Обратно към: [Женя Димова][СЛОВОТО]

"И започват живота ни с приказките в скута на бабите, започват живота ни по най-неподходящия начин, с най-опасното въведение"
К. Монтис

Наближавам болницата откъм най-сенчестия й край. Същата зловеща стара, ниска сграда от детството. Баба ми лежи някъде вътре. Зад един прозорец виждам лицето на брат ми като малък, някак далечно между дърветата и годините. Най-тъжното място на света - болницата, в която е лежал по-малкия ти брат.

Ние с баба сме хванали влака от село и сме дошли да го видим, той приближава през болничния парк, по пижама е и шляпа с чехли. Косата му, пораснала и рошава, прави главата му двойно по-голяма. Спастичният пристъп е дошъл няколко нощи преди това в селската къща, баба с отвара от листа на дюля, срединки от орехи, мащерка и други билки е овладяла спазмите и на сутринта сме хванали влака за Карнобат. На мен ми е спокойно само за мама, това й е спестено тоя път (още няма телефони в селото), научава всичко едва когато дойдат с татко да ни вземат в края на лятото. Макар че докато разказвам виждам в очите й всичките гледки - и излющената ограда на болницата, и рошавата коса на брат ми, и нашето тъжно завръщане без него.

Този път баба. През любимия ми ранен септември. Тя е на осемдесет, а още вярвам, че си е все същата. От онова детско лято са минали близо тридесет години. Сега е неделя. Обикалям алеите на болничния парк една по една, преплитат се, срещам запуснати хора, заметнати с износени болнични халати и други до тях, спретнати, с пълни чанти в ръце, говорят. Тия с чантите са заети да поглеждат тайно между окуражителните думи към пожълтелите лица на близките си, онези с халатите гледат неопределено напред, някъде в далечината. Има и насядали направо на тревата, под дърветата. Които са сами, ме разглеждат обстойно, сякаш да познаят по лицето ми при кого идвам. Навик от селата.

Трябва да вляза в сградата. Коридорът на приземния етаж е хладен и мирише на болнична храна и мухъл, в едно оширение са наредени тъмнокафяви, лъснати от седене дървени пейки като в гарова чакалня, по стените има портрети от едно друго време, има и трибуна в единия край, също дървена. Също от друго време. Глухо е, звукът, който издават токовете на обувките ми е уловен и надлежно скътан по ъглите. Изкачвам стълбището като нарочно наблягам на всяка крачка - някак страшно е да ти бяга шума от собствените ти стъпки. Търся номера на стаята, оглеждам се в прозорците, пак извивам глава към наполовина олющените табелки, спирам където трябва. Трябва...

Мисля за всичко, което мога да очаквам от тоя миг. И за което не искам да очаквам. Виждам ръката си да хваща дръжката, едно стърчащо пиронче наранява нежната кожа на безименния ми пръст встрани от нокътя, но вече съм отворила вратата и се опитвам да се усмихвам.

Баба е сама в следобедната стая, лежи по гръб на възглавницата с раззината уста и леко се е унесла. Един правоъгълник слънчева светлина я е очертал като рамка върху леглото, гърдите й свистят шумно като диша.

Така спеше и в ония години. (Без рамката). Беше пристрастена към обезболяващи лекарства и при най-малкото главоболие повдигаше в единия край покривката на масата и ровеше между опаковките. В минутите, когато привършеше действието на едното хапче и малко преди да вземе следващото, за кратко сменяше няколко състояния. Ние, внуците, оставени на нейните грижи, дебнехме този момент - започваше да разказва страховити истории за караконджули и таласъми, после се оплакваше от неизменните двама злодеи в живота си, които за нас придобиха завинаги същия образ, обсипваше ги със сочни клетви Да ги бяс прескундеше! У черната земичка да идат дано!, избутваше ново драже, надигаше шишето, задържаше вода в устата си, отмяташе назад глава, пускаше спасението в бездната на очаквания покой, преглъщаше шумно и оборваше глава върху дланите си. Ние, коварни в детската си жестокост, бяхме открили, че ако шумим от сутринта прекалено край нея, тя сгъстява приема на лекарства до едно почти летаргично състояние и часове, понякога цял следобед спеше в дрехите. И опиянени от първата извоювана със собствена хитрост свобода се запилявахме по поляните или към язовира до късно.

Още я гледам как лежи, но сега е друго. Облечена е в чужди дрехи, няма и забрадка. Това не е моята баба, някаква оскъдна и безпорядъчна в главата. Как харесвах косата й като я миеше над легена в двора през някое мое детско лято. Къдриците й, ситни и лъскави, изчезваха под синкавата вода между слънчевите лъчи срещу ококорените ми очи, изпъваха се право надолу докато ги разресваше с едрия дървен гребен, стояха така мокри още известно време, после, изсъхнали, бухваха настрани като тъмен ореол и баба бързаше да ги скрие, сплетени, под ръченика си.

Отваря очи, попипва празното място на фибите, вижда ме и ме вика с ръка. Под сухата й кожа има сини петна, от инжекциите. И оня мъничък белег от ухапване от невестулка в моминските й години, сега изпъкващ като йероглиф от младостта върху пергаментовата й кожа. Носи още потъмнелият сребърен пръстен с дядовите инициали - беше го загубила в градината сред цветята. Намерих го веднъж докато си правих подземни картинки - обичах да клеча сама под асмата, изравях с клечка малка дупчица в пръстта - колкото едното стъкло на старите, счупени в рамките бабини очила, подреждах там едно върху друго цветчета от роза, латинка, турта, кичести камбанки, пембяна мушка или далии, любимите ми далии с разноцветни глави, винаги закачливо изплезили срещу мен десетките си езици... Оформях ги в разни съчетания, причудливи като първото осъзнато докосване до красотата, поставях увеличителното стъкло отгоре, заривах всичко отново с пръст, потупвах с длан за плътност, после с показалец оголвах от средата към краищата вече готовата картина (цялата градина й беше рамка) и виках баба да гледаме. Какво е изкуството без тези два чифта очи, които се наслаждават.

Сега баба е някак неподатлива. И в нрава, и в ставите. В приказките още я бива. Малко й свистят гърдите, но нали съм тук, ще се изприкаже. Бута разговорът все към мен, кори ме, за нещо гълчи. Как все намира за какво да се хване, сега клати оголената си глава към ръцете ми, вдига вежди срещу маникюра ми Мо що ти са мо, Жене, тяз первазе... Усмихвам се кротко, укорите й не ме досягат и тя го знае. Баба ми с нейното знание... Държеливата ми баба с желязното име... Всички в рода я смятат за простовата, за мен доказателствата са други. Питам я какво казват лекарите, като знам, че няма да ми каже нищо за болестта си. Само им навличам тежки думи Тамяз хептен замаяните... Двете едри брадавици на лицето й този път не се вълнуват заедно с нея.

Вадя от чантата си сок в кутийка, тя махва пренебрежително с ръка. Вадя още ненужни неща. Редя ги на шкафчето. Градски неща. Селската ми баба сред тия градски неща. Привежда се напред, подпира глава както вечер пред печката и мисли - за вчера, за утре, за лука, за мисирките, за пустата женска работа дето не свършва и като се свърши човека... В стаята става тихо, само умората й свисти, свисти жилаво и ме избутва навън.

На вратата срещам един от лекарите. Без да искам разтягам устни срещу замаяния, който говори някакви отрепетирани за такива случаи реплики и наднича продължително в очите ми. Кой знае какво търси там - болката ли иска да види, спомените ми и дали е състояние да съзре баба ми като младо момиче, като жена, после бавните й години на остаряване, които напълват личния човешки живот до степен на уникалност и само обичащият е този, който знае и помни всичко. Организмът й бил износен, така каза и не чака да проумея другото, което стои зад тия думи. Внезапно болката възсяда оная буца в стомаха ми, с която съм напуснала стаята, буцата, която той е увеличил с думите, аз съм разбрала всичко още вътре, само че баба ме е учила, че изричането на глас на очевидни неща вика дявола, не искам сега той да вика дявола, чуждият човек с белите дрехи, точно в тая болница, точно в любимия ми ранен септември, точно когато не съм готова...

Напускам болницата откъм... незнам откъм кой край. Лицето на брат ми се е скрило отдавна. Хващам вечерния влак направо за вкъщи, не ми се отбива на село. Докато пътувам, мръква съвсем. Докторът каза, че до няколко дни ще мръкне и при баба. В купето има човек, който кашля. Отначало плахо, единично и тихо, като покашляне за предупреждение. След това хващат въжето и дърпат - той от единия край, болестта от другия. Ту той, ту тя. Навън-навътре. На тласъци. На напъни. Дерат се, страстно вкопчени в тая последна връзка, дерат и хвърлят всичко в огъня - и сухия въздух в купето, и мен, и влака, и образа на парка с ниската постройка, и ехото от стъпките ми, глъхнещо по коридора, и засъхналата капка кръв на безименния ми пръст, и сините петна по ръцете на баба, и подземните ми картинки с увеличителното стъкло на спомените върху тях.

Обратно към: [Женя Димова][СЛОВОТО]

© Женя Димова. Всички права запазени!