Обратно към: [Сезонът на видимостта][Женя Димова][СЛОВОТО]

Като ми каза баба ми: „Той, дядо ти, за нищо не ми се е извинил, през целия ни живот!“ (и това ми го каза на златната им сватба), със сигурност не беше и помислила, че точно тия са думите, дето са почнали да ме вълнуват, че ще останат задълго в мен, ще се преобразуват ту в съмнение, ту в разбиране, ту в обвинение...

Дотогава не знаех, че имам толкова чувствителна душа. Какво ти, не знаех изобщо, че имам душа. Скоро бях завършила училище, женена от два месеца, хвърчах и ловях въздуха, поднасях го за закуска, обяд и вечеря и пълнеех. После въздухът взе да свършва. От известно време бях почнала да усещам как той се сгъстява, става труден за вдишване, пък за издишване да не говорим, отварях всички прозорци в къщи, пролет беше, вечерите като след дъжд, лепкави и сини, да се потопя в тях - къде, като въздухът, тежкият, беше навсякъде. И аз бях в него... Та тогава баба продължи: „Ще отстъпваш, мъж е!“ Майка ми и тя се включи. Какво да отстъпвам, Господи, та аз нищо още не бях завземала. И тогава разбрах, че не искам да бъда като тях двете. Ето за това не трябваше да отстъпвам, другото щеше да си дойде на мястото.

Като се върнах от бабини, вече с душа, женско мнение и самочувствие, взех да настъпвам. На час по сълзичка, на ден по думичка... Въздухът придоби друг химичен състав, стана по-рядък и поносим за дишане, но не ставаше да го ядем. Не ни беше вкусен вече и хукнахме като луди да изкарваме прехраната си навън. Мъжът ми се прибираше посред нощ, задължително в часовете, когато предполагаше, че вече спя. Аз пък бързо разбрах маневрата и си идвах винаги час преди него. Къде ходех? Покажете ми жената, която ще си каже къде прекарва женските си часове.

Много се проточи това...

Бях свикнала да ме будят с Щото те обичам! и като това свърши, месеци наред се ослушвах като глухар в любовния период. Къщата беше тиха, стаята...Взех да притихвам и аз. Животът минаваше под прозореца ми, сменяше обувките си: ту женски - бързи, припрени и уплашени, ту мъжки - бавни, спокойни и тежки. Пристягах връвчицата на нощницата си, жилите ми се издуваха и всеки път някоя дребна случайност предотвратяваше края.

Първият път беше бебето на съседите. Острият му писък съдра от тишината в пердетата дълга ивица тъмнина и светлината на уличната лампа блесна в очите ми. Тогава го видях. Скрит зад вишната край къщата, той стана на полъх, не - лъх само беше погледът му, охлади лицето ми и... изчезна зад ъгъла. Вторият път се спрях сама, вече не ми стискаше. Пък и бях провидяла смисъла на живеенето - щях да ставам независима; не от мен нищо да не зависи както досега...

Намерих си квартира в друг град, казах на нашите да не ме търсят и почнах работа в една закусвалня. Денем употребявах 20-30 думи, по предназначение, нощем сънувах на чист български език, будех се и четях. Четях, за да се спася, четях, за да оцелея. Между шкембе-чорбата, алкохолните изпарения и неоориенталската музика се движех с присвити очи и с уши, отворени само за поръчките. След месец не издържах и поисках да ме преместят в кухнята. Бях вече решила да кандидатствам и ми трябваше повече време за четене...и по-малко хора. Точно тогава разбрах, че съм бременна. Не се сгромоляса светът върху мен, животът ми не се преобърна. Твърдо решила, че ще се справя и с това, продължих да работя. Мисля си, спасило ме е, че беше топло, не плащах за ток, въобще прибирах се късно вечер, спях като пребита, сутрин излизах, хапвах на работа и в ненатоварените часове четях... Горкичкият Йовков, бърках с лъжица в чорбата, мазните парчета плуваха към стомаха ми, блъсках Албена и тичах в тоалетната...

Дойде юли, адски горещини бяха и избрах да пътувам до София с нощния влак. Сега целта ми беше да изкарам изпитите, после щях да мисля какво да правя. Със самонадутото си балонджийско самочувствие си въобразявах, че ще мога да издържам себе си и детето, като не слагах в сметките си бащата, нито неговото право да знае.

Беше сам в купето и гледаше през прозореца. Исках да отмина бързо, нещо ме стъписа, той се обърна и ме видя, неизбежно беше да не види и корема ми. Стана и мълчаливо ме настани до себе си... Три дни прекарахме в София, в неговата квартира.Той работеше в Кремиковци, беше събирал парите си за мен и ме чакаше да поумнея. Поумняла бях, изобщо не отидох на изпитите, щото ние карахме медения си месец. Как устисках бебето - незнам, с този маратон... Той се опитваше да бъде нежен и внимателен, ама месеците раздяла си казваха думата. Като ме притиснеше вечер до себе си - че до сутринта.

И... дотук с моята независимост. Не знам глупост ли беше това, Големият избор ли...времето щеше да покаже. Знам само, че бях в центъра на живота си, животът ми ми принадлежеше, бях негов господар и всичко, каквото захванех, беше лесно. Той не ми разреши да работя до майчинството, през октомври ни се роди син и тримата се прибрахме в родния ни град, близо до нашите. Сега съм трета година студентка задочно (Йовков е омилостивен), очаквам второто си дете. Да е жива и здрава майка ми и изобщо всички баби по света. Пък съветът на баба ми...права се оказа. Има неща в съвместния живот, дето не можеш да ги заобиколиш. Трябва да разрушиш всичко по пътя си или да избереш друг път, подмолен. Извиненията спадат към подмолните пътища, меко казано. Отстъпките - и те. Имат ерозионна способност. Не ми се налага да чувам тихото шумолене на химичната реакция; ушите ми са настроени на друга вълна, слушам музиката от гласовете на децата си (едното гласче все още въображаемо), вечерния смях около масата, нощното дишане в спалнята... И си мисля... повторила бих съвета на баба към дъщеря си и внучката. Жалко само, че съвет като този човек осъзнава едва тогава, когато е в състояние сам да го даде, значи, когато вече няма нужда от него.

Обратно към: [Сезонът на видимостта][Женя Димова][СЛОВОТО]

© Женя Димова. Всички права запазени!