Обратно към: [Сезонът на видимостта][Женя Димова][СЛОВОТО]

„Решила съм да започна оттам,... откъдето ти спря с мен и да ти разкажа всичко, което не успях за тия кратки години, в които двамата играхме нашата безумна игра на любов и на разбиране.

Тогава, в оня ресторант със запотените стъкла, помниш ли, ти ме попита как виждам себе си след 10 години. И аз заговорих за тая къща, в която пиша сега, и на теб ти стана безинтересно. О, ако можеше отнякъде да видиш градината с питомния кестен и неопитомените птици по клоните, които любопитно надничат в прозореца ми. Милите същества, най-после постигнах мечтата си да имам само тяхната компания. Ти не разбра тогава това мое желание, защото не видя зад него другото - мен и истинската ми същност.

От два дни вали дъжд, пътят до гората е разкалян и не съм правила ежедневните си разходки. Къщата е голяма, на 3 километра от селото, откъсната съм от света и имам цялата тишина наоколо. След бурния живот, който водех, и особено дните, прекарани с теб, мястото е райско. Това, което изпълва часовете и дните ми е между страниците на онзи дневник, който, надявам се, когато всичко свърши, да стигне до теб с цялото прозрение и полза, които би могъл да ти донесе.

Любовта на един човек е толкова рядък и невинаги заслужен дар и получавайки го, трябва внимателно да го разопаковаш и запазиш, че да не откършиш и частица от него. Знам, че не беше ти зад образа, който първоначално изградих за теб. Ти си мъж страшен и опасен, защото всичките ти лица са едни дълбоки огледала, в които потъващите жени оставят душите си. Свързвайки се с тях, несъвършените, след като ги опустошиш, в ъгълчетата ти не остава и отблясък от истинското им отражение. Дори прозрачните следи на болките им изчезват като дъх от стъклото на съзнанието ти. Трябваше да се появя,... и да събера във фокус тия помътнели образи, от които да изградя за теб един, в чиято дълбочина да потънеш най-сетне и ти. Толкова нежност не беше вписана с орисията ти и пропускайки през себе си всички жени, ти се натъкна на най-нежната. Но това не беше нежността, за която беше подготвен. И ти говори, говори много, за да попълниш цепнатините в моята тишина, че тя беше пълна с очакване.

Сега знам, че отдалечавайки се от мен, ти всъщност бавно и неусетно си напускал себе си. Ако беше останал, нямаше да бъдеш уплашен и учуден от чудото, защото Ти щеше да бъдеш това чудо. Най-кратките неща остават в нас най-продължително, нали?; тези, които губим, носим в съзнанието си завинаги.

Помня какво ми каза последната вечер: Никога не пропускаш край теб просто да мине човек; приемаш всички в себе си, за да не пропуснеш Единствения, Приятеля. Не се страхуваш от опустошения; какво би могло да направи с теб едно крушение, освен да те възвиси. Когато през нощта след този разговор ти спеше, красиво отпуснал глава на възглавницата, аз дълго пуших на прозореца и мислех за щастието, че съм избраница. И за нещастието, че и мен ще ме преживееш. Защото ти пускаше в себе си и всички жени, за да не пропуснеш Любовта, а когато Тя се появи, сетивата ти бяха замъглени и неможа да я познаеш...

Затова сега, като се опитвам да уловя същността ти, те пресътворявам, смъквам обвивката ти и образът ти се утаява в капката, с която преля живота ми,.... Капката любов, от която ти нямаше нужда и която се оттегля с отлива на моето съществуване.

Свещта примигва,... Утре птиците ще кацнат на кестена и ще гледат в прозореца ми, по-сериозни от всякога. А когато дойде есента и аз вече няма да имам сетива за гората и залезите, ела тогава, намери къщата с огледалата и се огледай отвсякъде. Дано видиш в отражението си лицата на всички, които си напуснал, но които неизбежно носиш в себе си.“

Препрочитах писмото й, докато колата с учудения шофьор ме отнасяше по калния път към самотната къща. Никакъв живот в двора, никакво движение по стълбището; птиците, към които трябваше да се обърна за някакъв отговор, бяха отлетели; паяците, които трябваше да доизплетат за мен нишката на изтърваното, се бяха изпокрили и сега отчаяно търсих ОГЛЕДАЛАТА. Когато се изправих между тях, видях, вместо своето, отраженията на същества, които определено не ме харесваха. Те кривяха лицата си, сякаш да наподобят моето някогашно лице; изопачаваха мислите си, за да ми угодят и нямаше по-страшно от това обезличаване, което дълги години беше моето отношение към всички, до чиито свят се докосвах. Цялата важност, сериозност и пълноценност на моето съществуване, към което разумно се стремях и което мислех, че съм постигнал, сега ми беше показано през чуждите изкривено и безполезно.

Започвах да усещам, че съм попаднал не на точното място. Странни шумове се появиха, някъде захлопаха врати, тъжни песни и странно ръмжене от недоволство достигаха до мен; образите излязоха от огледалата и движейки се плавно из пространството на стаите, продължаваха да не ме харесват. Изведнъж проумях истината - бях попаднал на място, което не беше за мен; бях чужд за съществата в тая къща, за техния свят и сетивата им; с няколко думи - огромна беше разликата между нас - АЗ МОЖЕХ ДА ПОНЕСА ВСЯКА БОЛКА!

Лекарката ме настигна малко преди да напусна двора и ми подаде дневника. Погледнах лицето й, то беше придобило болезнената чувствителност и тънкия усет на пациентите й. Нищо не ми каза - беше прочела мислите ми и беше видяла в очите ми разкаянието.

Ако се бях опитал да уловя и разбера сложната същност поне на една жена, щях да съм способен да разбирам и всички други. Или поне щях да зная, че това е най-лесно достижимо, когато човек обича. И безкрайно трудно - когато не.

Обратно към: [Сезонът на видимостта][Женя Димова][СЛОВОТО]

© Женя Димова. Всички права запазени!