Обратно към: [Сезонът на видимостта][Женя Димова][СЛОВОТО]

И САмО АКО...

Късно след обяд, през един дъждовен ден на май се връщах с колата от една изнервяща и мъчителна среща с двама типа в тъмни костюми, които ме бяха посрещнали и изпратили с еднакво подозрителни и тежки погледи и от които едва бях успял след тричасово подобие на разговор да изкопча собствената си временна безопасност с уговорката да им изплатя в определен срок исканата сума. Тъпо ми беше, че в мен все пак живееше и се бунтуваше наивникът, който въпреки всичко, което му се случваше все по-често напоследък, още вярваше, че ако работиш много, почтено и не пречиш на никого, никога няма да ти се явят ей такива и да ти искат пари, с чието изкарване нямат нищо общо, нито са заслужили. Нито пък аз имах представа откъде да намеря.

Пътят пред мен се свиваше до тясна лента, на която напразно чаках да ми се изпише отговора. Вече излизах от града; в края на живия плет, който опасваше платното, една жена ми махаше с ръце така, сякаш от това да спра зависеше животът й. Още една закъсала, казах си, дето няма пари да се придвижи по друг начин. Спрях, тя преметна разголените си крака на седалката до мен, потеглихме. Необходимо я попитах за къде пътува. За Р., каза учудено, сякаш това се разбираше естествено. От къде е? - Пак от Р. Току-що бяхме оставили нейния град зад гърба си и аз, все още умислен по моите си дела, не долових несъответствието. Попитах я какво работи. Правя свирки, отвърна ми. Не съм знаел в Р. да има завод за свирки, промърморих и в тоя миг ми просветна. Един страничен поглед - тя се усмихваше, доволна от своето победоносно търпение, помогнало й да дочака закъснялата ми съобразителност. Приглади тясната рокля по подканящите си гърди, после по корема, ханша и бедрата, докато изглади всяка гънка съмнение по себе си. Очите й гледаха към мен втренчено, с една упорита разпаленост, сякаш това, което й предстоеше да извърши с поредния мъж беше поредното й жертвоприношение към нейния Бог на Оцеляването.

Пътувахме бързо и докато колата увеличаваше радиуса на нейното работно място, тя се зае да ми разяснява с тон, на който би завидяла всяка държаща на себе си секретарка, услугите, които предлага, цените и начините на изпълнение. Прекъснах я незаинтересован и верен на характера (и на жена си) я попитах защо го прави. Нямаше изгледи да ми отговори; първо се изсмя горчиво, после се омърлуши и млъкна. След минута, явно размислила, поиска да слезе. Без да спирам колата й казах, че ще й платя изгубеното време. Ще остана, каза и отметна тънките си коси назад.Виждах в упорито свитите й сега устни, че не беше свикнала да ги използва често за разговори. Изчезна оня предразполагащ израз от лицето й; работната й маска. Обещах да я оставя на близкия мотел. Следобедът се скъси, наближаваше вечерта и започнах да усещам, че я разбирам - сега, когато тя беше само едно тъжно, уязвимо момиче, уловено също като мен в паяжината на трудното съществуване, от което и двамата не знаехме как да се откопчим. Тя мяташе в мрежите на заблудата тялото си, принасяше себе си дар като при жертвоприношение; жрица на платената любов, тя бе посредникът между хората и една изкуствена, въображаема и фалшива любов; грешна, кратка и обречена, но все пак някаква, все пак любов...

Изобщо не усетих как съм почнал да говоря. Отначало повече за себе си, опитвах на глас да си обясня по поведението им характерите на ония хора, за които не бях съществен аз-човекът, фирмените ми дела и претовареното ми денонощие, семейството и личния ми, неприкосновен живот; за тях хората като мен бяха евтини керамични касички, които те първо разклащаха да чуят дали вътре нещо звънка (нещо, което те не бяха пускали), после го събираха, строшавайки ги без да се замислят.

Увличайки се, увлякох и нея в разговора и докато я гледах, пред съзнанието ми изникна образът на собствената ми дъщеря. Преди да наближим мотела и дълго след като спрях на мокрия паркинг, аз разказах (и чух) баналната, обикновена история на едно момиче, излязло от конвейра на съвремието си - от семейство на вечно заети родители: баща, работещ по 16-18 часа на денонощие, майка, чието единствено спасение от изпадането зад борда на възрастовата конкуренция и самоубийството е вкопчването в професионалната кариера - и козметичния салон; с брат, неизлизащ от компютърните зали и play stations, който общува с „близките си“ посредством няколко стандартни израза на машинен език / като не броим ругатните, тях той ревниво пази като привилегия за приятелите си/ и се втренчва погнусен във всяко петно или пъпчица по кожата на жените около себе си - как няма да му бъдат противни обикновените, живи, несъвършени жени след супер-жените от виртуалното пространство; с момчета, които започват и завършват мечтите си да бъдат с нея с възможността й да има пари и да ходи по нощите с тях. Единствената разлика в случайността сега тук да не седи моята дъщеря си беше чиста случайност. Тя го имаше в климата около себе си; обстоятелствата, родителите… само дето аз намирах начин и все още можех да й давам необходимите й дневни пари, а семейството на това момиче не бе успяло, нито да го изучи.

Гледах разсеяно чистата, следдъждовна, още светла привечер зад прозорците на колата и в един миг тишина тя ми посочи дъгата. За пръв път виждах двойна дъга. Съвсем близо до нас, много пред онази несъществуваща граница, която наричаме хоризонт, двете цветни ленти като здраво захванати за земята и разтеглени в отговор въпросителни упорито се бяха опнали точно пред очите ни. Знаех за редкия, особен ъгъл на пречупване на светлината и как той трябва да съвпадне с погледа на гледащия, за да се видят две едновременно. Знаех научното обяснение, но то не се задържа в съзнанието ми. Само онова, другото, което дълги години не бях разбирал - че появата на дъга след спасението на видовете в Ноевия ковчег е едно периодично напомняне от Бог за обещанието му да пази човеците. Това обещание сега стоеше с двойна сила пред нас - за всяка от двете ни объркани, безбожни души, които бяха позволили сетивата, които можеха да го разчетат, да закърнеят...

Платих й стая в мотела и я оставих там; дадох й пари, визитката си и на тръгване говорих съвсем малко. Щеше ми се да вярвам, че животът й ще се развие по друг начин, че ще размисли със срам за себе-си-такава и волята (или някое ново, необходимо сега качество на човешката природа) ще я упъти, отведе и задържи там, където би могла да изкарва сто лева на месец, работейки в някой магазин, без това да й се вижда по-унизително от другото. И че би могла да живее с тия пари и с някакво подобие на човешко достойнство.

Кой беше виновен за всичко, което ставаше? Бог ли бе забравил човеците или те бяха забравили божественото у себе си, се питах още няколко дни след тая случка, после всекидневието ме повлече по асфалтовите си пътища. И само ако видя дъга или жена, която маха с ръка край пътя, или се връщам, скърцащ със зъби от някоя тежка среща, или само ако дъщеря ми закъснее нощем, или само ако синът ми разкара поредното момиче, и само ако жена ми плаче скришом в банята, а после гримът й пак е перфектен, и само ако...

Обратно към: [Сезонът на видимостта][Женя Димова][СЛОВОТО]

© Женя Димова. Всички права запазени!