Обратно към: [Сезонът на видимостта][Женя Димова][СЛОВОТО]

Помня отлично тия два дни и цялото пътуване, защото те бяха от малкото, през които често и усилено ми се налагаше да прикривам чувствата си. С поетесата Виолета Христова от Стара Загора бяхме поканени на литературно четене в Айтос. Само двете. Всъщност - аз покрай нея; по това време тя беше вече утвърден автор с две книги и национални награди, а аз все още се лутах между все по-изгарящата нужда да пиша за всичко поразило впечатлителното ми въображение; между това, че се получаваше съвсем прилично и то ми помагаше да опознавам себе си и „Великото всичко наоколо“, осмисляйки и преобразявайки натрупаното, и необяснимото за творческата ми натура (но обяснимо от гледна точка на световния опит) безразличие на света към това, което вършех (с редки изключения от рода на тази покана).

Превъплъщенията на Аз-а са многобройни, мислех си, докато пътувах с частното 12-местно междуселищно бусче, побрало пролетните усмивки, грижи, тоалети и миризми на пътуващите по работа, по лични дела, по нужда, по любов...и като мен, от любопитство. Това щеше да е първото ми излизане пред публика като изключим представянето на стихосбирката ми преди около година и сега, гледайки свежестта зад прозореца, аз тръпнех в желанието си да се представя добре, което за мен в тоя случай означаваше публиката да ме оцени на фона на виолетината поезия. И това било част от мен, мислех си, тая суета непременно да се сравня с някой, който е навлязъл много по-навътре от мен в неща, които са несъизмерими...

Лъх на лоша поличба обвя лицето ми с течението при отварянето на вратите на музея; Вили работеше там, току-що бе тръгнала, бях я изпуснала. Учтиво благодарих, втвърдявайки за миг челюсти срещу чистачката, която хранеше костенурките в двора. Налагаше се да пътувам с влака сама. И макар това да е едно от любимите ми приключения, точно сега друго си бях представяла. Два часа прекарах на перона в пластмасов стол пред пластмасова маса под импровизиран от казармен инвентар сенник, опитвайки се да изключа съзнанието си за неоориенталските песни, които, по всичко личеше са създадени да вдъхновяват типове като тия на другата маса, които с провлачването на ритмите и с изпростяването(!?) на текста гледаха към мен все по-настоятелно и с обратно прогресиращ апетит, който аз, съдейки по погледите им, трябваше отдавна да съм схванала и одобрила. С полите на индийската си рокля бях очертала по земята едно кръгово пространство около себе си, което смятах да браня...с безразличие. Извадих черния си тефтер и след минута вече бях потънала в спасителния периметър на поезията.

Тези, които съобщават по гаровата уредба разписанието на влаковете, сигурно ги избират след като проверяват за въздействието на гласовете им върху спящи, пияни, меланхолици и поети. И добре правят, защото иначе половината свят нямаше да пристига там, накъдето е тръгнал. Навреме.

Във влака пътувах спокойно, около 15,30 слязох на гарата в Айтос. Едно такси ме откара пред читалището, където, залепен така, че да се вижда от три улици, ме успокои плаката с надпис „Вечер на поетесата Виолета Христова“. И добре; никого не познавах в тоя град, чужди ми бяха улиците и хората, знаех само името на жената-читалищен деец, която ни беше поканила. Станимира Кибритева се казваше. Рано беше още, нито един нетърпеливец не се мяркаше около вратите и вътре в клуба, Вили не знаех къде да я търся, а ме мъчеше и глад и се спуснах към площада, като на няколко пъти се обръщах да запомня улицата и мястото, където да се върна. Дъвчейки големия хамбургер с картофено кюфте (бяха дни на Великия пост) в градинката, отдалеч видях Виолета да слиза по стълбите и ужасената й физиономия. Бях очаквала да ми се зарадва, толкова се канехме за това пътуване, всъщност двете се познавахме от няколко месеца и все още с радост и изумление, нетърпеливо сравнявахме еднаквостите и различията(доколкото ги имаше) в светогледа си. Пристигнала била преди два часа, всичко уредено, жените толкова мили, Станимира още я нямало, и как преди минути иззвънял телефона...и видях как очите на Вили се разширяват, докато говореше за катастрофата и фаталния край на жената, поканила ни и бързала за срещата си с нас; видях в тия очи ужаса на едно човешко същество при прекия (и все пак косвен) сблъсък със смъртта, веднага след това видях вината, която беше толкова явна и толкова абсурдна, че на еластичната женска емоционалност в мигове като този не й достигаше гъвкавостта да направи разликата. После Вили затвори очи, изпусна дълго дихание, хвана ме под ръка (или по-право се вкопчи в ръката ми) и двете влязохме в салона - аз и тази, която беше моя приятелка или която щеше да стане моя приятелка сега.

Нищо, което бях слушала досега - музика, шум на море, шепот на листа, плясък на криле - нищо не можеше да се сравни със звуците в нейния глас през следващия един час, в който тя рецитира пред изтръпналата публика най-тъжните си стихове. То беше вечният глас на жената-дух, на жената-материя; всичките нейни наслади и разочарования, болки и триумфи в един глас, побрал всичките тоналности и нюанси в света; беше гласът на любимата далеч от любимия; на майката, разделена от децата си; на жената, неосъществила себе си; на жената-победителка. Видях как жените в залата са престанали да бъдат жени, бяха станали човеците в себе си; как бяха забравили всяко кокетство и суетност; устните им с изсмукано червило висяха отпуснати и безчувствени. Всички те се бяха вкопчили като в едничка защита в тоя глас, който трептеше, пълнеше пространството и ги обединяваше в ужаса им.

Внезапно Айтос беше станал най-мрачното и тъжно място в света; на нас не ни оставаше нищо друго, освен да поемем по дългата Гарова улица. Сякаш градът бе опустял, хората, с които се разминавахме ги нямаше, не съществуваха, имаше ни само нас двете и сянката на оная невидяна жена, чието младо тяло лежеше сега в някоя чужда болница, и чийто дух, учуден, се разделяше на хиляди малки светли частици и всяка от тях беше в нас и във всички ония, които оставихме в залата и в града.

По-късно, на вечерната провинциална гара с надпис Айтос; Надь морска височина 80,16 м., докато денят изтъняваше, на оскъдната светлина на голата крушка ние четохме още стихове, балансирайки между двете колебливи състояния на духа - извечната човешка самота пред смъртта и способността да понесеш всичко, имайки до себе си себеподобен; балансирайки и с тела върху разкривената пейка. Две уморени кучета лежаха в краката ни, инстинктивно усетили, че няма да получат нищо от две тъжни поетеси в чужд град освен част от магическото сияние, което трептеше в тия благословени минути около нас. Усещах го, но то бе толкова леко и ефирно, така едва доловимо - като паяжина, откъсната от листо и държаща се само на една нишка - нишката на смътното усещане за видимостта на невидимите неща, която само повей от началото на обяснение с думи би я откъснал от мига; толкова крехко беше естеството и ронлива структурата на тоя миг, че аз мълчах и с наивна детска упоритост гледах в посоката, от която не исках още да идва влака.

Бяхме решили да нощуваме в Бургас при роднини - спасителна мисъл като се има предвид преживяното. И там, все още объркани в главите и в душите, ние объркахме и градския транспорт, та слязохме по средата на непознат тъмен квартал с мрачни и схлупени къщи. Да внесе яснота, Виолета (явно с по-добра ориентация от нас двете) с четири точни думи ме стресна „В циганската махала сме!“, та аз, явно по-решителната, излязох на улицата и спрях такси. Лесно беше вече да открием блока на сестра й, нея самата и цялата й фамилия, тук нещата бяха разказани по-прозаично и придобиха друг, не толкова кармичен вид, в какъвто ги виждаше Виолета. По една малка ракия (от растителен произход!),салата и добра вечеря ни отпуснаха и сме заспали, всяка със своите си сънища.

Утрото беше неделно и милостиво, разходихме се из улиците на големия град, седяхме по градинките, топихме пръсти във фонтанчето и с други очи се оглеждахме по витрините и зад тях; открихме новата“Хеликон“ и аз в нея „Собствена стая“ на Вирджиния Улф - книгата, която търсех от месеци. После беше по-леко, пътувахме обратно като две жени с еднаква съдба. За какво ли не говорихме - за литературни срещи, именити личности и книги, до деца и семейни проблеми. Помня, че малко преди да слезем, в купето влязоха двама мъже на нашата възраст, облечени „не много интелигентно“ (цитирам неспоменато лице). Явно бе желанието им да ни заговорят; ние бяхме така потънали в собствените си вълнения, че макар да забелязвахме това, то беше с периферията на интереса ни, с излишъка от погледите си, които всеотдайно бяхме посветили една на друга. Не забелязвахме само разтворените си (и на двете) от емоционалното движение на телата при разговор, ципове на панталоните. Чак когато слязохме и вече в пешеходно движение искахме да възстановим прекъснатата тема, лесно беше да се сетим, като се погледнахме, за какво сме говорили: За разкопчаните панталони и литературата! - закопчавайки се, каза смеещата се Виолета, подканяйки и мен, докато сбогувайки се, аз се качвах в бусчето...

Мислех, че всичко около това пътуване най-после е свършило и смятах през следващия половин час до дома да се отпусна, но толкова е невъзможно това между двама души на тясна тройна седалка, единият от които е мъхест младеж, който отпитва едва зараждащия се собствен сексапил върху теб. Аз нямах усещане дори за себе си, за другите наоколо - никак, а момчето до мен притискаше уж разсеяно и случайно бедрото си о моето, стягаше мускул и гледаше през прозореца. Заслушах се в накъсаното му дишане, в рядкото дълбоко издишване, в лекото му сумтене... и първоначалното ми възмущение изчезна. Имаше нещо отчаяно в положението на тялото му, някаква самотност и комплекс за самодоказване по таен начин, скрит дори от самия него. Ако не направех нещо, с което да реагирам като жена на сега събуждащата се мъжественост, можех да стана причина за нечий доживотен проблем. А не исках. Не исках и като уличница да се допирам до непознатото мъжко тяло, неприятна ми беше миризмата на прясна пот, която той се опитваше да скрие като не движеше никоя част от тялото си. Беше застинал неподвижно в предизстрелна съсредоточеност и бездиханност; следеше за най-малкото движение на тялото ми, което аз така и не направих.

Нощта и целият следващ ден прекарах в леглото си спейки или в полубудно състояние. Тия двудневни емоционални разходи и товари ме бяха обсебили за седмици напред. И сега, няколко месеца по-късно, когато същата оная нужда на впечатлителната ми натура ми наложи да седна и да опиша всичко, което, случвайки се, мина през мен тогава; сега, когато подобни срещи и пътувания незнайно защо зачестиха, а нямам желание и необходимост да опиша никоя друга, аз завършвам разказа си уверена в правилността на решението и лично удовлетворена от изпълнението; уверена и с увереността на онзи младеж в микробуса, убеден, че е уловил за крайчеца оная паяжина на мига, в който съм му дала за цял живот сигурността, че жените виждат всичко, усещат всичко, знаят всичко. При тях само отговорите са неясни.

Обратно към: [Сезонът на видимостта][Женя Димова][СЛОВОТО]

© Женя Димова. Всички права запазени!