Обратно към: [Сезонът на видимостта][Женя Димова][СЛОВОТО]

Беше си тръгнала навреме, когато той все още можеше да понесе едно заминаване. И двамата бяха още млади, никой нямаше да се чувства изоставен, по-скоро облекчен и свободен. Само че след толкова години съвместен живот жената не може изведнъж да признае лекотата, с която започва да диша. И за да успокои и двата рода, замина да „лекува рани“ на село, при баба си.

Беше ранна пролет, зимата се изпаряваше от пръстта на плътна бяла пелена и от прозореца на влака врабчетата по стопените в мъглата жици изглеждаха като неподвижни, седнали направо на въздуха мистични фигури. Видя това в един стих. Това бил значи свободният поглед. Този, който досега беше натъпкан някъде дълбоко в нощите, в които плачеше сама върху плочките на банята и целият й женски усет и човешки разсъдък се блъскаха в стената на неговите непоклатими разбирания за съжителство. И тя осъмваше там, студена и изсъхнала. Краката й я вдигаха и я водеха до спалнята, където той хъркаше здраво след спокойната нощ в широкото легло; ръцете й смъкваха нощницата, свиваха на вързоп дрехите за деня и тя отиваше да се облече в стаята при детето. И тук свършваше всичко. Щом погледнеше отвитите пети, отворените устни и чуеше сумтящото носле, спираше да мисли. Ходеше на работа, вземаше детето от детския дом, отключваше входната врата, преобличаше се, готвеше. Той, доволен от нейното разбиране и примирение, късно през нощта завладяваше нови територии. Въображаеми, илюзорни и крехки като нейната вяра в него. До следващия път...

Влакът спря на малка гара, от спирката излезе мъж с наперения вид на стар ерген, с железничарска фуражка и палка под мишница. Залепила чело на прозореца, тя видя как той огледа свойски вагоните, сякаш бяха досадни любовници, които винаги се връщат и с плач молят да бъдат приети. Видя в тънката му самодоволна усмивка невидимото за него изражение на въображаемо щастие; преценяващият му поглед определи степента на унижението им и той вдигна зелената страна на палката към машината. Сякаш плесна отзад по хълбоците последната във веригата коленичили жени и те като домино се задвижиха напред... Не искаше да вижда никого.

На възловата гара тичешком смени влаковете. В селото пътническият спря далеч от бордюра и тя скочи направо на насипа. Тоя изронен циментов бордюр беше единственото съоръжение тук, което напомняше с нещо за цивилизацията. По него като безкрайни черни многоточия бяха посипани гремки, въздухът миришеше на кози пик, на влажни хамбари и на детството й - миризма, която я упои и отми от мислите й всичко излишно. Спусна се по стръмната улица, като оглеждаше къщите от двете страни. Тук някога живееше дядо Байчо, който изкарваше лятно време селските овце. Ъгловата къща беше на козаря, Енето. Еньовица ходеше цяло лято боса, никога не миеше краката си и петите й бяха сиви и напукани на дълбоки тъмни бразди. По-нататък беше портата на Шабаница; имаха те с Шабан две момчета, едното от тях като малко беше подкарало воловете и колелото на каруцата мина през врата на майка му. Черна и жилава, оживя, оттогава селяните я гледаха страхопочитателно, като човек с два живота. Тя продължи и след тоя случай да размахва остена и да товари волската кола със стока, това работеше откакто Шабан заболя и тя трябваше да храни Реджеб и Бармалито...

Докато минаваше по мостчето, две семейства гъски излязоха от свирчовината и пресякоха пътя пред нея, поклащайки с гордост прекрасните си тела. В къщата до барата някога живееше първата й приятелка на село, Емине. Семейството й се изсели в Турция през 71-ва година. От нея научи какво значи момиче да го ритне магарето и да го клъвне петела. Клечеше Емине в бабиния й клозет, тя учудена се навеждаше и още по-учудена се изправяше - не всичко там беше както при нея... После, една лятна вечер, докато киснеха стъпалата си в нагрятото корито в двора на Емине, туркинчето се опита да обясни „Голямата причина“ за заминаването. На сутринта изпя: „Оле, сане бир танго...“ и повече не се видяха.

Следваше Тонкината къща. Дядото и бабата на Тонка бяха много саможиви и надути хора, нещо рядко на село. И внучката им беше такава. Имаха красива градина, по много цветя от един вид, пъстри и сбити едно в друго като поляна, само че не даваха да се къса. Затова не беше играла с Тонка. Предпочиташе Шефиката. От нея пък научи да си прави сандвич с две обикновени бисквити и локум по средата. Кадънчето винаги имаше запаси и докато разгъваха парцалките на куклите върху сенчестите тикли пред къщата им заедно с Таня и братовчедките, то ги посвещаваше в изкуството да оцелееш, докато майка ти се прибере вечерта от полето...

Баба й хранеше мисирките пред вратника. Седнала на пейката, умислено разбъркваше отвреме-навреме смеските в тавата с една пръчка. Птиците се сепваха и вдигаха крила, после пак стъпваха, гладни още, с кривите си пръсти върху храната.Все още не беше я видяла. Младата жена се подпря на дувара, пусна чантата си на земята и зачака мисирчетата да започнат да се отделят, сити, едно по едно, да се изцвъкат приклякайки. Тогава чак баба й щеше да вдигне глава. „Льох, мо! Ти ли си?!... Връй, връй, уляз!“ Двете наведоха глави под ниската порта, минаха през навеса, където баба й бутна празната тава до огнището и влязоха в лятната кухня. Там огънят гореше, миришеше на топло и едва тук тя се разплака. Ръцете, дето галеха косата й, бяха мръсни, лъхаха на кисело, квас и лучено, ама Господи, бяха единствените ръце на света, в които можеше да плаче.

Дядо й се прибра привечер от оборите, тримата пригласиха животните и седнаха да вечерят горе. Какво да им каже. Тях ли да лъже - хората дето не знаеха какво е лъжа. Те нямаше да надничат в очите й, да търсят отговори. Дядо й режеше с чекийката си залци от комачката, топеше ги в манджата по няколко пъти и гледаше само в ръцете си. Гълташе и мълчеше. Тя им разказа за града, за родителите и детето си, за братята. Дядо й заклати глава - как ще си зареже дяцата и мъжо да оди сама... Сложиха я да спи в средната къща. Там никога не се топлеше, но баба й опали печката, мушна вътре една по-здрава цепеница, угаси и излезе.

Сънят идваше плавно. На това легло някога с братовчедка си лежаха притихнали и се ослушваха към улицата, където селските момчета бяха преместили заради тях сборището си. Всяка се силеше тайно да различи определен глас, после се оказа, че се силят заради един и същи. Тишината сега се смесваше със спомените, неприятните мисли се бяха загубили някъде по пътя към връщането и тя заспа, спокойна и отпусната. Събуди се през нощта. Отблясъкът на луната блестеше върху голото й рамо, печката беше изгаснала. Тя придърпа тежкия юрган, разтри с длан кожата си да я сгрее и се загледа навън. Облаците се бяха скупчили около светещия кръг, но не смееха да го затулят. Силата на пълнолунието ли беше това, случайност ли... След такава нощ преди тринайсет години се роди детето й. Цялата нощ беше престояла сама в болничната зала, лампите бяха угасени (акушерките „компетентно“ бяха решили, че няма да роди до сутринта и бяха отишли да спят). Часовникът на градската кула отброяваше всеки час, тя лежеше и гледаше през размрежения прозорец небето. Някъде към сутринта, когато то започна да изсветлява и на фона на стъклото се появиха очертанията на планината, неясните болки утихнаха и тя заспа. Тоя сън обърка нещата. Като отвори очи, стресната от многото шум около себе си, първото нещо, което усети, беше студената игла в ръката си. Включваха й система - болките бяха спрели, детето престояваше в нея повече от необходимото. Биха й и друга инжекция, обезболяваща. И се започна. През минута адска болка, умножена от веществото, което се изливаше през тръбичката, в следващата минута действаше успокоителното, лицето й се отпускаше, челюстта й увисваше, очите изчезваха зад полупритворените клепачи. Другата жена в предродилната зала ставаше уплашена, отиваше до нея и ужасено я разтърсваше за рамото. Тя повръщаше на цимента и в мига преди следващата болка виждаше как майка й слиза от белия таван облечена в бели дрехи, сяда на крайчеца на леглото и милва челото й. Детето дойде, веднага щом я преместиха оттатък с всичките висящи от нея маркучета. Болките си отидоха така, както бяха дошли. В стаята, в душата й, в целия свят се беше възцарило такова вибриращо тихо тържество; всичко беше залято с такава нежна светло-синя светлина, че тя си беше казала: „Това е раят!“...

