напред назад Обратно към: [Стъпка по стъпка, Едно по Едно][Десислава Георгиева][СЛОВОТО]



Трева


Трябва да се движиш леко, да стъпваш едва-едва по току-що поникналата трева. Така лека, ефирна, ухаеща. С крайчеца на пръстите си усещам влажността и аромата на малките трилистни детелини, опитващи се да надскочат себе си и стръковете зелена трева.

Обикновено всяка година е различна. И тревата също. В началото на април сякаш сама дава заявка каква ще е пролетта и тя. Обаче няма начин да не си спомням онзи април и онази лепкава сладост по дрехите ми, когато станах и изтръсках налепените по тялото ми стръкове зелена трева. Добре я бяхме утъпкали. Тя само за това си мечтаеше. Някой да седне отгоре й, да смени посоката на движението и с равномерни и плавни движения да я омекоти, да я приглади и нагласи. Нали това беше първата й среща със света, за тази година.

Иначе тревата навсякъде е еднаква. Без значение посоката на света. Обаче определено всеки носи в себе си усещането за своята трева. Тази, която е открил при поредното си пътуване, или тази, която първа му се е изпречила на пътя при първия за годината излет.

Иначе тревата си е все една и съща. Първо е зелена. Ухае, някак те предизвиква да я докоснеш, да я стриеш между пръстите на ръката си и да я поднесеш към носа си. Да усетиш мириса й, състоянието и онова усещане, което носи винаги със себе си.

И като че ли тревата е различна. Може би зависи от твоето настроение. От твоето събуждане и съприкосновение с нея и света. Понякога се опитва да ти достави онази така дълго търсена и чакана наслада. Понякога си мисли, че ако стои по-далеч от теб, няма да сбърка. Ти не си в настроение. Тя не е с качеството, за което си платил. А ти се иска да е точно това конусче, което ти беше обещал един приятел. "Ще се позабавляваме. Ще дръпнем един, два пъти", беше казал. Леко, отпускащо. Колкото да разпуснем в края на дългата и за пореден път трудна седмица. Добре че е тревата. Не онази зелената, на която се любуваш сутрин през прозореца, а тази - сменила цвета си и сивееща на светлината на мъждивата крушка. Или поне на теб ти се стори, че е с цвят на гарван. Всъщност май е без значение цветът, важно е усещането. Онова, което остава у теб, когато тревата вече се е превърнала в пепел. Когато последната угарка от фаса дими в препълнения пепелник, а ти поемаш с дробовете си поредната доза наслада.

Кой е казал, че никога няма първи път? Че няма пристрастяване? За второто май не са прави. Не ти, а тя се пристрастява към теб. Тя вече знае как ще влезеш, ще посегнеш към поредната свита набързо цигара, ще запалиш, ще дръпнеш... Първият път е бавно, неуверено и някакси си несигурен. Понеже ти е за сефте. Не знаеш как да я държиш. Уж е цигара, ама не съвсем. Не е поредната ти приятелка, а се чувстваш притеснен и си на ръба да се изпотиш като при първа среща.

Абе тая работа не била лесна. Трябвало подход, атмосфера, усещане. Взаимност. Като при споделената любов. Само дето отсреща никой не отговаря на ентусиазма ти. Никой не те гали по ръката и не ти се усмихва. Твоето настроение, твоята екзалтация са за нейна сметка. Дръпваш и с всяко следващо дръпване срещата ти с нея е към своя край. Поне за тази вечер...

Обаче онази трева беше неповторима. Свежа. Зелена. Добре че не всяка трева, която радва окото, радва сетивата ти. Не може да се пресегнеш, да откъснеш стрък и да го свиеш в папироса. Не и тази, зелената трева. Тя става само за да те отрезвява, когато онази изпушената набързо или протяжно снощи вече отдавна си е отишла. Зелената трева става за поредния ти пикник, когато се опитваш да впечатлиш онази новата колежка, която вече цяла седмица така се навира с деколтето в очите ти, че всеки момент ще ти докара сърдечна криза. По този повод сви в тоалетната, след поредната стресираща оперативка, поредната цигара и дръпна. От твоята трева. Кой каза, че не отпускала? Сега си толкова смел и нахакан, че ти се иска още сега да влезеш в офиса и да... Фантазиите за колежката май не са подходящи за работното място. Ще почакат до довечера. Май щяхме да пробваме някаква нова трева. Имало някаква разлика от последната, която някой донесе на съботния купон. Дано поне е също толкова качествена, че след една свита на крак цигара едва се освестих и успях да се надигна за работа...

Това тревата не била шега работа. Уж невинно някой я подава в компания. Цигарата минава от ръка на ръка. Идва и твоят ред. Какво пък толкова? Някаква си цигара. И без това по цял ден пушим в офиса. Е, сега с новите правила - в коридора. Но не е ли все тая? Гълташ и изпускаш парата. И тази няма да е по-различна. Обаче ти харесва. Пристрастяваш се. Не е като да отскочиш до будката и да си купиш пакет от твоята марка. Тази не я продават в магазина. Не ти я доставят като поръчана по телефона пица. Добре че са приятелите. Знаят на кого и кога да се обадят...

Абе онази трева, зелената, вярно че за нищо не става, ама не е ли все пак по-така?!? Лежиш си удобно върху нея. Е преди това си постлал меко одеяло. Знае ли човек какви буболечки щъкат по нея!?! Гледаш тъпо небето. Слънцето те гъделичка по носа. С малко повече късмет това може да е и новата колежка, отпуснала тяло до твоето. Е, тогава няма да блееш към висините. Тя и поезията има почивен ден. Все пак в динамичен век живеем. Нещата се случват по-бързо, отколкото ни се иска. Добре че е тревата. Че иначе как ще издържим на това напрежение...

 


напред горе назад Обратно към: [Стъпка по стъпка, Едно по Едно][Десислава Георгиева][СЛОВОТО]

 

© Десислава Георгиева. Всички права запазени!

 


© 1999-2020, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух