Обратно към: [Женя Димова][СЛОВОТО]

От мъжът с изпомачканите дрехи, който прекосява в тоя час площада, заобикаляйки припряно шадраванчето с тъмната мраморна роза, се очаква по-друг вървеж, предвид съня от последната нощ. И от няколко по-предишни.

Охлюви. Плавно поклащайки се, с техните белезникави, гъвкави тела, люлеещи в съсредоточен унес спиралите си, ниско в краката му, там, където е останал дъжда, минал през него като през прозрачна завеса. Ръцете му, отдалечени от тялото, извън тялото, опитват да хванат охлювите, всичките да ги повдигнат, да ги напъхат в пазвата на мъжа - ризата е широко разтворена заради навеждането напред - да ги скрият там, където е още по-хладно, влажно и хлъзгаво, от дълго време е така влажно и хлъзгаво в тая мъжка пазва, никое човешко същество няма място там освен тия истински подобия на душата на мъжа. Стихналост има в охлювите, хладно и прииждащо спокойствие, бавно, властно, неумолимо устремено към мъжа, ръцете му го искат, протягат се, въображението му вече ги е изпреварило - не един по един и безразборно, а пет или шест охлюва едновременно и точно между кръстосаните в шепи спокойни пръсти са вдигнати и спуснати до кожата. В съня мъжът се е усетил как стои изтръпнал, източен и замаян, хладният допир го издължава, изтегля нагоре, като лента го извива около къщата, в чиято градина той неведнъж...

Хората, седнали пред кафенето в източния му край под клена и двете липи разглеждат любопитно всеки, който се появи на площадчето. Това не се случва на мъжа; навикнали са да виждат всеки ден особената му походка да замята крайници по тротоара сякаш иска да ги раздаде на седящите и те да забързат с неговите грижи, с неговата нервност. Не гледат към него нарочно, избягват тая природна некоординираност, напряга ги в 5 следобед, когато от липите кротко падат в чашите им с бира кръглите семена на дървото, когато за мъжете е особено важно да огледат очертанията на хълбоците и краката на всяка жена на светлината на ниското слънце между сградите, когато от някой балкон пръснат върху дрехите им няколко капки цветна вода и светът стане различен...

Никой не е виждал Картонения Ван да се спира и да разговаря с някого.

Самият той никога не е тема за разговор по масите. И все пак всички, неизвестно как знаят, че тъкмо той е, който сутрин много рано събира непотребните кашони, оставени от вечерта пред кафенето. Много рано сутрин, още преди да се появи водоноската, която мие улиците и онези с маркуча да измокрят безценната за него стока и да я превърнат в разкапваща се пихтия вместо в дрънкащи в джоба му стотинки. Сега, когато минава с раздвижената си походка край масите, от него се носи звънтеж, сервитьорката се обръща стреснато, а клиентите й повдигат крайчеца на покривките и гледат надолу между краката си към плочките. Всеки път едно и също - споглеждат се малко гузно, после съпричастно към отминаващия и се връщат към бирите си. И той има пари, които би могъл да похарчи за бира, но отива към оная градина...

Още час и нещо ще вее ръце Картоненият Ван, единствената вятърна мелница в привидно подреденото пространство на градчето, докато здрачът започне да пада над сградите и навести котките по ъглите; ще замята крака в различни посоки - единият ще сочи към пресечката, по която се стига до училището, другият към магазина за хранителни стоки, после лопатите ще сменят въртенето си - левият крак ще посочва като избор къщата-музей на художника, десния - към блокчето на местния поет. Мъжът върви (стана ясно, че върви в неговия случай е твърде безлично казано) към единственото място, което укротява уплашеното момче у него. Градината с декоративната делва...

Тайнствено място, което Ван откри съвсем случайно преди време, след като една сутрин дълго се бе опитвал да подреди едни върху други и пристегне с връв луксозните опаковки от портативен телевизор, микровълнова фурна и една, на която пишеше DVD. Домът му, на две преки на изток от кафенето остава безлюден през целия ден - мъжът обикаля улиците с някаква известна само нему цел.

През оня ден беше стигнал до квартала под гарата. Къщите, нанизани от двете страни на улиците еднотипно по приумицата на различни хора, сякаш дърпаха вървящия както нервна ръка подръпва огърлица - виеше се той от пресечка на пресечка, обикаляше кварталчето пак и пак, подаряваше ръце, крака и очи наляво и надясно.

Точно тогава Картонения Ван спря под клоните на една смокиня, надвесена над тротоара. Смокинята го спря под клоните си. Хвана се за решетките на оградата и успокои поглед върху кафявия керамичен съд, полегнал между цветята в двора. Това, което имаше формата на делва, беше по-ниско от храсталаците с малини, лежеше в шарената сянка на вързала плод дюля, отблясъците от проникващите между листата слънчеви лъчи правеха облата повърхност да се движи - сякаш делвата вдишваше аромата на влага, на ружи и хризантеми, а при издишването изпъшкваше от усещането за красота и тайнственост.

Ван бутна портата и влезе. Навътре в дворчето, на място, което не се вижда от улицата, имаше преносимо легло и на него жена, която спи.

Крайниците му трепнаха да се раздвижат и да го издадат, но твърде силно беше желанието му да не наруши тоя покой, та той остана за няколко мига прав и неподвижен на разстояние около десетина крачки. Ръцете му сега лежаха усмирени плътно до хълбоците, после краката му бавно и отмерено занапредваха по пътеката. Левият право напред, десният пред него, пак.

Ръцете на жената, болезнено слаби и с кафеникави петънца, бяха настанени върху цветна завивка. Косата й бе прибрана в кърпа, главата й положена върху плетена възглавница. Лицето й, още младо, беше като порцеланова чаша, изрисувана от любител на пастелните тонове. Една синя обувка с нисък ток се виждаше в сянката на леглото. На тревата до нея върху бяла кърпа имаше две малки шишенца с разноцветни дражета и бутилка с тъмна течност.

Картонения Ван се върна назад и спря до делвата. В един миг новопоявилото се усещане за красота се беше превърнало в усещане за невъзвратима загуба и той нямаше нищо, нищо, с което да спре това чувство. Лявата му ръка се вдигна плавно, бръкна в джоба на панталона, извади стотинките и ги пусна в отвора на съда. Жената само притрепна с клепки, тъй дълбок беше наркотичния й сън.

Това беше първият път. Вторият път той дойде привечер, намери удобно място в края на оградата, откъдето през един процеп леглото се виждаше ясно и остана, за да види как от къщата излезе мъж с побелели коси и изхабен вид, вдигна слабото тяло на жената заедно със завивката (влачещият се край обърна бутилката) и двамата се скриха зад вратата. Картонения Ван влезе в двора и за пръв път осъзна, че тук, на това място, той владее крайниците си. Бавно и уверено приближи делвата, пусна вътре припечеленото през деня, изчака да стихне ехото от звънтежа на монетите и напусна двора.

Топлите дни на есента отминават бързо. През тях Ван можеше да си позволи да пуска всичките си стотинки в делвата, всеки ден, можеше и да вижда жената. Захладня и нея я прибраха за постоянно в къщата. Той често можеше да бъде забелязан през потните прозорци на кафенето как се е облегнал на будката за вестници и разделя ситните стотинки в двата си джоба. Хранеше се веднъж на ден в рибното ресторантче, неизменно седнал в ъгъла над димяща чорба от 30 стотинки и две филийки хляб. Понякога работещите по сергиите на пазара му даваха някой поомекнал плод или нарочно му избираха от пресните, наредени за продан. После той поемаше към гарата, свил зиморничаво глава в яката си и кашляйки шумно в шепите си.

Така цяла зима. И цяла пролет. И още два сезона. Делвата започна да се пълни; когато пускаше със спокойната си ръка поредните монети, вече го нямаше онова иззвънтяване о куха керамика. Дюлята в градината цъфтя, част от плодовете й окапаха и изгниха. В есенните вечери той напредваше бавно, с усилие гребейки въздуха, към къщата с делвата, из въздуха в тоя квартал се носеше омайващия дъх на сладко от дюли, Ван замяташе ръце като да го улови, да го задържи - и когато по-късно пускаше отново стотинките, то беше за да спре тая поредна невъзвратима неуловимост в живота си, да запуши входа към другия свят, ненаситния свят, който винаги вземаше хубавите неща от живота на Ван.

Охлювите... Ван пълзи с петгодишното си тяло из росната утринна градина на детството си, завира се в шубраците на малинака, става и минава наведен още няколко крачки, повдига малки камъни, обръща месестите листа на далиите, търси нещо. Минутите минават, Ван е с прогизнали от влагата крака, но продължава към ореха в долния край на градината, към струпаните около ствола му полуизгнили от зимата колове и стари, покрити със зеленикав мъх грънци, рови между тях и намира първия си охлюв. После още един. И още. Тъпче ги в страничните джобове на панталонките си, бърка с малката си ръка в съдовете, съзерцава плътните изпънати тела и хлъзгавата слуз по тях, докосва с палец рогцата и се сепва от изчезването и появяването на миниатюрните очи. Ван е седнал на мократа трева, опрян странично о едно килнато гърне с половин дръжка , унася се в спиралите по черупките, унася се Ван в откритието си, влагата го просмуква, Ван не усеща нищо, Ван заспива. Като изгубено в зеленото царство на мократа градина тялото му потръпва в съня, крайниците му се вледеняват, охлювите изпълзяват между пръстите и от джобовете му и само блестящи следи има по влажните дрешки на Ван, по безвъзвратно повредените му крайници, когато баба му го открива...

Мъжът от къщата намери Ван една сутрин в градината, докато изнасяше леглото на жената. Клекна до слабото, парцаливо тяло, дълго разглежда странно заметнатите върху тревата ръце, краката му, неестествено раздалечени един от друг, очите, полупритворени и обърнати към делвата. Нямаше нужда да го докосва за да разбере, че е мъртъв. Мъртъв в неговата градина. В градината, в която смъртта се разхождаше вече две години и упорито чакаше да влезе във владение. Мъртъв чужд човек.

По тревата, малко под отворо на съда матово тъмнееха монети. Много монети. Мъжът се изправи и тогава видя запълнената догоре делва. Толкова много пари... Вероятно биха били достатъчни, за да изгони смъртта от градината си. Обърна поглед към тялото, лежащо в краката му, после погледна празното болнично легло, обърна се и влезе в къщата.

На следващия ден плати с всичките пари погребението на Картонения Ван.

Обратно към: [Женя Димова][СЛОВОТО]

© Женя Димова. Всички права запазени!