Обратно към: [Сезонът на видимостта][Женя Димова][СЛОВОТО]

Стоях на тротоара и търпеливо изчаквах да премине и последната кола, за да пресека улицата. В един такъв отпуснат, юлски ден нищо сякаш не беше в състояние да ме разтревожи, а виждах, че топлината се отразява по подобен начин и на другите хора. Никой не бързаше за никъде, беше късен следобед, кварталът - тих, кафенето отсреща пълно с доволни от скуката си мъже в широки, къси панталони и с вестници върху кръстосаните крака; с лекари в почивка и медицински сестри в къси и толкова прозрачни бели престилки, сякаш държаха непременно да покажат и добрата страна на професията си.Певицата от нощното заведение, която денем продаваше сладолед от една количка под чадър на тротоара току-що беше обслужила две хлапета с колелета и се беше облегнала назад на стола със слушалки на ушите, явно разучаваше нова песен - много меланхолична и отпускаща. Колите се движеха бавно, шофьорите плавно извиваха глави и някак разсеяно оглеждаха кръстовището. Забавлявах се и аз, като се потапях в цялото това спокойствие.

Лицето в последната, малко поочукана кола ми се стори познато, но едва когато отместих поглед към жената зад страничното стъкло, успях да сглобя един ученически спомен. И докато се усмихвах вътрешно и външно на тоя спомен, запорожката сви в пресечката и спря. Те бяха, разбира се, Яна ме позна и се спусна към мен или към това, което очакваше да види в мен след всичките почти петнадесет години, откакто приятелството ни се беше разтеглило във времето и житейската раздяла. Прегръдката ни не беше нито остаряла, нито изучаваща промените - беше си нашата, седемнадесетгодишна, момичешка прегръдка. Само когато очите й се приближиха към моите видях между бръчиците от тъй характерния й някогашен смях едни нови дълбочини, някак тъжни и безизходни. Яна заговори и заразпитва по оня стандартен начин, по който си говорят, малко преди да се отпуснат, хората , които отдавна не са се виждали.

В съзнанието ми бързо и хронологично премина всичко, което бяхме преживели заедно. Две години седяхме на един чин и веднъж седмично спяхме в едно легло; тя беше от близко село и в петък вечер оставаше у дома, а в събота аз отивах с нея при нейното семейство. Помня как изненадващо обяви, че се жени една пролетна вечер във втори курс, за същото това момче, и не можа да завърши с нас. Роди първото си момиченце твърде наскоро след сватбата. Помня добре и майка й, беше „тайната“ лечителка в селото им; всички прибързали моми и жени, които не можеха да преодолеят срама или предразсъдъците и да отидат на лекар, ходеха при нея. Беше прочута в околността, нямаше родено дете след нейната намеса, само дъщеря си неможа да оправи. С какви ли отвари не я пои, над какви ли не пари я кара да клечи - бебето се беше захванало здраво и излезе по-упорито от баба си. Ходих да ги видя, когато то се роди, после се видяхме още веднъж на улицата няколко години по-късно, малката беше вече около тригодишна, панделките й подскачаха около нас и около количката с второто дете на Яна, а очичките й любопитно надничаха в количката, в която спеше новородения ми син.

И сега, докато с Яна накъсвахме тия петнадесет години и частите от живота ни идваха при нас като телеграфни съобщения от далечен кораб, от колата с гъвкаво движение излезе красиво момиче, в чието лице ясно личаха чертите на ученическата любов на Владо и Яна. То изпъна дългите си крака, полата му, една педя над коляното, образува елегантни гънки докато идваше бавно към нас. Изчакваха бащата, който се беше вмъкнал във входа на близката поликлиника. Аз им се радвах, дъщерята на Яна не ме познаваше, но бързо усетила близостта в сърдечната ни среща, поглеждаше ту майка си, ту мен, сякаш искаше да предвиди кога точно разговорът неизбежно ще се насочи към нея самата. Яна ме дръпна под сянката на близката липа и краткото й смълчаване беше единственото въведение към разказа й. Вече съсредоточена да чуя и съпреживея всичко, което има да ми каже, аз с периферното си зрение видях момичето да прихваща с ръце полата си отстрани и с някакво необяснимо за мен неудобство да я придърпва надолу.

В края на миналото лято сваляло дърва от Балкана с каруца, конят се подплашил, дървата се изтъркаляли, обърнала се каруцата и краката на момичето останали затиснати отдолу. Последвали операции и възстановяване. Аз не проумявах сегашната им тревога, опитвах се да ги успокоя да не мислят повече за минали неща, нали всичко е завършило благополучно - момичето беше пред очите ми и изглеждаше съвсем като млада дама с голите си нежни крака, в късата си пола и целият си светъл момински вид. В тоя миг то повдигна полата си почти до началото на бикините и вместо гладко моминско бедро, пред очите ми зейна мораво-лилав белег, вдлъбнат и стряскащ дори без представата за случилото се. Не знаех какво да кажа, промърморих нещо за пластична операция... Направили; това, което виждах, било най-доброто, отговарящо на платената сума. „Нали детето ни се отърва живо“ - Яна притихна, а момичето се обърна и тръгна към запорожката.

В движение и в объркването си едва успях да го погаля по ръката, тоя жест се наложи сам, нищо друго не успях да кажа или да направя за тях. Кимнаха ми за сбогом вече от колата и денят престана да бъде спокоен, отпуснат и безгрижен; затъмня, първите капки изненадаха придрямващия град, край мен притичаха няколко развеселени от дъжда момичета, тичах и аз, бързах да се скрия от нещо, което ме гонеше, притискаше съзнанието ми и ми горчеше необяснимо. Нямам обяснение защо като се прибрах, извадих лист и написах всичко това, нямам идея защо тоя разказ няма идея, нямам идея и защо животът е точно такъв, какъвто е. Знам само, че още много дни валя, още седмици небето над моя град представляваше едно тъжно и трогателно лице, надвесено над съдбите на всичките му жители. И постепенно, капка по капка, тия отделни съдби се събираха в едни случайни, общи кални локви, които бавно растяха, потичаха по улиците, после се оттичаха в каналите на забравата или съхнеха под лъчите на слънцето, носещо спасителното усещане, че никога не е имало нито дъжд, нито тъмни води, нито тъги, нито приятелски нещастия.

Обратно към: [Сезонът на видимостта][Женя Димова][СЛОВОТО]

© Женя Димова. Всички права запазени!