Обратно към: [Сезонът на видимостта][Женя Димова][СЛОВОТО]

Есенна сутрин, става бавно, изчаква той да захлопне вратата, отива в кухнята, пие какао...после, докато мете листата по двора, отново я изпълва...

...това усещане, което вече е нетърпимо... Искам да изляза за малко от кожата си, тази нежна кожица, тънка ципица, да се излея като вода от себе си, да изтече онова всичкото, дето ме изпълва отвътре; после да се изпия, само най-ценните глътки, да се поникна, защото няма кой да ме измисли освен аз самата. Да се измисля така, че да съм аз и да не съм аз, да съм тази, дето няма да прави нещата като мен, ще ги е обмислила по-добре и там ще е разликата. Защото аз никога не стигам докрай в мислите си, спирам на място, което ми харесва, доизмислям нещата в друга някаква посока, разширявам ги, украсявам, олекотявам, издигам във въздуха (балон без връвчица) и после... после той някъде се е пукнал, не съм видяла къде, нито съм чула пукота, само се чудя защо не е стигнал там, докъдето съм го изпратила. А сама не зная къде е това място - при щастието или при болката. Никога не зная кое предпочитам, сигурно като много други хора, само дето при мен е страшно. Тялото ми е съставено различно, кожицата ми е тънка, течността вътре по-гъста и когато (рядко) тя се излива във вид на сълзи от особено-окръглените ми очи, тези сълзи са плътни и се втвърдяват по бузите ми. Стоят дълго, прибирам тия непрозрачни топчета и се мъча да гледам света през тях - следобедите, вечерите, града, хората, него... За да се науча да изказвам мислите си, трябва да започна от които преди са ми били най-трудни (защото много често най-правилния път се оказва най-трудният). Опитвам да приема човека, когото мисля, че обичам, такъв, какъвто е. Него няма нужда да го съчинявам, да навързвам по тялото му балони, които после аз самата пукам, а да го сложа срещу мен в тревите, пращенето на дървата в огъня нека бъде единственият звук в нашата нощ, светлината от пламъците да озарява лице, което аз ще гледам втренчено и няма да пропусна нито една гримаса, отправена към мен – на възхищение или неодобрение; няма да отмина, като случайна или естествена нито една бръчка, защото аз съм ги издълбала, всичките, една по една, бавно, с години. А те не са измислени. И тия избелели, объркани изречения на косите му, трудно започнати и недовършени; изреченията на всички наши непосилни дни и нощи, от които мислехме, че правим роман - с някаква неосъзната упоритост, глава до глава, нощ след нощ...

Понякога се опитва да гадае какво си мисли той...

...натрупал съм толкова неизразходвана любов, че не знам да съм щастлив ли или да страдам...ако страданието, любовното, има някакво отношение към пола. С малко от общите ни спомени се чувствам добре, с най-далечните. Така сме се обживяли, обживяли сме телата, не и душите си... В моята има по-малко стаи, по-леко обитаема е, а ти все си заета да изкачваш стълбите към своите тавани, да слизаш тичешком в мазетата си и да се заключваш в тъмните си, тайнствени килери. Когато те срещнах, беше малка, новоскована колиба. И докато аз градих отвън дом за двама ни, ти построи в себе си къща, из чиито коридори сега аз се лутам и все не мога да улуча вратата на стаята, която обитаваш в момента. За твоя чест трябва да кажа, че обзавеждаш тия стаи все по-богато и са все така чисти, подозирам... Само дето аз мога да ги зърна единствено, ако ти ме пуснеш вътре... И ако настъпи Нощта на разговорите.

За тях двамата на дневна светлина всичко това изглежда съвсем различно. Когато вървят забързани по улиците, прекрасните цветове на сезоните се сменят незабележимо над главите им и са само декор за делничните им мисли; въртяща се закономерно сцена, придружаваща ги в краткото им пребиваване в театъра на живота. И те като другите, красиво облечени и старателно прикрили неразгаданата си същност хора, бързат нанякъде, устремени към винаги вярната за тях цел в една игра, на която не са успели да обговорят правилата. И подхвърлят реплики. Понякога си казват, че е време да спрат с тия думи-фалш, думи - оплакване. Но всеки път, когато срещнат отблизо еднаквите очи и те протегнат избелелите си зелени, сини или кафяви ръце към онази, свита на рехав възел кърпичка под езика им, с дрънчене се изсипват в отсрещния скут потъмнелите монети на уличната изповед. Разбират колко ненужни са тия монети от евтина сплав, но те подрънкват после още дълго между чуждите зъби. И някой се крие зад ъгъла, плюе и трие с ръкав устата си, дето е останал лепкавия метален вкус на чуждата болка...

И сега, когато думите им нямат топлина, нямат свой образ, дори подобия нямат, когато застават гърбом един към друг и дори предметите са по-чувствени, отколкото тяхната интимност; сега, когато любовта, която таят в себе си превърнаха в гибелна за душите им тайна - нека в тишината на мълчанието тя си даде сметка колко безшумно един мъж я обгръща с любовта си и той да разбере сложността на женската природа, която я кара никога да не обяснява желанията и тревогите си, но после да става тъжна, ако те не са удовлетворени. Ако можеха да намерят спасение точно в своята различност и във вярата, че кънтят!- мислите им се носят във вид на вибрации из въздуха и в пространството на стаята винаги има някой, който ще ги долови...

Обратно към: [Сезонът на видимостта][Женя Димова][СЛОВОТО]

© Женя Димова. Всички права запазени!