Обратно към: [Сезонът на видимостта][Женя Димова][СЛОВОТО]

Поезията е предистория на прозата. И най-често се случва един автор първо да пропише стихове, после - разкази. Може пък нормално да е точно това - първо да кажеш колко те боли, после да разкажеш кой, как и къде те е наранил.

След две стихосбирки, Женя Димова издава книга с проза. Желанието й да погледне на сцената отстрани, иззад завесата или от партера, отчетливо прозира в отпечатаните досега разкази и белетристични миниатюри. Тази книга запазва присъствието на самовглъбената, ранима, отърсваща се от предразсъдъци героиня от поезията, запазва свободата на все по- усложняващия се изказ в стиховете и стремежа да се надникне в потайното... Зад всеки ред все така стои жената-творец, която търси своята „собствена стая“, където „важни при друг случай особености на женската натура изглеждат неуместни, излишни, дори обидни“. Пред силния й порив да разбере истината за себе си, другите герои, без да загубят идентичността си, често разиграват пак нейните страхове и терзания.

Авторката на този сборник усеща някакъв дълг към миналото. Бърза, с очевидни усилия за безпристрастност, да оцени станалото и да го превърне в свободна от емоции част от настоящето, където се чувства по-сигурна. Случките най-често са разказани от пряк участник в тях и въпреки че така изкушението да се оценява е голямо, а опасността да се прескочи в очерка - реална, само допирът до тънкия усет за психологически детайл е достатъчен, за да се признае художествения характер на повествованието. В разказите за любовта автор и герой са в най-голяма степен отдалечени един от друг и се сливат изцяло, когато стане дума за съдбата на твореца. Има примери за самотна жена, която отхвърля изцяло света около себе си или за друга, която, ако говори с някого за литература и книги, може да забрави, че е жена, ала няма примери за истинска, дълбока поносимост между света, семейството, жената и твореца...

Тематично разказите могат да се обособят в няколко групи. Любовта в различните й измерения: първична, „луда“ в „Грим за победителки“, изпепеляваща душата в „Грамотността на щъркелите“, грешна в „Жрицата или И само ако“ и не само там, любовта - навик, средство, мъчение, надежда... С любовта трябва да се надмогнат ограниченията на света и в този сблъсък тя може да се извиси до саможертва, може да мъждука цял живот, може и да принизи човека. Осъществена истински, тя руши устои и краят на разказа по традиция изпреварва собствения й край. Романтична окраска имат сюжетите-архитипове: любовта, защитена със смърт, изповедта на падналата жена, отчуждението в семейството, любовният триъгълник.

В няколко от разказите герой е жената-творец. Борбата й за правото да твори е по-скоро опит да се преодолеят предразсъдъци, страхове, скрупули вътре в нея. Търсенето на равновесие е преди всичко неин проблем, околните няма и да забележат колебанията й.

Революционното скъсване с миналото, с обвързванията на ежедневието, както и самотата не са изход. „Собствената стая“ е нагласата и хармонията вътре в душата на твореца.

Това е книга повече за състоянията на духа и по-малко за действията, които ги следват или предхождат. Женя Димова не разчита само на изненадите в сюжета. Откровеността, и художествено смекчена, а може би точно заради това, изненадва с докосването си до дълбоките, сложни причини за обикновените неща, които ни се случват. Погледът е обърнат навътре, светът се изследва чрез белезите, които оставя върху героя. И навсякъде се усеща опиянението от плавното бродиране на фразата, стремежът да се обхване ситуацията и мисълта в пълнота. Поведение на разказвач, не преодолял още изненадата от дарбата си.

Някои често повтарящи се мотиви дооформят плътността на разказа. Четенето - като съзерцание на свят, в който иначе не можеш да бъдеш, като бягство от живота: за едни - съдбоносно, за други - терапия, подражание или приобщаване. Съзерцанието - околният свят понякога е независеща от никого даденост, застинал и студен като миналото, а промените в съдбата на героите са необясними и за самите тях.. Мълчанието - то е пазене на тайна за решение, осъдително за другите; разменените думи са отпреди да се случи онова важно събитие, което ще даде тласък на разказа, затова и пряката реч е малко. Видимото и невидимото - два различни свята, тъмната и светлата страна на луната. Те преливат един в друг, но и следват определени сезони. Сезонът на видимостта е най-кратък. И най-благоприятен за вземане на решения. След него, ако си бил узрял за внушенията му за свобода, не е нужно да запомняш сънищата си.

Жената, главен герой в тази книга, се чувства обречена да защитава свободата си. Така патосът й може да докосне и безполезното, и героичното, може да предизвика и снизхождение, и уважение, може да разколебае и да убеди. Но във всички случаи читателят усеща симпатия към едно толкова човешко усилие. И очарование, което честния разказ за него винаги ражда...

Стефан Бакърджиев

Обратно към: [Сезонът на видимостта][Женя Димова][СЛОВОТО]

© Женя Димова. Всички права запазени!