Облаците най-после успяха да покорят луната и тя, примирена, отстъпи. В стаята стана тъмно, не можеше да види да светне лампата. Страхуваше се да излезе, нужникът беше през двата двора, можеше да се изпикае и на тиклите отвън, но и до там я беше страх да отиде. Тук, на село, караконджулите, которите и таласъмите бяха съвсем възможни същества. Можеха да се превърнат в котка и да я уплашат, можеха да подадат черните си ръце от някоя хралупа и да я дръпнат с кривите си пръсти за нощницата.

Едва изчака да съмне и още щом дядо й затрополи оттатък, стана и тя. Овцете в ъгълчето я погледнаха мързеливо, кокошките в курника сигурно я взеха за баба й, та настана оживление; прасето, стъпило на ниската вратничка на кочината изгрухтя подканващо срещу нея. Помота се още малко по двора и като чу баба си да шляпа с пъшлоги по тиклите, влезе след нея в кухнята. Цял ден прекараха двете край печката, готвеха и говореха, мълчаха и гледаха в огъня - тя, завита с едно одеало на неизползваното легло между чувалите с вълна; баба й - свита на малкото столче срещу пещта. Надвечер посрещнаха овцете, дядо й ги издои, нахраниха добитъка и се прибраха горе да вечерят.

И втората нощ мина спокойно. Стана рано, изми се на дворната чешма, търкайки с ледената вода лицето, врата и деколтето си; облече на баба си късето, отгоре памуклията на дядо си и излезе извън селото. Пътеката минаваше през рядка тополова гора. Тя стъпваше покрай барата, оглеждайки всеки храст, камък или пън - като дете беше пребродила стотици пъти околностите, сега с един поглед искаше да върне детството. Денят се събуждаше, земята дишаше кристалния въздух и издишваше дъх с привкус на мокра пръст и тъмна, скрита още зеленина. Видя влака отдалеч, малко преди да наближи тунела. Линията минаше отгоре и като деца едно време се плашеха, че ако те завари грохотът, докато си вътре, ще полудееш. Една странна мисъл й дойде, тя избърза, спря се по средата на полутъмната дупка и зачака.

Шумът връхлетя като нещастие. Предчувствието и очакването сами по себе си бяха страшни, но когато той се стовари с тоновете си върху главата й, тя само стоеше изтръпнала, не чувстваше нищо освен обреченост и невъзможността да избяга. Стискаше очи, захлупила с длани ушите си и чакаше.

Краят имаше корави ръце.

Те стискаха раменете й и я разтърсваха. Зимириса й на нещо далечно и смътно познато. Като отвори очите си, единият ужас се смени с друг. Погледът й се сблъска със зеления отблясък на друг поглед; устата й се отвори срещу друга една уста, която крещеше нещо неразбрано и слюнки хвърчаха и мокреха бузите й.

Шумът утихна и се отдалечи, човекът срещу нея остана. „Ето, полудяла съм, вярно било“. Само че лудостта не е страх. Тя е или ужас или върховно успокоение, а нея просто си я беше страх от мъжа, който я гледаше право в очите и мучеше нещо, пъшкайки. Никой нормален не гледа така, мина през ума й. И не изглежда така.

Невероятната и неуместна женска памет за подробности й помогна да се отърве от страха. Имаше нещо познато в скритото зад гъста брада лице и в сплъстената дълга коса. Жената душеше миризмата му, търсеше връзката на мислите си в ръцете му, които още държаха раменете й. Палтото му се разгърна и тя видя белега. Очите й се втренчиха във вдлъбнатината на врата му. Той наведе глава, проследи погледа й, стъписа се, после пак я погледна, пусна я и хукна назад. Тя го видя да се мята на чакащия до едно дърво кон, зелените му очи блеснаха още веднъж и той се изгуби по пътя към къшлите.

Докато изкачваше обраслата с акации ниска стена на язовира, тя се мъчеше да убеди себе си, че това беше едно видение, един призрак, който се криеше под моста и плашеше неразумните. Умът й още бягаше от спомените, тя чувстваше някъде дълбоко в себе си, че този спомен бе прекалено тежък и се предпазваше като не искаше да мисли за него.

Оттук гледката беше безкрайна и спокойна. По пътя от Костен идеше волска кола, селянинът вървеше отпред и водеше воловете. В другия край на водата имаше няколко души, които мятаха към средата дънни въдици. Тънките къдрави облаци ошарваха повърхността на езерото и тяхното отражение се смесваше с кръговете, оставяни от цамбурващото олово. Както старите й мисли с новите.

Беше дошла да диша тишина.

Беше дошла да закусва, обядва и вечеря самота.

Оня див град с еднаквите си почтени, добри, отзивчиви, любезни непознати и със същите студени, злобни, груби и готови да те разкъсат близки хора заплашваше да я направи... същата. Там не можеше да прегърне никого. Синът й вече беше голям, притесняваше се, а с мъжа й това можеше да стане само на тъмно. И при положение, че ще има продължение. Да протегне ръце към майка си значеше да признае, че й е тежко, а тя я щадеше. Никой не беше слагал длани на раменете й да я спасява от ужаса. Поне никой нормален...

Навръщане спря на Момчилова чешма под големия бряст. Пи вода с канчето и си спомни... идваха с баща си миналия ноември. Тогава той и разправи, знаел от дядо си, че някога минал по тия места, обикаляйки енорията си, навръщане от с.Костен Софроний Врачански и тук, под дървото, турчинът опитал да го беси. И тя, като чу това, помъдря внезапно и се почувства тежка и великолепна. Сякаш миналото преля в нея с няколкото глътки вода - същата, която беше пил и мъдрецът.

Наближаваше обяд, огладня. Замириса й на каквото й се ядеше (както винаги, още от дете) и тя тръгна по обратния път. Като излезе от тунела, видя по влажната пръст следи от конски копита. Неподковани.

Баба й беше сготвила пилешка яхния; тя взе от рафта в кухнята буркан с кисели краставички и компот от череши и придърпа още един стол до масата. Докато се хранеха, заразпитва за хората в село и като слушаше, си спомни...

... Беше около петнадесетгодишна, в една от летните ваканции тук. Една сутрин се събуди и като излезе на стълбите, й замириса на кръв. Въздухът миришеше. Вятърът, почти незабележим, носеше миризмата някъде откъм другия край на селото. Тая способност да подушва смъртта майка й я откри у нея много рано. Още ходеше на детска градина, една вечер каза вкъщи, че бащата на съседското момиче ще умре. На другия ден то позвъни с подути очи. Оттогава семейството й винаги беше подготвено за печалните новини. Та онази зловеща сутрин дядо й, който излизаше рано и си идеше да закусва към 9 часа каза, че Синковото Ене заклало майка си и баща си. Труповете лежали на тиклите един до друг, дето ги застигнала брадвата, а през двора текла „ряката, кръвта“. Така каза и не пусна него ден никое дете да излезе извън къщата. Смутени и настръхнали, те се ослушваха да доловят още нещо. Баба им се върна след обяд и разказа. Кротки хора, живели със сина си, двадесет и седемгодишен, „малко мръднало, ама кротко, како му й станало...“ Не искали да го дават в лудница, че си било тяхно „пък то да напрай тоз панаир...“ Залостило се после в къщата, дошли от милицията, колко часа го вардили и кандърдисвали да излезе, то ръмжало и думкало по мазаните стени с опакото на брадвата. Най-после един се промъкнал през прозореца на задната къща, издебнал го, сборили се, ритнал го в слабините (тук баба й уклончиво обясни къде) и то клекнало. Прибрали го в лудницата в Зайчар.

Тогава беше ужасена. Другите поговориха три дни за случката и забравиха. А в нея остана мирисът от оная сутрин - мирис, който, спомни си, усети и днес в тунела.

След обяд тръгна да го търси. Някаква неясна мисъл, която искаше да намери края си, се мяташе из главата й. Дълго броди между къщите, наднича в дворовете, на няколко пъти излиза извън селото. От онази къща нищо не беше останало, за кратко там се били приютили цигани - катунари, разсипали всичко и след тях повече никой не стъпил. Една баба, която срещна при чешмата, й разказа. Енето се било върнало преди няколко години, избягало ли, какво - никой не знаеше, никой не го потърсил и си останало в село. Живеело при овчарите на къшлите, те вечер се прибирали, то оставало там. Храна имало. Кротко и работливо, с един кон префърквало из нивите и никой не се страхувал от него...

На вечеря беше мрачна, яде малко и набързо си легна. Сънува магарето...

