Обратно към: [Сезонът на видимостта][Женя Димова][СЛОВОТО]

Кънтежът от стъпките й се стопяваше някъде назад към дъното на лъснатия коридор, при вратата с месингова табелка „Д-р Христов“, зад която се стопи изведнъж и целият й досегашен живот.

Някак много бързо стана. Няколко дни съмнения, оглеждане на тялото тайно в банята, опипване... Избра болница в по-отдалечен град, в нейното провинциално градче щяха да знаят за болестта й, каквато и да беше тя, още преди да излезе от прегледа.

Лекарят я прие учтиво, добре познаваше психиката на жените, които стигаха до кабинета му. А и нейното състояние беше изписано на лицето й, нямаше никаква нужда да обяснява. Той я изпрати оттатък да се приготви, качи я после на апарата и като седнаха след това един срещу друг (той - зад бюрото, в своя защитен, здрав и сигурен свят, тя - от другата страна на невидимата линия, която ги разделяше - объркана от подозрения и очаквания), започна направо. Известно време терапия, после операция, колко много жени, имате вече две деца, сигурност и семейство, време да свикнете... То, Времето, просветваше със слънчевия лъч върху пепелника на бюрото; светлинката ту намаляваше, явно притулена от някой облак отвън, ту пак се усилваше, докато накрая изчезна в сивите остатъци...

В автобуса беше странно спокойна. Защитната реакция на организма - при внезапна опасност да изпадне в безсъзнание или да остане без съзнание, при нея действаше безотказно. Все още. През дните, в които се чудеше как да каже на съпруга и на децата си, едно тъмно отчаяние, една непосилна гаднина се събираха в душата й. Всичко беше като обзалагане, като бас, в който печели плюнката. Нищо друго не усещаше, само отвращение от това залагане между Живота и Смъртта, което ставаше в тялото й. Сякаш стоеше край масата им и ги гледаше как плюнчат пръсти, притискат ги стръвно, взират се един в друг втренчено и решително, а отстрани тълпата от всички умрели от нейната болест жени обикаляше и те викаха като деца в детска градина

„Плюн-ка-та пе-че-ли, плюн-ка-та пе-че-ли...“

Мъжът й се стресна повече от нея. И прав си беше. Това, което ставаше, щеше да отнеме спокойния му дом, безметежните нощи, в които трябваше да се наспи, за да отиде на сутринта бодър на работа. Щеше да го натовари с грижи за децата и къщата - нещо, от което се чувстваше предпазен и застрахован благодарение на нейното присъствие.

Съставиха план за действие. Не можеше да му се сърди за трезвата мисъл в такъв момент, нищо, че беше очаквала друго. Когато жената споделя проблем, тя иска да бъде изслушана и разбрана, като й се покаже разбиране и състрадание. Нищо повече! Едно прегръщане щеше да бъде достатъчно... Докато мъжът споделя, за да намери решение, за да му бъде подсказан вариант, път, начин, по който да се справи. При друг случай тя щеше да се обиди, да й стане криво и да се отдръпне задълго от него; сега нямаше време за нещо подобно. И желание нямаше. Той и не се опита да я разведри или окуражи и тя бързо схвана, че и с това ще трябва да се оправя сама.

Вторият път той пожела да отидат двамата. Самото пътуване мина странно добре, говореше предимно той, като задълго спираше погледа си върху очите й. Не говореше това, което мислеше, сигурна беше, познаваше неговия начин на изразяване, когато е погълнат от една определена мисъл. Сега думите му бяха редки и накъсани, скачаше от тема на тема или спираше изреченията по средата.

Когато влязоха в болницата, той се озърташе уплашено, толкова страх имаше в походката и мълчанието му, че я досмеша от това обръщане на ролите. Настоя да присъства с нея на прегледа. И тук смешно и чудно й беше как те двамата с лекаря се гледаха сериозно и говореха за нея в трето лице, все едно тя не съществуваше. Но когато проумя разговора, разбра, че съветите всъщност наистина бяха свързани с мъжа й - за нощната й почивка, за чистия въздух през уикенда, за храната и децата. И като си тръгнаха, пак по-притесненият беше той. На нея какво й оставаше - да си пие хапчетата и да чака... Пълно безучастие. Въпросът с работата й беше уреден, мълчанието пред родителите и децата - също. Някак тайно и двамата се надяваха, че след седмица-две лекарствата ще подействат и нещата ще си бъдат пак по старому...

Само че минаха три седмици и тя се видя един ден как пътува отново към другия град, към лекаря и операционната зала. В болничната стая имаше четири жени на различна възраст, еднакви погледи и еднакви кръгове под очите имаха, когато вдигнаха глави към нея. Избра си леглото до прозореца, както някога в детските лагери, подреди на шкафчето си чашата, лъжицата и кърпата... и дотук й стигнаха силите. Привидното спокойствие, преглъщаните досега сълзи и стяганите в мълчание нерви се отприщиха и тя избухна в плач. Никога не беше плакала така - раменете й се тресяха, главата й се мяташе, ръцете и краката й трепереха. Дойде някаква сестра, обърна я към себе си и така хладнокръвно й постави инжекция, че тя се отпусна не заради успокоителното й действие, а от срам пред невъзмутимите очи.

Определената дата беше след три дни и когато настъпи последната вечер, тя си даде последна равносметка. Искаше да повярва колко се е променила, колко много й липсваха мъжа и децата й, колко добра и прощаваща е станала, че би простила и на баща си. Искаше да си внуши, че утре няма да я има вече и трябва да каже и признае всичко. Но съпротивата на живота в нея беше толкова силна и толкова реално беше нейното съществуване днес-утре, че тя не можеше да мисли за нещата окончателно. Пак щеше да се прибере в къщи, да си бъде пак затворената в себе си и мълчалива съпруга; отсъстващата от детския вътрешен свят майка; дъщерята, която ходеше у родителите си само на празник и ги целуваше, опирайки бузата си в тях; щеше да бъде пак колежката, която не приема услуги, за да не й се налага да прави и тя; съседката, която само кимва с глава за Добър ден и изчезва зад вратата...

Как беше живяла?! Беше ли изобщо живяла досега? Двадесет и осем години бяха минали затворени; беше запечатала младостта зад неумението да живее истински. Харесваше й да страни от хората, да живее в своя си свят, оставена там на спокойствие.

За пръв път й се прииска да устрои прием в душата си, бал без маски, на който да покани всичките си близки и приятели, да разтвори широко портите на залите в този вътрешен свят и цяла нощ да пируват, да танцуват, да се смеят и опознават. Искаше да покани там целия град; целият свят искаше да натъпче там, същият този свят, който утре може би щеше да й избяга...

Животът спечели баса; Смъртта и даде отсрочка. Светът бавно избеляваше след упойката, тя се събуди и първото нещо, което направи, беше да се усмихне. Широко и алчно. Нямаше да го пусне повече, дори с новото си, полуженско тяло щеше да се вкопчи в Живота и... щеше да му покаже тя... Нямаше просто да бъде, бъденето вече си имаше цена. Беше изтръгнала от живота същността му, беше овладяла подробностите и щеше да живее за истинската радост, че е жива. Радост, която трябваше да раздаде на всички, които съществуваха, без да разбират.

Обратно към: [Сезонът на видимостта][Женя Димова][СЛОВОТО]

© Женя Димова. Всички права запазени!