Обратно към: [Сезонът на видимостта][Женя Димова][СЛОВОТО]

Вечерта тя беше дошла в неговия дом, отново в дома, който беше напуснала преди малко повече от месец. Двамата пиха и говореха; пиха много, за да забравят срама и злото, което си бяха причинили и което сега се беше сгушило в гънките на телата им и в дрехите, и не им позволяваше по-свободни движения.

От доста време, някак неусетно бяха потъвали надълбоко в тая безизходност и само заради инерцията не можеха да се разделят окончателно. Като лавинна маса се спускаше надолу по дните им усещането за обреченост, уголемяваше се от дребните неудоволствия, срамчета, гряхчета, малки лъжи, големи обиди, епизодични компромиси и безбройни буци ледени състояния и ги водеше вместо към едни долини, в които да намерят покой далеч един от друг - към пропаст, в дъното на която с полуразбити души тая нощ се опитваха да се спасят съвместно. Гледаха с последна надежда в навлажнените си очи отдолу-нагоре към онзи мечтан връх, от който чакаха да се изсипят до прашинка и да се изчистят по естествен начин натрупванията от самите тях в дългите им години съвместен живот, докато са стигнали дотук.

Как беше възможно сега, със сетива, умишлено замъглени от алкохола, да осъзнават с такава бяла яснота какво точно вършат, какво са причинили на себе си и на другия, на близките си и което е по-лошо - на чужди, но невинни, въвлечени хора, с които всеки от тях двамата за кратко се е опитвал да се спаси. И да продължават да вършат неща, за които душата и умът нямат извинения. Преди беше лесно, преди, когато имаше любов. Любовта беше оправдание. Любовта беше невинност. И въпреки невинността - беше извинение. Че я има.

Често чукваха чашите и отваряха широко гърла, седяха и говореха повърхностно, за да не личи смущението от нечия ръка върху нечие полу-чуждо вече коляно (или присвоено отново), от нечии полу-чужди пръсти, играещи си с кръгче полу-чужда кожа на рамото, от нечии незададени и неискащи отговор въпроси в два чифта очи с трудно и някак тайно задържани погледи. Беше дошло Времето Всичко Е Позволено. Беше Мястото Без Обяснения. Мястото Нека Не Търсим Вината.

Странна въртележка. Отначало всеки я беше завъртял с един спуснат до земята крак (по времето, когато бяха решили да живеят заедно) с приятно усилие и навеждане на тялото на тласъци, после беше прибрал левия крак до десния и беше останал в ослушване. Самата собствена тежест и плътност на любовта поддържаше тогава движението. Оттам нататък бяха дошли съмненията - че страстта в началото не е достатъчна за едно по-продължително въртене. И колебанията дали в натрупалите се лоши моменти си струва да спускаш отново крак за ново засилване, дали да изчакаш въртележката да спре сама (като през това време главата ти се замайва от тия кръгови спирали на едно място) или да спуснеш същия крак, който някога бе произвел началния тласък - сега да го прекрати.

С напредването на нощта кръговете в очите им се завихриха все по-непредсказуемо. Вече се гледаха все по-опасно - приближаваха се отново към спомените за безтегловната близост и въздушните струи на хубавите им мигове прошумяваха покрай косите им подканящо. В шемета на тия усети ставаха прави и се прегръщаха безпаметно, вкопчени в спасението на спомена, до чиято същинска дълбочина можеха да достигнат вече само пияни; после кръговете се развъртаха да ги отрезвят и върнат нещата в ясното им състояние - злото беше вповече. И всичкият алкохол по света не би утолил жадното му, ненаситно гърло. Защото те самите, бавно и методично, бяха го приучили да поема все повече и повече.

Дойде часът, в който бутилките бяха опразнени, чашите - бутнати върху чиниите, въздухът в стаята носеше сладникаво-гнилия дъх на стаята на болник; часът, в който някога, в по-далечни времена други хора са вадели оръжието. Вместо това паднаха дрехите. Падна от въртележката и последната надежда да излязат начисто от себе си. Впиха се един в друг и всеки в своята част от наказанието, прието и върнато многократно, безпаметно, безнадеждно - до сутринта...

Утринта примига зад спуснатите завеси с присъщата си надежда за нещо ново. Един слънчев лъч, упорито вярващ в мисията си затърси по уморената кожа на двете тела неомърсено място, върху което да се спре и да започне градеж. Място, случайно заобиколено от устни, което да трепне и да се раздвижи първо, освободено от натрупванията на нощта и измъчените ласки.

Той се отлепи пръв. И опирайки се о стените на коридора, затърси банята. Докато облекчителната струя изхвърляше от тялото му част от отровите, се загледа в наредените шишенца и тубички по етажерката. Шишенца, останали от времето, когато с нея бяха още семейство. Имаше няколко полупразни, с останки от детски шампоан и една по-голяма туба шампоан за баня, на чиито етикет пишеше FAMILLY, WITH LOVE. Пусна душа, отвъртя капачката, изля в шепата си част от гъстата течност с цвят на втечнен мрамор и превръщайки я в пяна върху тялото си, зачака любовта да се върне. Плъзгаше ръце от натежалата си глава през гърдите и омекналия корем - до под колената, втриваше в кожата си с някакво решително настървение оная изчезнала семейна близост, вдишваше с тръпни ноздри същия аромат, който преди време жена му внасяше в спалнята им и сам по себе си тоя аромат носеше близост и уют. Сега това усещане се превърна в нова тръпка, във вълна, която премина през цялото му тяло и отрезви сетивата му. Той спря душа и тръгна обратно към стаята.

Беше пропуснал тракването на ключалката. Леглото беше празно, тя си беше отишла. Беше избягала панически без да се измие, рошава, измачкана, с подпухнали, орамчени с бели люспици очи, с тежко усещане в долната част на корема и с една-единствена по-ясна мисъл в главата: Далече! Далеч от мириса на тоя дом, от увяхналите цветя в саксиите, от праха по мебелите, от фъндъците по пода, от отдавна непраните чаршафи, от струпаните чинии в мивката с клеясалата нечистотия по тях, от алкохолните изпарения и цигарения дим, просмукани в завесите и тапетите, далеч от него. Далеч от него такъв, какъвто беше сега, в какъвто го беше превърнала тя или всичките им невъзможни за осъществяване мечти, разбитите им илюзии и объркани очаквания. Далеч от себе си, от собствената си същност, докато е живяла в тоя дом и от неспособността й да го превърне в място на чисто ежедневие, уханни любовни нощи, вдъхновяващи утринни прагове, нетърпеливи завръщания. Докато се беше отказала. Къде беше границата? Кога точно добрите намерения преливат по пода и коридорите на съмнението, смесват се с нещо лошо, заложено и стаено в човешката природа, чакащо благоприятната влага на отчуждението да го превърне в един малък ад. Как точно хората губят връзката помежду си - с една необмислена дума ли, с първото и следващите несподелени усещания, с наслагващите се нежелания за близост, с неумението да отварят душите си един за друг, с неспособността на един модерен мъж и една модерна жена да обичат първично - с кожата, ноздрите, пръстите на ръцете и краката си, до дъното на утробите си - неистово, жизнено, непроменимо. За дълго. Тя не се беше научила. Не се беше научил и той. Смятаха, че ще могат да живеят и така, половинчато, като не си даваха ясна сметка и за другото, заложено у тях, което им пречеше - всеки искаше от другия да го обича, както обича едно куче - да го гледа предано в очите, да отгатва нюансите на всичките му настроения, да забравя след минута обидите и другите посегателства, да се умилква в краката му; искаше преданост незаслужена и нетипична за едно модерно човешко същество с всичката си гордост, самомнение и самодостатъчност.

От трите улици, които пресече, за да напусне квартала, тя не видя нищо. Не видя как дърветата я изпратиха със съжаление, как тротоарите се спогледаха, учудено повдигайки веждите на бордюрите си, как ъглите извиха вратове снизходително зад гърба й. Стискаше очи и само навикът я водеше. За последно. Стискаше и бедра, ситнеше с бързи, припрени крачки и едва в центъра на града, на площада спря за малко, огледа се нервно и хлътна в тоалетната на едно познато заведение. После, когато тялото й се почувства облекчено, тя си избра маса до прозореца и остана да пие кафе.

Вече можеше да вижда. Видя отвън две гугутки да търсят нещо много важно под една повдигната плочка. Видя един баща да клечи по детски, с широко разтворени колене пред малкия си, русоляв син и да му бърше устата. Видя една баба да си купува пуканки. Видя двама влюбени да се спират отстрани на заведението, на метър от нея, отвън. И заради тъмното петно, което образуваха върху прозореца докато се целуваха, тя видя отражението си върху стъклото като в огледало. Извади кърпичка, наплюнчи крайчеца й и изтри миглите и ъгълчетата на очите си. Сложи си червило, разтри устни една в друга и въздъхна облекчително. Погледна се още веднъж да провери дали се е намерила, в тоя миг влюбените се разделиха, тъмното петно, което й беше помогнало да се огледа изчезна и на негово място се отвори денят, забравил отдавна за тъмнината на нощта. Отвори се и площадът с многоликия си кръстопът, и я привика.

Обратно към: [Сезонът на видимостта][Женя Димова][СЛОВОТО]

© Женя Димова. Всички права запазени!