напред назад Обратно към: [Женя Димова][СЛОВОТО]



Ръката на полковника


Онова, което тая лятна утрин придава бледнина на лицето на влезлия в града мъж не са безсънните нощи по влакове и автобуси, нито дългият път през петте гранични области. Няма външна причина тая бледнина да бъде разгадавана. Някъде около обяд към бледите страни и чело се прибавя и стаено скърцане на зъби, после леко замайване, таванът на тясната хотелска стая и мебелите се раздвижват, проръмжават заедно с него. Следобедният сън само влошава нещата. Едва предвечерта е готов да мисли.

Седнал е в едно от многото парижки кафенета под два силно разлистени клена току пред прясно измазаната входна врата на лятната градина на хотела и вече час разглежда през премрежените си очи преминаващите хора на косата светлина на оттеглящото се зад постройките на стария квартал слънце. Вече е посъбрал себе си, фокусирал е мислите си в образа на онова, което е дошъл да търси...

 

Допреди три дни мъжът живееше в родното си подбалканско градче спокойния и леко дъхащ на мухъл живот на провинциален антиквар. Магазинчето беше побрало в старинния си дух седемнайсет от неговите 44 години. Наследил го бе от дядо си-особняка, който всяка сутрин в продължение на трийсет и осем години беше изнасял кованата френска сабя с извита дръжка отвън пред витрината, окачал я бе на метална халка над вратата, разклащал я бе на влизане с дебелия си палец и щастлив се бе обръщал да проследи острите й отблясъци по лицата на минувачите. Тоя старец беше гледал с тихо злорадство как сабята сякаш се поклаща заканително, изскърцва зловещо над главите на преминаващите свити и притеснени негови съграждани и още повече над ония, които се осмеляваха да промушат вратове под нея и да влязат да закупят или оставят стока. Всичко, оставено и до днес непроменено вътре - глинените гърнета с цвят на пресъхнали портокалови кори по ъглите, кованите медни накити под стъклото на витрината, разните монети, пръснати върху везана със златни конци тъмночервена кърпа върху тезгяха, старите газени лампи по рафтовете и дори униформите с изпънати нагръдници, окачени по стените така, сякаш под тях още биеха смелите сърца - всичко това беше там само за фон - за да изпъкне сабята, да бъде изтласкана на предна линия. Едва тогава дядо му беше обявявал с доволство пред местните или пред някой гост на града недостижимата й цена и се бе облягал назад да види по-добре как очите на несполучилия купувач помръкват и как бавно се стопява в тях искрицата героизъм.

Сабята нямаше история. Или поне историята й свършваше със спомена на дядо му от разказите на неговия дядо за руско-турската война и за полковника, воювал на противниковата страна, който я продал на неговия баща за странната цена от 150 тогавашни пари, за да си доплати билета до Париж в края на войната и да не минава границите като недоволник от примирието.

Тая френска сабя бе станала причина години след това за построяване на магазинчето. По-късно тя не загуби централното си значение - мъжът кръсти наследеното антикварно ателие "Ръката на Полковника". Той си представяше как тая ръка си отива от тоя свят осиротяла, безполезна и бавно изсъхваща из чуждите земи далеч от прекрасното си героично продължение.

Щом сабята неизменно се поклащаше в ранните зимни вечери на светлината на мъждивата крушка под стряхата или в дългите летни следобеди над прага на магазинчето в края на търговската улица, животът в градчето изглеждаше подреден, защитен и спокоен. Понякога, през месец май, внезапните пролетни бури, които преваляха Балкана правеха оръжието да се гъне и удря в тавана, да се върти и сече въздуха както си беше в канията, металните й краища проблясваха яростно под напора на вятъра и косия дъжд - сякаш отново беше я връхлетял ураганът на битките. Тогава очите на дядо му, остарял и немощен, залепил брадясало лице от вътрешната страна на прозореца, ставаха кървави и се приближаваха, той влизаше в чуждия спомен, в чуждата униформа с нашивките, в чуждия бой, в чуждите смърти докато замаян, с потрепваща суха ръка следеше бесните движения на сабята. Така и умря; така го намери внукът му в една измита от дъжда предвечер, в която белите капки бавно се отцеждаха от успокоеното оръжие над главата на младия човек, който стоеше прав на тротоара и не смееше да влезе - през витрината се виждаше долепената до стъклото неподвижна буза на стария и едно втренчено в неизживяното око.

