Обратно към: [Необичайно][Женя Димова][СЛОВОТО]

Оня мъж, който дойде при мен в студено състояние -

той беше от друга приказка.

Предизвикваше ехо, умееше го

и когато си тръгваше гласът му се преповтаряше

многократно в мен целия ден.

Само когато оставахме по-дълго заедно

(разбирай цели три часа) успявах да го стопя,

да го втечня, винаги малко преди края.

Копнежът ми потичаше по косите му, по лицето,

размиваше маската и зървах влюбения Арлекин

как къса конците и нямаше шанс Карабас,

нито оная синьокоса Малвина.

Тоя мъж със стиснати устни тогава не бързаше

да си влезе обратно в другата приказка,

но се бавеше да ме обича такава,

каквато бих желала да бъда обичана.

Не ми се възхищаваше явно, но и

не ме напускаше окончателно, настръхнал като таралеж.

Смачкваше радостите ми между устните си,

но по единия пърхащ звук аз разбирах какво ми казват.

Обичах го, когато не хвърляше шапката на страстта си,

а само докосваше периферията й с двата готови пръста

в присъствието на други хора. Обичах, когато падаше сланата му

през две поредни срещи - на третата

върху опасно поникващите в мен цветчета.

И когато не ми подаряваше цветя го обичах -

те бяха за в другата приказка.

Нашата едва започваше,

но обещаваше да бъде увлекателна.

Обратно към: [Необичайно][Женя Димова][СЛОВОТО]

© Женя Димова. Всички права запазени!