Обратно към: [Сезонът на видимостта][Женя Димова][СЛОВОТО]

Гърмежите на приближаващата буря прииждат и с бучене се вмъкват през отворения балкон в стаята ми да заглушат убийствения стържещ звук на дрелката долу в двора, с която съседът и днес пробива отвори в тишината на квартала и за пореден път подяжда спокойствието ми и хляба на автосервизите.

Десет години вече живея в тази къща, на височина два етажа над делничните и на един покрив под небесните шумове и всичко, което ще последва сега ми е до яснота познато. Двата несъвместими звука ще се дебнат още за кратко (Човекът не иска да пропусне и миг от своето Време), после дъждът ще се отприщи, природата ще властва още известно време, аз ще слушам, свита в леглото далеч от прозореца, ще гледам навън ту страхопочтително, ту с наслада и пак ще дочакам кратките минути на тишина да потекат около мен и изпълнят пространството плътно - мои и безметежни, преди ударите с чука по ламарината на допотопното жигули да ме принудят да прекъсна писането, да отметна одеалото, да стана и да затворя балконската врата, прекъсвайки по този начин и достъпа на чистия въздух до себе си, и човешките и природни шумове отвън.

Онова, за което пишех преди да се разсея, започна от деня, в който изгубих кучето. Бях го пуснала да потича на свобода след едни градски крави, изгуби се от погледа ми, не го потърсих и се прибрах сама. И друг път се е случвало, след час то се прибираше, миришещо остро на оборски тор и пълно с кърлежи, но доволно и благодарно, че за пореден път бях разбрала нуждата му от свобода...

Вечерта, когато мръкна и мъжът ми си дойде, а Бети още я нямаше, той, явно в добавка към лошия си ден раздразнен и от моето странно разбиране за свобода, изля лошото си настроение върху мен, с което прекърши хармонията, която пък изглежда между нас е много крехка, щом повод от този род изважда наяве истината за здравината на нашата връзка...

Най-необяснимото в случая бе, че аз се грижех изцяло за живота и здравето на кучето (7 месеца бях почиствала бебешките му екскременти, понякога много течни и противни, спасила го бях от смъртоносната Паравероза, будувайки няколко денонощия със спринцовка в ръка да му наливам през 10 минути глюкоза в гърлото), сега бях обвинена в безотговорност и студенокръвие, за разлика от него, който идваше вечер, отделяше по няколко минути от вечерта си за Бети и децата да им се порадва и беше освободен от цялата тежест на пряката отговорност за нечие живо същество. Аз поемах безсънието, ядовете и щетите; той изживяваше радостта, спокойствието, благотворното влияние на три чифта очи, вперени благоговейно и доверчиво-признателно в него. А сега той беше неприязнен и ядосан; аз-виновна и в немилост.

(Точно така звучат мислите на обидената честолюбива съпруга, затова ги оставям в този им, явно отегчаващ при четене вид.)

Не спах добре първата нощ, ослушвах се и ми се причуваше драскане и скимтене. Сутринта в понеделник започнах седмицата с едно празно движение - посегнах да напълня с гранули хранилката, после докато водех дъщеря си до градината двете дълго оглеждахме продължението на улиците. Закачих обява в магазинчето на Мима, кварталната многодумница, нещо като селските кръчми - тук научаваш неща, дето не са ти нужни в момента, но странната човешка памет за подробности ги запомня и после неочаквано някой ден ти влизат в полза. Дадох обяви във „Вис Виталис“ и по кабелната телевизия и зачаках...

Чакам още, тези дни съм в къщи и съм сама, нещо тъй рядко и ценно за мен, и за да не останат напразни призивите и тегобите на Вирджиния Улф (виж „Собствена стая“, за „жената в литературата и литературата в жената“), се залових да поработя върху разказите си. Макар ясно да съзнавах, че творческият процес при мен се подчинява на определени закони и да го насилвам би означавало да загубя времето си в работа без ценни резултати, аз ГО насилих... и ето...

Мислите ми потекоха като поток след буря - пълноводието им завлече освен многото цели дървета и кал, клечки и треворляк. Ценните неща и истините, до които беше достигнало съзнанието ми на този етап от развитието ми се смесваха с ограниченията, предразсъдъците и (не само) собственото ми невежество. Бях още твърде далеч от времето, когато свободата щеше да стане мой навик и макар да вървях по пътя й (исках да пиша това, което мисля), все още такива неща от ежедневието като нечия нацупена физиономия и изгубено куче ме изкушаваха да ги забелязвам. Все още, огорчена, виждах себе си много зависима от отношенията си с околните и въпреки че разгадаването на тия отношения е едно от големите предизвикателства в творчеството, аз исках да се отдалеча от тях, да съм способна да гледам на битовите неуредици от височината на полета на кукувицата, която търси спокойни и уредени гнезда, за да снесе в тях яйцето на различността си.

..Години наред бях проживяла заклещена между внушенията, че човешката същност ТРЯБВА да има само един облик, и той да е добър! Да се стреми към него още преди да е разгадал същността на началото у себе си, ако щем - различността му. Години ми вменяваха да бъда кротка и покорна, размахвайки въображаемия юмрук на силата пред мене (въображаем само защото не бях дала повод да се сбъдне); живеех с хора, ограничени в най-лошия смисъл на това понятие, защото изглеждаха почтени, искаха и виждаха само доброто, без да разгадаят странното в моите мисли и в своите и така, помагайки си, да се обживеем. Веднъж познали го, щяхме да сме наясно от какво се отдалечаваме и към какво се стремим; а аз позволявах да ми затварят с длани очите и когато през разтворените по нечие благоволение два пръста ми се откриваше пролука, това, което виждах през тая теснина бяха същите лица. И те назоваваха себе си ДОБРО, и аз вървях сляпо към него. Затова толкова често „хармонията“между мен и другите се пропукваше, затова толкова често бях Лошата, Виновната, Мълчащата, Трудната и Неразгадаемата - защото околните се страхуваха да видят различното у мен; защото АЗ все още се страхувах да им го покажа; защото имаме едни за други само собствените си очаквания. И защото се нямаме! Територията, до която се допускаме е нищожно малка част от душите ни.

От известно време, може би тъкмо заради необратимия, протичащ с интензивно горене процес на промяна у мен, губя все повече от старите си познанства и откривам нови. Загубите в никакъв случай не са жестоки; откритията са благословени... Например онази поетеса от С.,с която обсъждаме често въпроса за свободата на духа в творчеството на жената и някак естествено, минавайки през имената на Джордж Елиът (Мариан Евънс), Жорж Санд (Амандин Дюпен), Кюрер Бел (Шарлот Бронте), през всичките тия смели писателски духове, скрити зад псевдоними,противоречия, вътрешни борби и природен антагонизъм; през Джейн Остин, която, криейки ситно изписаните листи под книгата си в общата гостна, е била изпълнена със съзнанието, че пишейки, върши нещо нередно; през всичките ония жени, които са имали смелостта да разкрият мислите, любовта, недоволствата си в романи, книги със стихове и разкази,но не им е достигнала свободата на ума, която да се пребори с предразсъдъците на обществото и собствените им бащи и съпрузи, които, четящи подписаните им под чуждо име творби са ахкали и възклицавали..

Та минавайки през тая съмнителна с безпристрастното ни отношение към нея тема, ние стигахме до изводи от рода на тоя - отдаването на творчеството никога не е било заради края. Тръгвайки с осъзната решимост,с напълно свободно сърце и освободен ум, творецът не мисли за върхове и пиадестали, а за нуждата. Самото жертвено отдаване на началото е част от големия успех и удовлетворение в литературата. Съзнанието, че си казал всичко точно както си искал и че то би могло да донесе някому минути наслада, няколко сълзи, запазен спомен или плесване по челото - то е, което компенсира загубите...

Така съм се увлякла, че е станало почти 12, скоро ще си дойде синът ми и Вирджиния Улф ще се окаже пак права - ще трябва да оставя настрана заниманията си, да подпъхна (и аз като Джейн Остин,макар поради друга необходимост) тоя лист дълбоко под тефтерите си с проза и стихове, да отметна одеалото и да се изправя до печката. Две яйца и малко салата днес ще свършат работа. Ако близките ми бяха достатъчно проницателни, по това какво ядат в къщи биха отгатвали ежедневно състоянието ми...Но и това е друга тема...

Дъждът плисна. Внезапен и все пак съвсем естествен майски дъжд, който разчерта пред погледа ми къщата отсреща на малки парченца. Парченце-покрив, парченце-прозорец, парче с цветя...В едно парче остъклен балкон отсреща виждам ръкава на жълтата жилетка и дима от цигарата на младата си съседка; приятелка ми е не само по съседска неизбежност; детска учителка е и току-що се е приготвила за следобедната си смяна. Пътува с автобус до едно село и до единствената детска градина там, в която (според нея) почти всяка майка изпраща детето си когато не може да изтърпи глезотиите и капризите му в къщи, убедена, че в обучението на Госпожите през всичките ония много важни студентски години е бил силно застъпен предметът „Ежедневно изтърпяване крясъците на минимум 18 деца минимум 6 часа“...

Понякога привечер отивам при Кати на балкончето, разговаряме или седим и пушим тихо, докато тя, вдигнала високо уморените и крака на перваза между саксиите с мушката, ме моли да й говоря всичко друго,не и да споменавам думата ДЕТЕ. И трие слепоочията си с пръсти с изящен лилав маникюр.

Спомням си какви бяхме преди години, колко спокойна беше тя и с какви думи говореше за бъдещата си работа... Беше по времето, когато нейният мъж се губеше по гурбет в Германия, а моят - по морето. Цели две лета проживяхме с Кати като сламени вдовици и когато малките ни деца навършиха възраст за детски дом, и в периода преди да започнем работа, двете с нея прекарахме няколко августовски седмици в раздомакинстващо съществата ни безделие. Внезапно, за кратко спрели да бъдем придатъци към кухни, спални, детски дрехи и мъжки ризи, към легени и прахосмукачки, ние обличахме най-красивите си, необличани дълго рокли (задължително с „дължина“ над коляното и в ярки тонове), слагахме сламените си шапки с веещо се шалче отзад и по цял ден,хванати под ръка, обикаляхме градските магазинчета. Заради спорта. Тук някаква блузка мерехме, с реснички; там сутиенче с банелки...никога нищо не купувахме (мъжете ни още не се бяха напечелили), всичко вършехме заради онова тайно, кокетно гласче в женската си кръв. Единственото, за което плащахме, бяха прическите. Излизайки от фризьорския салон размахвахме шапките си в ръце; блестящите коси се разливаха по гърбовете ни непростимо съблазнително, при всяко плавно движение на главите те улавяха светлината и я концентрираха в снопове, които се забиваха в очите на трудно отминаващите мъже. И те правеха бавно още няколко крачки, поспираха и... О!, колко приятно беше по кожата на гърбовете си да усещаме тяхното колебание и собствената си неупотребена, но необходимо проверена власт...

Колко първични са били усещанията ми тогава, като на слепи кученца - единствено млечните миризми на видимия живот са карали сетивата ми да потръпват...

...И мъжете ни се върнаха, и ние продължихме да се виждаме; балкончето остана жизнено важно всяка поредна самотна неделна вечер,в която те работеха до късно, понякога и нощем, и никаква промяна не настъпи в семейните ни „уюти“, защото тях все ги няма; защото ако имахме мъжете си вечер, нямаше да има пари, а ние самите тичаме денем, сновем между работа, деца, домакинство, кариера, себедоказване, суета, необходимост, илюзии, любов...и всичките тия човешки работи така ни завъртат ежедневно, че не знаем откъде идва и кое е благото на животът ни, кое в него е лошо и кое добро...Тук ние с Кати някак се разминаваме; със сигурност не сме достатъчно помъдрели, защото тя не иска да приеме животът й да премине някъде на педя над главата й, на педя или малко повече - там, където желанията за повечето хора, според нея, се сбъдват ако успеят да надскочат себе си; а за мен - обратно, бих се сбъднала ако успея да се върна в себе си... Но това са несъществени неща за едно женско приятелство, както казват мъжете...

Ей с такива неща някога губех времето си, и макар в този именно период да отглеждах деца, да играех с тях на кукли, да месех ароматен хляб и тъй нужните за детските спомени домашни баници, и да пусках в детските шепи стотинки за дъвка през балкона; за собственото си развитие аз бях един развей прах. Финансово и битово осигурена (едва сега то ми звучи като зависима), много дълбоко потънала в давещите неусетно води на един спокоен и уреден живот, аз не успях да видя или по-скоро пренебрегвах заложеното творческо начало у себе си (дори проявявано под друга форма) с оная непростима лекомисленост, с която обикалях с Кати улиците и пилеех любопитните си погледи по витрините.

Пак прекъсване, Вирджиния, изсуших сина си, нахраних го и perhaps успях да му помогна по английски. Отново бъркам под тефтерите за тия посинели от мастилото и от пренебрежение два листа; часът е три без нещо,имам още мой час и половина докато взема дъщеря си от градината; да си мисля натрапливо за кучето е безполезно, да се укорявам, че съм студенокръвна - също, снимките му са навсякъде из стаята при тези на децата... Всяка сутрин разхождах Бетина-Денди с контешката й походка, наследена от баща й, софиянеца, по малките улички към Тюлбето. Когато бях в добра форма, чувах как ушите й плющят и ноктите й цъкат обидено зад гърба ми. Друг път, след тежка нощ, тя с лекота ме изпреварваше и й го признавах. Тогава я водех горе на поляната, на открито, където чакахме слънцето да изгрее любопитно и зачервено от срам заради нощния живот на града; то първо нас виждаше - свободни и щастливи, дишащи с пълни гърди сутрешния, наситен с енергии и вибрации въздух и пускаше лъчите си спокойно върху тъмните ми, млади коси и кафявия, лъскав гръб на Бетина-Денди...

Ако тя не се намери, ще настъпят дълбоки промени... Ще щръкнат, като някои части на онзи боксер, дето сутрин ни пресрещаше, всичките мои непримиримости, скрити зад ежедневната ми фасада. Като чужд чифт мъжко бельо в дамското ми чекмедже ще избоде очите на половинката ми моето странно занимание да се ровя с писалка из тефтерите и живота си; моят необясним за другата психика глад вечер в леглото да захапя стръвно книгата вместо да отворя покорно бедра пред мъжкия глад за женското тяло; като пушек в очите му на непушач ще парят думите на колегите му: „Пак видях стих на жена ти във вестника?!“, „Пак имаше разказ неин, ама за тебе нещо там...“

Колко има да расте още творческата ми увереност, за да надрасне тия бурени и високи тръни, дето дерат сега самочувствието ми и бодат човешката ми убеденост, че и една жена би могла с достойнство да се занимава с писане. Колко висока корона трябва да образува дървото на творчеството ми и какви ли тежки плодове да даде, че докато, узрели, бъдат брани и оползотворявани, ходилата на нуждаещите се от тях да изпотъпчат всичкия трънак под мен; аз отвисоко да се усмихвам на гледката и когато те си тръгнат удовлетворени и видя след тях кървави следи в сянката си, със сигурност да знам - светлата пречиста кръв на тръгналите си с плодовете на знанието ми е повече от тъмната кръв на смазаните, препятствали творчеството.

Някой звъни на вратата. Може би във връзка с обявата?! А, пощаджията, отвън вали, не искал, добрият човек, да ми оставя Литературния вестник и личната кореспонденция в калта...

След два дни и кучето се намери, и дъждът най-сетне спря, и аз тръгнах на работа. „Собствената“ ми стая отново се насели с битовите си спокойствия. До следващата загуба...

Обратно към: [Сезонът на видимостта][Женя Димова][СЛОВОТО]

© Женя Димова. Всички права запазени!