Наближаваше зазоряване, когато уморен от бдението и тягостните мисли успя да заспи неспокоен и кратък, но все пак освежителен сън.

 

С Камелия, след уговорка по телефона, се видяха на следващия ден след работа в една глуха и малко посещавана алея в парка, където открай време устройваха срещите си. Симо крадешком, но внимателно я наблюдаваше. Външно изглеждаше спокойна, но в държанието й се прокрадваха елементи на смущение и дори — може би той си внушаваше — като че имаше нещо гузно.

— Как мина събирането у Бодурова? — попита, като нарочно назова фамилията на Снежа.

— Нищо особено — бе прекалено небрежния отговор. — Пийнахме кафе и ликьор, побъбрихме за работата, поклюкарствахме. Както обикновено.

— Стояхте ли много?

— Всъщност, не! Още в девет си бях в къщи.

Симо се спря и посочи една пейка.

— Нека да седнем за малко. Искам да поговорим, но — моля те — внимавай! Само за минута ме излъга два пъти, а очаквам да го направиш поне още три пъти!

Камелия се отпусна на пейката, а по лицето й, за свое удовлетворение той прочете смесица от изненада, смущение и едва прикрита уплаха.

— Какво имаш предвид?

— Най-напред това, че вчера сутринта говорихме със Снежа преди да се качи на влака за София. Значи не сте били у тях!

— Е, като стана ясно че е заминала, ние се събрахме у Веселина!

— Това е третата ти лъжа, която лесно бих могъл да проверя и докажа. Втората беше, че си се прибрала към девет часа. Защото по това време си била на съвсем друго място!

Момичето бе успяло да се овладее и сега го погледна право в очите и с пресилена усмивка.

— Виждам... и трябваше да зная, че наистина не биваше да те лъжа, но ти ще ме разбереш. Наложи се снощи да се срещна след работа с Лъчо Добрев да уточним някои неща. Нали знаеш как е при подобни ситуации. Той ми предложи да отидем до „Родопи“, където е отседнал, да съчетаем полезното с приятното. Бяхме в ресторанта до към десет. Това е.

— И защо трябваше да ме лъжеш?

— Исках да си спестя обясненията по телефона пред колежките си. Но впоследствие все щях да ти кажа. И без друго щеше да научиш.

— Не беше трудно, след като сте се срещнали на входа на градината.

— Виждаш ли, не сме се крили!

— Понякога това е най-добрият начин да скриеш нещо!

— Хайде, не прекалявай! Какво толкова нередно има в това, да отида с един колега на ресторант?

— Сигурно има, щом като го криеш и ме лъжеш! А и не смятам, че е само това!

— Какво друго бих могла да направя?

— Ами... например, да се качиш с него до стаята му на петия етаж...

Камелия пребледня, но все пак успя да се овладее.

— Не зная, кой ти е казал, но щом стигнахме до това — наистина се качих до там. Трябваше да ми покаже едни документи— Но в стаята му не съм влизала, изчаках на една масичка в дъното на коридора.

Симо бръкна в джоба си и хвърли в скута й едно обло копче, облечено в малиново-червен плат.

— Пак ме излъга, не броя вече за кой път. Защото това не беше до масичката в коридора, а до леглото в стаята! — Замълча и не без злорадство изгледа Камелия, която бе пребледняла, а пръстите й, които машинално стискаха копчето, видимо трепереха. — Обикновено копчетата се късат, когато ги откопчават или закопчават, нали? Освен, ако не си предпочела да легнеш на леглото с официалната си рокля, но не вярвам — зная, колко държиш на дрехите си...

— Кой ти дава право... откъде знаеш, какво съм правила? — отвърна му, но гласът й бе загубил предишната си увереност.

— Бях в стаята само минута, след като Лъчо те натовари на онова жълто такси. На възглавницата имаше образци от прическата ти, но тях не прибрах — тук си имаме достатъчно.

Напълно сразена, Камелия скри лице в дланите си, а лактите й опряха в коленете й.

— Значи си ме следил — едва промълви. — Колко недостойно!

— Това недостойно поведение ми позволи да констатирам, че ти вършиш май по-недостойни неща, какво ще кажеш?

Камелия изведнъж вдигна глава и гневно го изгледа.

— Стига! Бъди поне веднъж джентълмен!

— Като Лъчо ли?

— Ако щеш — като него!

— Тогава сигурно ще ти е интересно да знаеш, какво ми каза твоят джентълмен, като ме помисли за техник от хотела? Че те е чукал срещу една вечеря и беше доволен, че не си пожелала да те заведе и на бар!

— Лъжеш! — Камелия скочи на крака и очите й гневно блеснаха. Симо също се изправи, а плесницата, която й зашлеви бе достатъчно силна, за да я върне отново на пейката.

— Аз никога не лъжа — заяви той спокойно — и ти много добре знаеш това. За разлика от теб. А сега — сбогом! Мисля да спестим ненужните обяснения. Не си прави труда да ме търсиш — ще бъде излишно.

И бързо се отдалечи от Камелия, която остана на пейката обляна в сълзи.

 

Все пак, тя го потърси в квартирата му — още на следващата заран, много преди времето, когато трябваше да отидат на работа.

Симо не знаеше и никога нямаше да узнае, че нощта след раздялата им в парка, тя прекара будна в леглото, втренчила поглед пред себе си в мрака. Отначало се опитваше да си обясни, как бе усетил лъжата й и бе успял да я проследи, а и да вникне във всичко, което се бе случило след това, но скоро се отказа. Дойде ред на самообвинението и разкаянието. Обвиняваше себе си, че бе постъпила наивно и бе позволила на Лъчезар да я подмами в стаята си, а после не устоя на грубите му и настойчиви ласки... Чувстваше се и унизена от ролята, в която се бе оказала, от думите, изречени по неин адрес от Лъчезар, които Симо сигурно не бе преиначил... За да стигне до най-важното — че отношенията им бяха пред разрив! А тя не искаше да го загуби, защото това означаваше да загуби щастието, което изпълваше живота й, откакто се бяха запознали и сближили. Сега не без угризения си даваше сметка, че дотолкова бе свикнала със сигурността в отношенията им, че бе започнала да не я цени достатъчно — и може би затова допусна да поеме един неразумен риск!

Не че Симо бе точно „мъжът на нейните мечти“. Търсейки подсъзнателно мъжкия аналог на собствения си тип, Камелия си бе представяла своя избраник рус, висок, синеок, с мечтателно, но мъжествено изражение, изискан и с изтънчени маниери кавалер. В този образ трудно можеше да се вмести мургавият, набит и широкоплещест Симо, чиито черни очи гледаха проницателно и насмешливо под свъсените вежди. Тя така и не свикна с острия му, сякаш всевиждащ поглед, с ироничната му усмивка, която отдаваше на високомерие, докато разбра, че това е снизходителната усмивка на човек, свикнал да превъзхожда другите. Като развит интелект Камелия сама разбираше, че един свободен ум трудно понася условностите, но считаше че в това отношение Симо стига до крайност в незачитането си на общоприетите правила на общуването и поведението. Че му са чужди светските маниери и кавалерските изяви. И ред други неща имаше, които не одобряваше у него, но в същото време не можеше да отрече, че приятелят й е човек с изключителен интелект, обширни познания и чудесен в много отношения характер.

Мисълта, че сега можеше да си отиде, а с него всичко останало, я хвърляше в ужас, примесен с чувството за вина. Затова бе готова на всякакви жертви и компромиси, за да го запази. През тези часове на размисъл си даде сметка и за другите усложнения, които можеха да възникнат при евентуален разрив между тях. Всички техни приятели и познати, естествено, щяха да потърсят причините, а те не бяха в нейна полза. Ако нещо се разбереше, щяха да я осъдят, да вземат страната на Симо. Включително нейните родители, за които той бе непоклатим авторитет и бе повече от желан за зет... Не, това не биваше да става! Не можеше всичко да рухне заради една случайна и без всякакво значение за нея историйка!

Тази историйка, обаче, беше факт и в очите на страничните наблюдатели би изглеждала дребна и пошла интрижка, която не вървеше с това, което самата тя искаше да цени и запази. Поставяше я в неизгодна, уязвима позиция пред Симо, а и пред всички, които биха научили за нея.

Но каква беше всъщност нейната вина? Не беше ли станала жертва на случайност и обстоятелства? Умът й, който трескаво прехвърляше фактите, търсеше сред тях начин да я оправдае в собствените й очи, да омаловажи вината й. Разбира се, беше виновен Лъчезар! Той я подмами — първо в ресторанта, после в стаята си... Би ли отишла сама и съзнателно при него? Не, разбира се. Вината й бе дотолкова, доколкото му се довери и го последва в стаята му. А след като я облада, имаше ли значение, как се бе държала по-нататък?

В момента Камелия искрено мразеше Лъчезар, убедила себе си, че само той е виновен за станалото и за това, което — недай си боже! — можеше да се случи между нея и Симо. Тя трябваше да отиде час по-скоро при приятеля си, да му обясни всичко това. Тогава, може би, щеше да я разбере и да й прости. Щеше да го моли, ако трябва на колене — все пак имаше някаква вина пред него. Щеше да му припомни толкова примери с техни близки и познати. Фани, която мъжът и завари с любовника й, отнесе един хубав пердах и толкова, остана си при него. Или Райна и Гошо, които през вечер си сменят любовниците и си живеят кротко и разбрано... Нали скоро гледаха заедно и „Обикновен човек“ от Йовков — и там Борис великодушно прости на Аничка и дори прие незаконното й дете... Може ли да се сравнява нейния случай с някой от тези?

Зората я завари права до прозореца, опряла глава до хладната му рамка. Взе душ, който ободри тялото й, освежи мислите й. Малко козметика и следите от безсънната нощ се заличиха, останаха само сенките под очите, но в случая те бяха от полза... Облече роклята, която знаеше, че Симо харесва най-много и която добре подчертаваше тялото й.

Пътят до квартирата му бе изминавала десетки пъти през последните месеци, затова сега й се стори, че изпълнява до болка познат ритуал. Автобусът. Спирката с порутеното павилионче до нея. Мрачният вход, асансьорът с оцелялото по чудо огледало. И вратата, през която сърцето й толкова пъти се бе разтуптявало от вълнение преди срещата с любимия човек. А сега се свиваше от тревога...

Пое дълбоко въздух, постоя за миг и позвъни.

Като отвори и я видя в рамката на вратата, Симо я изгледа без да прикрива враждебността си.

— Защо си дошла?

— Искам да поговорим...

— Мислиш ли, че има за какво?

— Трябва да ти обясня някои неща. Дължа ти това обяснение.

— Не искам обяснения. Зная всичко, което ми е нужно.

— Моля те! — Тя вдигна очи и в тях прочете искрена мъка. — Нали и осъдените на смърт имат право на последна дума... или на последно желание?

Симо стисна зъби. — Влизай! — каза рязко и се отдръпна, за да й направи път.

Камелия приседна на края на стола в скована, напрегната поза без да вдига очите си. Симо остана прав до масата, погледът му се плъзна по потъмнялото й лице и се спря на ръцете й, които стискаха дръжката на малката чантичка — подарък от него за рождения й ден — и сплитаха и разплитаха от вълнение пръстите си. Същите тези пръсти, които бе държал и целувал, които го бяха галили, и които можеха да галят и друг — и то кого!

Усети изведнъж раздразнението отново да се надига в гърдите му.

— Е? Слушам те!

— Не съм дошла да се оправдавам — каза Камелия тихо. — Приемам, че съм виновна пред теб... пред нас. Но искам да знаеш, че не съм имала намерение да... Просто така се случи, против волята ми...

— А, против волята ти! — В гласа на Симо прозвуча язвителна насмешка. — Бях забравил, че са те отвели с полицейски конвой от вас до хотела!

— Но той само ми предложи вечеря в ресторанта! Да поговорим за работата и да потанцуваме!

— Пардон! Значи конвоят е дошъл по-късно, за да те отведе от ресторанта до стаята му...

— Не, просто след вечерята той ме покани в стаята си на кафе...

— Защото в ресторанта не сервираха, така ли?

— Тогава не се замислих много... бях пийнала малко. Не подозирах нищо лошо!

— Лошо? Значи те е набил и изнасилил? Че да го съдим тогава!

Камелия наведе очи и прехапа устни.

— Не, но... Той заключи вратата като влязохме. Бях безпомощна...

— Аха. В кафето е сипал сънотворно и като се събуди, беше гола и прелъстена!

Момичето вдигна рязко глава.

— Стига! Спести ми поне това унижение!

— Струва ми се, че ти искаше да разговаряме! — Симо се облегна с две ръце на масата, наведе се към нея, а гласът му стана сух и твърд. — Знаеш много добре, какво те е водело през всичкото време — твоята суетност, женското ти самолюбие на дребно, комплексът на нереализирала се провинциална кокетка! Задоволството от това, че си желана от още един мъж, възможността да си поиграеш с него и да осребриш чара си във вечеря в скъп ресторант! Да бъдеш ухажвана от изискан кавалер, пък било и завършено нищожество! Това е, нали? А когато обстоятелствата са се променили, била си безпомощна, разбира се — защото си схващала, съзнателно или подсъзнателно, че трябва да заплатиш с тялото си за вечерята и цялото това внимание! Това е!

Камелия бе обронила глава, по страните й тихо се стичаха сълзи. Симо й напомни за себе си, както винаги и логиката му бе точна и безпощадна и извади на показ всичко, което бе останало скрито от самата нея.

— Добре — каза едва и преглътна сълзите си. — Още в началото приех, че съм виновна. Може би не виждах вината си точно така, но разбирам, че си прав. Но толкова ли е голяма, че не можеш да ми я простиш? Никога досега не съм постъпвала така, а след този случай... подобно нещо няма да се случи до края на живота ми!

— Не е ли малко позакъсняло твоето разкаяние? — ядно запита Симо, все още облегнат на ръба на масата. — Лесно е да се разкайваш, след като натрих на носа ти всичките лъжи, които ми натрупа. И след като разбра, че съм наясно открай докрай с поведението ти на най-обикновена уличница!

Камелия закри лицето си с ръце и дълго остана така безмълвна, само раменете й потрепваха от сдържани ридания.

— Защо си толкова строг към мен — каза най-после като скръсти ръце на коленете си и без да го поглежда. — Другите си прощават къде по-лоши неща, знаеш това. Прости ми в името на хубавото, което сме създали между нас! Готова съм на колене да те моля, защото наистина съм виновна. Помисли си какво ще загубим!

Момичето вдигна разплаканите си очи към него.

За миг нещо трепна в душата на Симо, защото осъзна фаталността на този момент. Достатъчно беше да протегне ръка и това момиче отново щеше да бъде щастливо и негово! И навярно — не, сигурно! — никога нямаше да повтори грешката си. Но пак там — в дълбините на съзнанието му — се надигна познатата вълна от хлад, която взе връх над моментното колебание. Неразумно колебание, защото той знаеше това, което Камелия тепърва трябваше да разбере — че в техния случай станалото е непоправимо.

— Не е до прошката — каза той неочаквано меко, така че Камелия с надежда го погледна в очите, където сега прочете само тъга и умора. — Ти си умно момиче и би трябвало да го разбереш. Няма какво да губим, защото хубавото, което сме създали е вече загубено. Нали точно затова те осъждам, както ти казваш, жестоко, защото твоята постъпка ни лиши от него! Защото то се крепеше на взаимното ни доверие, уважение, преданост, чувства... Хората си прощавали къде по-големи постъпки... така е. Но дали отношенията между хората, които имаш предвид, са същите каквито бяха при нас? Това, което губим не се създава всеки ден и точно това прави вината ти толкова голяма! Защото колкото по-скъп и ценен е един предмет, толкова по-грижливо трябва да се пази! Върху мазната престилка новото леке няма да се забележи, но върху снежнобелия чаршаф ще бъде истинско безобразие! Това, което ти извърши не би впечатлило Георги и Райна, защото при тях е ежедневие, но те не си поставят по-амбициозни цели в отношенията си — не биха и могли да ги постигнат! Но как да го приемем ние, или по-точно — аз?

— Нещата не могат да останат предишните — продължи Симо — и това съвсем не е само въпрос на желание. Моето отношение към теб се градеше преди всичко на безгранично доверие — но може ли то да остане безгранично, след като ми изплете куп лъжи и извърши предателство спрямо отношенията ни? Градеше се и на безгранично уважение към теб, но как да те уважавам сега в положението, в което сама се постави? Какво мислиш че си ти за твоя Лъчо? — запита с горчива усмивка. — Една от продажните жени, които може да има срещу вечеря в луксозен ресторант — той сам го каза. А щом изглеждаш така за нищожество като него, как следва да изглеждаш за мен? Мога ли да те уважавам, както по-рано?

Камелия мъчително преглътна, но не отговори. Само пръстите й стискаха до болка чантичката върху коленете й.

— Искаш да ти простя — въздъхна Симо и тежко се отпусна на свободния стол срещу нея. — Добре, представи си за миг, че го направя. Какви ще бъдат по-нататък отношенията ни без доверие и уважение? На практика — без истинска любов, а това и на двамата не би харесало след като сме я имали. А и какъв потенциал от конфликти ще носят у себе си? Аз, за хубаво или лошо, съм паметлив човек, не бих могъл никога да забравя постъпката ти. И в миг на раздразнение или друг подобен повод сигурно ще ти я припомня и ще бъдеш отново наранена. Не мога да изисквам от теб цял живот да се чувстваш виновна пред мен — а реално ще бъдеш! Що за отношения ще са това? Ние с теб не сме посредствени хора, затова не бихме се задоволили с посредствени отношения. Ето защо, когато някой от нас постъпи като посредствен човек — както в случая ти — последствията са катастрофални...

Мислиш ли, че на мене ми е леко? Аз също ценя хубавото, което бяхме създали, защото то е и моя рожба! Но всеки път, когато премисля постъпката ти, тя ме отчуждава от теб. Може би, когато всичко стане тъй далечно, че избледнее и забравя доскорошната му стойност, тогава ще мога по-лесно да простя на тази, която го погуби! Но сега не мога, много ярка и свежа е загубата!

При последните си думи Симо повиши тон и Камелия неволно трепна.

— Ти винаги си бил по-умния от двамата — каза неочаквано спокойно. — Доказа ми го и сега. Аз наистина бях глупачка, като изтичах тук с надеждата, че стига да те омилостивя и всичко ще се оправи... Защото много ми се искаше да е така, но сега разбирам, че е невъзможно. Наистина невъзможно — повтори тя като на себе си и изведнъж се изправи така рязко, че леко залитна. — Е, щом не можеш дори да ми простиш... извини ме поне за тези минути. За мен бяха необходими! Много необходими...

Когато излезе на стълбището, Камелия спря и се обърна към него. Остана така дълго време — неподвижна и безмълвна, сякаш таеше последна надежда, че той ще размисли и ще й подаде ръка. Но Симо бе свел поглед и гледаше в краката си. Когато вдигна очи, Камелия я нямаше. Беше си отишла и никога повече нямаше да се завърне в живота му.

Самата тя бе изминала обратния път до жилището си като на сън. Този път, който многократно бе изминавала през последните месеци. Но нито веднъж не й се бе случвало да се заключи в стаята си, да се хвърли на леглото и да го разтърсва цялото с безутешни ридания...

 

Симо прекара уморено длани по челото си, сякаш да изтрие от съзнанието си тягостните спомени и предизвиканите от тях нерадостни мисли. После се изправи, протегна се, раздвижи крайниците си, схванали се от продължителното седене и направи няколко безцелни крачки из стаята.

Беше все още твърде рано. През прозореца се чуваше ритмичния грохот на музиката от съседната дискотека. По коридора отекнаха стъпки, някъде се блъсна врата. Имаше достатъчно време да се позанимае със записката си, чийто край вече се виждаше. Само че му липсваше каквото и да е желание за работа, както и за разходка навън. От друга стана, макар и да усещаше умора, едва ли би могъл да заспи в толкова непривично време. А не му се искаше да се търкаля в леглото, загледан в тавана и против желанието си да мисли за неприятни неща.

След кратко колебание отвори чекмеджето на масата, където държеше походната си аптечка и извади от нея таблетка сънотворно. Сдъвка я и изпи чаша вода в банята. После се съблече, пъхна се под завивката и взе в ръка томчето криминални разкази, които четеше в подобни случаи.

Четвърт час по-късно усети лекото и приятно замайване от приспивателното. Буквите започнаха да плуват пред погледа му, съзнанието му все по-трудно стигаше до смисъла на прочетеното. Накрая сънния унес надделя и като изгаси лампата, моментално заспа.

 


напред горе назад Обратно към: [Летуването на един чудак][Стойчо Биячев][СЛОВОТО]

 

© Стойчо Биячев. Всички права запазени!


© 1999-2022, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух