напред назад Обратно към: [Летуването на един чудак][Стойчо Биячев][СЛОВОТО]



Глава 16. Героят се сбогува с всички, на следващата утрин и с любимата си


През нощта тъмните дъждовни облаци се бяха придвижили на юг и още рано сутринта покриваха небето над „Делфините“.

Въпреки че полумракът в стаята предразполагаше към сън, Симо се събуди твърде рано. И противно на навика си остана да лежи дълго под завивката. Защото съзнаваше, че най-после няма за къде и за какво да бърза. И защото му бе приятно да се излежава, докато мислите му се връщаха към хубавите часове на вчерашния ден.

Но когато най-сетне си наложи да стане от леглото, бързо се върна към делничния си ритъм. Енергично направи гимнастика и обтри тялото си с влажна хавлиена кърпа. После нахлузи анцуга и маратонките си, облече якето си. След което се отправи на сутрешната си и — както я определи за себе си — прощална разходка.

Навън бе хладно и влажно. Над спокойното море се стелеше лека прозрачна мъгла. Алеите бяха тихи и безлюдни, плажът — съвършено пуст. Ако, разбира се, не се брояха неколцината летовници, които подобно на него бяха тръгнали на сутрешна разходка край брега. Цареше необичайна тишина, нарушавана само от лекото плискане на вълните и откъслечните, редки крясъци на гларусите, които кръжаха в близост до прибоя. Целият пейзаж бе пропит от тиха меланхолия, която успокояваше и дори навяваше мъничко печал. И напълно хармонираше с атмосферата на запуснатост и изоставеност, която излъчваше празният плаж — със самотните, сякаш забравени до брега лодки и водни колелета, със събраните чадъри, затворените павилиони и хилядите дири, оставени в пясъка от стъпките на липсващите сега вчерашни посетители.

Като стигна до полуостровчето в северния край на плажа, сви наляво по нанагорнището. Беше твърде рано, за да безпокои Манолови, затова след кратко колебание пое към билярд-клуба. Много вероятно бе Вера да е слязла вече и да се упражнява на пианото. По алеята се размина с двама възрастни мъже, които се спускаха към морето и чу единият да казва:

— Това му беше! Свърши се с лятото!

Симо снизходително се усмихна — оценката бе твърде прибързана. Съвсем скоро времето щеше да се оправи, предстояха все още горещи летни дни. Но занапред щеше да ги свързва единствено със задуха в панелната си квартира, жегата и прахоляка по столичните улици. За него истинското лято наистина бе свършило заедно с всичко, на което се бе радвал тук през последните две седмици.

Вера действително беше пред пианото, но този път почти веднага го забеляза и побърза да му отвори.

— Бях сигурна, че ще дойдеш! Затова поглеждах отвреме-навреме навън — обясни му тя незабавната си реакция. — И много се радвам, че го направи! Но защо си сам? Къде остави Надето?

— Как къде? У тях, естествено — в Черногорово! Още снощи, нали говорихме за това?

— А пък аз си помислих, че го говорите само така — от приличие! — засмя се Вера. — За пред мен. И че в действителност ще си я заведеш в хотела, да нанкате заедно... Но изглежда още не сте на този етап! Подведох се може би по изявлението ти, че в София ще я прибереш в квартирата си.

— И наистина смятам да го направя — бе категоричен Симо. — А що се касае до другото... при едни сериозни отношения то си идва естествено и неизбежно. Дали тук или в София, дали при съжителство или не — това по принцип е без значение!

— Така е, — съгласи се този път без насмешка Вера. — Значи работата е сериозна, щом се готвите да живеете заедно...

— Защо, смяташ ли, че греша?

— Не, разбира се! Не става дума за грешка. Момичето е хубавичко и интелигентно и сигурно ще ти бъде предано — като Пепеляшка към своя принц... До тук всичко е съвсем добре, защото това са най-важните неща. И все пак... По принцип, при теб наред с всички други проблеми на едно съжителство или съпружество, ще има още един — този за духовното общуване. Ти си човек с прекалено сложен духовен мир, между теб и всяка обикновена жена ще съществува истинска пропаст. Но разликата, мисля си аз, ще бъде по-поносима, ако имаш насреща си една мъдра, опитна и високообразована съпруга. Докато това момиче — прости ми оценката — е само една незряла, полуизучила се хлапачка. Как ще общувате, за какво ще говорите извън грижите за киселото зеле и неизпраните бебешки пелени? Защото никак не те виждам в ролята на съпруг-домошар, който може да живее само с делничната семейна проза...

— А знаеш ли — продължи тя като се убеди, че Симо я слуша съсредоточено и с интерес, — винаги съм смятала, че общуването между двама души протича по закона на скачените съдове! От този, който е на по-високо духовно ниво изтича по нещичко за сметка на другия, под формата на изразходвани нерви, енергия, знания, време... Е, ще махнеш с ръка снизходително — голяма работа, имам си ги в излишък, защо да няма и за него? В една отделна среща, или беседа — да! Но, когато става дума за постоянно общуване? Можеш ли цял живот да говориш, а жена ти да те зяпа в устата, макар и с уважение? Нали ще ти се поиска да размениш мисли извън зелето и пелените! Да чуеш компетентно мнение, да намериш взаимност в духовното общуване, както я търсиш и при физическото! Ами, ако на всичкото отгоре не срещнеш разбиране и уважение? При много хора това е постоянен източник на семейни дразги и разправии. А при човек на твоето равнище би означавало постоянно напрежение. Къде отива тогава твоето „общуване на нулево ниво“, за което си ми говорил? При кого ще го търсиш, ако не при най-близкия си спътник — при съпругата си?

Симо кимна в знак на съгласие.

— Общо взето ти си права — каза и Вера го погледна учудено, защото изглежда бе очаквала да й опонира. — Само че ми позволи да уточня две-три неща, които смекчават направените от теб изводи. Законът на скачените съдове при човешкото общуване — да, остроумна аналогия и в общ план вярна! Излиза, че този, който е на по-високото ниво трябва наистина да махне с ръка и да се примири с неравностойността на позициите. Но мисля, че у всеки човек трябва да се предполагат не един, а няколко и то различно заредени съдове! Един груб пример — ако сега заговорим за изчисляване на носещи конструкции, аз ще съм в разход на време и знания в твоя полза, предполагам няма да възразиш! Но ако темата е хармония и контрапункт в музиката, изведнъж ще се окажем в разменени позиции. Така че, колкото и да се раздава човек в едно общуване, винаги може да разчита на нещичко за компенсация! В случая с Надя — защото от там тръгнахме — ако не друго, то поне емоционалния й заряд е по-голям, в това вече съм се убедил. Така че има какво да получа от нея и то ми е и необходимо, и достатъчно.

Другата страна на проблема бе, че различията в духовността на съпрузите пораждат конфликти. Приемам, че е така, ако тези различия засягат основни моменти от възпитанието и манталитета. Грубо казано — как биха могли да съжителстват безконфликтно една възпитана жена и един простак? Но по-нататък ефектът дори е обратен. Не ми ли вярваш? — усмихна се като срещна недоверчивия й поглед. — Имам предвид едно приятелско семейство, където и двамата съпрузи са духовно богати хора, обществено изявени и с оправдано високо самочувствие. Знаеш ли, че тяхното семейно ежедневие е един непрекъснат спор — кой е по-правия и кой предлага по-доброто решение... От което страдат най-напред самите те, защото разпиляват ненужно енергия и време и се травмират взаимно. Страда и семейството като цяло, защото проблемите или трудно се решават, или остават въобще нерешени! Навярно си забелязала, че природата не е създала животно с две глави — засмя се той. — Или ако такова се е появило в процеса на еволюцията, не е могло да просъществува! Защото в критични ситуации пред нещо по-зъбато от него, всяка глава му е сочела различна посока за бягство, така че въобще не е успяло да избяга... Ако аз си създам семейство, ще си запазя правото и отговорността да решавам нещата и не ми са нужни съвети извън нормално изразеното от другия мнение. Вицът, че Соломон дължал мъдростта си на многото си жени, всяка от които умно го съветвала, си остава само виц!

И в завършек — не отричам, че Надето в някои отношения наистина е хлапачка — безхитростна, простодушна и непосредствена, — но точно това ми харесва у нея. Не бих я нарекъл наивна и незряла, защото участта на Пепеляшка, както много сполучливо я определи, отрано я е сблъскала с трудности и несгоди, накарала я е да осмисли много неща, които са останали чужди за нейните връстнички. Хлапачка е, но такава, която желае и може да се развива. И има нужното за това време пред себе си!

Симо посочи с пръст към Вера и добави:

— Не смятай, че това са пристрастните оценки на заслепения от чувствата си влюбен! Ако си ме познала добре, знаеш че не съм от този тип хора. Мисля и то съвсем трезво, че не сбърках като се ориентирах към това момиче и че няма да сгреша, ако свържа живота си с неговия. Защото и да е неопитно и невежо, аз имам опит и знания и за двамата — както нескромно си мисля. Така че средностатистически всичко в семейството ще е нормално. Нали знаеш вица за статистика — усмихна се той. — Човек, който смята, че средностатистически е добре, ако главата му е в хладилника, а краката — във фурната...

Вера се засмя весело, но веднага смръщи чело.

— Страхотно ме боли главата — поясни тя. — Дори само като се засмея по-силно... Снощи, да ти се изповядам, се напих като се прибрах в стаята си. С вермут... имах едно шише под леглото, от него си пийвах вечер преди лягане като ми станеше много криво! А снощи така се зарадвах — и за вас двамата, и за твоето щедро предложение, че си го изпразних до дъно! Сега никак не се уважавам за постъпката си, особено като ме зацепи главата, ама... Напих се и си поплаках — от радост. И си казах — цял живот не мога да ти се издължа. Ти си не само много знаещ и мислещ, а и много благороден човек!

В думите й имаше толкова искрена благодарност, че за пръв път от много време Симо се почувства неловко.

— Остави това! Нали вече говорихме по въпроса — каза и за да скрие смущението си, погледна часовника си. — Да те оставям да работиш, пък и аз да вървя да си стягам багажа... Довиждане, Вера! Да знаеш, че едно от събитията, с които ще запомня летуването си тук, е запознанството ми с тебе! А в София ще чакам да ми се обадиш!

— Аз имам много по-големи основания да помня това запознанство до края на живота си — сърдечно заяви момичето, след което пристъпи и го целуна. — Довиждане и приятен път! От сърце ти желая щастие с твоята избраница! По всичко личи, че ще го постигнете...

След като се раздели с Вера, Симо се отправи да се сбогува и с Манолови. На почукването му, както обикновено, се отзова Мария, която този път бе облечена в дълга силонова нощница.

— Влизай, влизай! — подкани го тя като видя, че се колебае на прага. — Отдавна сме станали, ама аз ползвам нощницата като домашна дреха — нали ми задигнаха робата!

Христо, който пушеше на балкона, приключи набързо с цигарата си и сърдечно му стисна ръката. После домакините го настаниха до масата, в другия край на която двете деца кротко разглеждаха някаква книжка.

— Заминаваш, значи — поклати глава Христо, след като размениха по няколко изречения. — А ние — след два дни, и нашата почивка изтече! Но времето е коректно — прави всичко възможно раздялата с курорта да не ни се види чак толкова тежка — забеляза ехидно той. — Кажи сега, какво ново около теб?

Симо сподели последните новини, като премълча единствено епизода с откриването на пакета във водопроводната шахта. Естествено най-голям интерес предизвикаха отношенията му с Надя и намерението му да я прибере при себе си като пристигне в София.

— Охо! Ами че то имало съвсем забележителни новини! Много се радвам — приветства го радушно Мария. — Вече говорихме за това, но пак ще ти кажа — с момичето сте си прилика, дано ви върви на добро и да сте щастливи!

— На плажа доста приказки изприказвахме на тази тема — намеси се и Христо като се подсмихваше, — но пропуснах да ти напомня, на какво се чуди Светослав Минков в „Алхимия на любовта“: „Защо хора, които се обясняват един други в любов, изпадат в такова умопомрачение, че решават да се оженят и да се превърнат, с извинение, в хайвани...“.

— Хич не го слушай! Нали го знаеш твоя приятел — способен е да налее катран и в бурето с мед — засмя се Мария. — В твоето положение, имам предвид предстоящото ти отпътуване в чужбина, колкото по-скоро се ожените, толкова по-добре! А хайванлъка — обърна се тя към мъжа си — е повече за жените! Защо не продължиш, какво недоумява по-нататък авторът? Как тъй човекът, който е носил на любимата си рози и е посвещавал стихове, изведнъж започва да й носи спанак и маруля и да й подхвърля мръсния си чорап за кърпене... И дори да я ругае!

— Виждам, че добре сте разучили произведението — засмя се Симо. — Надявам се не с единствената цел да си го цитирате преди или по време на семеен скандал... Може би Мария има все пак право да ми напомня за перспективата... Време също има — ще видим!

Поговориха още малко, после той се надигна да си тръгва.

— Ще трябва да си ходя — обясни на протестиращите си приятели. — Искам преди да потегля за София, да се отбия до нашите в града. Ще потегля още сега — времето и без това за нищо не става. Да стоя тук е просто безсмислено.

Разделиха се сърдечно, като си обещаха по-често да се чуват по телефона, а Мария скришом му намигна — в знак на признателност за съдействието, което й бе оказал в историята с Дора.

Скромният си багаж събра буквално за минути, после внимателно огледа стаичката, в която бе прекарал толкова време. Заключи и предаде ключа на рецепцията, където дежурна бе възрастната администраторка с очилата.

Ключът с пластмасовата табелка, на която с релефни букви пишеше: „Хотел Чайка“ и стоеше цифрата шест. Не можеше да знае, естествено, че у него бе останал същият ключ, който тримата контрабандисти бяха открили в джоба на Славчо Ковачев, намерен от тях полумъртъв в катастрофиралата „Шкода“. За Симо този ключ бе отворил вратата към един малък свят на любопитни факти и интригуващи събития, където бе срещнал интересни хора и съвсем неочаквано бе намерил за себе си една нова, хубава любов.

Преди да слезе по пътечката застана за миг неподвижно в края на асфалтираната алея и обгърна с поглед панорамата на курортното селище, все още притихнало в сивия и хладен предиобед.

Щяха да изминат месеци, а може би и години преди да дойде отново тук и да обиколи местата, станали му така близки и познати. В боровата горичка — хотелът, който бе негов дом, шумната дискотека срещу него, „Албатрос“... Долу — плажът с Втори спасителен пост, където бе срещал приятелите си. Скалите, до които бе прекарал толкова приятни часове с Надя. Ресторант „Орфей“ срещу тях. Паркингът, почивната станция на здравеопазването, билярд-клуб „Роял“...

Две седмици не са много време. Но ако приемеше, че смисленият живот наистина се измерва с мислите и чувствата, преминали през съзнанието, за това време тук бе преживял повече, отколкото за месеци обичайни делници в столицата.

Усмихна се неволно и бързо се спусна по пътеката.

 

През последните години Симо изпитваше твърде смесени чувства, когато се случеше да посети бащината си къща. От една страна, беше приятно да се връща там, където бе прекарал детството и юношеството си, да възкресява спомените от този спокоен и щастлив период от живота си. И в същото време чувстваше неудовлетвореност и раздразнение от настаналите промени. На времето къщичката им беше добре поддържано, тихо и уютно кътче, в също така тихия и спокоен квартал, от който понастоящем нямаше и помен. Дърветата по улицата им бяха изсечени, самата тя бе асфалтирана, оживена и шумна. Тук-таме се бяха запазили някои от познатите му стари постройки, притиснати между грамадите на заобиколилите ги жилищни блокове. Над къщата им бяха надвиснали безличните многоетажни фасади, украсени с гирлянди от простряно по балконите пране. Чистото и спретнато дворче, където от ранна пролет до късна есен прекарваха на открито по-голямата част от деня, сега бе запуснато и занемарено. Може би защото бе загубило уюта си, след като отвсякъде в него надничаха десетки балкони и прозорци.

Запусната и зле поддържана изглеждаше и самата им къща. Родителите му бяха вече доста възрастни, а сестра му и зет му — несръчни и пасивни хора, които не можеха да се справят сами с поддръжката на жилището си. А да плащат на майстори не бе по възможностите им.

Симо с досада огледа разкривената и отдавна небоядисана дъсчена ограда, изронената мазилка по фасадата, напуканите черчевета на прозорците, пожълтелите вестници, които сестра му имаше навик да закрепва по тях през лятото за защита от слънчевия пек. Сви рамене в снизходително пренебрежение, после влезе в двора и се насочи към приземния етаж, който обитаваха родителите му. Но преди да почука на входната врата, тя се отвори и на прага се появи майка му, излязла усмихната да посрещне нечакания гост. Прехвърлила шестдесетте, тя се бе превърнала в кротка, закръглена и доста прегърбена старица, която изглеждаше по-възрастна от годините си поради съвсем бялата си коса и привичката си да носи само тъмни и безвкусно скроени дрехи. Този път бе в тъмносиня вълнена рокля, която бе облякла поради хладното време. След като го прегърна за „добре дошъл“, тя го пусна в широката, но скромно подредена стая и го настани на диванчето до себе си, като през всичкото това време не преставаше да му говори. От думите й набързо разбра, че сестра му с цялото си семейство е на почивка на планина — заминали само преди два-три дни. Баща му бил сравнително добре и доскоро бил нощен пазач в близкото заведение — но то фалирало и сега се въртял без работа. Днес бил извън града — заминал със свой познат пенсионер до лозето му. Самата тя работела на половин ден като чистачка в съседните блокове, гледала да прибави някой лев към двете пенсии, които едва стигали да преживяват... В последното си писмо брат му се оплаквал, че заболял от язва, жена му останала без работа, а двете им деца растели и имали все по-големи разноски...

Ако бе държал да се срещне с всичките си роднини, Симо трудно би улучил по-неподходящ момент. Но посещението му бе по-скоро акт на вежливост и възможност да остави на родителите си малкото пари, които им бе отделил. Със сестра си обикновено разменяше само по няколко общи фрази, а мъжът й трудно понасяше. Това бе един дребнав педант, който можеше да прави проблеми от най-незначителните делнични дреболии и после да ги обсъжда с часове, с което ужасно му досаждаше. А с баща си всеки път стигаше ако не до кавга, то най-малкото до спор, тъй като старецът се бе затворил в консервативните си възгледи за света и живота и ги бранеше с ожесточението на непоправим твърдоглавец. Така че — за свой срам, както се укоряваше — не съжаляваше особено, че завари само майка си.

Не беше нужно да се самозаблуждава. Отчуждение между него и близките му съществуваше още, когато живееха заедно, а сега при положение, че се виждаха веднъж-два пъти в годината, дистанцията допълнително се бе увеличила. Никой от тях не знаеше каквото и да било за личните му планове и проблеми, за евентуалното му отпътуване зад граница. Навярно и сега нямаше да сподели с майка си, че беше срещнал момиче, което можеше да й стане снаха...

Това не му пречеше да изпитва най-добри чувства към роднините си, опитваше се да ги разбере и да им помага, когато и с каквото можеше. Както в случая разбираше непринудената радост на майка си, желанието й да му разкаже всичките си грижи, неволи и надежди. Знаеше, че сега родителите му се гордееха с него, пред познатите и съседите говореха за него като за „учения син, който работи в столицата и печели добре!“. За тях това бе елемент на престиж и самочувствие в средата, в която живееха, затова той се мъчеше да се съобразява с тези представи. И този път търпеливо и с искрено съчувствие изслуша майка си, сподели скромния й обяд и заедно със заръката за много поздрави остави и парите, които бе приготвил, за да посрещнат с тях част от насъщните си нужди.

Когато час по-късно вече пътуваше на юг към Черногорово, пред очите му все още бе образът на побелялата старица, облегната на дворната врата. Беше стоплил с малко внимание сърцето й, но и този път не бе се отпуснал докрай пред нея. И се зарече, ако един ден има деца, да не допусне между себе си и тях подобно отчуждение.

Защото това, което обикновено наричат „разрив между поколенията“ не е просто противоречие между възрастни и млади заради различията във възгледите и разбиранията им. Такива различия, безспорно, съществуват, но те са обикновено в модните и преходни ценности и критерии, затова не могат да бъдат решаващи. Противоречията са по-скоро проява на закономерния бунт на децата срещу родителите им в периода на съзряването и пубертета, който е биологически предопределен и има за задача да подготви откъсването им от родителската опека, за да могат да поемат собствения си път в живота. Но формите и степента на това противопоставяне зависят от предварително създалите се взаимоотношения в семейството, от близостта или напротив — отчуждаването между децата и родителите.

Още докато напускаше града бе започнало леко да ръми. Малко по-късно валежът се засили и го съпътстваше по време на цялото му пътуване. Когато най-после спря в Черногорово пред къщичката на Ковачеви, валеше като из ведро. Дъждът шумно се изливаше върху разбитата чакълена настилка на уличката, вдигаше едри мехури по повърхността на локвите и потеклите мътни вадички, тропаше по покрива на „Трабант“-а и замрежваше стъклата му със завеса от стичащи се водни струйки. Симо се поколеба за миг, после облече якето си, вдигна яката му. След което поотвори прозорчето, за да огледа наводнения терен и да си избере най-приемливия маршрут до къщата. И тогава видя Надя, която тичаше към колата, стиснала здраво с две ръце шареното чадърче.

— Хайде, бързо! — покани го весело тя.

Симо пъргаво изскочи навън, затръшна вратата на колата зад себе си и като прегърна момичето през раменете, двамата изтичаха през двора подслонени под чадъра, по който застрашително тропаха едрите дъждовни капки. Когато се намериха на сушина в антрето и Надя подпря сгънатия чадър в ъгъла, забеляза че беше съвсем боса. А инак бе с червената си кадифена рокличка и носеше обиците и огърлицата от изкуствените перли, които така добре отиваха на мургавата й кожа.

— Защо... — започна той учудено, но веднага замълча. Готвеше се да я пита защо се е облякла официално, когато отведнъж съобрази, че е заради него! Момичето бе очаквало, че той ще се отбие само, за да се сбогуват — както бе уговорката им от вчера, — и бе искало да бъде по-хубавичко на раздяла. А и да направи този момент по-тържествен и по-значим...

Но Надя изтълкува по своему неизказания въпрос.

— Защо съм боса ли — засмя се тя. — Ами да ти призная, дожаля ми за обувките! И двата чифта тук са ми новички — току-виж че се разлепят! А на краката ми нищо няма да им се случи, ей-сега ще се измия и ще си сложа пантофките. Имам и стари обувки, с които ходя из градината и по двора в лошо време, но са до задния вход. А аз бързах през глава да те спасявам — поясни като се засмя наново и като сложи ръце на раменете му, каза му с нежен упрек: — Защо се забави толкова много? Нещо неприятно ли ти се случи? Бях започнала да се тревожа...

— Не, скъпа — отвърна й като я целуна. — Просто промяна в програмата!

И с няколко думи й обясни желанието си да спечели време, като потегли рано от „Делфините“, за да може да се види със своите, да се сбогува с нея и още днес да продължи за София.

— Но това е невъзможно — възрази му момичето. — Вече е късно след обяд, пък и къде ще пътуваш в тоя дъжд! Ще преспиш тука — ей-сега ще ти приготвя стаята на брат ми. Нали и без друго възнамеряваше да потеглиш утре, рано сутринта? Но защо стоим тука мокри и... боси? Влизай в стаята, аз ей-сега ще дойда!

Симо свали маратонките и мокрото си яке и влезе във всекидневната, където върху масата стояха две найлонови торбички, които веднага съобрази, че са приготвени за него. Защото в едната грижливите ръце на Надя бяха поставили завити в книжни салфетки сандвичи в компанията на три бурканчета със сладко — от череши, ягоди и зелени орехчета. А другата бе пълна с пресни зеленчуци от градината.

— За тебе са — съобщи в потвърждение Надя като влезе в стаята. — Ще почакат до утре! Сандвичите ще прибера в хладилника, торбичката ще ни подсети да не ги забравим! Знаеш ли — продължи като седна до него и го прегърна, — тази промяна в програмата ти много ми харесва! Даде ни още няколко часа време до раздялата!

— Раздяла само за две седмици време — погали косите й Симо. — А сега ми донеси нещо за писане, за да ти оставя адреса си и телефоните в квартирата и службата!

След като това бе направено, отдели още малко време, за да й обясни пътя, по който най-лесно би могла да стигне до квартирата му с градския транспорт при положение, че не ползва такси.

— Това за всеки случай — ако се разминем! Защото ще те чакам на гарата с колата. Ден-два преди да тръгнеш ще се обадиш на един от тези телефони — трябва да зная с кой влак точно ще пътуваш, за да те посрещна.

— Ще се обадя непременно — обеща момичето като прибра листчетата. — Но знаеш ли, мислех върху твоето предложение и не ми се иска да остана за постоянно в квартирата ти. Ще ми е неудобно. Може би ще намеря място в някое общежитие при по-приличен наем...

— И дума да не става — категорично я прекъсна Симо. — Защо ще правиш излишни разходи, дори ако са възможно най-малките? От какво ще ти е неудобно — повдигна вежди той. — Сега, например, чувстваш ли неудобство като сме заедно?

— Нямам предвид това. Напротив, иска ми се да бъдем постоянно заедно. Но рано или късно всички тук ще научат, че живея при теб — роднини, близки, познати... А местните хора биха погледнали на това — как да кажа — осъдително! И след тази история с развалянето на годежа ми...

— Остави местните хора да си живеят с манталитета си — прекъсна я отново. — Първо, свикни да не се съобразяваш с общественото мнение щом не вършиш нищо нередно. Нямам предвид пренебрегване на морално-етични принципи, а на нищо незначещите условности, норми, предразсъдъци... И второ, навярно много скоро ще трябва по необходимост да узаконим това наше съжителство, още преди до местните хора да е стигнало — къде и с кого живееш!

В този момент звънецът продължително иззвъня и Надя сепнато скочи на крака.

— Кой ли пък може да е в този дъжд? — погледна го озадачено, сякаш можеше да й отговори.

— Който и да е — добре ти е дошъл — усмихна й се насърчително. — И, ако е нужно, покани го! Мисля, че нямаш основание да се стесняваш от присъствието ми. Пък и нека да свикват местните хора...

Надя изчезна в антрето, ключът изщрака и Симо чу плътен мъжки глас да казва:

— Надке, здравей, моето момиче! Да ме пуснеш малко на сушина, че много силно вали! Хем да си поприказваме за моя непрокопсаник!

— Влез, чичо Райчо — чу я да отговаря. — Я какъв си мокър! Остави тука анорака да съхне, ето ти и чехлите на татко...

— От града пристигам. Слязох от автобуса и нали си ми на пътя, рекох да се отбия. Ама ти май имаш гост — гледам тук обувки, яке...

— Нищо няма, влизай! Тъкмо да се запознаете. С Ивайло вече се познават...

В стаята влезе висок, слаб, посивял и попрегърбен мъж на около шестдесет години. Или точно на шестдесет — съобрази весело Симо, защото от разговора и явната прилика на новодошлия с бившия годеник на Надя му бе станало ясно, че това е неговият баща. Беше облечен в остарял сив костюм, под който носеше пъстра лятна риза.

— Запознайте се! Чичо Райчо, това е Симо Коев, мой отскорошен познат, но вече добър приятел. Работи в столицата, инженер е, дори доктор на науките.

— Приятно ми е — Кожухаров! — подаде му ръка гостенинът, като се отпусна на стола, предложен му от домакинята. — Доктор на науките, значи. Похвално за толкова млад човек! Софиянец ли си? — попита го с непринудената фамилиарност на жителите на малките селища.

— Не, от този край съм, от Бургас. Само работя в София.

— Аха. А трабантчето вънка, твое ли е? — И като получи утвърдителен отговор, старият Кожухаров погледна насмешливо Надя. — Чух, че последно време честичко го виждат пред вас. Още преди да си дойде Ивайло.

— Чичо Райчо... — започна неуверено момичето, когато Симо рязко, но спокойно я прекъсна.

— Съвсем вярно е, господин Кожухаров! Само, че по отношение развалянето на годежа, моето появяване тук е следствие, а не причина! Длъжен съм да Ви кажа, че съм добре запознат с истинските причини, включително от сина Ви, с който също се запознахме!

Възрастният мъж погледна първо изчервилата се от смущение и негодувание Надя, после Симо, който го гледаше спокойно и твърдо в очите и отведнъж махна с ръка.

— Зная, зная! — каза с горчива усмивка. — Цялата вина е у моя непрокопсаник! Да зареже такова момиче като Надето и да хукне след разни там в София! Никого от вас и за нищо не упреквам! Но все пак бих искал да зная...

— Естествено! — позволи си да го прекъсне Симо. — С госпожица Ковачева... с Надето се сгодихме. Не официално, защото не сме имали време, но ще го направим веднага като дойде в София. И държа да отбележа пак, че се познаваме сравнително отскоро, а изяснихме отношенията си след като тя и синът Ви се разбраха за техните!

— Чичо Райчо — намеси се отведнъж и Надя, — искам да бъда съвсем искрена с теб! Ще говоря пред Симо, защото е в течение на всичко. Вината за развалянето на годежа не е само на Ивайло. Колкото е негова, толкова е и моя! Не че съм му изменила или нещо такова... но просто не можахме да се сближим. Той затова отиде при онова момиче в София. Това е истината!

Гостенинът поклати глава в знак на разбиране.

— Ивайло ми е споменавал за такова нещо, но все си мислех, че е само от неопитност... Какво да се прави, често става така! А знаеш ли — разсмя се той така неочаквано, че другите двама сепнато го погледнаха, — едно време буля ти Злата така я гласяха за друг, пък тя развали годежа и се ожени за мен! Кому да търся кусури тогава? Само дето ми е мъчно за Надето — обърна се той към Симо. — Много си я харесвах за снаха. И как няма, виж каква е хубавица... Е, че като е така работата, нека ви е честито! Да се обичате и да се вземете!

— Благодаря ти, чичо Райчо — усмихна се най-после и Надя. — За такова пожелание се черпи! Я да ви налея по една ракийка!

— Добро и прибрано момиче — поклати след нея глава старият Кожухаров, когато тя излезе от стаята. — С баща й бяхме приятели дълги години. Хубав човек беше, но рано си отиде... И брат й не е лошо момче, изучи се, тук го уважаваха, ама виж какво му се случи! Това с колата... А сега се чуват и разни приказки — не зная дали са верни, — че май бил следствен, забъркал се в някаква афера...

Симо не отговори, разговорът можеше да вземе неприятна насока, но за щастие Надя се появи с чиния зелена салата, после извади от шкафа шишето с ракията и три чашки.

— Наздраве, чичо Райчо! Благодаря ти за хубавите думи! И не ме споменавай с лошо...

-Да си ми жива и здрава, дъще — вдигна чашката старият. — Как ще те споменавам с лошо, тъкмо те хвалех пред момчето! Ти прощавай, че така се обръщам, ама за мене си още момче!

Чукнаха чашките, пиха, поприказваха. Симо разказа историята на запознанството им покрай разменените куфарчета, която развесели гостенина. Накрая той стана да си ходи.

— Аз да тръгвам, вие може да имате да си кажете нещо. Пък и дъждът като го гледам, няма скоро да спре...

— Чакай, чичо Райчо! Ще ти дам чадъра на леля — все ще ти свърши работа! Като мина към вашата махала, ще го прибера — избърза пред него Надя.

Останал сам, Симо допи ракията си и бутна чашката настрана. Надигна се и погледна през прозореца. По небето продължаваха да се стелят ниските тъмни облаци, дъждът макар и поотслабнал, продължаваше упорито да вали. Мътните вадички се бяха превърнали в поточета, улицата бе напълно безлюдна. Мерна се за миг само високата, прегърбена фигура на стария Кожухаров, който премина свит под мокрия си анорак и малкото черно чадърче.

— Виждаш ли, какво е тук? — подхвърли Надя още от вратата, когато се появи отново. — Поне половината градче е наясно, че ми идваш на гости, щом е стигнало и до чичо Райчо! Нали точно за това ти говорех преди да позвъни — по повод евентуалното ми настаняване при теб...

— А аз по същия повод ти обяснявах някои неща и пак ще ги повторя. Първо, София е далеч от Черногорово и едва ли някой ще разбере къде и с кого живееш. Второ, и да се разбере — какво от това? Нещо некрасиво или недостойно да има в нашите отношения? Нали видя, че преди малко и чичо ти Райчо не посмя да каже нещо лошо по наш адрес! Трето, споменах ти, че по необходимост твърде скоро ще трябва да узаконим съжителството си...

— Да обявим официално годеж ли? — попита Надя, която бе седнала до масата. — Както каза преди малко... Но нали сам ме уверяваше, че може и без това?

Симо се усмихна и я запозна последователно и подробно с всичко онова, което тя все още не знаеше за перспективата му в близко бъдеще. Беше спечелил конкурс за специализация в престижен американски университет с право на стипендия за две години. Конкурсът бе за създаване на оригинална технология, която по време на специализацията си следваше да подготви за трансформиране в промишлена. За това щяха да съдействат заинтересовани фирми и ако успееше, очакваше го навярно и добра финансова перспектива. Трябваше да отпътува в началото на следващата година и да е готов с лабораторния вариант на технологията. Записката в куфарчето, която дооформи по време на престоя си на „Делфините“ бе теоретичното обобщение на разработения още в докторската му дисертация метод. Нужно бе да добави резултатите от експерименталните изследвания, голяма част от които вече бе подготвил и обработил.

Надя го слушаше съсредоточено и колкото разказът му напредваше, толкова повече лицето й помръкваше.

— Така се радвам за теб, скъпи — каза накрая като мъчително преглътна. — Защото ще получиш признание за възможностите си и навярно добро възнаграждение за труда си! Но за мен това значи, че скоро ще се лиша от всичко, на което толкова се радвах! Затова ли трябваше да ме споходи щастието, за да го загубя само след два-три месеца? Не мисли, че гледам на нещата егоистично и ограничено, не бих си и помислила да попреча на бъдещето ти. Просто си давам сметка, че ще заминеш и после няма да те видя цели две години! Две години на очакване и самота! А после — тя се усмихна тъжно — зная ли, дали пак ще се върнеш при мен? Дори ако сме се сгодили преди да отпътуваш... Аз ще те чакам, разбира се, но...

Симо се разсмя така весело, че Надя изненадано вдигна глава.

— Хей ти, малко глупаче! — усмихна й се той. — Прощавай, че те наричам така, но как може да си помислиш такова нещо! Смяташ ли, че ще бъда толкова загубен, че да те оставя, след като виждам щастието си с теб? Хайде, не провесвай нос и ми се усмихни! Защото няма да има нито раздяла, нито очакване. По простата причина, че ти ще дойдеш с мен!

Тя го погледна слисана, с разширени от учудване очи.

— Да дойда с теб ли? В Америка? Че на какво основание? Кой ще ме пусне там и в качеството на каква?

— В качеството на моя законна съпруга — заяви вече сериозно Симо. — Имам правото да взема със себе си семейството си — жена, деца, ако ги имам...

Надя продължи да го гледа с широко отворени очи, после неочаквано захлупи лице върху ръцете си на масата.

— Не, това е невъзможно — чу я да казва преди раменете и да се разтърсят от ридания.

— Невъзможно ли? — беше негов ред да помръкне. — Защо да е невъзможно? Какво би попречило? — Отиде при нея, улови я за плещите и я изправи.

— Нищо не ми пречи — разсмя се през сълзи момичето. — Като казах невъзможно... исках всъщност да кажа... че не е възможно толкова много щастие отведнъж. Не виждаш ли — усмихна му се и изтри очи, — че плача от радост?

— Ах ти — разсмя се той и като седна на одъра, дръпна я на коленете си.

— Това ли имаше предвид, като казваше, че ще трябва да узаконим съжителството си? — попита го тя като сложи глава на рамото му.

— Разбира се! Да правим годеж е пълна безсмислица. Но затова пък до края на годината ще трябва да сключим брак!

— И аз ще ти бъда жена? Не, просто не мога да го повярвам!

— Че защо? Това е едно естествено продължение на отношенията ни. Нали снощи точно за това си говорихме — и то тук!

— Говорихме, настина, но аз го възприемах като... като една възможна перспектива! Като нещо, което е далеч, далеч в бъдещето! Как мислиш — погледна го с тревога — дали ще мога да ти бъда подходяща и достойна съпруга? Че аз съм толкова неопитна — във всичко...

— Ще бъдеш, естествено — успокои я с целувка Симо. — Щом като се обичаме, всичко ще бъде наред!

Надя му се усмихна, но после отново сянка пробягна по лицето й.

— Ами следването ми? Какво ще стане с него? Щом ще трябва да отпътувам толкова скоро с теб? Ще трябва май да го прежаля — поклати с огорчение глава.

— Нищо подобно — побърза да я успокои отново. — Имаш право да го замразиш и то доколкото зная не за две, а за три години. Сега ще изкараш първия семестър, а после ще направим каквото трябва. Но нека се върнем към пристигането и настаняването ти в София. Добре е да помислим как да се подредим, че да ни е по-удобно и какви вещи да вземеш със себе си на идване. По-обемистия багаж ще оставиш тук, по-нататък ще намерим време да минем с колата и да го приберем. Сега ще дойдеш с най-необходимото.

Докато крояха плановете си за близкото бъдеще и уточняваха десетки делнични дреболии, вечерта неусетно дойде и Симо шеговито подхвърли:

— Нали искаш да набираш опит за съпруга? Бабите съветват младите булки да не оставят мъжете си гладни — любовта на мъжа минавала през стомаха... Не твърдя, че е точно така — звучи доста еснафски, но все пак! Не бих се отказал от един хубав омлет с гъби и чаша мискетово вино...

— Ей-сега! — пъргаво скочи Надя. — Няма да те оставя да умреш от глад и да си проваля по този начин сватбата...

Вечерята приготви както винаги досега бързо и сръчно. Когато масата бе наредена, момичето свали престилката, която този път бе облякла върху роклята си.

— Заповядай на нашата прощална засега вечеря! Менюто тук-там се повтаря, но такива са ми възможностите..

— Нека се повтаря щом е все така приятно и вкусно — отвърна й той. — Както нямам против да бъда винаги само с теб, ако си все така приятна и хубава...

След вечеря двамата се настаниха прегърнати на одъра, но скоро Надя се отдръпна и се изправи.

— Виж какъв си! Изпомачка ми роклята!

— Че махни я — щом като пречи — предложи закачливо Симо.

— И това ще стане... някой път. А сега по-добре да си лягаме! Нали утре ще ставаш рано!

Надя го заведе в стаята му, целуна го за лека нощ и бързо изчезна. Симо се съблече по гащета, изгаси лампата и се пъхна в чистите, ухаещи на сапун завивки.

Не бяха изминали и десетина минути, когато вратата тихо се открехна и чу леки стъпки. Отвори очи и се надигна. От сиянието, което проникваше през прозореца бе достатъчно светло, за да различи фигурата на Надя, облечена в къса нощница с презрамки.

— Скъпи... спиш ли? — чу я да казва тихичко.

— Не, съкровище мое — отговори като протегна ръка. — Чакам те!

Надя се приближи и той я прегърна над коленете. Тя се наведе и го целуна, после коленичи на леглото и издърпа през глава нощницата си, под която нямаше нищо друго.

— Обичам те — бяха последните й думи преди да се отпусне в прегръдките му. Той притисна към себе си топлото й, тръпнещо тяло — така скъпо и желано, за да настъпят най-приятните им мигове на взаимност, откакто се познаваха. Мигове, които прераснаха в минути, а минутите — в часове... Защото минаваше полунощ, когато Надя най-после заспа щастлива и сгушена в него.

Симо постоя неподвижно известно време, после внимателно издърпа изтръпналата си ръка изпод главата й и грижливо зави заспалото момиче. И като затвори очи, сам изчака приятната умора да премине в сън.

 

Когато се събуди беше светло и видя над себе си нисък варосан таван с голяма жълта плафониера върху него. В първия момент не можа да разбере къде се намира, но съзнанието му веднага услужливо превключи и го накара да погледне до себе си.

Надя беше там и все още спеше, легнала почти по корем и с обърната към него глава. Завивката бе открила голите й, заоблени и кафяви от слънчевия загар рамене, дългите й черни коси бяха разпилени по възглавницата. Вгледа се в така познатото му и станало вече толкова скъпо лице — в малките пухкави устни, полуотворени в съня, с нежно очертаното носле, клепките с дългите гъсти мигли, тънките извити вежди... В безметежното й изражение на щастлива и доволна жена имаше и нещо по детски мило и затрогващо. Наведе се и леко докосна устните й със своите.

Надя трепна и отвори очи. И веднага му се усмихна, а по лицето й се разля гъста руменина. В погледа й прочете всичката обич и нежност, за която би могъл да мечтае един мъж.

— Добро утро, скъпи — каза му и като протегна ръка, погали косите му на тила. После погледна часовничето си. — О! Ами вече наближава осем! Нали искаше да станеш рано?

— Точно затова си позволих да те събудя! Като спящата красавица — с целувка — засмя се Симо. — Наистина си ми красавица, гледах те преди това...

— Говориш така, за да ми е приятно! Защото не знаеш колко хубаво ми е и без друго — усмихна му се момичето и се придвижи под завивките към него.

И тука сбърка. Защото се получи така, че останаха още цял час в леглото...

— Съвсем ти провалихме пътуването — засмя се щастливо тя като галеше с длан гърдите му. — Знаеш ли, че минава вече девет часа?

— София може да почака — няма да избяга — пошегува се Симо. — А теб няма да те видя толкова време... Но все пак — да ставаме!

Четвърт час по-късно двамата седяха пред масата във всекидневната — Симо пред чаша чай с лимон, а Надя бе захапала филия с маргарин и мармалад.

— С този твой навик ме лишаваш от възможността да те поглезя някой път като ти поднеса закуска в леглото — засмя се момичето.

Симо кимна и отпи от чая.

— С много неща ти предстои да свикваш — каза той загрижено. — Аз съм доста нестандартен, а с такива хора се живее трудно...

— Засега не ми се виждаш много труден — бе отговорът. — Напротив! Винаги ми е било леко и приятно с теб. А и най-щастливо прекараните си часове дължа на теб!

— Радвам се да го чуя, но говоря сериозно! Предупреждавам те, че ти предстои да живееш с чудак! Така са ме наричали неведнъж, може би с основание... Но сега да тръгвам!

Сандвичите бяха извадени от хладилника, торбичките — настанени в колата. Двамата се сбогуваха с продължителна прегръдка и няколко нежни думи в антрето.

Навън беше хладно и все още облачно, но вече не валеше и дори имаше изгледи времето да се пооправи.

Когато Симо седна зад волана и включи двигателя, Надя се наведе към отвореното прозорче.

— На добър път, скъпи — пожела му тя. — И до скорошно виждане!

— До скорошно — както се разбрахме — вдигна ръка Симо. — Две седмици са много и малко време. Много е като загубени часове, които бихме могли да прекараме заедно — приятно и щастливо. И навярно малко, за да премислиш всичко и да решиш окончателно — дали да промениш превратно живота си и да го свържеш с живота на такъв като мен, който на всичкото отгоре ще те отведе на другия край на света, далеч от родното ти градче, от тази къщичка, от брат ти...

Надя решително тръсна глава.

— Добре е да знаеш, че нямам какво да решавам! Вече съм направила избора си, а той е — да бъда там, където си и ти! Защото съм сигурна, че и накрай света ще бъда щастлива с тебе! Може да си чудак, както казваш, и наистина не си като другите. Може и да не те разбирам винаги достатъчно, ти си толкова сложен и необикновен. Но затова пък отдавна съм разбрала най-важното — че, ако всички бяха чудаци като теб, на този свят щеше да се живее много по-разумно и много по-красиво!

 

 

 

— к р а й —

 


напред горе назад Обратно към: [Летуването на един чудак][Стойчо Биячев][СЛОВОТО]

 

© Стойчо Биячев. Всички права запазени!


© 1999-2022, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух