Обратно към: [Сезонът на видимостта][Женя Димова][СЛОВОТО]

От мястото в ъгъла на чуждата кухня, където вече безкрайни минути едната седи напрегната, се вижда другата да се суети по терасата и как не смее да влезе. Двете не са близки; по лицето на гостенката личи силно притеснение и тя не се опитва да го прикрие; домакинята си намира работа отвън дълго време.

Все пак накрая влиза. И докато текат последните минути мълчание и водата от чешмата тече умислено, те се готвят да влязат в неизбежния разговор овладяни. Да им дадем още малко време. За повече яснота ще кажем, че едната е любовницата, а тази в домашната обстановка - съпругата. И са сами. Какво е принудило видимо по-зрялата жена да дойде при по-неопитната, какви съдбоносни дела имат да изясняват сега, защо така внезапно е излязал на преден план общият им, влачен с години проблем и защо са изключили в този момент мъжа - ще стане ясно скоро, защото домакинята спира чешмата, сяда далеч от другата страна на масата, отпуска длани върху бедрата си и чака. Отсреща жената вдига ръка към челото си, разтваря палец и показалец, отмята с приплъзване назад косите си и от това, което казва, на младата й изстива сърцето.

Оттук-нататък минават няколко седмици, в които двете са непрестанно заедно. Четиридесетгодишната няма семейство и деца, а децата на тридесетгодишната са оставени при близки докато мине погребението и уредят формалностите по фирмените дела на мъжа. И уж не искат да са заедно, а всяка се е вкопчила в другата като в спасителен спомен и чака. Едната чака обяснение за смъртта, другата - за живота му.

Всяка знае за съществуването на другата от различно дълго време. И по различен начин. По-пълноценен е животът му с по-младата. По-пълен - с по-зрялата; започва от съседската къща и тънките й, момичешки плитки, минава през кльощавото й, високо тяло в пети клас и тайния й лексикон в осми, през абитуриентската им вечер - кратка с класа и безкрайна в таванската му стая; върви накъсано през четирите години в различни университети, после пак дългите тихи следобеди в тихото провинциално градче, амбициите му, кариерата, пътуването до Големия град и завръщането за все по-редките празници... Седемте години заедно, разпиляният й живот, сватбата му, още по-разпиляният й живот; нежната й, доверчива натура; нежната й натура; натурата й... Погребва огорчените си родители, деца не ражда. Дните минават между рядкото му идване, срамното й мълчание в телефонната слушалка, мълчанието срещу съвестта й, дето крещи през последните години всяка вечер: Никой не живее така!... И онзи петък през декември, когато ги вижда да влизат семейно в бащината му къща; поздравяват се на улицата, тя шари объркано с поглед по лицето на младата жена и докато отвръща сковано, вижда ясно разбирането в очите на другата.

Никога след това двете не си пречат; това е част от онази неосъзната, безмълвна уговорка, която съществува вероятно само между двама души, обичащи един и същи човек. Живеят на 200 километра разстояние, всяка знае, че той го взима за час и малко с бързата си кола и може всеки един момент от денонощието да е при тази, от която има нужда. И тези редуващи се мигове на самота, любовно щастие и любовен егоизъм странно се съчетават и допълват, без да се изключват.

Колко дълго той живее в заблудата на тайната си, еднакво безсилен навремето, когато това започна и също така слаб да го спре по-късно. Винаги се връща при всяка спокоен и като се изключи нарастващата му с годините умора, всички съществуват привидно доволни.

Двамата семейно водят бурен светски живот; тя, сама, отглежда мушката. Те раждат деца и ходят всяка зима на ски; тя прибира при себе си котки. Те прекарват лятото в шумни крайморски курорти; тя говори с щурците в летните вечери...

В деня, в който тя най-сетне решава да го извади от живота си, той със ставането в далечния си градски дом казал на жена си:

- Сънувах змия! Ухапа ме за сърцето...

- Заболя ли те? - попитала.

- Много!

След това са му нужни само час и 15 минути и твърдият поглед на другата жена, за да разбере съня си. Отчаян, прави опит да възстанови цялото, говорят известно време, през което над къщата й се струпват облаци. И когато той си тръгва, раздразнен и ядосан заради неочакваната и непредвидена промяна в живота му, отвън дъждът е вече като стена, плътна и непреодолима. Като нейното решение. Още на първия завой извън градчето, където се изгубват ориентирите на къщите, очертаващи посоката, колата излиза от пътя. Миг преди края той внезапно проумява, че всъщност жената е отворила врата в стената пред него; в стената на тая любов, дала му възможност в началото и попречила му по-късно почтено да изживее живота си. Последните вълни на мисълта му учудват със спокойствието и примиреността, затихват заедно с осъзнатото нежелание и невъзможността да живее по друг начин, освен в стария си любовен безпорядък.

От ръцете на младата жена, отпуснати върху кухненската маса месеци по-късно, до ръцете на жената отсреща има съвсем малко, почти интимно разстояние, но и двете не го осъзнават. Неупотребеният женски инстинкт за нещата от живота отдавна е изчезнал от тях. Те седят още час и мълчат, после едната става и бързо и завинаги си тръгва. Няма какво повече да научат те двете една от друга - нито за живота, нито за любовта си.

Обратно към: [Сезонът на видимостта][Женя Димова][СЛОВОТО]

© Женя Димова. Всички права запазени!