напред назад Обратно към: [Женя Димова][СЛОВОТО]



Огради


Историята започва когато срещу красивият й дом, в схлупената оборотна къщица се заселва ново циганско семейство. Жената живее със съпруга и двете си деца в двуетажна изпъната сграда с алуминиеви щори по прозорците, неизменно спуснати като клепачи в знак на отказ от общуване; изключение прави само светещата в оранжево баня, чиято мека светлина вечер е оставена сякаш небрежно да споделя - като единствен знак на  добросъседство - уюта си с живеещите отсреща, а сутрин през прозореца  жената чува как от другата страна на уличката обитателите се изреждат един по един да оправят тоалета си на дворната чешма - и зиме, и лете. Почти година изминава без разчитане на странните знаци, които вещаят свързване, в небрежно нехайство от страна на жената към това как младата мургава двойка с двете порасли деца заличава от неугледната къщурка с две липи отпред немарата на предишните наематели и я превръща в дом с белосани стени и саксии с мушката по ниските первази на прозорците; дом, на какъвто малко мургави фамилии могат да се радват извън определения за тях краен квартал на града. Първият пробив в това близко съседство правят децата. Момичетата се сприятеляват в началото на първата лятна ваканция и оттогава дъщерята на бизнесмена престава да играе с другите деца. Матовият цвят на лицето й, взет от майка й и подсилен от природата по някаква странна приумица вероятно,  я притеснява вече да играе жомънка в тъмното с русите деца от квартала; изтърпяла ги е точно две вечери след появата на Ани да се смеят и я подиграват както преди, вкопчила се е в нея и не позволява на никого да споменава другото име на новата й приятелка. Анифе е пет години по-голяма, но продължителното недохранване в детството я смалява до ръста на добре гледаната осемгодишна Радост и двете клечат една до друга от сутрин до мрак в малкия прашен двор, чупят костилки от кайсии, вдигат прахоляк с метлите, запиляват се с дакела на Ради да зяпат насам и натам по улиците към пазара, опиянени от движението и шума или кацват да слушат щурците върху плочата на високата порта, под която вечер бизнесмена паркира  пасата, подвиквайки им да се прибират.

В малката къща започват да се появяват недоизносени дрехи за Ани, сандали или леко изкривени от носене обувки за краката на сина. Двете жени се поглеждат мълчаливо през телената ограда, поздравяват се почтително на улицата и с това се изчерпва благодарността на едната, примесено със стаен срам, и чувството за направен дар на другата, леко огорчено от неудобство. Мъжете не забелязват нищо.

Жената веднъж седмично пъха двете момичета заедно в разкошната си баня и оставя на разположение на детското удоволствие от водата всичките си тубички с ароматен шампоан, душ-гелове и балсами на AVХN; после слага в плътна торба от Метро всичко необходимо за една добра вечеря и отпраща миришещата на бадеми Ани  припряно, преди да се е прибрал съпругът й.

Жената излиза всяка вторнична вечер на странните си сбирки, които продължават понякога до полунощ и любимият й завършек е да се прибира сама, бавно, отпусната от виното да слуша забавените си стъпки, които откънтяват в нощта. Държи връхната си дреха в ръка, с провлачващи се по земята краища, чантата стиска в същата ръка и не усеща страх, само някакъв сладникаво-болезнен уют тук, по нощната улица, винаги малко преди да се прибере. Дълго след като тя влезе през боядисаната в зелено порта на дома си, ароматът й  остава на улицата, сляга се там между двете къщи като прозрачна мъгла и прибирайки се от някоя случайна  късна работа, циганинът вдишва дълбоко с широките си ноздри и после дълго не успява да отключи пътната си врата; забравената оранжева светлина от крушката в банята отсреща свети в будните му очи още дълги часове, чак докато той се протяга да завие жена си и намира прикритие във вътрешния край на леглото, обърнат към стената.

Сутрин жената поглежда небрежно през прозореца докато търка продължително зъбите си, вижда тъмното мускулесто тяло с изпъкващ бял потник, разкрачено и приведено пред ледената струя, чува пръхтенето, секненето и плясъкът на водата - и се обръща бавно към собствения си образ в огледалото, който е по-занимателен.

Важното в историята започва съвсем невинно една септемврийска привечер, в която младият циганин е седнал с група хамали на дворната маса пред шише ракия и чиния с широки резени домати, дялнати като за кратко пиене. Пренесли са отнякъде с каруца стари керемиди за задната пристройка, леко са стъпкали цветята и отсечено и рязко се извисяват доволните им гласове един през друг. Вторник е. Когато жената от големия дом минава покрай тях, облечена като за официално излизане,  улицата е започнала да притъмнява и в бледия полумрак се вижда само как очите на циганина се вдигат, проблясват след силуета й и клепачите бързо ги свиват до тънка чертичка - като знака за отрицание, който рязко обръща равенството.

Циганите са пияни далеч преди полунощ. Вече не се чува другите обичайни шумове в квартала - щурците се дали гръб на нестройните, прихрипнали от лютата ракия мъжки гласове, мъждивата крушка над главите им не скрибуца както във ветровитите нощи, по улицата  отдавна са минали бавно и с тръскане по изронения асфалт последните коли, домуващи в квартала.

Тръгват на обичайните си обходи около един и незнайно как, много пиян и той, мъжът тръгва с тях. Ходил е няколко пъти преди това - веднъж когато имаше да се обират липите по градските тротоари, и пак за вишните пред хорските дворове - на другите им влизания по къщите в града и по лозята и кражби  по улици не е участвал. Сега покрай ракията се бяха надъхали с много приказки за несправедливости и безпаричие, охулили са ония с големите къщи и профучаващите коли - единствените видими "виновници"за дереджето им, кръвта им е шупнала, движат се като хайка из опустелия квартал - замлъкнали и дебнещи.

Когато се спускат по улицата към моста, отдалеч на светлината на останалата единствена лампа, надвесена над него, изумени забелязват самотния женски силует. Никак не е трудно - причакват зад дебелите стволове на кленовете  спокойния звук от токчетата да ги приближи и се хвърлят четиримата изведнъж. Шумовете от борбата са от няколкото гърла, дишащи бързо и шумно, от кратката борба, триенето на пет чифта обувки о настилката, тънкото скимтене на жената, тупването на земята на чантата й, дърпана от многото ръце, после и на тялото. Изтътрят я встрани и едновременно разтварят краищата на дрехата й и търсят в тъмното копчетата на панталоните. Мъжът държи лявата й ръка като се опитва наведен и да пази равновесие. Пред очите му картината е размазана, точно колкото и мисълта му. Когато някой го блъсва да я похлупи, го облъхва в лицето аромата на жената -същият омекотен, женски бадемов аромат, какъвто излъчва в последно   време и дъщеря му. Той скача рязко, отрезнял разблъсква другите цигани, помага й да се изправи и я отнася до къщата й.

От тази нощ оранжевата светлина отсреща изчезва. Често се забелязва само една бледа ръка, която по няколко пъти на ден откача душа и се чува плясъкът на вода часове наред. Иначе - никакви шумове и движение.

 


напред горе назад Обратно към: [Женя Димова][СЛОВОТО]

 

© Женя Димова. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух