Обратно към: [Летуването на един чудак][Стойчо Биячев][СЛОВОТО]

Дълбокият и продължителен сън се оказа отлично средство за възстановяването на физическите му и духовни сили. Леката сънливост, останала от приспивателното изчезна след енергичната гимнастика и хладния душ, сякаш се разтвори във водната струя. Свеж и бодър, във ведро настроение Симо бе готов да посрещне събитията и проблемите на настъпващия ден. А те, естествено, не закъсняха.

Току-що се беше избръснал и беше още в банята, когато дочу очакваното почукване на вратата. Бързо нахлузи тениската си и отиде да отвори на Надя, която този път като че доста бе подранила.

Но за негова голяма изненада, на прага стоеше не Надя, а Вера!

При това една променена Вера, твърде различна от тази, която познаваше! Големите й сиви очи искряха от щастие, страните й пламтяха, по лицето й играеше усмивка, каквато досега не беше виждал на него. А във вдигнатата си високо ръка държеше и размахваше причината за цялата тази промяна — писмото, за което бе излишно да пита от кого е написано...

— Не е за вярване, но пристигна — заяви триумфиращо тя докато влизаше. В стаята изведнъж го улови през кръста, завъртя го два-три пъти във валсова стъпка, а после го пусна в движение и се стовари на леглото, като се заля в радостен смях.

Засмя се и Симо, заразен от непривичната й веселост. Дръпна стола и като седна срещу нея, подхвърли с усмивка:

— Хайде, разказвай!

Вера не дочака да я канят втори път. Все още задъхана, припряно и като на моменти се запъваше от вълнение, се зае да му излага последните събития и съдържанието на писмото.

Сутринта, както винаги слязла до рецепцията, за да провери има ли нещо получено за нея. А този път имало! Едва не й призляло от вълнение. Грабнала писмото, но не го отворила, защото искала да го прочете спокойно и внимателно, както подобава в случая. Но самият факт, че е получила отговор от Сами вече сам по себе си означавал много! Сетила се, че ключът от клуба е у нея, отворила и седнала до една от масичките. Прочела писмото, а като го свършила изведнъж се разплакала от щастие. И веднага изтичала до тук — да сподели радостта си с него и да му благодари!

Защото нещата наистина били много близко до неговото предположение. Всъщност, със Сами се случило нещастие в деня, когато се настанили в новата квартира. Подхлъзнал се по стълбите и паднал, когато пренасял някакво шкафче. Повредил си прешлените някъде на кръста, наложило се да лежи в гипс месец и половина. През цялото това време бил неподвижен и разчитал на помощта на близките си. Още на следващия ден й написал писмо, в което разказвал за случилото се и естествено, посочил и новия си адрес. Като не получил отговор, изпратил второ подобно писмо. В третото вече питал — защо тя не му отговаря? Както и в четвъртото. Петото адресирал направо до майка й, молел я тя да му отговори, ако с дъщеря й се е случило някакво нещастие. Отговор така и нямало. Недоумявал, правел какви ли не предположения. Загубил апетит, отслабнал, не можел да спи. Душевните терзания се прибавили към физическите — бил много зле. Наумил си да събере пари и като позакрепне при първа възможност да замине за София и лично да провери — какво се е случило с нея. Когато получил писмото й в академията не могъл да повярва на очите си. А като го прочел, разбрал каква е работата... За първи път в живота си си позволил да направи такъв голям скандал на родителите си. Искал дори да се изнесе на квартира, но нямал пукната крона... Сега те се държали гузно, а той не им говорел.

— А най-накрая знаеш ли какво ми пише? — попита Вера като лукаво го изгледа. — Пише ми, че ме обича! Че много, много ме обича! — плесна с ръце тя радостно и по детински.

Симо неволно се усмихна, като си припомни обикновено сериозното и на моменти дори малко високомерно държание. Приготви се да й подметне нещо подходящо за случая, но на вратата отново се почука.

Този път наистина беше Надя — свежа, усмихната, в червената си кадифена рокля и вече познатия сак в ръце. Какво беше съдържанието му не бе трудно да се досети.

— Здравей — приветства го бодро и без да чака покана влезе в стаята. — О! Аз да не би да ви попречих — каза отведнъж сухо, като изгледа изпод вежди седналата на леглото Вера.

