напред назад Обратно към: [Летуването на един чудак][Стойчо Биячев][СЛОВОТО]



Глава 15. Отхвърленият годеник е доволен, а двамата влюбени най-после са щастливи


Но, както изглежда, съдбата бе решила да му поднесе изненади и през последния ден от престоя му на „Делфините“. И първата бе, че рано сутринта посрещна на автобусната спирка не очакваната с такова нетърпение Надя, а нейния годеник Ивайло.

Като го видя да слиза от автобуса — в дънки, шарена риза и разкопчан анорак, Симо сви учудено вежди. Не бе предполагал, че ще го срещне тук и по това време! Малко по-късно, когато стана ясно, че Надя я няма, дойде ред да се замисли за евентуалната връзка между тези факти. Но не му остана време да гради хипотези. Защото пристигналите с автобуса бързо се разотидоха и на спирката останаха само двамата. Тогава Ивайло, който крадешком, но внимателно го бе огледал, нерешително се приближи към него.

— Извинявайте, да сте случайно господин Коев?

— Същият! — кимна сдържано Симо и го погледна в очакване.

— В такъв случай... Виждате ли, аз съм от Ченогорово. Госпожица Ковачева ме помоли да оставя това писмо за Вас в хотела Ви, но след като сте тук...— Той извади от джоба на анорака си сгънат на две плик и му го подаде.

Симо взе писмото, върху което с познатия му красив, навързан и леко наклонен почерк бе написано: „За г-н Симо Коев, хотел „Чайка“ стая №6". Успя да се пребори с желанието веднага да го отвори и прочете.

— А как ме познахте? — попита като пъхна плика в собствения си джоб.

— Госпожица Ковачева спомена, че е възможно да я чакате на спирката — бе отговорът. — И понеже нямаше никой друг...

— А Вие навярно сте годеникът й?

Другият примига смутено и пристъпи от крак на крак.

— Може би и аз трябва да попитам — как познахте? — направи опит да се усмихне той.

— Просто предположих — леко послъга Симо.

— Е, и почти улучихте — заяви Ивайло и като забеляза недоумението му, побърза да поясни: — В смисъл, че аз съм Ивайло Кожухаров и наистина бях годеник на госпожица Ковачева. Но — бях! — натърти той на последната дума, след което се огледа набързо и продължи: — Вижте какво, господин Коев, аз зная за Вас достатъчно много — от Надето, както се досещате. Вчера двамата имахме твърде сериозен разговор. Би било редно да научите резултата от нея, но тя днес не може да дойде. Гостува й леля й, която нещо се поболя. Като разбра, че ще пътувам насам, Надето ме помоли да донеса писмото. Така че съм само в ролята на приносител, нищо повече. Но щом се срещнахме и се запознахме, не е зле да споделя с Вас някои неща. Предлагам да седнем ей-там отсреща и да изпием набързо по едно кафе...

Симо прие да отидат до заведението, но се отказа от кафето и докато Ивайло получаваше своето, извади писмото от джоба си и разкъса плика. Вътре имаше кратка записка:

„Вчера леля се натрови с някаква храна, отложи пътуването си за днес. Затова не мога да дойда. Загубихме и последния си ден! Отчаяна съм! Надя.“

Думите бяха малко, но болката в тях бе искрена и Симо с разбиране поклати глава. Нещата не трябваше да се оставят така! Внезапно го осени една идея — как да се направи бедата по-малка и дори светкавично нахвърли план за действие.

В това време Ивайло седна на стола пред него и побърза да отпие от кафето си. Сега Симо имаше възможност да го разгледа по-спокойно и внимателно. Беше висок и слаб, но поотпуснат. Лицето му беше точно такова, каквото изглеждаше на познатата снимка — бледо и луничаво, с разсеяно и като че малко надменно изражение. Но зад очилата погледът му бе кротък и интелигентен. Движенията му бяха бързи и резки, и като че малко неуверени. Може би го смущаваше нещо в тяхната среща.

— Редното е да започна аз — предложи той като гледаше в масата... — И то по същество! А същественото в случая е, че Надето вчера ми отряза квитанциите — опита се той да се усмихне, но се получи само гримаса на горчива насмешка. — Или по-точно казано, официално ми върна годежа...

— Очаквам Надя да е приписала вината за този разрив на Вас! — отбеляза внимателно Симо.

— Виновен все трябваше да се намери — констатира невесело събеседникът му. — Защо пък да не съм аз? Какво губя от това?

Симо сви рамене, но не каза нищо.

— Формално вината е моя — продължи Ивайло. — Защото, както навярно Ви е осведомила Надя, в София си намерих приятелка, на която държа... Но ако ме изслушате, ще разберете, че не съм кой знае колко виновен. Нито съм посегнал на нещо сериозно, нито пък съм имал друг избор!

— Говорете, слушам внимателно.

— Виждате ли... Не зная какво точно Ви е разказала или обяснила Надя, затова ще започна по-отдалеч... Преди година се сгодихме с нея. Не крия, инициативата бе на моите родители. Те се свързаха с покойната й леля, договориха се...

— Означава ли това — прекъсна го Симо, — че сте били пасивен наблюдател, когато са решавали собствената Ви съдба? В смисъл, че други са Ви избирали невестата?

— Разбира се, че не! — бързо реагира Ивайло. — Първо взеха мнението и съгласието ми! Но, видите ли — той отново отмести смутено очи, — предпочетох да оставя на тях да уреждат нещата. Надя винаги много ми е харесвала, тя е не само хубаво момиче, но и притежава чудесни качества, както навярно сте разбрали. Но не бих се осмелил да й предложа приятелството си, страхувах се, че няма да го приеме... Никога не ми е вървяло с момичетата — призна с виновна усмивка той. — Къде по-невзрачни са ме отпращали, та да търся нея! Затова приех веднага да направим годежа. Макар че се съмнявах дали от това ще излезе нещо, в смисъл, че ще се съгласи...

— А как мислите — защо все пак е склонила, след като не сте имали приятелство преди това? — позволи си да го прекъсне отново Симо.

Ивайло повдигна острите си рамене.

— Това най-добре би могла тя да Ви каже! — отговори след кратко мълчание. — Но си мисля, че просто искаше да се задоми за някого... или по-точно леля й много настояваше за това. Нали е сираче! А и брат й тогава настоявал да продадат къщата, би трябвало да остане на пътя! Не в прекия смисъл, къщата на баща й и леля й в съседното село си стои, но то е съвсем западнало...

Това бе нещо ново и като че обясняваше всичко, което бе останало неясно в историята на този годеж. Надя бе премълчала тази подробност — може би отново щадеше брат си. Всъщност, не бяха и коментирали този момент.

— А на брат й — защо му е било нужно да продават къщата? — полюбопитства все пак, макар че предугаждаше отговора.

— Заради сватбата му! Лидия — това е неговата приятелка — настоявала да си осигурят собствено жилище преди да се оженят. Само че в областния град, естествено, не в Черногорово! Затова им трябвали парите от неговия дял...

— Ясно — кимна Симо. — Но аз Ви прекъснах с въпросите си!

— Да... всъщност трябваше да кажа, че от годежа ни нищо не излезе — каза Ивайло като смутено скръсти ръце. — Не зная дали тя се бе заблуждавала, че ще направи компромис и ще ме приеме или аз не намерих подход, нямам опит с жените... Така нещата не тръгнаха от самото начало. Не можех да виня себе си в нещо все пак, уверявам Ви! Но виждах, че се мъчи насила да бъде мила с мен... Най-напред не си давах сметка, колко сериозно е всичко това, приемах го като нещо преходно. Споделих и с нашите, а те ме уверяваха, че често се случва така, че ще свикнем един с друг...

— Така и не се получи — продължи като свали очилата си и ги избърса в покривката. — Не можахме да се сближим... Имах чувството, че Надя просто не може да ме понася! Беше естествено да се отдръпна и аз. После заминах да уча и това ни спести общуването по необходимост. Но проблемът остана и не мислете, че съм гледал на него през пръсти. Аз не съм безотговорен човек! Само че не виждах разрешение. След като не зависеше от мен...

В София намерих едно момиче — продължи той и лицето му изведнъж се разведри, — или да бъда искрен, май то ме намери, но както да е! Не е така красиво като Надето, но е интересно, пък и държи на мен! А това е най-важното, поне според моите разбирания, не е ли така?

— Така е — отвърна кратко Симо.

— Ето, това е положението! — завърши младежът като въздъхна с облекчение, сякаш бе преодолял трудно препятствие. — Затова Ви казах, че нищо особено не губим с Надя. От годежа ни останаха само надежди и разочарования. Нищо, за което да се съжалява. Неприятно, но понякога така се получава, нали?

Симо не отговори, само направи неопределен жест с ръка.

— Сега разбирате, че не бих могъл да стоя на пътя на Надето, дори и да исках — заяви Ивайло като най-после го погледна право в очите. — По-точно на пътя ви — добави като се усмихна вече по-ведро. — Вижте, тя ми разказа за запознанството си с Вас, за това, че Ви обича! Мога само да съжалявам, че при нас не се получи. Но не я упреквам — на сърцето не се заповядва... Просто сгрешихме. Сега вече ще е щастлива, сигурен съм. Чувства се по начина, по който говори за Вас — с толкова възторг и уважение! А и аз си имам своето щастие, така че всичко е наред. Като във филм с „хепи-енд“ — засмя се той.

Симо кимаше, но всъщност бе престанал да го слуша и последните му думи почти не стигнаха до съзнанието му. „Надя ми разказа за запознанството си с Вас, за това, че Ви обича!“ Това бе, което продължаваше да звучи в ушите му като затихващ акорд от приятна мелодия.

Нещо, което нито го изненада, нито учуди. Беше сигурен, че Надя споделя чувствата му. Но едно е да се осланяш на предположения, друго — да чуеш потвърждение от трето лице. А това още веднъж сочеше необходимостта час по-скоро да се срещне с нея.

— Е, за мен вече е време да си ходя — заяви Ивайло като се изправи зад масата и тези думи върнаха отново Симо към реалността. — В осем имам среща с приятели, нали всъщност затова съм дошъл! Беше ми приятно да се запознаем, господин Коев! Да се надявам, че този малък разговор не беше излишен!

Симо му протегна ръка за сбогуване и когато младежът се отдалечи, продължи известно време да го следи с поглед. Ивайло Кожухаров наистина не беше лошо момче, дори му стана симпатичен.

А сега — трябваше да действа! Да отиде до хотела, за да вземе ключовете от колата, якетата — своето и най-сетне и това на Славчо, — и сака с вчерашната си находка. И да потегли незабавно за Черногорово!

Когато „Трабант“-ът изтрополи по неравностите на моста, а в полезрението му се появи позеленелия купол на църквата, Симо неволно погледна часовника си. Наближаваше девет и половина. Така и не бе засякъл часа, в който стартира от паркинга, но бе сигурен, че никога досега не бе изминавал разстоянието от „Делфините“ до Черногорово за толкова кратко време.

Спря колата на привичното място пред къщичката на Ковачеви и вече бе отворил вратата да излезе, когато се сети за сака и драгоценното му съдържание. Издърпа го от задната седалка, където го бе поставил, метна го през рамо и тогава побърза да прекоси уличката.

Пристигането му бе своевременно забелязано, както можа да се убеди след малко. Защото едва бе стъпил на плочника в двора, когато изщрака ключ, вратата на къщата се отвори и на прага се появи самата Надя. Беше в дългата си домашна дреха, с която го бе посрещнала при първото му посещение. Само че този път не изглеждаше смутена, а по лицето й играеше радостна усмивка.

— Здравей! Приемаш ли неканени гости? — попита весело Симо като влезе в антрето и пусна сака на пода.

Вместо отговор Надя бутна вратата зад него и като се хвърли на врата му, покри с целувки лицето му. После се отпусна в прегръдките му и скри в гърдите му собственото си грейнало от щастие лице.

— Колко хубаво, че дойде — чу я да казва. — Ако знаеш колко бях нещастна! Такова лошо стечение на обстоятелствата! Утешавах се с надеждата, че утре все щеше да се отбиеш на тръгване — поне за малко, колкото да се сбогуваме...

— Как можеш да си мислиш такова нещо? Че ще те пренебрегна от бързане и ще мина само за едно „довиждане“! — упрекна я нежно Симо като я прегръщаше с едната си ръка, а с другата галеше гъстите й лъскави коси, които ухаеха на мащерка. — Нима не си разбрала, колко си ми скъпа... че те обичам?

Момичето вдигна глава и го погледна с очи, в които имаше по една звездичка.

— И аз те обичам! — каза и като се надигна на пръсти, впи устни в неговите, притискайки към него топлото си тръпнещо тяло. Целувката им бе така продължителна, че когато се отдръпнаха останаха задъхани и зашеметени. После се засмяха едновременно — доволни и щастливи.

— Струва ми се, че се влюбих в теб още при първата ни среща — каза Надя минута по-късно, когато седяха на диванчето в дъното, обърнати един към друг и уловени за ръце. — Макар и да бях така разстроена тогава! Когато ми поднесе цветята така ме трогна и развълнува! Толкова ми беше приятно! След това всеки ден ги гледах и докосвах — като че можех чрез тях да се докосна до теб! Не зная дали бе гласът на гените или не — засмя се щастливо, — но още като те видях, почувствах някакъв респект... и влечение към теб!

— И аз те харесах още тогава — призна на свой ред Симо. — И не само те харесах, това още нищо не значи. Изпитах и най-искрено съчувствие предвид тогавашните обстоятелства, заедно с желанието да ти доставя мъничко радост... А после — после взе да не ми излизаш от ума!

— Че как можех да ти изляза от ума, като през ден те занимавах с моите проблеми — забеляза шеговито Надя. — А знаеш ли, може да е било за хубаво. Защото...

Не се доизказа, защото от съседната стая се чу продължително, немощно старческо покашляне.

— Леля ми — поклати загрижено глава момичето. — Сложих я преди час да подремне, снощи спа малко. Навярно се е събудила!

Леля й живеела отдавна в голямо село край Ямбол, където се омъжила навремето. От няколко години овдовяла и останала съвсем сама, защото децата й се преселили в града. Оттогава спазвала традицията, всяка година да посещава балнеосанаториума в Поморие, където лекувала тежкия си артрит. И всеки път се отбивала до родното си село — тук на три-четири километра от Черногорово, а и в градчето — за да се види с останалите живи роднини и познати. Така и този път. Но вчера по обяд, тъкмо наближило време да отпътуват за Поморие, почувствала се зле с болки в стомаха и повръщане. Прегледал я техният родственик — лекар и отсъдил, че е хранително натравяне. Изписал й лекарства, сложил я да легне. Така и не разбрали къде и с какво се е натровила, но едва късно вечерта се почувствала по-добре. И решила днес на всяка цена да отпътува — картата й вече течала.

— Така, че най-късно след час трябва да я вдигам — тъжно го погледна Надя. — От тук до Поморие са шестдесетина километра, но се сменят два автобуса... И пак толкова — на връщане. Със съответното чакане... Ще мога да се върна чак довечера. Едва ли ще имаш желание и възможност да се видим пак тук!

— Нищо подобно — живо я прекъсна Симо. — Въобще няма да се разделяме и само след час-два ще можем да разполагаме с времето си! — Срещна учудения поглед на момичето и поясни: — Сега веднага ще вдигнеш леля си и ще й обясниш, че си срещнала свой познат, който пътува с кола за града и няма нищо против да я откара до санаториума в Поморие. Ще бъдем там за възможно най-краткото време, ще я настаним и после с чиста съвест ще тръгнем обратно. Накъде и за какво — това ще решаваме тогава, според желанията си!

— О! — плесна с ръце Надя и го изгледа с възторг и благодарност. — Би било чудесно! Но бива ли да се ангажираш така с моите грижи и задължения?

— Надявам се, че занапред ще трябва да говорим за наши грижи и задължения — заяви сериозно Симо. — Пък и не го правя без корист — добави шеговито. — Нали така ще те имам още няколко часа за себе си?

Момичето стана и като се наведе, благодарно го целуна. После изчезна в съседната стая.

Лелята се оказа симпатична, кротка старица, в чието лице се различаваха, макар и деформирани от възрастта, нежните и деликатни черти на сестра й от снимката. Бързо и експедитивно я приготвиха за път, настаниха я удобно на задната седалка и скоро потеглиха по набелязания маршрут.

По време на пътуването Надя отдели повече внимание на леля си, което беше и редно предвид злощастното й гостуване и предстоящата им раздяла. Споделяха новини за роднини и общи познати, уточниха подробности за битието им. С него момичето размени само две-три кратки забележки, отнасящи се до интересни обекти по пътя и скришом — някоя и друга усмивка.

Когато спряха пред балнеосанаториума, Надя взе документите на леля си и изтича да уреди настаняването й. Симо и старицата останаха да изчакат в колата, тъй като навън времето бе мрачно и хладно. Тогава тя неочаквано се обърна към него:

— Да ми простиш, моето момче, че ви се бъркам, ама нали съм стара и патила, всичко виждам и разбирам! Гледам, че се харесвате с Надето — и в това нищо лошо няма, напротив! Не те познавам, но си личи, че си умно и сериозно момче. Само че добре я смятайте, да не е ден до пладне и сетне да я докарате бързо-бързо до раздяла... Сега младите много леко гледате на тия работи, а всяка раздяла оставя и горчивина, и мъка! Надето, горката, толкова е изтеглила — отрасна без майка, кръгло сираче остана, с годежа не й провървя, както разбрах от нея. Не е редно да страда повече! Пък и ти да знаеш, че ще загубиш, ако се оставите. Надето може да ти даде много обич, защото не е имало на кого да дава досега — нито на близки, нито на любим. Като пълна догоре стомна е, от която никой не е отсипвал. Тия, които все отливат насам-нататък от себе си, накрая започват да кънтят на кухо! Момичета като празни стомни, колкото щеш в днешно време... Затова ти си я пази и няма да сбъркаш. Обичайте се, радвайте се докато сте млади, дръжте един на друг — от това по-хубаво няма!

Симо не искаше да спори с нея и да й доказва, че хора като пълни и празни стомни — според нейното сравнение — е имало винаги и във всички времена, включително и през нейното. Защото това бе закономерно за всяка една генерация. Но инак думите й бяха правдиви и верни. Увери я, че наистина се харесват с Надя, че държи на нея и че макар да са сравнително отскоро, отношенията им са сериозни.

На раздяла старата жена се разцелува с племенницата си, а на него благодари и сърдечно стисна ръката му с костеливите си и поизкривени от артрита пръсти.

Мисията им приключи точно на обяд и Симо, който бе здраво изгладнял, предложи веднага да потърсят някоя закусвалня или снек-бар. Оказа се обаче, че Надя бе успяла на тръгване да пъхне в чантата си няколко набързо приготвени сандвича, огромно парче домашна баница, торбичка печени фъстъци и бурканче със знаменитото сладко от зелени орехчета. Не беше пропуснала да напълни и бутилка от вкусната планинска вода. Така че обядваха богато и с апетит на завет в колата, след което се придвижиха с нея до старата част на града и там излязоха да се поразходят и да го разгледат.

