Обратно към: [Сезонът на видимостта][Женя Димова][СЛОВОТО]

След Коледа дядо не стана вече от леглото.

Беше изпаднал в онова особено състояние на духа, което обхваща човек, когато е влюбен или когато умира. Тялото му присъстваше при нас, но духът му за кратко напускаше обвивката си, отиваше там, накъдето беше устремен пряко волята си; после внезапно, отрезнял и уплашен, се завръщаше. Само по широко отворените му очи аз гадаех какво е видял „там“. Понякога отваряше уста да ми каже, но думите му бяха жестоко малко. И все пак, аз знаех, че най-истинското, което е видял, е била Свободата - свободата на тялото и движенията, на мисълта, на душата - просто е видял своята младост...

Няма да я разкажа. Това няма значение за хода на човешката история - нечия тиха и красива или тъмна и греховна младост. Тя свършва. Странното е, когато се отдалечиш от нея, как лошите и добрите спомени се преплитат в едно и остава само живото усещане, че си бил истински, жив, че си бил Ти.

Към средата на март дядо загуби и последната способност да пътува назад в живота си. Дотогава той се виждаше и като момчето с филия в ръка, усмихващо се на майка си; беше и петнайсетгодишният юноша, тичащ по хълмовете край Бръшляница след конете; беше Мъжът, обичал Жената; мъжът, посадил дърво, заченал деца, построил къща... Беше... Сега той спря да бъде всичко това.

От сутрин до вечер лежеше с поглед, вперен в прозореца, с малкото радио до главата си, което дори нямаше сили да включва. И мълчеше.

В деня, преди да умре, за първи път го чух да изкрещи на баба - „Не искам!“ - и ръката й така си остана във въздуха, с пълна лъжица пред устата му. Баба разбра по тази промяна в него, че той си отива... Изглежда, дядо събра малко сили и за мен, и когато се наведох да целуна ръката му, прошепна: „Имам какво да ти кажа, но немам сили...“

Сега знам повечето от нещата, които би могъл да ми каже. Всъщност, аз ги усещах и тогава, но мислех, че са прекалено лични и не исках да личи в очите ми, че ги разбирам.

Когато си млад, имаш много време. Можеш да премълчиш, спестиш или отложиш за по-късно някои неща. Докато изведнъж се огледаш - времето и силите неусетно свършили. От дядо ми остана голямата му библиотека (всичките двадесет и толкова тома на Вазов), някоко снимки, жив и болящ спомен и голямото му учудване пред Загадката - загадка на Края. Загадка, която се предава в наследство винаги неразгадана...

Обратно към: [Сезонът на видимостта][Женя Димова][СЛОВОТО]

© Женя Димова. Всички права запазени!