... Като деца с брат си един ден бяха отишли за риба. Имаше много въдичарчета там, брегът беше като рядка ветровита гора - стърчаха въдици една до друга и отвреме-навреме се огъваха назад и напред. Лудото седеше на земята до нея и ровеше пръстта да й търси червеи. По обяд дойде Фикрет с магарето си. Върза дългото въже за една от акациите горе на стръмнината и натопи животното да се разхлади. Наклонът беше голям, дъното - тинесто и хлъзгаво и магарето взе да поддава назад. Ритна леко, натисна нагоре отпърво бавно, после метна глава назад, очите му се разшириха, по-силни пръски вода омокриха децата. Стьписани, те се дръпнаха и само гледаха. Въжето се разплете от дървото. Животното постепенно отстъпваше все по-назад, водата стигна до врата му, то биеше с копита, пенеше водата и силните му движения го оттласкваха все по-далеч от брега. Тогава тя видя, че е най-близо до въжето, хвана сухия му край и се огледа. Нямаше да може сама... Фикрет седеше на земята, както си беше паднал с отворена уста и дишаше тежко. Другите деца, повечето градски, скупчени по две-три, стояха неподвижни. Изведнъж усети някой да се опира плътно зад гърба й, да сграбчва въжето заедно с ръцете й и да дърпа. Лудото. Задърпа и тя. Чуваше дишането му, мученето - сякаш искаше някакви указания да й даде, но мисълта му стигаше само до тук - да й помага. Силен беше, изпънаха въжето. Магарето усети помощта и натисна напред и то, връвта се охлаби и преди ръцете върху нейните да дръпнат пак, животното отскочи на брега и се метна встрани. Тя се омота, беше на един метър от водата, на стръмното. Отлепи се от тялото зад нея, магарето я повлече успоредно на брега. После главата й се потопи във водата. Стана тихо, две ръце я дърпаха, проблясна нож, с който свестеният Фикрет се опитваше да среже въжето. Тя мяташе ръце и тогава лудото скочи върху турчето. Тоя нож в такава опасна близост го беше ужасил, мътният му разсъдък виждаше само заплахата за нея и докато тя осъзнае какво става, плисна кръв. Докато се изправяше, тя видя как лудото, притиснало с мръсните си ръце яката на ризата си изчезваше между акациите. Само дни преди това беше целувал гуменките й...

... Тя люлееше прашните си, охлузени крака, седнала следобед на бабината си ограда под бялата череша и отвреме навреме късаше от хладните й перли, той - наведен, триеше устни ту в големия пръст, който се подаваше през скъсания плат, ту във връзките на другата платненка. Децата се хилеха на странния ритуал, подиграваха я, че лудият я харесвал... А тогава стояха като вцепенени и нито едно не тръгна след него. Тя, още трепереща и мокра, беше хванала брат си за ръка и се бяха прибрали тайно, през задния двор.

Тоя път събуждането беше мъчение. Колко важни неща беше забравила... Трябваше след толкова години да дойде тук, за да си ги спомни. Насън.

Стана и отиде да изкара козите. Рано беше, в селската кошара, дето ги събираха преди паша, имаше само един пръч и други две - едната рижа, другата бяла, с мингиши. Докато ги гледаше, чу конски тропот, който спря зад гърба й. Обърна се. Зелените очи се впиваха в нея, без да мигат. Лицето му като че трябваше да изразява спокойствие, концентрирано с някакво върхово усилие на волята. Беше ли виждал как го правят „нормалните“?

Той приближи коня и протегна ръка. Тя приближи и също протегна ръка...

После имаше само вятър.

Вятър в косите, вятър в ушите, вятър в ума...

Целият свят изчезна, остана лекотата, която я издигаше и спускаше на вълни - като перо, което няма нужда от своята птица. Носеше се благодарение само на тая лекота, дишаше тишината и свободата, дишаше живота. Първичното, най-естествено и нормално желание за свобода и движение я изпълваше едва сега, за първи път, тук, с този човек. С един луд.

По обед цялото село се стече към къшлите. Конят на Лудото Ене лежеше върху влажната пръст на пътя откъм Балкана, с пяна на устата, мъртъв. Не беше понесъл дългите часове и тежестта на ездата.

До него Ене с облещени неподвижни очи сякаш гледаше учудено небето. Мъртъв и той. Не беше понесъл близостта с Жената.

Тя също лежеше мъртва. Не беше понесла Свободата.

Обратно към: [Сезонът на видимостта][Женя Димова][СЛОВОТО]

© Женя Димова. Всички права запазени!