Всъщност времето никак не предразполагаше към разходки. Селището бе разположено на полуостров, вдаден далеч навътре в морето и в дни като този вятърът тук се превръщаше в непрекъснато пронизващо течение. Беше хладно, а небето съвсем потъмняло от струпалите се по него ниски облаци, от които всеки момент се очакваше да завали дъжд. Може би затова дори по централните улици минувачите бяха малко за този час от деня.

Но за Симо всичко това нямаше никакво значение. Както и за Надя, която го бе хванала под ръка и вече бе успяла да нагоди крачките си според неговите. За тях двамата бе приятно да се разхождат притиснати един до друг по ветровитите, безлюдни улици, да се спират пред витрините и да споделят впечатления макар и за дребни, делнични неща. Просто защото бяха заедно и всеки се радваше на присъствието на другия, изпитваше удоволствие от съприкосновението с него, от възможността да общуват и да разговарят — пък било и за тези дребни и делнични неща. Така, както е винаги при влюбените... Особено при тези, които като тях само преди часове се бяха убедили във взаимността на своите чувства.

Все пак след някое време Надя усети, че й става студено. Плетената жилетка, която бе наметнала върху червената си кадифена рокличка би могла да я предпази от студ, но не и от вятъра, който свободно преминаваше през нея. В това отношение Симо бе много по-добре в тънкото си, но импрегнирано и непроницаемо за въздушното течение яке. Като забеляза, че Надя зиморничаво свива рамене, той нежно я прегърна през плещите, за да я стопли и веднага я отведе в най-близкото заведение, където изпиха по чаша горещ чай. А после с бърза крачка се насочиха към колата.

— Как е сега, постопли ли се? — попита Симо като заеха местата си. — Май че не — констатира загрижено като сложи длан върху ръката й. — Нищо, сега ще включа отоплението!

— Благодаря ти, много си внимателен — каза Надя и признателно го погледна.

— Че как иначе! Сега ти си ми най-скъпото нещо на света! Моето малко, хубаво съкровище!

Момичето се наведе към него и бързо, но с много чувство го целуна.

След двадесетина минути бяха вече в областния град, където Симо веднага намери място за паркиране близо до самия център. Тук времето бе по-поносимо — вятърът бе слаб, а в някои улици дори не се усещаше. А магазините и заведенията, в които биха могли да се подслонят бяха достатъчно много. Навярно при други обстоятелства така биха и постъпили, но сега нагласата им беше по-различна. Искаше им се да бъдат настрани от шума и оживлението на посещаваните от много хора места, да се уединят, за да се посветят един на друг и на чувствата си.

В крайморската градина намериха пейка на закътано и достатъчно усамотено място и веднага се настаниха на нея. Симо разкопча якето си и подслони Надя, която сключи ръце около него и отпусна глава на рамото му. Той внимателно я прегърна и двамата притихнаха, заслушани в далечния шум на прибоя и неспокойното цвърчене на птичките. Най-после Надя тихо каза:

— Колко хубаво е всичко това! На моменти чак ми се струва, че сънувам — един такъв прекрасен, чуден сън! Но, когато съм до теб и мога да те чувствам, когато ме прегръщаш, разбирам че това не е сън, а действителност. И ми става още по-хубаво!

Симо се засмя и я притисна към себе си. Самият той изпитваше радостна възбуда от присъствието й, от топлината на тялото й, от аромата на косите й, които ухаеха както обикновено, на мащерка.

— И на мен ми е хубаво. И как няма, като най-после открих момичето, което толкова съм търсил през последните години! И защото те обичам. А когато човек обича, животът му добива нов смисъл, изпълва се със съдържание, каквото не могат да му дадат нито властта, нито богатствата, нито дори знанията... Да не говорим за празните и глупави развлечения и дребните интрижки!

— Така е — веднага потвърди момичето. — Знаеш ли колко се промених и аз, откакто се запознахме? Съществуването ми като че доби един-единствен смисъл — да чакам следващата ни среща. Междувременно всичко ми изглеждаше незначително и дребно. С какво нетърпение съм очаквала да те видя отново, как ми беше интересно да разговаряме за толкова много и любопитни неща, да споделям мислите и преживяванията си с теб! А през онези вечери, когато ми гостуваше в Черногорово ми се щеше да направя така, че да не искаш да си тръгнеш! Радвах се, ако забележех, че съм успяла някак да те изненадам приятно. И тайно се надявах, че ще отгатнеш чувствата ми и че може би ще им отговориш... После, преди да заспя, дълго лежах с отворени очи и си мислех — ами ако това стане? Дали те заслужавам? И ще мога ли да те направя щастлив? Бях чела някъде, че да обичаш, това значи да търсиш собственото си щастие в щастието на другия, любимия човек!

— Забележително точна дефиниция — учудено поклати глава Симо. — Не си ли спомняш автора... или източника?

— За съжаление, не! Но е вярно, нали? Много си мислих тогава и накрая си казах — щом като искам, значи ще мога! Ще се образовам, ще се усъвършенствам ако трябва, ще се мъча всячески да те разбирам и да правя това, което искаш от мен...

Симо продължително я целуна. Неволно си припомни неотдавнашните си мисли за жертвоготовността на жената, която обича.

— А знаеш ли кое ми даде надежда? — запита го лукаво Надя като си пое дъх между две целувки. — Реакцията ти миналия понеделник, когато ми гостува и видя снимката на Ивайло. Като стана дума, че съм сгодена. Първо смятах да не ти казвам — страхувах се да не ти подейства някак... не както трябва. После реших да не крия нищо от теб. Какво приятелство бих могла да търся с теб без доверие и искреност? И както се оказа — в гласа й се прокраднаха закачливи нотки, — правилно постъпих! Защото забелязах, че май не ти стана много приятно... Тогава разбрах, че не съм ти безразлична! Така се зарадвах, че не се сдържах и си позволих да те целуна на раздяла...

— И много добре направи — погали я по косите Симо. — Защото ме накара да се замисля и аз върху отношенията ни, да си дам сметка, че съм те обикнал! Редно беше, може би, да ти го кажа още при първата ни следваща среща, но нещата бяха ясни и без думи. А и този твой годеж!

— Знаеш, че имах всички основания да не се съобразявам с него — прекъсна го нетърпеливо момичето. — Както не се съобрази и Ивайло. Чаках само да го срещна, за да му сложим официално край. И то най-вече заради близките и познатите си, за нас двамата с него краят отдавна бе настъпил! Но може би така стана по-добре — в смисъл, че той се завърна и се разбрахме преди да дойдат нашите чудесни минути и часове! Минути и часове на такова щастие, на каквото не бях се надявала!

Последва нова, продължителна целувка.

— А знаеш ли, откога всъщност живея без нежност и без обич? — отдръпна се изведнъж от него Надя и го погледна право в очите. — Още от дете! Не ми е позната най-скъпата и нежна ласка — майчината! Баща ми ме обичаше, но все не намираше време за мен. Леля дори не ми се усмихваше — изглежда не можеше да ми прости, че съм дъщеря на нежеланата снаха! Брат ми се грижеше за мен, но — толкова! И въпреки това не станах студена и безчувствена, както се случва често при подобни обстоятелства. Напротив, винаги съм жадувала за нежност и ласки. Когато поотраснах, започнаха да ми ги предлагат съучениците ми и някои познати момчета. И с радост бих приела, ако можех да обикна някого от тях. Но така и не стана. И не защото съм била прекалено свита и необщителна или напротив — надута и придирчива. Имаше момчета, които ми бяха симпатични и дори са ми харесвали. Но всички те се опитваха веднага да интимничат с мен и като не се съгласявах бързо се оттегляха. Което пък показваше, че само това са търсели. А аз, за да си позволя интимности с мъж би трябвало да го обичам, да съм сигурна и в неговите чувства! Това винаги е било някаква вътрешна потребност у мен, която не ми е позволявала да ходя ей-така, както правеха повечето от познатите ми момичета. Някои от тях не ме разбираха и дори смятаха, че нещо не ми е наред — засмя се тя. — Като дъщерята на съседите ни Лилито, с която сме приятелки от малки и която винаги е споделяла всичко с мен — къде ходи и какво прави. Тя отрано тръгна с момчета и ги сменяше през вечер, а после идваше при мен да ми се хвали. С един се целувала, на друг позволила да я държи за гърдите, на трети — да й бръкне чак в гащичките, защото било много вълнуващо... Подобни неща ме отвращаваха. Веднъж отидох с един съученик на кино и той се опита в тъмното да ме опипа под роклята... трябваше да го ударя през ръката и повече не се срещнах с него. Лилито много ми се чуди за това и ме обяви за дивачка. Тя вече си позволяваше с мъжете и по-сериозни неща, които намираше, че са без значение, щом остава девствена... Нали от малки ни внушаваха, че това е най-важното! Леля все ми е повтаряла, че ако допусна да ми направят бебе, направо съм загубена, както съм сираче... А Лилито бе наплашена от случая с братовчедка й, която забременя като ученичка, направи тайно аборт и за малко да умре — едва я спасиха!

— Не че не съм се замисляла и над тези неща — продължи момичето след кратка пауза, — но не това ме е държало настрана от мъжете. Като се сгодих, подобен проблем вече не съществуваше — и въпреки това не можах да приема Ивайло, защото не го обичах. Знаеш ли, понякога дори съм се упреквала за това. Питала съм се — коя съм аз, та да го отблъсквам, какво повече бих могла да желая? Той е прилично момче, от познато семейство, бъдещ юрист — а и внимателен с мен, мъчеше се да ми хареса... Какво всъщност исках? И отговорът винаги бе простичък и ясен — исках човек, когото да обикна. А какъв трябваше да бъде той конкретно — не можех да си отговоря. И все пак изглежда съм носела у себе си някакъв вътрешен портрет, някакъв модел от представи, както неотдавна го нарече ти, защото още като те видях, нещо трепна у мен...

Надя замлъкна отново, погледна го и в очите й видя познатите звездички.

— Разбираш ли сега, защо съм толкова щастлива? Защото за първи път обичам, а веднага срещнах взаимност и защото у теб намерих много повече отколкото се бях надявала в мечтите си — и съм благодарна на съдбата, която ни събра! Жалко, че трябваше да стане това нещастие с брат ми, за да се пресекат пътищата ни, но нали затова са казали хората — всяко зло за добро! А в случая доброто е много повече от злото! Брат ми е жив и скоро ще е напълно здрав — за останалото сам си е виновен! А щастието да съм с теб и да зная, че ме обичаш не мога да сравня с нищо!

Устните им се сляха отново — за кой ли път днес. Симо си припомни думите на леля й — че Надя може да му даде много обич, защото не е имала на кого да дава досега. Ако се съдеше по кратката й изповед, старицата беше съвсем права...

И отведнъж съобрази, че насочили вниманието си изцяло един към друг и в плен на чувствата си, двамата като че бяха забравили всичко друго на света. Трябваше Надя да спомене брат си, за да се сети за вчерашната находка и че сакът със „стоката“ за хиляди левове лежеше захвърлен на пода в антрето, където го бе оставил сутринта! При всеки друг случай това щеше да е първото нещо, което би споделил при днешната им среща. А сега по-голямата част от деня бе вече отминала, а не бе споменал нито дума. Просто беше забравил!

Симо побърза да поправи веднага грешката си и запозна Надя със събитията от вчерашния ден, които касаеха находката му, куриозните обстоятелства, при които я беше открил и отговорът, който даваше на всичките им съмнения и догадки. Не пропусна да уточни, че въпросният пакет сега е у дома й и предложи да го оставят там, докато самият Славчо Ковачев реши какво ще прави с него.

Надя го изслуша с внимание и видим интерес, но очевидно и за нея събитията, които толкова ги бяха вълнували до неотдавна, сега бяха останали на по-заден план. Ограничи се с няколко насмешливи забележки относно начина, по който бяха тълкували думите на Славчо и изрази пълното си съгласие да приберат и съхраняват пакета някъде из къщата й. Изненада го, обаче, по-скоро равнодушието, с което посрещна това безспорно доказателство за престъпно-контрабандните действия на брат й. Или вече се бе примирила с този факт след разговорите с полицаите, или в момента съзнанието й го отхвърляше на по-заден план и щеше да изпита болката и огорчението впоследствие. По-вероятно изглеждаше първото, защото се оказа, че в неделя не бе се и опитвала да посети брат си в болницата — от полицията я предупредили, че няма да й разрешат свиждане!

От пейката ги прогони внезапно започналия дъжд. Едри и тежки капки зашляпаха по земята. Симо погледна часовника си и учудено вдигна вежди — бяха престояли повече от два часа! Свали якето си, за да могат да се наметнат по удобно и двамата и кротко укори Надя, че не си е взела чадъра. На което момичето смутено отговори, че разполага само с избелелия черен и полусчупен чадър, останал от леля й, който не е за пред хора. Симо кимна с разбиране, но лицето му леко помръкна. Като стигнаха до главната улица накара я да влязат в три-четири магазина, върнаха се обратно в един от тях и когато излязоха от там, Надя държеше в ръка красиво пъстро чадърче, а лицето й грееше от радост.

— Много ти благодаря! Толкова си добър с мен! Чак ми става неудобно!

— Няма място за неудобство, съкровище мое — прегърна я през раменете Симо. — Това е вещ, която винаги ще ти е необходима. А и нека остане като спомен от този наш първи ден — усмихна се и добави шеговито: — Още повече, че незабавно ще го ползваме заедно!

— Ами, разбира се — момичето го прихвана през кръста, за да могат и двамата да се подслонят под малкия купол. — Нали е много красиво? По-хубаво е от онова с триъгълниците, което гледахме в последния магазин! А другото с ония цветчета направо си беше безвкусица!

Симо се усмихна на спонтанния й, почти детински възторг. Как добре разбираше тази затрогваща радост! Радостта на момиченцето, което бе израснало с прекроените дрешки и бе имало една-единствена играчка — овехтялото плюшено мече. На девойката, която навярно не бе получавала досега поднесен от обич подарък... Тази радост имаше много по-голяма цена от радостта на преситената заможна дама, която пробва пред огледалото поредното си кожено палто или новото колие, което струва цяло състояние...

Тази придобивка им даде едно неочаквано предимство — позволяваше им да се разхождат прегърнати по улиците на града без това да прави впечатление. Но тъй като дъждът постепенно се усилваше, а времето напредваше, решиха да се върнат до колата и да продължат за „Делфините“. Защото Симо държеше да се отзоват на поканата на Вера, за да уважат и нейната радост. Докато пътуваха, той подробно запозна Надя с първоначално загадъчната, но оказала се съвсем тривиална история на Вера и нейния кротичък Сами, манипулиран от родителите си и накрая въстанал срещу тях.

Междувременно дъждът остана назад и доста далеч на север, така че в „Делфините“ изобщо не валеше. Колата оставиха извън паркинга, тъй като после трябваше да продължат за Черногорово. В нея, за огорчение на Надя, остана и новото й чадърче, което тук бе съвсем излишно.

Тъй като бе сравнително рано — нямаше и шест часа — билярд-клубът беше почти празен. След като настани Надя до една от масичките, Симо отиде до рецепцията на хотела с молба да потърсят Вера. Администраторката я откри в стаята й по вътрешния телефон — за щастие не беше излязла. Като разбра кой я търси, Вера предаде, че веднага ще слезе в клуба.

Когато се появи, момичето първо подаде ръка на Надя.

— Радвам се, че и Вие сте тук, госпожице Ковачева! Като ми се обадиха от рецепцията останах с впечатление, че Симо е самичък. Много хубаво стана, че сте заедно! Кажете сега — какво ще пийнете? Разбрахме се, че аз черпя — поводът е добре известен! Да смятам ли, че си на бира? — обърна се към Симо. — Или този път ще предпочетеш нещо по-солидно?

— На бира съм — потвърди той. — Шофьор съм, после ще пътуваме...

— Добре. А за Вас, госпожице?

Надя я погледна нерешително.

— Ами... най-добре да се присъединя към Вас! Вие какво ще пиете?

— Вероятно вермут — избърза да предположи с усмивка Симо.

— Позна! Значи — още един?

— От най-малките — уточни със стеснителна усмивка Надя.

— А аз си взех от най-големите — заяви Вера, когато донесе напитките. — Поводът си го заслужава... А до седем има цял час, все ще изтрезнея дотогава — засмя се тя. — Пък и да чукна нещо фалшиво на пианото — не съм на концерт, я разбере някой, я не! Хайде сега — да сте ми живи и здрави! Знаете ли само колко нещастна бях през последните месеци и колко се радвам сега?

— Разбира се — каза Симо след като чукнаха чашите си и отпиха. — Нали точно с подобна мисъл Дюма завършва „Граф Монте-Кристо? Не мога да цитирам точно по памет, но смисълът бе, че само този, който е стигнал до дъното на страданието може после истински да познае щастието!

— И Едгар По пише същото — в края на стихотворението си „Елдорадо“ — прибави неочаквано Надя и като сведе поглед, тихо изрецитира:

„...Между сенките слез,

и злочест в лунни лес ти изстрадай

всяка мъка докрай

и ще знаеш — и знай! —

после сам, че е там Елдорадо!“

— Браво! — плесна с ръце Вера. — И двамата ме смайвате с умението си да си припомняте нещата, когато трябва и точно на място! На всеки от вас пожелавам да намери своето Елдорадо и да се радва така, както аз се радвам сега!

— Виждаш ли — каза Симо, — този път мъничко, ама съвсем мъничко закъсня с пожеланието си!

— Защо? — погледна го в пълно недоумение Вера.

— Ами защото и госпожица Ковачева и аз намерихме днес щастието си и то се оказа общо... с една дума, сутринта един вид се сгодихме — не официално, разбира се, и все пак...

Момичето погледна първо Симо, после Надя, която се бе изчервила от смущение и после отново плесна с ръце.

— Гледай ти новина! — засмя се накрая от сърце. — Че хайде, честито тогава! Поздравявам ви с пожелание щастието ви да бъде пълноценно и трайно! Ама и ти си един — обърна се към Симо. — Да не ми кажеш нищо досега! Поне да беше загатнал... И това ми било приятел!

— Чакай де, не ми се карай — разпери весело ръце той. — До днеска ние двамата с нея не бяхме наясно по въпроса, а ти... Как да ти кажа предварително?

— Доколкото зная, Симо е споделял с Вас, че се срещаме — подкрепи го с плаха усмивка и Нася. — Заради историите с брат ми. Така стана, че съдбата ни събра случайно...

— Тук вече не сте права — изрази несъгласие Вера. — Възможно е да сте се срещнали случайно, но ви е събрало взаимното привличане! Че нали същата тази съдба първо мен срещна със Симо? Беше още с багажа си, когато се запознахме — ама не се сгодихме — засмя се тя. — И да знаете още, че точно тук, в това заведение съдбата го срещна с две мои съквартирантки, които бяха готови да го отвлекат и разкъсат — а той дори не им обърна внимание! Така че не се е спрял на Вас случайно, както предполагам и Вие на него. Това трябва да Ви ласкае, защото зная колко е претенциозен към жените. И защото ще имате до себе си мъж, за който всяко свястно момиче ще Ви завиди!

— Или ще я съжали — облегна се назад Симо. — Зависи от гледната точка. Но за другото си права. Животът е поредица от закономерни и случайни събития. При нас с Надя случайности и то не една имаше в начина, по който възникна нашето познанство. А по-нататък сближаването ни е било закономерно, така, както във всички подобни случаи, защото се обуславя от взаимни критерии — едни осъзнати, други подсъзнателни... Но — направи той кратка пауза — не смятате ли, че разговорът неоправдано се прехвърли върху нас двамата и има опасност да забравим повода за тази среща? Аз искам да пожелая на любезната домакиня — защото тук Вера си е като у дома — да бъде и занапред все така радостна и щастлива. И в най-скоро време да се види със своя Сами! Предполагам, че вече му е написала и изпратила ответното писмо — вероятно още същия ден!

— Още същия предиобед — поправи го с щастлива усмивка Вера. — И го пратих, както бе поръчал той, в пощата до поискване. За всеки случай...

— А какви са шансовете ви да се срещнете?

— Засега никакви — въздъхна момичето. — Но той пише, че ще започне да събира пари, за да дойде до София. С влак или автобус няма да е толкова скъпо.

Симо кимна и я изгледа изпитателно.

— А не си ли мислила — ти да отидеш при него? Зная, зная! — пресече с нетърпелив жест опита й да му възрази. — Или по-точно — досещам се, че и ти имаш същите финансови проблеми, нали си студентка! Но виждаш ли, аз работя и получавам заплата, припечелвам по малко и от хонорари... Така че без да съм богат, имам заделен някой лев. Бих могъл да ти услужа с пари за едно пътуване — не вярвам да струва кой знае колко много. Ще ми се издължиш, когато можеш... Става ли?

Вера го погледна с изненада, примесена с надежда и признателност.

— Предложението ти е много примамливо... и много съм ти благодарна за жеста! Но не бих си позволила...

— Моля те, остави уговорките — прекъсна я отново. — Между приятели скрупулите са неуместни. Аз не ти правя това предложение от любезност, а защото те разбирам и искам да ти помогна след като е във възможностите ми. Така че ти проучи как стоят нещата, направи си сметките и ми се обади! Нямам предвид тук, разбира се — уточни той. — Утре си тръгвам, по обяд трябва да освободя стаята си! Но нали в София ще се срещнем пак? И не само по този повод! А това предполага сега да си разменим адресите и телефоните — съобрази веднага. — Да не оставяме за последния момент!

— Сега ще намеря нещо за писане — нали тук съм вътрешна...

Вера донесе лист и химикалка, които взе от бармана. Размениха си данните, после Симо добави и служебния си адрес и телефон.

— Добре, а като заминаваш утре — как и кога ще се виждате с госпожицата... с Надя? — попита Вера като прибираше листчето в джоба си.

— Госпожицата е приета за редовна студентка по литература — осведоми я веднага Симо. — И само след седмица-две ще е при мен! В прекия смисъл на думата — обърна се той към слисаната от последното му изречение Надя. — Не ни остана днес ред да поговорим за това, но мисля да те подслоня в квартирата си. Стаята е голяма, ще се намери място за двама. Имам и нещо като кухненско боксче... А ти кога се прибираш нататък? — на свой ред запита той Вера.

— Моите занятия започват по-късно — поясни тя. — Бих могла да постоя тук още доста време, но все пак ще се прибера към средата на септември — заради изпита. Щом пристигна, непременно ще ти се обадя. Ако не за друго, поне за да ти дам пропуск за нашите — на студентите от консерваторията — концерти. Понякога има хубави неща в програмата и заслужава да се посетят! Пропускът важи за двама — побърза да добави като се усмихна.

— Това е твърде съществено — вдигна показалец Симо. — Защото, ако е само за мен, аз съм свикнал да се задоволявам с консерви. В общия случай излиза по-икономично!

— С консерви ли? — почти в един глас възкликнаха двете момичета.

— Имам предвид записи — на плочи, касети, компакт-дискове! Защо се смеете — повдигна в закачливо недоумение вежди Симо. — Че това са точно музикални консерви! Така, както свежо приготвената храна се затваря, да речем, в буркан, така и музикалното изпълнение се съхранява чрез запис! Но има това предимство пред хранителните консерви, че може да се консумира многократно!

— О, небеса! — погледна към тавана Вера. — Ти винаги си непредсказуем оригинал! Свикна ли му вече — обърна се смеешком към Надя. И без да дочака отговор, забеляза:

— Но как можеш да предпочетеш запис пред изпълнение на живо? Или — да бъда в тон с теб — консерви пред свежо приготвената храна?

— Ами че зависи от качеството — бе незабавният отговор. — Я си представи, че трябва да избирам между прясно сготвени боклуци и консерва от първокачествени продукти? Или в превод — между вашето, да ме извиниш, посредствено изпълнение и запис на Амстердамския оркестър под палката на фон Караян?

— Е, така погледнато — като че имаш право! — съгласи се неохотно Вера. — Но както и да е. Пропускът ще си го имаш, а „консервите“ никой не може да ти ги вземе! А сега наздраве! И ако искате по още едно питие — казвайте! Защото наближава време да седна зад пианото. По силата на служебните си задължения...

Симо отказа от името на двамата, като обясни, че им предстои път до Черногорово и трябва да стават. На раздяла двете момичета се разцелуваха, а той обеща на Вера да я потърси на следващия ден сутринта, за да се сбогуват.

— Тази Вера е много приятна и изглежда умно и сериозно момиче — отсъди Надя, когато тръгнаха надолу по склона. — Имала съм основание, като те ревнувах малко от нея... А твоето предложение бе много благородно и ти прави чест! Но това, което спомена за квартирата — сериозно ли беше? Възможно ли е така — и удобно ли е?

— За удобно — според мен за нас е най-удобното — засмя се Симо. — А изглежда, че е възможно, защото познавам двойки, които от доста време си живеят така. Ако има някакви формалности, които трябва да се спазят — ще ги спазим! Важното е да се отървеш от един много сериозен разход, какъвто е наемът за квартира. Но това е по-далечна перспектива. А по-близката е, че съм изгладнял и не е зле да вечеряме! Какво предпочиташ — да отидем в някое заведение тук и да отпразнуваме днешния си ден, или да направим това в Черногорово?

— Смятам, че при повод като нашия, по-подходяща е уютната домашна обстановка — бе отговорът на момичето. — Аз лично ще се чувствам по-спокойна и по-свободна у дома!

— В такъв случай — потегляме незабавно към Черногорово!

Като пристигнаха, Надя веднага смени дрехите си с домашна престилка и се зае с вечерята. В менюто попаднаха и пържоли в тиган, и печена наденичка, и пържени картофи, и свежо откъснати от градината зеленчуци.

Когато заеха местата си до масата, домакинята напълни чашите с познатото вече отлежало мискетово вино.

— Наздраве, скъпи! За нашата голяма и хубава любов — каза и преди да отпие го целуна.

— Наздраве, съкровище мое — отвърна Симо. После остави чашата и като присегна през масата, улови ръката й.

— Знаеш ли, бих искал да прибавя и пожеланието — взаимните ни чувства да останат трайни и непокътнати! Защото всяка любов започва с подем на чувствата. Всеки гледа на другия през розови очила и често се оказва сляп за недостатъците и грешките му. А по-късно настъпва изтрезняването — опиянението изчезва, идеализирането секва и всичко си идва на мястото. Но, ако чувствата са силни и трайни, увлечението се заменя с уважение, а влюбеността — с обич! Ето, това пожелавам да стане и при нас!

Надя, която го слушаше внимателно и с широко отворени очи, стисна ръката му.

— Това е и моето най-голямо желание, скъпи!

— И още нещо бих искал да прибавя — продължи сериозно Симо. — За да се съхранят големите чувства, трябва да се пазят — грижливо и ревниво и от двама ни! Веднъж от рутината на делника, втори път — от недоброжелателството на завистниците. Защото всяка голяма любов буди недоброжелателство и завист у онези, за които е нещо непостижимо. Ще срещнем хора, които чрез интриги, клевети и внушения ще се опитват да влеят съмнение в отношенията ни. Жени, които без особено влечение към мен ще се опитат да ме примамят, за да те лишат от верността ми и с това да те приравнят към себе си. Мъже, които ще се домогват до теб, за да станеш и ти предмет за временно ползване, като много от останалите жени. На това трябва да се противопоставяме, ако държим един на друг!

Но, ако все пак на някой от нас съжителството с другия стане непоносимо, нека бъде честен и искрен. Не бих ти се разсърдил, ако дойдеш при мен и ми поискаш свободата си, защото съм ти дотегнал, или защото си намерила друг, по-достоен. Тогава бихме се разделили като възпитани хора и сигурно ще останем и добри приятели — със спомена за времето, което сме прекарали щастливо заедно. Но в противен случай, това едва ли би могло да стане...

— Защо ми казваш това? — попита тихичко Надя. — Нима допускаш, че аз бих могла да постъпя... не както трябва?

— Разбира се, че не, скъпа! Но виждаш ли, преди малко говорихме за големите си и хубави чувства. След време — а може би твърде скоро — ще се наложи навярно да ги узаконим! И мисля, че за нас съществено и важно ще бъде не това, което ще трябва да си обещаем официално пред някой доброжелателно настроен чиновник, или както правят други, през църковния олтар. Важното е това, което си казваме сега и тук! Извън условностите и задълженията, без формалности и парадност! Просто като двама души, които се готвят да прекрачат прага и да поемат по един дълъг път, по който да споделят радости и скърби, но винаги свързани от истински чувства и произтичащата от тях отговорност!

Момичето го слушаше внимателно, със сериозно, почти тържествено изражение и наклонило по своя маниер глава леко настрани.

— Разбирам всичко, което държеше да ми кажеш — каза спокойно като се усмихна и го погледна право в очите. — Не искам отговорът ми да прилича на реплика от някоя мелодрама, затова няма да ти се кълна във вечна любов, вярност и преданост. Но бъди сигурен, че ще ги имаш. Сигурно не си забравил, какво ти казах днес? Че досега съм живяла без нежност и без обич! Мислиш ли, че след като ги намерих и то у човек като теб, ще позволя някому и някога да ми ги отнеме? Със зъби и нокти бих ги бранила!

Симо се засмя, стана и като отиде до нея, стисна я в прегръдките си.

Вечеряха с апетит, а когато привършиха, Надя бързо раздигна масата и седна до него на дивана. Симо я притегли към себе си, а тя се притисна към него и захапа устните му. За първи път имаха възможност свободно и без задръжки да се радват един на друг, да си разменят нежни докосвания и по-интимни ласки... Накрая Надя се отдръпна от него, загърна престилката си и го изгледа поруменяла и с премрежен поглед.

— Колко мил и нежен можеш да бъдеш — каза му сякаш изненадана от това и прекара пръсти през косата му. — Но сега — нека се поуспокоим и да си починем! — И като се наведе отново към него, целуна го леко. — Обичам те, скъпи!

— И аз!

Положи глава в скута й и затвори очи. Отпусна се и усещаше само лекото докосване на пръстите й, които внимателно галеха косите и лицето му. Никога не бе изпитвал толкова приятен покой и отмора.

По-късно, когато тръгна да си ходи, Надя обви ръце около врата му и отново страстно го целуна.

— Днес беше най-щастливия ден в живота ми — заяви тя усмихната. — А последните часове — най-приятните!

— Най-приятните часове тепърва ни предстоят — закачливо се засмя Симо, а Надя го изгледа лукаво и се поизчерви.

— С теб всичко ми е приятно — каза и стисна ръцете му. — Защото те обичам! Довиждане, скъпи! Впрочем — не се разбрахме за утре! Какви са плановете ти на отпътуване?

— Мисля да се отбия след обед до тук, за да се сбогуваме! После ще спра в града — да се видя с нашите. Навярно ще преспя при тях и на следващия ден рано сутринта ще отпътувам за София. Пътят е дълъг!

— Тогава, до утре следобед! Ще те чакам!

 


напред горе назад Обратно към: [Летуването на един чудак][Стойчо Биячев][СЛОВОТО]

 

© Стойчо Биячев. Всички права запазени!


© 1999-2022, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух