напред назад Обратно към: [Сезонът на видимостта][Женя Димова][СЛОВОТО]



Балконът


Утрото го завари недоспал да гледа вторачено в огледалото, с ръка, отпусната върху ръба на мивката и с бръснач, неизтръскан от пяната и твърдите черни косъмчета. От улицата се чуваше плисъкът на вода от локвите и как колите преминават край тротоарите предпазливо в първия есенен дъжд; зад вратата на банята в неразбудено мълчание се движеше жена му.

Беше свършила още една нощ, в която той бе изразходил толкова търпение да скрие напрежението и глухото любопитство в себе си, колкото би му стигнало да остане зад волана няколко денонощия без почивка. Снощи тя отново закъсня. В осем и половина се беше прибрала в силния вятър, в припадналата внезапно есенна вечер, загърната зиморничаво в сакото си и подтичвайки с босите си, сандалени крака.

Времето се промени окончателно, през нощта валя много дъжд и на излизане той се чу да й напомня да си сложи чорапи под панталона. Тая сутрин тя не му помаха от балкона. Вече нямаше нужда да се поливат цветята, а и той се шмугна прекалено бързо в таксито, паркирано до входа от колегата му само преди минути. По косата и раменете му останаха да блестят няколко дъждовни капки.

Седем и двайсет. Очертаваше се мрачен ден, купето още не беше изстинало от нощната смяна, но той остана настръхнал известно време, преди да включи двигателя, обозначи се по телефона на диспечерката и потегли към стоянката на площада. Тротоарите, покрай които шофираше, не се пълнеха с хора както досега. От къщи и входове излизаха мъже и жени, спираха за кратко да разтворят чадърите си или притичваха до колите си с чанти, притиснати до телата, сгушили глави в яките си. Мъжете и жените, чиито лица мокрото стъкло размиваше, сега дори забравяха да си кимнат. Сякаш тоя дъжд, видян изневиделица с разсъмването, измиваше следите на един светъл период в отношенията и вече предстоеше бъдеще, което нямаше ясни очертания и непредсказуемостта му не познаваше граници.

Съвсем доскоро изпитваше удоволствие да си побъбри с колегите по телефона още щом застъпеше на смяна, разпитваше ги как е минала нощта и за всичко по-интересно, разказваха си по някой виц, докато колата извиваше по улиците на големия град до квартали, твърде отдалечени от неговата тиха уличка с трите пететажни блокчета, с вишните и с настилка от стар, напукан асфалт.

В началото на пролетта беше отстранен заедно с няколко колеги от спокойната си и доходна работа в държавна фирма и внезапно се беше оказало, че трябва да реши дали е в състояние да върши нещо друго. За себе си вярваше, че няма да изпадне в кризата на безработния мъж, винаги е бил пълен с идеи и си позволи да запълни следващите седмици с насладата от неочакваната свибода. Парите от изплатените накуп две заплати щяха да стигнат до лятото, затова сутрин, след като жена му излезеше, той се потапяше в остатъка от аромата на утринното й присъствие и прекарваше още дълго време в леглото, зачитайки се в нейните книги, оставени разтворени на раклата над главите им. Тя винаги четеше най-малко по три едновременно и понякога ставаше почти обяд, докато той се разплете от дългите и сложни фрази, по които тя си падаше. Не беше чел книги от момчешката си възраст и в новата му роля влизаше и това да й подражава, за да приближи още повече. Не съзнаваше разликата в нейната необходимост да го прави и в своята нарочност. По този начин се издигаше в собствените си очи и често тръпнеше от предвкусваната гордост, когато вечер на масата изричаше с не съвсем свои думи някоя прочетена през деня идея , до която тя щеше да стигне по-късно същата вечер. Тя никога не даваше знак, че е забелязала, не изразяваше учудване или възхищение, на другия ден пак вечерта монотонно, тя събираше чиниите с едно отскорошно пренебрежение към домакинската работа и той оставаше в недоумение дали надценява нейната схватливост или подценява нейната потайност. Обикновено това бяха пасажи, в които някой обяснява на някого дълго сдържаните си чувства или нечий монолог на самотността; взимаше от тях най-същественото, отговарящо на собствените му усещания и й го подхвърляше небрежно в някой разговор, отнасяш се до техни познати или до героите от вечерния филм. Така беше по-леко. Така можеше да извади от себе си неудовлетворението и като лента на фокусник да го размотава дълго пред очите й. Готовите фрази и най-вече неангажиращият начин бяха измислени сякаш точно за човек като него, но постепенно започна да усеща как то го притиска непонятно и вместо да се изчисти и проумее естествените различия в светогледа им, той премина в състояние на мнителност, лесна обидчивост и самостоятелно обличане на сакото. Отказваше дребните жестове на внимание рязко и предварително - да изпревари нейната разсеяност или нещо друго. А вече седмици и откак се появи онова съмнение и за да не му се остави, той държеше да прекарват четири, дори пет от вечерите вън от къщи, неизменно заедно; все по-мъчителни вечери сред познати и приятели, в които той се опитваше да я въвлече в разговор, та да разбере поне част от това, което тя мислеше. Ставаше приказлив, развеселен, дърпаше я за ръката да танцуват, искаше да остават до късно, после, докато се прибираха, мълчеше в колата, отключваше, влизаше първи в банята и когато по-късно тя си лягаше, виждаше на фона на процедената лунна светлина само гърбът и ръката, под която беше скрил главата си. Само в две от последните нощи повдигна завивката и тая същата ръка потърси същото отзивчиво тяло като онова, което преди години бързаше да се долепи до неговото и после заспиваха гръб о корем като две лъжички; вместо него той галеше студената настръхнала кожа упорито и там, в тъмното, смелостта му сякаш се увеличаваше, той се правеше, че не забелязва горещите нощи, собствените си влажни и лепкави длани и отдаваше нейното състояние на банална лятна треска.

Приближаваше центъра на града, кръстовищата го поглъщаха и завъртаха като лопати на мелница. Един широк завой надолу... и влизаше в някой тъмен и задръстен подлез. Завой нагоре - и излизаше на светло сред движещ се поток от коли в неговата посока. Придържаше тялото си облегнато назад, ръцете опънати върху кормилото, краката стегнати в бедрата и готови да реагират на всяка промяна в ситуацията. Владееше положението. Хареса се, гледайки се в отражението на страничното стъкло - един мъж около 40-те, с напрегната мъжка сила, която изпълваше всеки жест, със самоуверен вид, но мислено пренесен в същността на една жена. Изведнъж му се прииска да не копнее за ничие възхищение така, както копнееше за нейното. Представи си я през първите им месеци в неговата къща. Вечер я заварваше подгънала крака на дивана в дневната да го чака, да кърпи чаршафи и подшива дупки върху повърхността на платове, отворени като големи важни очи към ония неща вътре в нея, които тогава все още искаха да се борят, тревожеха се за всичко вкъщи и се страхуваха от провал единствено в неговите очи. Тя смени някак постепенно домашните си навици, ръцете й се движиха по мебели и посуда и в негово присъствие. Той вече не беше най-важното, към което тя се стремеше и за когото пазеше свободни часовете си и тогава той разбра, че в негово отсъствие тя вършеше нещо друго - четеше. Книгите запълваха празното пространство, което трябваше да запълни едно дете, тяхно дете, което те двамата нямаше да имат. Започна да изглежда странно. В някои дни очите й блуждаеха по вътрешността на стаята и излизаха извън нея като че през стените, плавно и надалеч, друг път между веждите й се появяваше строга бръчка, целият й вид бе мрачен и концентриран и тя се движеше наоколо бързо и припряно като да стигне някоя изплъзваща се мисъл. Той се дразнеше от това, че го изключва от живота си по начин, с който не би могъл да се бори. Ако имаше мъж между тях, ако реален човек от плът и кръв се изпречеше помежду им всичко щеше да бъде някак просто и ясно, защото щеше да бъде видимо. Известно време се чувстваше безсилен, после почна да я ангажира повече като не й оставяше време за новата й страст, тя стана враждебна и започнаха да се гледат с наведени глави. Твърде много мълчание взе да се настанява на масата между тях. Мълчание с вкус на салата. На спагети. И на объркани яйца.

Как всичко се беше променило. Вероятно навлизаше във възраст, в която би трябвало постепенно да забрави първите години от съвместния им живот, собствения си твърде буен характер тогава, когато представата му за любов все още започваше и свършваше с егоистичност. Спомняше си ясно времето, в което тая любов беше узрявала постепенно, водена и подхранвана от нейната представа за единност и как той постигна за себе си онова спокойствие и монотонност на съжителството, което води до отпуснатост у единия и до неудовлетворение у другия. Беше се научил да я усеща по-близка едва след втория й спонтанен аборт, научил се бе да боледува заедно с нея - лягаше под завивките и притискаше силно треперещото тяло, от чиято непозната нервност първия път се бе уплашил и си бе потърсил неотложна работа навън, докато кризата премине. После беше започнал да й помага в домакинството, също нещо, което смяташе, че никога няма да прави, както не го бяха правили баща му и дядо му - винаги е смятал, че така ще измени и предаде родовото мъжко достойнство. Отскоро заедно с другите промени, които беше направил със себе си без принуда, воден от желанието за забрава на лошите мигове и за едно спокойно и тихо съжителство, той беше започнал да си мисли, че е станал това, за което тя бе мечтала. Тъкмо в тоя период се появи възможността с един свой бивш колега да работят, редувайки се, към таксиметрова фирма и той пое дневната смяна, като се помъчи да забрави наслаганото си огорчение и епизодични учудвания и се върна към типичния си мъжки работохолизъм. Точно тогава тя беше пусната в принудителен платен отпуск, който премина следващия месец в неплатен и ролите се размениха.

 

II

От мястото си в кухнята тя чу ключалката на външната врата да траква, вдигна поглед от съдината с незавряла вода за кафе и огледа с облекчение спокойното пространство наоколо. Имаше да се измият няколко съдини от вечерта, после можеше да се заеме със себе си. Изчака още няколко минути докато се разсее мирисът на афтършейва му, взе несесера си и влезе в банята. Избръсна мишниците си с неговата самобръсначка както правеше на всеки два дни, почисти зъбите си, уви хавлията на тюрбан около влажната си коса приседна на дивана с отпуснати върху един стол крака. Всичко вършеше бавно, с едно тръпчиво спокойствие, без да поглежда към часовника. През двата месеца, откакто остана вкъщи, си беше създала ежедневие, носещо признаците на ритуал - бавната и методична подготовка за деня, детайлите, пълни с особена важност за нея, предметите, поставени от ръката й всеки на съответното място, семейните снимки в рамки една върху друга на отсрещната стена, шкафът с книги отляво...

Преди година беше прочела с особено внимание Шън Фуй и само за няколко дни беше пренаредила къщата според описаните там закони на благоденствието. Тогава започна и съмнението в много неща, на които не беше търсила обяснение, но които й бяха причинявали подкожна тревога години наред. Ето например оная картина, която купиха и закачиха в спалнята си седмица след като се събраха да живеят заедно - цялата в прекрасно съчетаващите се светлосиньо и оранжево и двете голи тела на мъж и жена, отдалечени нежно едно от друго от крилата на грижовен лебед. Отначало тя я харесваше без да се замисля - това си беше тяхната картина, но в оная първа нощ след болницата, която прекара сама и трепереща и в която единственото светло петно в стаята беше едва процедената светлина отвън, тя откри в положенията на телата върху платното една напрегнатост, една не само природна различност и видя, че те не бяха обърнати в действителност едно към друго както си беше мислила, а дори че избягват погледите си. Сякаш картината беше натоварена с нюансите на едно мълчаливо и неизбежно терзание и те я бяха поставили на най-неподходящото място.

От цигарата й дойде горчив вкус и тя я смачка с омерзение. Усещането пак се върна. Усещането, което идваше без предупреждение, надигаше се в нея и заплашваше да развали тоя ден и очакването. Започваше да мрази отскорошната си способност да пресъздава и предусеща ситуациите, да ги разлиства преди още да са се случили - сякаш се зачиташе с интерес в някоя нова книга и още след първите прочетени страници отиваше припряно на последния лист; така разваляше изненадата и красотата на мига, своето собствено изживяване и това на другите. Как завиждаше на хората, които като мъжа й плуваха на повърхността на живота си - те сякаш не бяха застрашени от водовъртежи и потъване. Как обожаваше кратките мигове, в които животът отваряше пред нея книгата си произволно и внезапно в някой следобед тя се оказваше без способност да разсъждава или по-скоро всичките й сетива се събираха в едно, което тръпнеше, наслаждаваше се на мига и на неговата бляскава непрозрачност, на всичко, за което винаги е мечтала, събрано в едно - без минало, без бъдеще, без други хора, без нея самата като себе си - само една частица от великия живот, само една страница от разтворената му книга, духната произволно от вятъра. А сега трябваше да става отново и отново да се приготви за реалността, която винаги вземаше връх; трябваше да подреди косите си в приличен вид, да проскубе излишните косъмчета от веждите си, да сложи по капка парфюм на местата, където пулсът й излизаше на повърхността на тялото, да приготви за реалния живот същото това тяло, което беше изменило на природата си и беше отхвърлило желанията на душата.

 

III

Беше станало почти осем, когато видя мъжът да се насочва към колата, вдигайки ръка само веднъж, някак рязко и категорично - като хората, които знаят точно къде отиват и каква ще бъде изгодата им. Даде мигач, изви таксито близо до бордюра, онзи прекрачи една локва, опъна полите на шлифера си отстрани на бедрата и седна до него. От вида му лъхаше на спокойно изпито сутрешно кафе, прочетен вестник и изпушена с доволство цигара. Каза името на неговия квартал и той се отпусна

Имаше дни, дори седмици, в които никой не го наемаше дотам, особено рано сутрин, когато делничен ден за клиентите му означаваше придвижване от покрайнините и концентриране в центъра на града; мислеше да заговори на тая тема, но колата поднесе леко, той забеляза едва сега, че се беше извил вятър, който беше разнесъл дъждовните облаци, небето се беше смъкнало, сиво и еднородно, ниско над улицата и утрото странно му заприлича на снощната привечер. Умълча се окончателно и се замисли за тайната на жена си, докато клиентът му разкриваше своята тайна с небрежен и сигурен в неговата безучастност глас - сякаш той не беше също мъж, сякаш беше придатък към тая кола, ръцете му - продължение на кормилото, съзнанието му включвано и изключвано със завъртането на ключа за двигателя. Отивал при жена, той трябвало да го изчака минута-две, докато се качи и се убеди, че мъжът й е тръгнал за работа. Щял да му махне да тръгва от балкона. Изслуша сухо обясненията за днешната промяна на придвижването му заради лошото време, мнението му за жената и едва когато завиха към техния блок, нещо в него се стъписа и той усети как се насилва да убеди себе си, че тая мисъл не увисна в съзнанието му още щом мъжът беше казал адреса. Спря между двата съседни входа, отброи рестото, онзи махна с ръка и хлътна в тъмното стълбище

В тоя момент видя жена си на балкона. Гледаше към небето втренчено и неподвижно сякаш гадаеше за времето. Тялото й, извито като въпросителна, беше облегнато някак зловещо на парапета. Заваля отново, силно и плътно, той не пусна чистачките, само седеше настръхнал и неподвижен, стискаше очи, сякаш, ако не направеше никакво движение, ситуацията нямаше да има развитие или обяснение, картината щеше да остане завинаги такава, каквато беше зад очите му - тя, излязла да нагледа цветята, всеки миг ще забележи колата и ще му помаха да се прибира.

 


напред горе назад Обратно към: [Сезонът на видимостта][Женя Димова][СЛОВОТО]

 

© Женя Димова. Всички права запазени!


© 1999-2024, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух