Обратно към: [Сезонът на видимостта][Женя Димова][СЛОВОТО]

Дъждът спира, последните капки се оттичат по листата на липите и докато върви към къщата в края на алеята с крака, прогизнали в дупчестите обувки и с настръхнала под шапката коса, той си мисли за тишината, която го очаква в студените стаи. Умората от деня се е свила в джобовете му и полепва по измръзналите пръсти, докато плъзва ръка за самотния месингов ключ. Изкачва опипом тъмното стълбище, намира трудно ключалката, светва в салона и влиза направо в спалнята. Първо едната обувка, после другата... дюшемето проскърцва...чорапите лепнат по ходилата, възглавницата е толкова далеч, завивката мирише на влага... Спи няколко часа и се буди точно в 1, всяка нощ. Става да си направи какао, отваря хладилника и оттам го излайва с празна уста Навикът.

Преди десет години го взе, по времето, когато се ожени. Беше малко куче, изхвърлили го бяха от дома си някакви хора и те двамата се заеха да го спасят. Хранеха го всеки ден, под час - малки лакомства и вкусотии, течни, като за бебешката му уста. Денем жена му се занимаваше с него, той работеше - от тъмно до тъмно. И носеше...

На нея тая порода като че й хареса отначало, накъдето се обърнеше в стаите, имаше с какво да запълни зиналата уста. Увлечена, хвърляше годините си вътре. Кучешката паст пазеше къщата, уюта в нея и прозорците от лоши погледи. Никога не ръмжеше - заканително, предупредително или любовно; никога не лаеше - отчаяно, страшно или нощем. Нито по нея, нито по него. Умилкваше се в краката им вечер пред телевизора, те се протягаха доволни и сънливи, преместваха се в спалнята, то, вече порастнало, лягаше между тях и блажено заспиваха тримата. Нямаше ден, в който някой от тях да забрави това свое задължение - да нахрани Навикът.

Така беше до онази събота през януари, когато отивайки на работа, видя в будката за вестници снимката на жена си в местния седмичник. Интервю някакво бяха взели от нея. Той рискува за пръв път отиването си навреме на работа и се зачете. Почти нищо не разбра - как най-красивото нещо на този свят било първото, което погледнеш когато си щастлив; и най-грозното било пак същото нещо - когато си нещастен. Изчете странните думи, после работи, после се прибра... Кучето лежеше на прага преяло, вдигна отегчените си очи към него и ги закри с лапи. Цялата следваща седмица той изразходи всичката си дневна и нощна енергия да го изгони. Извеждаше го в края на града и го пускаше, а вечер, когато се прибираше през парка, то се замотаваше в краката му още щом се отклонеше по тяхната алея. Тайно се шмугваше в топлия кожух на жена му, когато отиваха на кино или театър (занимания, които той измисли пак за да избягат от него); чакаше ги, свито на кълбо между обувките, да си тръгнат от гости, дори се вмъкна в колата и те усещаха миризмата му ежеминутно чак в далечния малък градец, където отидоха на почивка...

В началото на февруари жена му получи някакъв съмнителен обрив, косата й започна да капе, клепачите й се подуха от някаква странна алергия, отиде да се лекува, но през март умря от натравяне на кръвта.

Тоя лай е така непоносим в 2 през нощта; мъжът стои пред отворената врата на хладилника, голите му крака изстиват, свиват се, цялото му тяло се смалява, остава като парче месо на килима. Кучето протяга врат и челюстите му хлопват.

Обратно към: [Сезонът на видимостта][Женя Димова][СЛОВОТО]

© Женя Димова. Всички права запазени!