Мъжът пое магазина и след време само подсили халката, на която закачваше сабята - против дневните кражби, които взеха да стават в градчето. Вечер прибираше ценната антика в нарочно направена дървена кутия и пускаше металните кепенци до плочите. Домът му беше един етаж по-горе, вити дървени стълби водеха вечер неумореното, пълно с неизразходвани енергии мъжко тяло към стаята на втория етаж, където то заспиваше трудно след късната телевизия или сред твърдите корици на някоя небрежно свалена от натежалия рафт книга.

Допреди три дни.

Беше годишния майски празник на градчето и улици и хотели бяха пълни с чуждестранни туристи. Шествия от маскирани местни артисти, танцуващи двойки и музиканти се точеха по тесните вити улици; над тротоарите, върху главите на заетите с гледане се сипеха листенца от цветовете на роза - цветето, чиято величественост почитаха по тоя край, разпръскани от ръката на возещата се в каляска Царица. Разнородна музика излизаше и от разтворените докрай прозорци на къщите, общото настроение я улавяше, нанизваше бисерите й на дълга огърлица и провлачваше звънтенето й открай-докрай над празнуващото градче.

Мъжът беше изнесъл заедно със сабята и стара, кръгла махагонова масичка с два подобни стола на тротоара пред магазина. Вратата беше разтворена и той излизаше често да поеме от топлината навън, ухаеща на стоплени рози, също и да сравни доброто си настроение, спокойно и прибрано под светлата му риза, с крясъците и екстазите на околните.

Две жени - една стара и една по-млада, хванати под ръка спряха до него. Нещо си казаха, тихо и чуждо, младата влезе в притъменото хладно пространство и надвеси светлите си коси над старинните сребърни накити. Старата остана права и неподвижна под сабята; с една гола до лакътя костелива ръка придържаше синята си лятна шапка отзад на тила и не откъсваше очи от дръжката на оръжието. Мъжът я остави на стихналото й съзерцание и влезе в ателието.

Мекият хлад там беше проникнал бързо под цветната рокля на младата жена и беше изгонил сгорещения от разходката слой въздух около тялото й. Ароматът на чуждоземни диви цветя и стоплени уханни треви облъхна разсъдъка на мъжа миг преди да успее да се възпротиви. Завари незащитен мъжкия му свят, неподготвена цялата му забравена способност да ловува, да причаква, да бъде нащрек, изненада го в собственото му леговище, където той не беше звярът, а гостоприемен стопанин. И той прие тоя мирис като свой, вдъхна го дълбоко и не издиша докато жената не се обърна и не разгада - изумена - бездиханното му мълчание. Червената светлина в рубина на един пръстен заискри и се спотаи в медния му обков, двете крила на пафтите, окачени върху годежна носия на стената, звъннаха тихо и разтеглиха краищата си в тайна усмивка, старите газени лампи просветнаха с лъснатите си шишета като блясък от око при едва видимо намигване, сабята отвън се заклати в стаено предчувствие и потиснато знание и образува леко течение, готово да отнесе мъжа и жената, които сега се гледаха без да помръднат, към местата на тяхната бъдеща слава.

Откъсването стана много бързо - от тупването на тялото отвън и глухото костно изкънтяване върху каменните плочи, което мъжът пое с ходилата си и което се изкачи към съзнанието му със скоростта на рязък срез; разтревожената чужда реч на младата жена, надвесена над мътно проглеждащите след краткия припадък очи на старата... и същата суха ръка, която преди малко придържаше шапката, сега сочеше нагоре към сабята. Сложиха я полуотпусната в един от столовете и лицето с честите тръпки мълча дълго време, през което младата жена се опитваше да изтегли нишката, свързваща вида на оръжието с прималяването. Мъжът изнесе чаша с вода, после - без да си остави време да се учуди на себе си - свали сабята и я положи на масичката с дръжката към старата жена. По извивките на тая дръжка имаше едно име "Основателят" и изписан също на френски надпис "Ръката, която чрез края поставя началото". Костеливият пръст зачука с нокът върху инкрустацията, устата изговаряше бързо мелодични гърлени звукове, сивите очи святкаха срещу двата чифта млади очи - едните неразбиращи езика, другите - значението. Мъжът разпозна някои от думите - Париж, Полковник, Дядо... После старата жена отвори лъскавата си синя чантичка, извади много пари, настоя с поглед към младата си спътница да стори и тя същото. Между мъжа и сабята изникна купчина шумящи банкноти и чужди монети. Слънцето проблесна за последно по блестящия ръб на канията, в очите на замаяния мъж и се скри в гънките на роклите на отдалечаващите се с родовия трофей жени.

 

Мъжът затвори магазина два дни по-късно, след като и сутрин, и вечер бе посягал към празната халка със своя отработен жест - и с този на дядо си. Къщата заскърца и се гневи две нощи поред; като добавка дядовите му стъпки започнаха да се чуват как качват и слизат по стъпалата към магазинчето, как се отваря и затваря празния шкаф. Всичко това той преживяваше на фона на оня завладял го аромат на чуждоземни треви и под мечтанията за чудните женски очи. Продаде на колеги от бранша в съседния голям град някои от ценните си предмети и в сряда сутрин хвана първия от поредицата влакове към неизвестното.

На третия ден от престоя му в непознатия град диренето му се сдоби с първия си успех. В един от музеите откри зад стъклена витрина подобни оръжия, принадлежали на благородници, военни представители в чужди страни и пълководци, включили се в световните войни. След дълга върволица имена в списъците откри по инкрустацията и други вещи, принадлежали на собственика на сабята; оттам-нататък, с незнанието на езика, който се говореше по улиците, учережденията и местата за отмора в тая страна, той обикаляше сам и мълчалив широки площади, катери двата хълма, свърваше зад тесни и тъмни ъгли, надвесваше се над мостове, качваше стъпала, слизаше до крайни кварталчета, сядаше сред гъмжилото на следобедните кафенета, извъртял стола си и облегнат назад, с лице към красивите гледки, както виждаше да правят местните хора. Шест дни така. На седмата сутрин мъжът напусна хотела, обиколи за последно музея и няколко магазини с антики - с ясно съзнание за абсурдния си маршрут. Беше решил да отпътува късно след обяд.

Вървеше сред хората по улиците с напрегнатото изражение на чужденец, който иска да обхване повече гледки и все очаква нещо изненадващо. Веждите му се бяха приближили една до друга в нетърпелива гримаса, тъмните му очи под тях дебнеха да разпознаят сред множеството познатите женски лица и повече вярваха, отколкото се надяваха на някаква фантастична среща; в същото време в паметта му стоеше на стража лицето на дядо му, свъсено и огорчено от неговите неудачи, огорчено от неговата слабост, от решението му, чиито последици беше тръгнал да поправя. Още един образ го съпровождаше; то не беше образ, по-скоро силует, част от силует - празната ръка на Полковника вдигаше решително източен пръст и сочеше повелително някъде напред, още напред, напред по непознатите улици на непознатия град сред непознатите хора, напред към края на мисията, към успеха, към победата. Заръси дъжд, който усили в следващите две пресечки. Острите му стрели се мушваха през лекото сако на мъжа, във вдигнатата му набързо яка, забиваха се в настръхналата му кожа, която сякаш се отделяше на ивици от тялото му, оставяше го оголено и чувствително към загубите - свои и чужди. И към пътя за тяхното поправяне.

Мъжът вървеше като пиян; като добавка към тия невидими спътници, между които залиташе, се прибави и блясъкът на сабята, мамещ и привличащ още повече заради отсъствието. Тя му се привиждаше да се поклаща многозначително под стряхата на магазинчето в неговото градче, той усещаше аромата на майските привечери в нейната сигурна компания, мириса на стаичката с привкуса на старинните предмети, мириса на празната дървена кутия... Омесиха се усещанията у него, омесиха се проявленията на сетивата му. Той ясно подушваше тъмнокафявия цвят на празнотата вътре в кутията от оръжието - на стотици километри разстояние; носеше дъха на тая липса заедно с отражението на матовия отблясък на канията по кожата на ръцете на оная жена; другия аромат - на стоплени рози и сухи чуждоземни треви придобиваше цвета на дълбоката неосъществена възбуда, кървавочервена и пищна като разкош, въобразяван в самотните нощи. Една еуфория го обхвана, породена от превъзбудените му заради очакването сетива, еуфория като устрем, стръвна и непоклатима, пълна противоположност на ленивото съзерцателно бездействие през всичките му години.

Сега той бързаше и душеше мокрия въздух, подтичваше, воден от тая смес от блясък и миризми както кучето следва невидимата нишка на плячката. Косата му се слепна, от ръкавите и краищата на дрехата му потекоха реки. Леко прегърбен, цопайки несъзнателно в новообразуваните локви, той изви през няколко квартала към старата част.

Въздухът свърши пред портите на висока каменна къща с малък вход и широки дървени капаци на прозорците. Монограмът над входа, патиниран от годините, беше същият като онзи върху сабята. Три стъпала и окачено медно чукче вместо звънец го деляха от обитателите. Мъжът видя мократа си ръка да се вдига, видя ръката на Полковникът да се вдига, ръката на дядо му беше готова да стовари нетърпеливия си юмрук по дървото, сабята се беше извила и замахваше с единия си край да даде предупредителни сигнали по вратата... и остана неподвижен на сантиметри от чукчето. Изведнъж го завладя страхът. В очите му постепенно се сви и угасна блясъкът, за кратко наподобил блясъка на острие, той прибра всичките си ръце дълбоко в празните джобове и с тоя последен жест на отказване обърна гръб и на жената, и на сабята, и на живота.

 

Мъжът се върна на гарата привечер, на последната гара - малкото стихващо градче, в което въздухът не се размести от бавните му уморени крачки докато вървеше по перона. Някъде над главата му светеше гаровата лампа и кръгъл часовник с голи черни стрелки, малката сочеше надолу. Часовете му сочеха надолу и той продължи с наведена глава, прекоси чакалнята със старите лъснати дървени пейки и пое по стръмната уличка към магазинчето. Кестенови улици, няколко липи, вечерен хлад от планината, той мечтае вече само да стигне магазинчето. Мечтае за него като за укритие, като за дълбока хладна пещера, леговище - мърляво, запуснато, миришещо на кожа - забравеният аромат, докато той пътува по света с последното в живота си усилие да отвее себе си от себе си, да замирише на друго, на всичко друго само не и на собствената си примиреност, отпуснатост, застой - на диви треви, на женска кожа, мечтания мирис на мъжко геройство, на тъмната непостоянна миризма на влаковите купета, цигарения дим от чакалните, мирис на измокрена коса докато върви под дъжда и не усеща капките, които изравняват страните му. От вечерните жени, с които се разминава, го лъхва аромат на парфюм с розов привкус, неизменният градски аромат и мъжът сбръчква нос, свива глава по-дълбоко в яката си и бърза още по-усилено. На парапета пред оградата на църквата са се подпрели група младежи, пред тях има разлята бира и мокрите петна и протегнатиге им крака го принуждават да слезе на улицата, където клаксона на сив автомобил го смръщва още повече. У него се надига за кратко гняв, непознато чувство, той го носи още две преки под ризата си, после свивайки в уличките извън централната част отново си е той - напълно безучастен към живота наоколо, готов само на едно - да се укрие дори от себе си. Най-вече от себе си.

Не е още напълно мръкнало, когато от ъгъла вижда магазинчето. Няма тръпка; приближава, гледайки празната халка над вратата и единствената мисъл, която минава през съзнанието му преди да поеме по стълбите към стаята си, е да я разкачи на другата сутрин. Само че не го прави. Нито на следващия, нито на по-следващия ден. Първата сутрин се надига от леглото около обяд с мисълта да слезе за кафе, после се отказва и ляга отново. Тялото му отказва да дава сигнали за глад и жажда - отпуснато, желае само покой, възможно по-бързо - сякаш с усилието да преследва първата и последна мечта в живота си е свършило своята мисия и се оттегля от тоя безволев разум, от тия безполезни ръце и от краката, изминавали до скоро единствения път - по стълбите до магазинчето сутрин и същия маршрут вечер. Няма връщане в живот, в който не е бил, живот, който не е живял, а само е стоял свит в пашкула и дори гъстите плетеници на дните му, изплетени неусетно от самия него, са били укритие от въздуха навън, страшен и с това, че трябва да бъде раздвижван.

И смъртта не му струва усилие. Нито вълнение. На третия ден отваря за последно очи, поглежда навън - Балканът, големия фон на живота му, през прозореца изглежда като чертичка, която се смалява, изтънява и проблясва мътно и за последно като острие, загубило блясък много преди да изпълни мисията си.

 


напред горе назад Обратно към: [Женя Димова][СЛОВОТО]

 

© Женя Димова. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух