Обратно към: [Сезонът на видимостта][Женя Димова][СЛОВОТО]

Спомням си, когато я срещнах за пръв път... Беше сезонът, в който зрееха черниците. И тия нощи, в които пиша сега, са топли и звездни, но уханията им вече не са същите. Тогава, през оня юни, над покривите лягаше особена тишина, нарушавана отвреме навреме от тупването на меките плодове по тротоарите и върху неизстиналите керемиди. Някоя котка притичваше, някое куче подаваше сънлива муцуна зад ъгъла, подушваше новите петна в прахта и преминаваше нататък.Вятърът отвяваше пердетата от разтворените прозорци, белите платове бухваха като венчални воали и се раздираха с пращене в клоните на близките дървета.

Беше началото на лятото, градчето денем заприличваше на хората си - разголваше крайните си улици, оцветяваше площада в мека пъстрота, а в мен дни наред растеше едно предчувствие за промяна.

През оня период бях започнала да прекарвам по-голяма част от дните си бродейки из града, като неизменно завършвах разходките си из стария квартал с църквата. Месец преди това бях напуснала работа и опитвайки се да нагодя походката си към началото на тази предизвикана промяна на центъра на тежестта в живота си, аз крачех по цели дни из улиците и изострях до максимум способностите си за възприятие, тъй като на тях единствено щях да разчитам за вбъдеще. Колко часове ми отнемаше играта да изтисквам от сочността на една гледка онази капчица истина, която, попаднала на точното място в жадния ми за познание дух, би могла да покълне в стих или в едно-единствено изречение, което да сглоби или завърши някой разказ, та те да са, които да ми върнат обратно, вече наситени, тия уж изгубени в съзерцание часове. Исках и да се преборя с навика, който в голяма част от миговете в досегашния ми живот беше действал вместо мен и аз бях разчитала на него, знаейки, че той си знае работата. Трябваше, преди да тръгна да се уча на ново възприемане на действителността, да отстраня шаблона, с който бях живяла и който ми се струваше самата действителност, иначе всяка една гледка, дума или човек щях да възприемам по все същия банален начин и нищо ново и истинско нямаше да ми се случи.

Определено се смятам за самотница; пред всякакъв вид общуване предпочитам тишината на стаята, една изпушена цигара на пейката пред църквата, шума на тихите ми стъпки по калдъръма привечер или търсещия ми поглед по къщите от двете страни на улиците. Отвреме навреме се появяваха лица срещу мен, усещах опипващите им, опознавателни погледи или бързо преминаващите в безразличие гримаси, но откакто онзи следобед бях открила между клоните на един бор и една висока, клонеста круша във вътрешния двор на съседна до църквата къща една вита, дървена стълба и в края й горе бях видяла малка пристройка от тъмно дърво - само една стаичка с два прозореца и покрив като на дом за джуджета, аз съзнателно определих ежедневния си маршрут точно оттам, за да разгадая какво представлява тая кула на самотата и най-вече живее ли някой вътре. Мястото й в дъното на двора и така високо беше ужасно тайнствено и самата тя изглеждаше строена като че ли от човек, който би искал да прекарва дните си далеч и високо над хората, затова си беше осигурил тая врата горе, плътните пердета зад прозорците и сенките на двете дървета.

Очите ми залепнаха там и повече от седмица се прибирах без очи. Само там, на тротоара, с лице, вдигнато към нея аз се усещах на мястото си; усещах, че живеейки там, бих могла да напиша нещата, които напираха; само в оная тишина и откъснатост от суетата на града бих могла да се връщам мислено към всички гледки, общувания, познанства, любови, бих превърнала собствената си личност в огледало и само в оня полумрак бих уловила истинската светлина и отблясъците на останалото у мен и бих го пресътворила на листа.

Накратко - исках да вляза там. За жалост имаше две пречки и двете бяха у мен - не виждах разумна причина да обясня любопитството си на евентуално появилия се собственик и мечтаех да притежавам това място, а нямах пари. До такава степен въображението ми се развихри, че започнах да мечтая как ще го наема за ден или за два в месеца, за часове, само да потъна в оная атмосфера, която, сигурна бях, никое друго място не ми бе предлагало. С останалия разумен дял мозъкът ми ме предупреждаваше да не забравям, че всичко, от което имам нужда, е вътре в мен; че това място, на което сега придавах толкова голямо значение е последица, сборен образ от всички места, на които съм била, една условна представа - събирах в едно спомените само за хубавите мигове, като отпъждах назад ония, в които се появяваха хора и разваляха усамотението.

Дочаках събитието. В една от поредните вечери прозорците най-после светнаха. Бях неподготвена за присъствие там горе и почти уплашена се прикрих зад една вишна. Видях ясно ръката, видях силуета на жена с най-естествено изправената глава, която бях срещала у жена, видях или по-скоро реших, че е придобила тая осанка, за да надлъже грижите, които, личеше по бавните й, неграциозни движения, не бяха малко. Тя постоя известно време неподвижна, огледа продължително двора отвисоко, за миг ми се стори, че се вторачва в мен с разбиращ любопитството ми поглед, после прибра плътно пердетата и се стопи зад тях.

Спах бързо, вълнението ме владееше и когато се пробудих, облякох се и без да изпия ежедневния си сутрешен чай, с явно нетърпелива походка поех натам. Беше неделя и по тесните улички към църквата вече вървяха на малки групи възрастни жени. Спрях на снощното си място под вишната... Нещо щеше да се случи; усещах го като леко вибриране във въздуха, утринната светлина беше по-прозрачна от обикновено, сенките още не се бяха появили и светът около мен изглеждаше единствен и опростен. Трябваше само да чакам...

Повече от час нетърпението си избираше от съзнанието ми най-интересните женски образи, довеждаше ги до тук с влакове или раздрънкани автобуси, приписваше им невероятни съдби и отчаяни бягства, сваляше ги и ги качваше по витата стълба и не бях в състояние да овладея момента. Така рискувах да натоваря събитието със себе си повече от необходимото и то да загуби достоверността си. Точно когато отлепих гръб от дървото, същата ръка отметна пердето, същият поглед огледа света отвисоко и със същото разбиране се втренчи в мен. Вече нямаше как да прикрия любопитството си, колкото и неприятно да беше за мен самата. Тръгнах напред и застанах до портата, като това трябваше да бъде безмълвен знак едновременно за извинение за безпокойството и за неизбежност на запознанството.

Дълго и бавно беше нейното слизане, кратък беше и разговорът ни, в който аз бях откровена както никога досега и тогава не разбрах заради това ли тя ме покани, заради упоритостта ми, съчетано с искреност или нещата, дето имаше да ги казва само на себе си говореха и от моите очи, но аз влязох в една стая, която беше обзаведена по мой вкус и чакаше сякаш точно мен. Тая жена, която влезе след мен, приличаше на сборен образ от всичките жени, които бях срещала досега. Не каза точно откъде идва, нито колко ще остане, ние подехме един разговор направо от средата, сякаш всяка от нас дълго в самотните си мисли е вървяла до тая среща.

Започнах да идвам всеки ден, всяка сутрин по два часа и вечер още толкова. Забравих всичко друго, само слушах. Попивах разказите за вътрешния свят на една успокоена след цял един объркан живот душа, на една жена, проживяла физическата си младост в едно далечно градче, в една реална къща, а в мислите и в поривите на натурата си обиколила голяма част от неизбродните територии на духа. Започнах да записвам думите й едва в началото на есента; не знам дали сезонът й подейства с тъгата си или тя така беше решила, но в един ден започна да говори подредено, като човек с писателска интуиция, сякаш досега само ме беше подготвяла и най-сетне беше дошъл моментът да проумея защо съм стигнала до нея...

„Живеех несигурно в краен квартал на малък, несигурен град. С един несигурен мъж. Зад високата ограда на къщата ни улицата правеше плавен завой и се вливаше свободно в широк път, който водеше към полето и напоследък често ми се случваше да гледам с готови очи натам. Това, което разгърна храсталаците пред прозореца на съзнанието ми и проясни хоризонта беше последица от победата над едно няколкосезонно вътрешно напрежение, породено от осъзнаването на факта, че не ми е там мястото.

Живеех в пространство, което бе твърде мълчаливо. От известно време се питах дали то е, защото най-мъчнодостижимата привилегия за мен са думите и то ми бе свойствено по природа, или защото човек може много лесно да се научи на мълчание, достатъчно е за кратко да просъществува в среда, неспособна да даде поносим отговор на тревожните му въпроси. Както беше при мен.

Малко преди опитът да се превърне в разбиране и много преди - в мъдрост, има един дълъг период на взиране, през който от гледките и събитията започват да падат втвърдените кори на несъзнателните погледи, да се лющят след тях ципите на възприемането САМО-ЗА-СЕБЕ-СИ и останала гола, плътта на същността на нещата започва да вибрира с оголените си нерви; такъв се очерта и оня период на неизбежна промяна за мен, в който още не бях настигнала истинския живот, но вече болезнено усещах липсата му...

Колкото и да говорят посветените, че няма такова нещо като Пръст на Съдбата, аз често усещах неговото натрапливо присъствие в живота си. Винаги щом решавах да изговоря думи, свързващи настоящото ми съществуване с бъдещите ми планове, в паузата между оформянето на фразата и поемането на дъх за произнасянето й, тишината ставаше осезаема, съдбовно-предупреждаваща и някъде напред в съзнанието ми се поклащаше сянката на оня огромен показалец да разклати необмислените ми намерения, съобразени единствено с моята воля.

Вихрушката ме връхлетя, без да разчета ясно предупреждението. И преди да ме запрати в оная бездна, където щях да умра сама и неразбрана, смъкна разума ми в подземията на съмнения и терзания, издигна тялото и духа ми през всичките неизбежни небеса - първото небе, после второто и третото... и ако все пак трябваше да спра на седмото, то погледът ми остана отправен някъде отвъд небесата.

Помня отлично онзи ден... спах дълго, после бавно и продължително се обличах. Докато се разхождах из града, сякаш улиците и всичко наоколо се беше внезапно променило. Пейзажът беше узрял за мен и се топеше в устата ми със сладостта на любим плод; едно умиротворение изпитвах към гледките наоколо и към себе си - сякаш тъжните и трудни дни, часове и години в живота ми бяха вече минало, и това, което предстоеше занапред, щеше да бъде една безкрайна хармония. Тогава си помислих, че ако с цялата тая пълнота на усещанията си съм придобила някак и способността да удължавам тия състояния на тих екстаз, щях да бъда най-щастливият човек на земята. Навлизах дълбоко навътре в себе си, където вече имаше нови и странни, макар и малко страшни тъкмо заради това неща и исках да остана в това състояние. Знам точното име на оная инертност - винаги съм била до крайност емоционално ангажирана към всичко по-особено, което ми се е случвало и най-често ми е било трудно да разбера действително ли това около мен и с мен е тъй истинско и прекрасно или така ужасно непоносимо, или е такова, защото в природата ми е да го виждам точно по този начин. Тъкмо тогава трябваше да реша доколко съм отговорна за това, което става; доколко позволявах на мисълта си да ме изведе към небето на истината и - на чувствата ми - да ме завлекат в подземията на заблудата. Рано ми беше сякаш да влизам и да се губя из студените лабиринти (мои или чужди), прекалено много светлина имаше все още в мен, с която бих огряла своя свят и света на друг точно тук, в състоянието на реална действителност, и макар като всяка душа и аз да си имах своите подземия, те служеха по-скоро на моментите, в които, за да усетя по-истински онова, което ми се случваше, аз с нетърпение влизах там и не излизах, докато влагата на съмненията не ме просмучеше цялата, хладът не обвиеше сърцето ми със студените си ръце и не закопнеех за хладните, но поне истински, живи ръце на живия живот.

Никаква сянка на хоризонта не предупреди за особеността на онзи октомврийски следобед. Проживях така недолавящо часовете до вечерта, когато ми се наложи да ползвам тъмнината, за да прикрия заслепяващата светлина на отразения отблясък от вторачените ми в Чудото очи.

Спомням си усещането, когато го видях за пръв път - беше като да намериш забравени пари в джоба на дреха от минал сезон - дойде точно навреме и ми се стори цяло богатство.

Нямам сили сега да описвам подробно състоянието, което ме завладя в месеците след това, защото знам, че не мога да пресъздам с много думи ония ценни мигове, изживени на един дъх, с трепетна душа и неовладяно сърце. За много кратко ние станахме по-интимни от гълъби и дълго време живяхме така, защото около нас нямаше никой по-прозорлив, който да разчете в уж случайните ни срещи езика на телата ни. Дори в най-видимата си делничност, когато се отбивахме при приятели, седящите около нас близки хора не разбираха думите ни; ние си имахме вече свой речник, създаден неусетно в откраднатите часове усамотение и вече превърнат в неизменното тайно любовно общуване. Онова усамотение... все ми се искаше дълго да оставам така, изтъняла и изтръпнала, дълго след като той рязко преставаше да говори и си прибираше думите обратно. Толкова рядко биваше така несвойствен; обикновено твърдеше, че най-истинското състояние на човек е мълчанието и че в тишината най прозират ония желания и истини в отношенията, заради неизговоримостта на които аз тъй често тропах с крак като дете, което знае, че всички го обичат, но се дразни, когато някой е забравил да му го каже, докато му е подавал шоколада... Отпусках глава в падината между рамото и врата му, в оная адамова падина, през която пропадах в неговото същество и броях дните, от които си бях паднала по него. Месеците преди това не ги броях, защото ми ставаше страшно от това как с всяко внезапно припомняне те се увеличаваха, случайностите ставаха съдбовни и се оплитах в капана на една предопределеност, от която нямах сили и желание да се измъкна. Макар да знаех колко всичко е мимолетно, аз исках на всяка цена да съхраня в себе си всеки миг, в който той говореше или извиваше глава, или когато силуетът му се очертаваше тъмен на фона на стената, или когато седейки на масата в кафенето ние губехме мигове в палене на цигара или се навеждахме да вдигнем някоя паднала със звънтене монета.

Постепенно в негово присъствие започнах да се чувствам ту малка и невзрачна, ту същевременно усещах как той се страхува от мен и безпогрешната ми интуиция за нещата, които ставаха с нас и наоколо, интуиция, по-силна от неговата, и започна да се обръща към мен с гърба на същината си. Започна да го плаши моето нетърпение, и очакванията той да попълни едни празнини в мен, които прекалено дълго бяха останали ненаселени, бяха разчетени напълно погрешно. Самотата на различността ми просмука пространството и оттук-нататък отдалечаването беше неизбежно. С всяка поредна среща той се отдалечаваше, а аз се оставях на неудовлетворението да затиска гласа на здравия разум. Все по-назад оставаха и състоянията на душевен екстаз, защото си давах сметка, че те са били само благодарение на мен - не защото съм била толкова влюбена, а защото това с него беше точно начинът, по който винаги съм искала любовта да ми се случи. Всичко - от първия миг до ужасните часове след загубата й. Винаги съм искала, ако любовта идва към мен, да чуя шумоленето на стъпките й отдалеч, да се ослушвам дълго, докато тя се изкачва по стълбите към моята врата и се спира по етажите да чете чуждите табелки. Ей това слухтене за неразгадан още звук... После... любовта си отиде, но докато влачеше крака по пустеещите улици, тя отнесе и сърцето ми. Тогава бях сигурна - никога повече няма да закрепя цвете на гърдите си, никога повече тия гърди нямаше да се повдигат и спускат в неистов синкопиращ ритъм, нямаше да дочаквам нощта с оная всемирна тъга, нито утрото - с оная животворна надежда, които бяха присъщи само на единението тяло-душа. Дните отново придобиваха тъмно-зеления цвят на мълчанието, нощите - черно-лилавите оттенъци на отчаянието. Никога преди не бях очаквала от живота толкова малко и от смъртта - толкова много. И докато изчезваше и последното шумолене от стъпките й и силуетът й се изгуби в покрайнините, аз оставах, парцалена кукла, да доиграя с провлачени движения края на пиесата... Влачех унило крака по улиците, пресичах, без да се оглеждам, вървях без никаква ориентация за околното и без усет за опасностите. Опасността идеше отвътре - да се оставя на инерцията да изживея до дъно участта си на жертва. Бях в състояние, от което не се умира, но и с което не ти е възможно да живееш. Върнах се в мълчаливото пространство на дома си и заживях един живот, който в същината си беше по-срамен от всичко, което до тоя миг бях извършила, но благодарение на който научих ценни неща за истинската си същност. Без да го приемам, аз месеци наред правех всичко за онзи мъж: можех да му даря дълги часове плътска любов, цялото си внимание и човешко уважение, дълги и сочни разговори за света и хората; бях в състояние по всяко време да му предлагам живия си ум и чувственото си тяло, но от душата си и частица не можех да му дам. Вече никой нямаше власт над една душа, която си беше самодостатъчна.

После неизбежно дойдоха миговете, когато загърбих пола си (и неразбирането, все по-незначително за мен от страна на околните). Когато една жена чете, пише или се самоосъзнава, тя се откъсва от себе си като такава, превръща се в човешко същество, жадно единствено за чистата истина, превръща се само в ум и ония, тъй важни при друг случай особености на женската натура изглеждат неуместни, излишни, дори обидни. Казвам обидни и преди това споменах неразбиране - свързвам състоянията само защото в последвалите години ми се случи да изпадам в твърде неприятни за мен и околните ситуации, когато някой мъж е настоявал за близост, бил е убеден, че тя му се полага по право, а аз съм се държала твърде учудено и отдалечено. Именно защото още не съм разбирала как е възможно да не се чувствам жена, когато съм такава, са идвали като последствие угризенията, мрачните чувства и битовите конфликти. Близките ми ме обвиняваха, че се държа като мъж, а аз не можех, по-късно вече нямаше смисъл да обяснявам тия си състояния - те се нуждаят от едно по-смирено интуитивно разбиране. Понякога, в дългите периоди на търсене на отговори разделях същината си на съставните й части и въвличах в ада на една от личностите в мен и всички останали, и тогава настъпваше най-страшното.

Цели седмици съм си позволявала да бездействам, да се гледам отстрани как бродя безцелно по улиците, да срещам из града собствените си минали грешки в очите на някой стар познат, да се обърквам още повече от натиска на едни чужди мнения, които бяха тъй натрапливи само защото аз имах чувствителност за тях. После се прибирах, лягах в хладното си легло и дълго изучавах повея на вятъра в пердето или безкрайните кръгови движения на някоя муха под лампата. Обществото в мен се кротваше постепенно до оная тишина, в която можех да чуя важния глас. Най-трудно беше това - да знам, че в трудни моменти ме спасява правилната личност в мен.

Кое ли точно наричам спасение... Може би заради това старостта се свързва с мъдростта - едва тогава се сглобяваш цялостно, когато затихне животът на тялото и всичките му буйни желания се уталожат, когато изчезнат ония всепоглъщащи страсти, благодарение на които някога си се чувствал свободно човешко същество, а по-късно се усещаш такъв именно заради липсата им... Искала съм някога в единението тяло-душа да покоря вселената, да подчиня времето, силите си, себе си, другия... и да се чувствам освободена. Но неизменно се появяваха другите неща, неизменно имаше нещо повече от това - оная дълга върволица мъже, свързани от неутолимия ми копнеж за цялост в една верига от образи (неосъщественото с един се насочваше към друг) - тия мъже бяха нечии синове, братя или съпрузи; тия мъже бяха си позволили да привържат себе си към церемонии, битовизъм, отговорности и лицемерия, с които аз не желаех да се боря. Останех ли сама, ги виждах как се мусят недоволни, как ругаят някого или го подчиняват в някаква зависимост. Сякаш бях скрита зад паравана в спалните им или зад пердето на кухните им, където те смачкваха с нетърпението на нагона си любовта ми в нечии чужди чаршафи и тайните сълзи на пренебрегнатите им сестри, майки или съпруги се оттичаха в канала ведно с непотребните води.

Бях все още млада и множеството у мен играеше живите си, интересни игри по свои закони, в неизброими комбинации. В едно и също денонощие съм била и детето, отделено от закрилата на родителите си и уплашено от враждебния свят - в тия часове съм се затваряла в стаята, завивала съм се презглава под одеалото и в полутъмния му покров съм се опитвала да се съхраня; била съм и жената, която отмяташе краищата му и със събудената си внезапно женственост се е гримирала старателно и е поемала с небрежна походка по тротоарите, търсейки да улови с нервите по гърба си тъй измамно-нужните за самочувствието й мъжки погледи. Защо да се срамувам от тая жена, или от оная, която понякога се заседяваше до късно в някое задушно заведение и лекомисленото бърборене или остроумниченето дори с риск да обиди някой, ценен от нея, разпалваха усещането й за живия живот, а мъжете наоколо бяха само лутащи се в оголеното поле на страстта мишки, които нейният хищнически инстинкт оглежда отвисоко и нищо извън природата й не й струва да свие криле и да се спусне да улови някоя. Същата тая жена се прибира огорчена от тръпчивата неудовлетвореност на очакванията или шеметно завладяна от измамен с пълнотата си миг, към който неистово се е стремила само заради нуждата да бъде обичана, тялото й още ухае на галена плът и тя няма усещания за нищо друго, освен за това, че не би искала да се прибира в място, което й е до отегчение познато и което с ежедневните си миризми ще размеси и претопи тъй редкия, измамен мирис на победата над времето. На сутринта единствено огледалото успява да направи за нея това, което всичките й метаморфози не са успели: с отразяването на първата бръчка то оголва образа до дъното на съществото му, там, където всичките личности са еднакво безпомощни пред неизбежното.

Понякога дните се налагаха премерени до последния си, преуморен миг делови и наситени с работа , която не беше по сърце на нито една от личностите в тайното ми общество. Тогава те избутваха напред един лидер, всяка му даряваше точно качествата, които биха му помогнали да се справи (защото победите ни са дело предимно на духа), пускаха го в джунглите на суетността и търпеливо чакаха той да се завърне с трофеите на слава, която да огрее и тях. Това беше суетния ми образ. Колко неща съм свършила, които имаха само външен израз, но в неразумната си заблуда съм смятала, че една показност, едно доказване на делови качества или уж неуморима работоспособност биха ме издигнали в очите на едно общество, изградило сигурността си върху стимулиране обединяването на членовете си в една надпревара за чуване на имена и запаметяване на факти и образи. И който не успяваше или не искаше да се включи в Голямата игра, биваше изплют от системата и обявен за неудачник. Имала съм моменти, в които искрено съм се страхувала от това. Но, имала съм и други, обикновено когато съм чела някой голям писател или съм гледала картини от загърбил света художник, в които увереността, че принадлежността към истинския свят на хората става по друг, несъизмерим със суетата и показността закон, е взимала връх над съмненията ми и съм се чувствала великан в зародиш. Собствената значимост на оная личност в мен, която смятах за особено важна именно заради способността й да разбира тия неща, ми даряваше спокойните моменти на освобождение и аз започнах да пиша така, както исках - свободно, честно и без срам, защото вярвах, че не случайно съм стигнала дотук.

Усещах, че започвам да се отдръпвам от хората около мен и единствената причина беше да не ги обидя с лицемерие - защото я нямаше любовта, такава, каквато исках да бъде.Всичко извън нея ми се струваше омразно, изкуствено и се чувствах непригодна да съществувам при такива условия

В нощта, преди да напусна онова място, в оная последна нощ той ме люби с възторга на първите ни дни. Разбирах ентусиазма му по-добре, отколкото той разбра смисъла на терзанията ми, но фалшът на тоя ентусиазъм заплашваше да ме впримчи в мрежите си, каквато всъщност беше и целта му; вече разбирах и нуждите си - те не бяха свързани с никое човешко същество и аз избрах самотата...„

Последният път си тръгнах от нея в една мъглива октомврийска вечер, която беше толкова глуха и стихнала, че докато влачех крака по тротоарите в тихия квартал на път за вкъщи, можах да чуя ехото от пукота на собствената си студенлива прозявка, отразено и върнато от покривите на къщите като дошъл от засада изстрел по всяко мое намерение да отворя уста за някакви думи на защита. Беше споделила с мен същината на търсенията си, а аз смятах да ги извадя на показ.

Повече не отидох там. Разредих разходките си, всъщност дойде зимата и едно наложително дистанциране се появи, полезно и за двете.

Пролетта ме завари съсредоточена върху други ръкописи и едва в началото на лятото разбрах защо те не се получават. Трябваше да приключа с мисълта за нея, трябваше да я изчистя от себе си, в противен случай тя заплашваше да наруши равновесието на собствения ми живот. Когато поставих и последната точка, единственото ми желание беше да изляза и да бродя из улиците; вместо това изключих компютъра, прибрах дискетата и си легнах.

Не искам да си спомням как се видях в съня си...

Обратно към: [Сезонът на видимостта][Женя Димова][СЛОВОТО]

© Женя Димова. Всички права запазени!