напред назад Обратно към: [Летуването на един чудак][Стойчо Биячев][СЛОВОТО]



Глава 14. Ден, в който необикновена находка отведнъж обяснява всичко


Дали защото се поизмори от продължителното писане или — защото легна с мисълта, че през следващия ден няма никакви ангажименти, Симо спа дълбоко и до късно. А може би това бе естествена реакция на напрежението от последните дни. Така или иначе, когато стана от леглото наближаваше обяд. По време на престоя му тук подобно нещо не му се бе случвало нито веднъж досега.

Навън времето бе направо противно. По небето от запад настъпваха високи перести облаци, през които слънцето грееше със слаба и нетоплеща светлина. Духаше силен, хладен вятър, който не моменти се засилваше и тогава вдигаше облаци от прах и разлюляваше клоните на боровете, които сякаш размахваха големи космати лапи. Излязъл само по тениска, Симо се затича да се сгрее и се отпусна едва в приятно топлата столова на „Албатрос“. На връщане подмина хотела си и продължи до края на алеята, за да погледне надолу. Морето беше бурно, големи разпенени вълни се търкаляха към брега. Плажът бе почти пуст, а по спасителните постове се вееха черни знамена, които сигнализираха, че къпането в морето е опасно.

Като се прибра в стаята си бързо се съблече и отново се пъхна под завивката. Помисли си, че едва през последния — да бъде точен, предпоследния ден от престоя си на „Делфините“, имаше възможност да почива по начина, по който обикновено почиват повечето летовници: да се излежава в леглото с развлекателна книжка в ръката.

Всъщност той не обичаше пасивната почивка от този вид. Останеше ли без работа предпочиташе да спортува, да пътува до някъде или просто да се разхожда. Излежаването бързо му омръзваше и му докарваше скука. С изключение на случаите, когато се опъваше на леглото, за да помисли по някоя задача или проблем.

Но този път — слава богу! — нямаше нищо, върху което наложително на размишлява. Затова мислите му разсеяно блуждаеха, прехвърляха се от обект на обект, без да се задържат по-определено върху нещо конкретно.

Помисли си, че времето отлетя някак бързо и неусетно. Двете седмици на „Делфините“ изминаха като за миг, утре вечер престоят му тук приключваше. Но колко много събития се бяха случили през това време, колко заплетени задачи трябваше да решава, с колко непредвидени обстоятелства да се справя!

Със задоволство отбеляза за себе си, че всички възникнали проблеми бяха разрешени благополучно. Времето си бе прекарал интересно и смислено. И най-важното, бе изпълнил задачата, с която пристигна — да обобщи и редактира теоретичната част на своята разработка, която трябваше да му донесе специализация, а може би и изгодна работа в чужбина. Успоредно с това бе завързал интересни запознанства, особено това с Вера. И бе открил едно момиче, което — може би! — щеше да играе и по-нататък важна роля в неговия живот.

Даде си сметка, че през последните две години, откакто се раздели с Камелия, всъщност бе живял твърде самотно. Раздялата с нея бе оставила в живота му празнота, която така и не можа да запълни. Горчивият опит го бе направил още по-категоричен към онези женски недостатъци, които ненавиждаше, още по-взискателен към жените и момичетата, които търсеха приятелството му и близостта му и всички опити да си намери отново приятелка сред тях бяха завършвали с пълен неуспех. Което от своя страна допълнително влошаваше нещата... „Както при цигарите!“ — помисли си и се усмихна на неочаквано получилата се аналогия. Откакто остави пушенето понякога, макар и много рядко, запалваше цигара, за да усети заедно със задушливия тютюнев дим и неприятната за отвикналия горчилка в устата. Това му помагаше да поддържа създалата се вече у него неприязън към вредния навик, от който се бе избавил. Изглежда, че по същия начин разочарованията от неуспелите опити да се сближи с едно или друго момиче поддържаха у него, макар и извън волята му, ако не неприязън, то поне резервирано и хладно отношение към жените въобще.

Всъщност той ненавиждаше само една определена категория жени. Тези, които съзнателно или не, но винаги бяха готови да търгуват на мъжкия пазар с физическите си и — ако ги притежаваха — духовни качества, да разменят чара и тялото си срещу социално или материално облагодетелстване на едро и дребно. Накратко казано, категорията на продажните жени. От тях бе по-склонен да оправдае проститутките, които поне неприкрито и без скрупули бяха превърнали продажността си в професия, понякога единствено възможната според условията и личните им качества... Много по-недостойно според него постъпваха тези, които се продаваха гузно и скрито от погледите на близките си и в същото време с жалката гордост от самовнушението, че печелят блага и престиж чрез авантюристично и модерно, свободно поведение. И тъй като продажността върви ръка за ръка с такива качества, каквито са егоизма, грубото интересчийство, хитрата пресметливост, лукавството и интригантството, предварително му бе ясно — какво може да се очаква от тази категория жени. В делника — безкраен низ от флиртове, които служеха и за изява на дребничкото им собствено „аз“, и като средство за улавяне на потенциални или вече набелязани жертви. Определен стремеж към брак по сметка — при максимална изгода и с възможно най-удобен, тоест кротък, добър и наивен съпруг, подходящ за баламосване или интрижки зад гърба му. Незабавен разрив с неуспелия или провалил се в начинанията си приятел. Безсърдечни или дори криминални деяния, когато нещо застраши собствения им престиж или интереси — новородено детенце се захвърля на бунището, за да се прикрие резултата на компрометираща връзка, малки дечица се оставят на произвола или на милостта на съседите в името на поредната евтина авантюра. Жени, за които понятия като достойнство, вярност, дълг, майчинско чувство бяха абстрактни и осмивани от нивото на пошлия им манталитет понятия. Тези жени Симо презираше и смяташе, че наистина заслужават уважение само веднъж годишно — на осми март...

И в същото време не считаше себе си — и наистина не беше — женомразец. Защото добре знаеше, че има достатъчно достойни за почит жени. Онези, които, водени от чувството за дълг и искрената си обич, превръщаха грижите за любимия си мъж или за децата си в смисъл и съдържание на своя живот, често пъти пренебрегвайки себе си.

Момичета, напуснали по своя воля охолния и сигурен живот при заможните си родители, за да споделят, често без тяхното съгласие и благословия, трудното и изпълнено с лишения съществувание на бедния, но любим младеж. Жени, безропотно понесли тежките последствия от провалите на добрите си и любящи, но недотам практични и способни мъже. Съпруги, поели върху себе си цялото житейско бреме на делника, за да осигурят на талантливите си спътници в живота спокойствие и време за творчество, готови всеки момент да ги подкрепят с вярата си в техните сили и успех. Жени, които без да възроптаят с години се грижат за заболелите си или осакатени мъже в името на щастливите дни, които са прекарали с тях. Майки, които могат да гладуват, за да бъдат децата им облечени и сити...

Предаността и саможертвата на жената, която обича — това е едно от най-забележителните явления в духовността на човека, което заслужава дълбок поклон и безкрайно уважение.

И което неслучайно е намерило признание през вековете — от Омир, възпял верността на Пенелопа, двадесет години чакала завръщането на странстващия Одисей, до Вагнер, създал обаятелния образ на Сента в „Летящият холандец“. Момичето, което се хвърля от скалите в морската бездна, за да донесе чрез смъртта си опрощение на своя прокълнат от небето любим.

Разбира се, Симо си даваше сметка, че и тук нещата не бяха само в бяло или само в черно. Жените, които срещаше в делника не се деляха само на Пенелопи и Месалини, а запълваха и цялото междинно пространство... Именно това правеше задачата за удачния избор толкова трудна.

Тръсна глава, сякаш да пропъди тези мисли, взе книжката си в ръка и чете, докато я свърши.

Когато излезе за вечеря, предвидливо облякъл анцуга си, установи, че времето с нищо не бе се променило. Вятърът продължаваше да духа на пристъпи, небето съвсем се бе заоблачило.

Въпреки това, не му се искаше да се затвори отново в стаята си. Така че след вечеря първо се разходи до паркинга, за да вземе от колата якето си — щеше да му потрябва, ако завалеше. После се отби до станцията на здравеопазването, за да се види с Манолови, но не ги намери. Реши да надзърне в билярд-клуба при Вера, но се оказа, че вътре няма свободно място, вероятно поради лошото време. Сви рамене — явно нещо не му вървеше тази вечер, но нямаше заради това да си разваля настроението! И точно тогава поредният силен порив на вятъра го засипа с прах, напълни очите му. Изруга недоволно, после се засмя на реакцията си и като махна с ръка се запъти към хотела си.

Като се прибра, първото нещо бе да се изкъпе, тъй като косите му бяха като напудрени, а между зъбите му скърцаха песъчинки. Взе хладен душ, но когато се опита да спре водата, кранът отново заяде, този път в отворено положение.

Симо превключи батерията и водата потече през чучура. Остави я, изсуши се добре и се облече. После се зае отново с крана, но без всякакъв успех-. Сети се за „технологията“, препоръчвана му и резултатно приложена от рижия майстор. Опита, като за чукче използва чугунената решетка от канала на пода, но и този път не успя. Прескочи до рецепцията и както очакваше, получи отговор, че в неделя дежурен техник няма. Навярно неговият познат, верен на хобито си, сега изчукваше у дома си полюлей или цветарник от ковано желязо.

А водата продължаваше да шурти в банята — достатъчно силно и твърде шумно, за да се преструва, че не я чува. Ако можеше по някакъв начин да я спре, щеше да се справи сам. Щеше да развие крана с френския ключ от колата и да го оправи.

Влезе отново в банята с надеждата да открие спирателен кран. Ако нямаше, щеше да потърси такъв, който обслужва етажа. Или пък — щом трябваше — щеше да издири този за целия хотел...

На стената в банята имаше нещо като люк с металически заслон и изглеждаше много вероятно точно там да е крана, който му трябваше. Беше замазан с блажна боя, но тънки пукнатинки показваха, че е бил отварят след последното боядисване.

Напъна заслона, но той упорито отказваше да се придвижи. Наложи се да го почука леко, докато накрая поддаде.

Симо го придвижи достатъчно нагоре и остана доволен — отзад наистина видя спирателен кран. Като придържаше с едната си ръка заслона, който сега пък не искаше да остане в отворено положение, той улови въртока и го завъртя надясно. И тогава я забеляза.

Тънката найлонова нишка, която бе завързана за крана и висеше надолу в тясната водопроводна шахта.

Погледна я в недоумение, после я улови и я подръпна. На нея имаше закачено нещо тежко.

Изтегли я внимателно. На долния й край беше завързана здраво малка пазарска торбичка, а в нея имаше друга — найлонова, запечатана, пълна с бял прах.

И тогава като светкавица през съзнанието му проблесна догадката, която бе отговорът на отдавна поставения въпрос.

„Пакетът — прибери го!“ — бе казал на сестра си в полусъзнание Славчо Ковачев още при първата им среща в болницата. „На крана в шахтата!“.

Ето кой кран и коя шахта бе имал предвид! А те бяха ровили във водомерната шахта на къщичката в Черногорово. И не само те, навярно.

Симо се усмихна и погледна отново пакета. Значи това бяха търсили тримата набедени „детективи“ — и тук, и в Черногорово. За него бе правила обиск и полицията...

Не беше нужно да строи догадки за съдържанието на пакета. Забранената стока, с която контрабандно бе търгувал Ковачев беше наркотик.

„В тревата има много пари!“ — бе казал по-нататък на Надя. Но „трева“ на жаргона на наркоманите и наркотрафикантите бе въпросната „стока“. Славчо просто е искал да поясни, че стойността на пакета, по-точно на неговото съдържание, е много голяма. Не е имал предвид пачки с пари, както си бяха помислили. Нито бе имало смисъл да ровят из тревата в градината...

И така, загадката намери най-после своето разрешение! Но проблемът с аварията — все още не!

Симо прибра старателно торбичката в сака си, после се върна в банята. Спирателният кран се въртеше трудно, но все пак, макар и да не успя да спре напълно водата, намали я до тънка струйка. Така вече можеше да се издържи до утре... Желанието му да се заеме сам с ремонта изведнъж се изпари след направеното откритие.

Защото много по-актуален и сериозен бе въпросът — как да постъпи с неочакваната си находка.

„Ще търсят — не казвай на полицията!“ — бе поръчал още преди две седмици Славчо Ковачев на сестра си. Тези, които бе имал предвид наистина бяха търсили — упорито, щателно и навсякъде, но сега вече бяха лишени от тази възможност. Защото бяха задържани и следователно — извън играта. Безсмислено бе станало и да се играе на криеница с полицията, която бе научила каквото трябваше. Може би най-добре беше да предаде находката си там. Като икономиса излишните обяснения, с които би могъл да докара неприятности на мнозина, в това число и на себе си.

Но имаше ли това право?

Този пакет бе собственост на Ковачев. Или поне той го бе оставил в шахтата, където го намери. А съдържанието му наистина струваше много — дори твърде много! Симо бе чувал, че килограм хероин струва хиляди! А в пакетчето имаше доста повече от килограм!...

Изглежда, че най-добре беше Славчо Ковачев да се оправя с пакета и полицията. И докато все още беше в болницата и нямаше тази възможност той трябваше да го занесе и да го остави в Черногорово. По-сигурно място за съхранение от къщата, която бе толкова пъти претърсвана и обискирана не можеше да измисли.

Пребори се с внезапно обзелото го желание да направи това веднага. Да запали колата и да прескочи до Черногорово. Тъкмо щеше да се види с Надя...

Даде си сметка, че всъщност това е основната причина за този пристъп на добронамереност и се усмихна на себе си.

Нямаше да е разумно. Вече бе станало доста късно, момичето може би е имало напрегнат ден и трябваше да почива. Защото утре щеше да става рано!

За да дойде при него...

 


напред горе назад Обратно към: [Летуването на един чудак][Стойчо Биячев][СЛОВОТО]

 

© Стойчо Биячев. Всички права запазени!


© 1999-2022, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух