Обратно към: [Сезонът на видимостта][Женя Димова][СЛОВОТО]

Толкова важни, каза той,
били началата...

През ноември се съмва малко след 7. Знае това, защото обикновено когато си е в къщи, става в 6.30 да буди сина си за училище.

Сега е 4.00, пътува и през прозореца на влака с учудване вижда небето да изсветлява и хълмовете да изплъзват изпод мрака облите си форми. Поглежда спътника си, после отражението си в тъмното стъкло; вижда се притисната в облегалката от това, което мисли вече дълго време...

Тоя отразен образ е по-занимателен от преобразуването на мрака отвън. Една жена в неудобна поза над черен тефтер с недостатъчна дебелина, жена, подстригана късо - делово и писателски - и в двата случая да не й падат косите като завеси пред лицето и нищо, което поне зависи от нея, да не препятства книжните й занимания. Наскоро е издала първата си книга, тънка книжка с неясна още духовна и с противоречива откъм създаване на противоречия битова съдба. Последвалата творческа упоритост от нейна страна довежда до неизбежни въпроси като нуждата от свобода и разумен избор...все въпроси, налагащи еднозначен отговор. Слабата светлина в купето усилва усещането за вътрешна самотност и безпокойство; става подходящ интериор и за последвалите мисли... Ако изчакаме около час ще разберем накъде водят те. А жената ще разбере докъде ще стигне.

Влакът спира за кратко на възловата гара и жената се раздвижва неспокойно. Оставя писалката между листите, затваря тефтера и използва покоя преди следващото движение да извади някои неща от чантата и да ги пъхне бързо в джоба на сакото си. Старае се това да стане незабелязано и тихо, да не събуди спътника си, че той,занимавайки я със себе си, би провалил замисъла.

5 без 10. Става, излиза в коридора и залепя чело на стъклото, едната й ръка притиска джоба от външната страна. Отваря прозореца, присвива очи срещу силната струя въздух, изчаква, взирайки се трудно в тъмнината отвън: точното място да съвпадне с точното време и когато, за части от секундата, лицето й се озовава срещу жълтата светлина на малката селска спирка, тя протяга ръка, отваря длан и топлите книжки политат навън бясно и безредно...

Тя стои още малко и гледа в мрака да види съдбата им, стои, докато вятърът изсуши предателските сълзи, после вдига прозореца, изпушва една цигара, както само жена пуши - обвита в облак дим и влиза в купето.

Сега вече е разбрала, че онова изсветляване преди час е било от пълнолунието; нощта още е нощ. Тя прибира тефтера, намества се удобно на седалката срещу спътника и заспива. 5,30.

Обратно към: [Сезонът на видимостта][Женя Димова][СЛОВОТО]

© Женя Димова. Всички права запазени!