Обратно към: [Сезонът на видимостта][Женя Димова][СЛОВОТО]

Онзи ден, беше неделя, на път за традиционния обяд у родителите ми, откъснах на дъщеря си две кокичета. То не беше точно късане, по-скоро спасяване, но беше цяло приключение, еднакво опасно за мен, която го предприех и за малката Роси, която чакаше отстрани.

Вървейки край порутената ограда, двете гледахме с различни очи огромния изкоп. До края на миналото лято тук имаше къща с голям двор, едноетажна стара къща с много дървета, под които тя криеше годините и тайните си. Дядото, стопанинът, умря преди повече от година, почтени се оказаха (по тяхному) роднините, че търпеливо уважиха траура. На всеки три месеца подменяха некролозите и тъй странно жив ми изглеждаше старецът от снимката... Като дете често минавах по тая улица, оградата на тоя двор беше висока, със стъпало открай-докрай - една издатина, по която вървях винаги, неизменно подкрепяна от ръката на майка си. После аз крепях тук ръката на дъщеря си, а с нея и вечния кръговрат и необяснимата повторяемост на нещата от живота. В края на тая ограда, малко преди владенията на имота да свършат и да започне сивата глупава надменност на едно високо здание, стопанинът на къщата някога беше построил малко зелено павилионче, чиито прозорец беше за мене достижим само ако не слизах от стъпалото на оградата. Тук майка трябваше да пуска ръката ми, за да рови в лъскавата си дамска чанта, която носеше повече за украшение, да извади ситните стотинки и да ми купи фъстъци. Или белени семки. През това време аз се задържах с мекото на дланите си и с върха на пръстите за горния ръб на оградата и притисках тялото си плътно към камъка по същия начин, по който го правеше до миналата година и дъщеря ми.

Колко пъти като момиче, минавайки оттук, съм надничала между красиво оформените прегради навътре в двора. Къщата беше ниска, строена в отсре щната далечна страна, като гърбът й служеше там за ограда; пред стъпалата й отпред - две-три на брой, се извиваше пътека, винаги потънала в полумрака на загадъчното. И цветята, които растяха в тоя двор, бяха по-различни, и храсталаците, и бръшляна по стволовете на дърветата - всичко имаше един особен нюанс на зеленото, който ми внушаваше пророчество и гледайки тук продължително, аз, детето от панелния блок, можех да провидя собственото си мечтано бъдеще. Стопанинът никога не прекосяваше двора в мое присъствие; или си стоеше вътре по стаите, или виждах широкото му лице направо в прозорчето на павилиона, така че нищо чудно защо съм била така омаяна от тишината и застиналата необитаемост на пространството под дърветата.

Сега на мястото на всичко това има един изкоп три пъти по-широк от двора и два пъти по-дълбок от височината на бившата постройка; доскоро единствен господар тук беше един багер и подпомогнат от два камиона, той изгребваше, а те отнасяха неизвестно къде и последния спомен от миналото. Открай-докрай са опънати тънки въженца и няколко млади мъже денем съсредоточено следят по тях тъй важната основа за бъдещето.

Този ден беше неделя, в изкопа нямаше никой. И сигурно пак щях да го отмина с тъмното недоволство в душата си, ако дъщеря ми не беше видяла кокичетата. На самия ръб на дълбокия над 5 метра ров, в крайчеца на единственото останало неизровено петънце с бръшлян и храсталак, упорито бяха изникнали и цъфнали посятите от отдавна изчезнала ръка цветя. Изкушението беше прекалено голямо, молбите на Роси - твърде настойчиви. Прекрачих разбития камък, един метър напред ме делеше от бездната. Луковиците исках да взема; не ми беше нужен само цвета. Те ми трябваха, да ги засея в градината си и да запазя поне моите си спомени... За да изтръгна цялото растение, се наложи да се наведа страшно напред, ръката ми да го гребне заедно с пръстта откъм рова; половината луковици се подаваха между браздите втвърдена кал, оставена от зъбците на багера. И да се напрегна. Забих в пръстта токовете на зимните си обувки, кимнах на малката зад мен да бъде спокойна и това, което успях да извадя преди страхът да ме завладее, бяха две цели растения.

Кал имах под ноктите и по пръстите, тъмен странен блясък в очите и една жива част от нещо изчезнало - в ръцете.

Обратно към: [Сезонът на видимостта][Женя Димова][СЛОВОТО]

© Женя Димова. Всички права запазени!