— Ни най-малко! Нали знаеш, че те очаквах — отговори Симо и бутна към нея стола. — Впрочем, запознайте се! Това е Вера — завършва консерваторията, задочно я познаваш вече! Вера, това е Надя — сестричката на моя предшественик тук, за когото е ставало дума...

— Приятно ми е — каза Вера като стана и сърдечно стисна подадената й като че неохотно от Надя ръка. — Но аз без друго трябваше да си вървя! Симо, не зная как да ти се отблагодаря! Без теб това тук — размаха писмото — едва ли щеше да пристигне. Много, много съм ти признателна! — Пристъпи и го целуна по страната, после се обърна към Надя: — Извинявам се, че без да искам попаднах на срещата ви, но нямаше как да не дойда! Каня и двама ви при първа възможност да ми бъдете гости в билярд-клуба, където свиря. Имам повод да черпя — и то какъв! Симо ще Ви обясни! А засега довиждане!

— Ще ми обясниш ли наистина какво става — попита подозрително Надя, когато той затвори вратата след Вера. Все още го гледаше изпод вежди.

— Веднага, но с две думи. Приятелят й беше изчезнал от месеци, аз й дадох съвет как да го издири. Тази сутрин рано е получила писмо от него и веднага изтичала тук — да сподели радостта си и да ми благодари. Затова бе и целувката — така целуват иконите на чудотворците-спасители — добави той усмихнат.

— Нещо май не ми приличаш много на икона — заяви полушеговито — полузаядливо момичето. — Пък иконите обикновено ги целуват бабичките... А тази Вера...

— ...не е и не й пожелавам скоро да стане бабичка — продължи вместо нея този път сериозно Симо. — За да бъде щастлива със своя Сами! При пръв удобен случай ще ти разкажа подробно цялата тяхна история — обеща той като забеляза искричката на чисто женско любопитство в очите на Надя. — Още повече, че е много поучителна, особено за родители. Но сега по-добре ти ми обясни — какво стана вчера, че нито дойде, нито ми се обади!

— Имах неприятности с полицията — бе изненадващият отговор. — Обстойно обискираха къщата ни, а аз бях като арестувана — предупредиха ме, че не мога да напускам жилището си, да се срещам или да разговарям с когото и да било докато трае претърсването...

— Добре — погледна я в недоумение Симо. — Но разбра ли, каква е била целта на този обиск? Какво точно са търсели полицаите?

— Същият въпрос ми зададоха и те още в началото — усмихна се невесело момичето. — Аз, естествено, предположих веднага че търсят пакета и парите, за които знаем от брат ми. Не споменах обаче нищо за тях — заявих им, че нямам представа какво се надяват да намерят. Реших, че ако брат ми е искал, вече им е казал — нали са го разпитвали! А ако не е, значи е имал съображения да премълчи и не е моя работа да приказвам и с нещо да му навредя...

— А резултатът? Предполагам, че нищо не са намерили, инак досега щеше да ми кажеш...

— Нищо, наистина — потвърди момичето. — Започвам да си мисля и аз, че нищо скрито няма! Досега да са го намерили — колкото народ се изреди вече да рови...

Настъпи продължително мълчание.

— Тук има нещо, което не ми е ясно — заяви накрая Симо. — Ако полицията е знаела или се е съмнявала, че тези или други ценни неща са укрити в къщата, защо не е проверила досега? Не разбра ли, кое е станало причина или повод проверката да се извърши точно сега?

— Разбрах! — противно на очакванията му отговори Надя. — Но нека да караме подред...

Обискът извършили трима цивилни полицаи. Появили се малко преди седем и почти я върнали от вратата, защото вече се била приготвила за път. Легитимирали се, показали документ за обиска, после се извинили, че ще я задържат у дома й докато го извършат. Единият, който изглежда бил старши от тримата, седнал при нея в кухнята, а другите двама веднага заровили из стаите. Държал се възпитано и любезно, но като че я подозирал в нещо. Попитал я — има ли представа защо са дошли и какво търсят. Отговорила че няма, но естествено си помислила че е същото, което са търсили и другите... Била ли е в течение на всичко, с което се е занимавал брат й? Също отговорила отрица-телно. А забелязала ли е нещо съмнително или нередно? Отрекла с чиста съвест. Тогава полицаят поклатил със съжаление глава.

„Страхувам се, че ще Ви огорча, госпожице!“ — казал. „Но трябва да Ви кажа, че брат Ви се е занимавал с контрабанда и то на непозволени стоки. Имаме неопровержими доказателства за това. Вчера колеги от областното управление са заловили трима отдавна подозирани контрабандисти в момент, когато са превозвали такава стока. А те са посочили брат Ви като техен съучастник. Между впрочем, това се потвърждава и от факта, че същите тези хора са посетили преди десетина дни жилището на госпожица Узунова — годеницата на брат Ви — и са настоявали да го претърсят. Тя ни направи голяма услуга като незабавно сигнализира тогава и даде подробно описание на тримата. Видяло й се подозрително предупреждението им — да не споменава на никого за посещението им, тъй като това може сериозно да навреди на годеника й...“

— Откъде да знаят, наивниците, че госпожица Узунова пет пари не дава за него — язвително вмъкна в разказа си Надя и в очите й пробляснаха зли пламъчета.

Симо мълчаливо кимна. Значи, не напразно тримата „детективи“ му се бяха видели подозрителни...

По-нататък полицаят й обяснил, че според признанията на заловените част от стоката им била у брат й, а той я укривал някъде, най-вероятно в дома си. Тримата дълго го издирвали и го открили малко преди да опита да напусне страната. Преследвали го докато им бягал с открадната от него кола, тогава и катастрофирал. Но у него и в колата не открили нищо и се погрижили да бъде незабавно откаран в болницата.

„Но Вас това като че не Ви учудва особено, госпожице?“ — изведнъж попитал подозрително полицаят. Не можела да му признае, разбира се, че вече е била подготвена донякъде да чуе нещо подобно. Отговорът й бил, че просто не може да повярва всичко това, след като добре познава брат си. А и едва ли някой би казал нещо лошо за него — и в градчето, и в службата му. Оня я изгледал снизходително. „Проучили сме каквото трябва и отзивите наистина са такива. Но понякога и тежки престъпления се извършват от хора съвсем безобидни на вид и по поведение!“ — заявил. После я накарал да седне на стола в ъгъла — като наказана и се заел да претърсва кухнята. Отвреме-навреме подхвърлял по някоя дума. Така разбрала, че целта на обиска е да се открие скритата контрабандна стока, която тримата твърдели, че е останала у брат й. Навярно това е било съдържанието на пакета. За пари не станало дума, но може би са имали предвид и тях.

Обискът продължил почти до обяд. Всичко било прегледано и проверено най-щателно. Не подминали дори двора и тавана. След като си отишли, къщата изглеждала по-зле, отколкото след посещението на тримата фалшиви детективи. На отиване полицаите я предупредили да не напуска дома си, докато не я потърсят отново. Това не я смутило — и без друго трябвало да сложи всичко в ред. Притеснявала се само, че няма как да му се обади.

— А ти... чака ли ме? — попита го и той леко се усмихна, защото долови в гласа й спотаено желание да чуе потвърждение на въпроса си.

— Чаках те, разбира се — отвърна веднага, защото това бе самата истина. — И то долу на автобусната спирка! При това два пъти — и сутринта, и на обяд. А през останалото време дежурих тук — ако се обадиш...

— О, колко главоболия съм ти създала само — сплете пръсти момичето, но в същото време благодарно го погледна. — Дължа ти едно голямо извинение, но в положението, в което се намирах нищо не можех да направя! А ти какво си помисли като не дойдох?

Симо сподели предположенията си и побърза да насочи разговора в посоката, която не по-малко го интересуваше — какво е станало по-нататък.

— Нищо особено — сви рамене Надя. — Залових се да възстановявам реда в къщи. Това път бе повод да поразчистя и измия тук-таме, така че ми се отвори страшно много работа, още не съм привършила! Бях в ужасно настроение: пропадналото ми идване в „Делфините“, лошите новини за брат ми, тази бъркотия, невъзможността да се свържа с теб... Честно казано, можех да прескоча до автобазата и да позвъня от там, но се страхувах да не забележи някой дето не трябва. Кой знае какво биха си помислили в полицията, пък и на теб можеше да докарам неприятности. А пък без друго днес щяхме да се видим. — Помълча и после изведнъж добави: — А в допълнение на всичко, след обяд довтаса и Ивайло...

„Засега съвсем добре“ — отбеляза със задоволство в себе си Симо. „Искрена е!“

— Пристигнал още предишния ден и веднага ме потърсил, но нали през всичкото време бях с теб — продължи като го погледна с бледа усмивка. — Вчера сутринта пак идвал, но сега пък го отпратили цивилните, аз дори не усетих. Завърнал се заради юбилея на баща си, който навърши шестдесет години и се пенсионира. Старият решил да го отпразнува с роднините си на точната дата, това беше вчера. Аз знаех, естествено, но се надявах, че няма да ме потърсят, щеше да ми е неудобно... Но след като Ивайло се бе появил, нямаше как да не отида! Не искахме да разваляме празника с новината, че при нас нещо не върви! Той видя, че съм сред пълен хаос и решихме надвечер да ми се обади и да отидем заедно на празненството, обясненията да оставим за днеска. Но още преди шест мина един от цивилните и ме повика до полицейския участък — да съм подпишела някакви документи. Оставих на Ивайло бележка да ме чака пред библиотеката и отидох официално облечена, да не се връщам. Посетихме стареца — той е много мил и приятен човек, постояхме след вечерята. Като се върнах беше късно, нямаше време за шетане. Направо навих будилника и легнах. И сега съм тук!

Симо сърдечно се усмихна. Не знаеше на кое да се радва повече — дали че сравнително вярно бе преценил и обяснил за себе си известните му от вчера факти, или — че Надя не скри нищо от него.

— Е! — махна успокоително с ръка. — Имаме още цели три дни докато отпътувам — днес, утре и понеделник!

Надя със скръбно изражение поклати глава.

— Днес до обяд трябва да се върна в Черногорово. Най-напред — заради разговора с Ивайло, това е най-неотложното и сериозно нещо в момента! После, у дома все още е като след бомбардировка, а довечера пристига леля, по-голямата сестра на майка ми. Тя ще остане до утре по обяд. Нито мога да я посрещна в неоправена къща, нито да я оставя утре сама — неделя е, не мога да намеря никакво оправдание. Тогава ще отпътуваме за града — леля ще продължи за Поморие, там отива на лечебни бани с карта, а аз ще направя опит да се видя с брат си. След последните новини е наложително... Така че всъщност ни остава само понеделник — заключи с огорчение момичето. — Затова пък трябва да бъде най-хубавият ни ден, нали?

— Трябва — потвърди окуражително Симо. — Но да не забравяме, че не след дълго отново ще се срещнем!

— Естествено, аз говоря за сега!

— Сега — каза Симо като погледна часовника си, — в най-близкото бъдеще ни предстои малка делова среща. Разбрал съм се с колегите на брат ти да се видим в „Савоя“ в девет часа. А знаеш ли, че вече е девет без четвърт? Ще трябва да тръгваме нататък, не е много близо...

Когато стигнаха до „Савоя“, Андреев и Тодоров вече бяха там и ги чакаха на чашка кафе. Бяха се настанили на маса с четири места под сенника на просторната тераса, която гледаше към морето — тихо и атлазено синьо в спокойната утрин. Като ги забеляза Андреев им махна отдалеч, а когато приближиха стана и протегна ръка на Надя.

— Добре дошли, госпожице Ковачева — приветства я той като че малко гузно. — Радвам се да Ви видя отново и се надявам, че сте ни простили безцеремонното държание при първата ни и последна среща в Черногорово! Предполагам господин Коев Ви е обяснил мотивите на поведението ни тогава... и Ви е предал извиненията ни за всички главоболия, които Ви причинихме! Здравейте, господин Коев — обърна се и към Симо, който дружески стисна подадената му ръка. — На Вас специално благодарим — и за проявеното разбиране, и за посредничеството за тази среща. Заповядайте, седнете — покани ги той и галантно отмести стола на Надя. — Ще пиете ли по едно кафе? Или бихте желали нещо друго?

— Бих предпочела кока-кола — изрази желанието си Надя.

— А аз — специално питие от лимонов сок и газирана вода — вдигна пръст Симо.

— Румене, погрижи се, ако обичаш — обърна се Андреев към колегата си, който незабавно изчезна в заведението.

— Предлагам да използваме момента, докато през нас има по-малко чаши за преобръщане — подхвърли шеговито Симо. — Наде, да беше извадила папките!

Момичето го погледна за миг като че с изненада, после прехвърли съдържанието на сака върху масата. Симо тогава съобрази, че за първи път откакто се познаваха се бе обърнал към Надя по име. Докато Андреев бързо, но старателно разглеждаше папките, погледите им се срещнаха и тя нежно и с разбиране му се усмихна.

В този момент Тодоров се появи с поръчаните напитки и като зае мястото си до Андреев, взе да наднича през рамото му.

— Всичко е наред — заяви последният като приключи огледа. — Още веднъж Ви благодарим, госпожице Ковачева! Правите ни неоценима услуга! Между впрочем, как е Славчо? Оправи ли се вече напълно?

— Напълно — не, но се оправя! — уклончиво отвърна момичето. — Надявам се утре да го видя, тогава ще имам по-свежи впечатления.

— Няма да забравите да го поздравите и от нас! Предайте му, че всичко в отношенията ни е наред. Да не се притеснява и тревожи за бъдещето на общата ни разработка, всичко ще се оправи!

Думата „разработка“ пренесе разговора към непреднамерената разходка на Симовото творение, в която всички присъстващи бяха взели участие. Накрая Андреев отбеляза:

— Безпокоя се, че отнехме от времето Ви за почивка и плаж! Не бихме искали да злоупотребяваме с любезността Ви! Можем ли да бъдем полезни с нещо? Ако някой има път за града — с кола сме...

— Госпожица Ковачева има основателна причина да бърза обратно към Черногорово — каза Симо като погледна въпросително Надя. —Ако не Ви затруднява да се отбиете до там на връщане...

— Какво говорите! За нас ще бъде удоволствие!

Като станаха, Симо улови Надя за ръката и я задържа на крачка зад останалите.

— Бих предпочел да прекараме още някой час заедно. Но зная, че имаш твърде много грижи и ангажименти за днес, затова така е по-добре. Желая всичките ти проблеми да се разрешат по най-добрия начин — и в понеделник да те видя радостна и щастлива! Ще те чакам с нетърпение!

— Благодаря ти — стисна ръката му тя. — Ще дойда непременно, още сутринта!

Четвърт час по-късно вишневочервената „Лада“ на Андреев потегли от паркинга, след като се бяха сбогували, а през задното стъкло Надя му махна още веднъж с ръка...

Останал сам, Симо бавно и неохотно се обърна и замислено пое обратно към хотела.

След тази раздяла и настоящия, и следващия ден щяха са бъдат за него безсъдържателни и пусти. Самият той, в разрез с обичайната си нагласа, изведнъж се почувства изоставен и самотен. Пасивен участник в събитията, при това оказал се настрани от тях...

Разбира се, никого не би могъл да обвини за това. Най-малкото пък Надя!

Просто твърде много бе разчитал да прекарат заедно значителна част от времето през двата почивни дни. Да поговорят най-сетне за собствените си отношения, да ги изяснят — нещо наложително и неизбежно при съществуващите около нея обстоятелства. Да отстранят по този начин последните препятствия пред едно по-нататъшно бъдещо сближаване...

Когато неочаквано се видя лишен от тази възможност и от станалото му вече необходимост присъствие на момичето, нормално и естествено бе да почувства неудовлетвореност, да съзира празнота в близката перспектива до понеделник.

А в същото време изпитваше огромно облекчение, че бе получил задоволителен отговор на всички въпроси около събитията от предшестващия ден. И най-вече на тези, отнасящи се до завръщането на годеника Ивайло... Надя не бе премълчала никой от известните му факти, бе успял задочно да намери най-близките до истината обяснения за повечето от тях. Както и за задграничните проблеми на Вера, чиято днешна радост искрено споделяше.

Обзет от всичките тези разнопосочни и дори противоречиви чувства и настроения, Симо така и не усети кога се намери отново в хотелската си стаичка. Тук привичната обстановка бързо го върна към също така привичните, делнични задачи.

Най-напред се зае да прегледа материалите по записката си и със задоволство констатира, че за да я приключи окончателно оставаше да напечата на машинката десетина вече редактирани страници — работа за малко повече от половин ден. Каквито непредвидени обстоятелства да възникнеха, можеше да изпълни навреме най-важната задача, която бе предвидил за престоя си тук и спокойно щеше да посвети понеделника единствено и само на Надя.

А сега най-добре бе да слезе до плажа и да се види с приятелите си. Ако ги намереше, разбира се! Погледна часовника си — минаваше десет и половина.

Този път Манолови бяха на привичното си място — зад втори спасителен пост, където в сянката на големия чадър спасителят Любо и приятелката му Люси седяха до масичката и лениво разговаряха. Очевидно кризата в отношенията им, предизвикана от губителната намеса на Дора бе изживяна. Толкова по-добре, помисли си Симо. Каквито и да бяха тези отношения по ниво и трайност, все пак бяха нещо по-добро от алтернативата — наивният ухажор да остане измамен от Дора и най-вероятно без приятелката си...

Христо и Мария седяха върху постлания чаршаф и почти допрели глави усърдно се трудеха над огромна кръстословица, заела двете страници на разтвореното пред тях списание. Отстрани децата играеха на пясъка и Красимира, която този път първа го забеляза, побърза да извика:

— Мамо, тате — чичо Симо! — и изтича насреща му, тъй като от опит знаеше, че в торбичката или джоба му има нещо за нея и братчето й. Този път бе кутийка ментолови бонбони. Момиченцето благодари, след което го дръпна за ръката и нетърпеливо сподели:

— Пък нас вчера ни обраха!

Симо повдигна учудено вежди, но когато размени поздрави с приятелите си и се настани до тях, разбра че детето казва истината.

Предишният ден решили да осъществят, макар и само в семеен състав, отдавна замислената и на два пъти отлагана екскурзия до Ропотамо, най-вече заради децата. Времето било чудесно, морето — също: гладко и спокойно. А реката била направо като от приказките — с просторния си тих лиман, със сенчестите брегове, обрасли с оплетени в лиани дървета, с водните лилии в блатистите разливи, с водните кончета над тихата вода и подскачащите от нея рибки. Направили си и много приятен плаж върху ивицата речен пясък в близост до пристана на корабчето. Като се завърнали обядвали и после се прибрали. И какво да видят — входната врата на апартаментчето била отключена, а вътрешната, на стаята — разбита. Били неприятно изненадани и обезпокоени. Не че имали вътре кой-знае какви ценни неща и все пак — самият факт, че някой е ровил из вещите им бил достатъчно досаден. И наистина — целият им багаж бил преобърнат. Куфарите им били изсипани на леглата, нямало го домашният халат на Мария, новото якенце на Гого, няколко чифта неупотребявано бельо, тоалетния несесер на Христо с електрическата му самобръсначка... Липсвали газовото котлонче и някои още прибори от инвентара на кухничката. Веднага повикали управителката на станцията, тя се обадила в полицията, направили протокол. Мнението на полицаите било, че са пипали професионалисти, случайните крадци биха били по-непретенциозни. В този смисъл им провървяло, защото най-новите им дрехи били с тях, както и фотоапарата и транзисторчето.

— Наистина сте имали късмет — съгласи се Симо. — В смисъл, че неканените ви посетители биха могли да са по-непридирчиви... През лятото всякакви обикалят курортите, всички апаши, джебчии и проститутки от вътрешността на страната се стягат за творчески командировки на море... Ама и вашата станция е много благодарен за кражби обект — нито рецепция, нито портиер! Всеки влиза и излиза, когато си поиска и без да бъде контролиран!

— Но то си е така открай време — възрази Мария. — Нали знаеш, че не идваме тук за първи път!

— Сигурно — съгласи се Симо. — Но времената се промениха! Сега престъпността чувствително нарасна, мерките за сигурност трябва да бъдат засилени!

— Как няма да нараства престъпността — намеси се нервно Христо. — Законите ни са съвсем християнски, правосъдието — беззъбо. Галят престъпниците с перце и после всички се чудят, че ставали рецидивисти! Ако режеха ръцете на крадците, както в някои ислямски страни — по повелята на Корана, колко ще са тия, гдето ще смеят да крадат? А и полицията не си дава зор да лови дребните риби! Имали си, казват там, достатъчно по-сериозни клиенти!

Симо насочи показалец към приятеля си.

— Има още една, много сериозна социална причина: безработицата — напомни му той. — Промените доведоха до освобождаването на много хора от работа. Скритата безработица от миналото, поради ненужно завишената численост на персонала, се превърна в открита след съкращаването на излишните бройки. Стагнацията в производството пък принуди много хора да се простят с работните си места, а сред тях има не малко, които трудно могат да си намерят нови. Особено циганите и лумпенизираните индивиди, на които всеки работодател гледа с предубеденост и подозрение. Инфлацията и поскъпването на живота засилват социалната неподсигуреност на тези слоеве от безработните, които именно попълват контингента на уличните престъпници, джебчиите, крадците чрез взлом. Виж, за другото си прав. Много от нашите закони не струват, защото са създадени във време, когато страхът от беззаконието поддържаше реда! Малко ли хора отиваха на принудителен труд или в затвора без съд и присъда! Но след като обществените отношения се демократизираха, трябва да се прецизира законовата база.

— Трябвало — махна нетърпеливо Христо. — Всички знаят, че трябва, а какво се прави? Но както да е, кажи нещо по-весело! Ти къде се губиш? Впрочем, не е трудно да се досетим. Как върви с онова момиченце? Видяхме ви заедно тези дни. Хайде, няма ли да те оженим и теб най-после?

— Много бързаш — засмя се Симо. — Тези работи така не стават! Забрави ли, че на времето на вас с Мима ви трябваха две години докато се решите?

— Нашето беше друго нещо, Симе — прекъсна го кротко Мария. — Ние бяхме студенти, не беше лесно да се решим да създадем семейство при всичко две стипендии доход... Някои го правят, ама разчитат на родителска подкрепа, пък ние — знаеш как бяхме! Без пари трудно се гради дом и се гледат деца. Ти винаги си бил склонен да подценяваш този момент, пък и всеки интелигентен човек гледа пренебрежително на парите като цел и смисъл в живота. Но всички в една или друга степен сме зависими от материалните неща, а те се придобиват с пари!

— В това си права — съгласи се Симо. — Но аз не го отричам! Просто, смятам, според собствените ти думи, че парите не бива да се фетишизират, да се превръщат в цел и смисъл на живота, както е при еснафите. А трябва да се уважават, защото правят човека независим, освобождават го от необходимостта да се съобразява с много и много финансови ограничения!

— Виждаш ли! А ние трябваше да се съобразяваме тогава — усмихна му се Мария. — Докато при теб този проблем не стои. Ти вече си човек с положение — доктор на науките, на прилично платена длъжност. А ако разработката ти получи полагащата й се оценка, скоро ще бъдеш в Щатите. И тогава ще се радваш не само на признание, но — дай боже! — ще си намериш и добре платена работа там. Какво ти е да осигуриш семейството си, ако го създадеш? Можем само да завиждаме на бъдещата ти съпруга!

— Е, нещата не са чак толкова розови — сериозно отговори Симо. — Дано не прозвучи фалшиво, но това евентуално оставане зад океана не ме блазни чак толкова! Противно на мнозина, които биха дали мило и драго да попаднат там, ще замина с неохота. Зная, че ще имам далеч по-добра перспектива, че ще живея по стандарта на една от най-богатите страни — и все пак! Много мъдрост има в старата поговорка, че камъкът си тежи на мястото! Аз съм от хората, при които прагматизмът обикновено взема връх при оценките, но това не значи, че съм лишен от чувства автомат! И не блудкави сантименталности или фалшив, параден патриотизъм ме теглят назад, а фактът, че ще трябва да се разделя с всичко най-близко, което съм обикнал. Родната природа — толкова красива и така разнообразна за малка страна като България! Нашите обичаи, нрави, традиции. Близките ми, сред които съм отраснал, приятелите ми, които са най-голямото богатство за всеки човек. Ето това е, което ще ми липсва!

— Но нали точно затова ще имаш нужда от близък другар — заяви Христо като размаха ръка, стиснал между пръстите си току-що запалената цигара. — Че ако успееш да си намериш жена, която да споделя твоите вкусове и разбирания и която да ти бъде предана и вярна — това само по себе си е много нещо! А да е до теб в една чужда страна, в непривична обстановка, където да делите и грижи, и радости — това вече е щастие! — Смукна дълбоко от цигарата, после я остави на пясъка и продължи: — Трудното е да откриеш жената, на която можеш да се довериш за едно съвместно съжителство — до живот! Или поне от такава позиция се тръгва — засмя се той. — Когато хората се женят, обикновено не мислят за развод! А той в много случаи не закъснява и тогава потърпевшите си блъскат главите над причините, които е трябвало да предвидят или оценят преди да отидат под венчилото! Помисли само — как се женят хората? Ето — той посочи през рамо с пожълтелия си от тютюна палец, — тия двамата там под чадъра. Спасителят и приятелката му. За всеки от тях, другият е един от многото възможни партньори за един курортен флирт. Нещо особено да ги свързва? Не виждам. Въпреки че малката гледаше Дора като змийче, когато приятелят й се въртеше около нея, но — да не би от голяма любов? Вятър, просто защото посягат на нейното, от еснафското чувство за собственост. Инак — отнемат ли й играчката бързо ще си намери друга, не е особено трудно! Ами той, дето под носи й тръгна да ухажва друга жена? Та тези двамата сега си гукат там, свързват ги преходните чувства и привичката. Но недай боже момичето за забременее и да се завайка — ето ти усложняване на нещата и току-виж — сватба! Или пък, ако усърдно търсеща кандидат-съпруга, въоръжена със съответния арсенал от методи и средства, се докопа до някое наивно, всевярващо момченце... В тези случаи бракът е просто съжителство между хора, които не са свързани с нищо по-силно от навика. Дори — аз поне така мисля — браковете по сметка са по-стабилни и по-трайни, защото партньорите предварително са наясно, че отиват към едно спазарено съжителство и не могат да си търсят сметка за неща, които остават извън техните гласни или негласни договорености. Никой не би се учудил на изневерите, на отделните финансови сметки, на стремежа към собствен живот в рамките на брака!

Христо улови с върховете на пръстите си изгорялата наполовина цигара и като изтръска пепелта, отново смукна дълбоко от нея.

— Семейното съжителство не е просто узаконено сексуално общуване и сумиране собственостите на съпрузите. То е процес на развитие на общата материална база, на отглеждане и възпитание на децата, на тяхното бъдещо обезпечаване. Много проблеми възникват около тези задачи, около индивидуалната изява и социалната роля на всеки от партньорите, стига се до конфликти. Но когато двамата са поели този път, свързани от взаимни чувства и от общност на интересите и целите, конфликтите се предотвратяват или се понасят много по-леко. Когато човек обича някого, той е в състояние да понася дребните му, че и по-големите недостатъци или грешки. А там, където любовта и разбирателството липсват, същите тези неща се превръщат в източник на нескончаеми спорове и свади, че и на още по-лоши беди.

— От лекцията, която ти изнесе, Ицо, следва, че истински щастливи и хармонични са само семействата, създадени по любов — намеси се Мария, като използва направената от мъжа й пауза. — Така че твоята работа е наполовина готова — забелязахме как влюбено те гледаше онова, твоето момиче! Да знаеш, че ще сбъркаш, ако го изтървеш! Ако си проиграеш шанса — като моя загубения братовчед Веселин — нали го знаеш? Каква любов имаше в горните класове със своя съученичка — хубаво момиче, пък как държеше на него! Но — приятелите му се смеели, че се правел на Ромео и се държал за полата на една-единствена жена. Това било старомодно и отживяло. И Веселин, нали си е внушаем мухльо, остави момичето и тръгна насам-нататък с разни лекотии, докато една от тях го хвана и се ожени за нея. И какво? На първата година се разведоха! Жена му не поглежда нито него, нито къщата си, а при всяка възможност хуква с някого... Като я спипа накрая, дори му направи скандал — той бил виновен, че възгледите му за брака и семейството били старомодни. Сега съжалява за загубеното, ама кой му е виновен?

— Не е първият, няма и да е последният — с разбиране поклати глава Симо. — Обидното в неговия случай е, че е станал жертва на внушение, на стремежа на посредствеността да направи всички като себе си! А що се касае до модерните разбирания за семейството... Смешно е да смятаме, че днес може всички семейства да бъдат от някогашния патриархален тип. Но в основата на брака и на семейния живот има неща, които остават извън модата и само наивниците и невежите се мъчат да ги напъхат в рамките й... Но за мен можете да бъдете спокойни — засмя се той. — Стига нещата да опрат до женитба...

— Ако опрат — подхвърли весело Христо, — можеш да разчиташ да ти кумуваме! Сега ела насам и помогни да довършим кръстословицата, че нещо се опъва.

Симо остана на плажа до късно и едва свари обяда в „Албатрос“. После се прибра в хотела си, нагласи пишещата машинка и сериозно се зае за работа. Прекъсна само за вечеря и към единадесет часа вечерта бе окончателно готов със записката си.

Обратно към: [Летуването на един чудак][Стойчо Биячев][СЛОВОТО]

© Стойчо Биячев. Всички права запазени!