напред назад Обратно към: [Стъпка по стъпка, Едно по Едно][Десислава Георгиева][СЛОВОТО]



Комшии


Първата ми среща с Турция беше служебна, в средата на септември 2003-та година. Спомням си, че не исках да ходя. Не ми се пътуваше. До този момент не бях ходила на югоизток, в тази посока. А ми се щеше първият ми досег с нейната култура и хората, които живеят там, да бъде планиран и подготвен.

Идеята да посетя Турция узряваше постепенно с годините. Странно е как историята и възпитанието могат да накарат човек да възприема една страна като странство, а друга да отказва всячески да приеме като чужбина. За мен чужбина беше всичко друго, но не и Турция. Дори съседните Румъния, Гърция и бивша Югославия ми се струваха, че са места, които бих искала да посетя. Но не и Турция. Наслагванията, културните различия и изникващите непрекъснато спомени от едно далечно минало не ми даваха покой.

Понякога се сещам за онзи ден от детството ми, когато за първи път се сблъсках с тях - българските турци. Срещата беше повече от шокираща за мен - детето, пред чиито очи изкарваха цялото семейство от апартамента му. Беше периодът на възродителния процес, когато насилствено сменяха самоличността на хората. И после репортажите по телевизията с дългите колони от коли и камиони, отправени към границата. Натоварени с покъщнина и всичко, което може да се пренесе. Тогава се питах: Знаят ли къде отиват тези хора и какво бъдеще ги очаква? И не можех да си отговоря на въпроса: Те българи ли бяха, или турци? И какво значение има религията за хората, за да се разбират и да живеят на една земя?

Насаденият в съзнанието ми страх ми пречеше да погледна с други очи на Турция. Истинската причина, поради която отлагах пътуването си дотам, беше страхът от неизвестното, от мисълта, че те все още са поробители. Колкото и абсурдно да звучи, но за пътуването си до Истанбул за първи път си включих роуминга на мобилния телефон. След като бях обиколила половин Европа без роуминг, сега исках сигурност. Като че ли той беше някакъв щит, моя защитна броня срещу незнайното, което можеше да ми се случи.

Преди моето планирано и обмислено до най-малката подробност пътуване до Истанбул обаче трябваше да събера багажа си и набързо да замина за страна, за която се бях подготвяла години наред. Пътуването беше служебно и до места, близки до България. Вътрешната ми борба беше доста силна, но нямаше начин да откажа това пътуване. И сега не съжалявам. Защото за първи път видях Турция като част от официална делегация, посрещната подобаващо. На граничния пункт Дерекьой ни очакваха с турски чай и бонбони. Не знам защо е така разпространено схващането, че турците пият турско кафе. Не, те пият чай, при това толкова силен, че на несвикналия с вкуса му може да му се разхлопа сърцето. Дори двете бучки захар не са в състояние да подсладят тази отрова. След първата глътка и трудно преглъщане реших, че този опит ми е достатъчен. Нямах нужда от допълнително количество адреналин под формата на силен ароматен чай.

През цялото време бях нащрек, очите ми шареха, без да бъде прекалено явно, за да запомня всеки миг от първия си досег с Турция. Не беше съвсем истинско, защото все едно ходех по български земи - Къркларели и Люлебургаз, сега изписани върху картата на южните ни съседи.

Два дни по-късно щях да се върна отново, за да видя другото лице на Турция - Истанбул. За себе си бях решила, че Турция се изчерпва до Босфора и по-нататък не е нужно да се ходи. Пак заради предразсъдъци, че там е Азия и там владее ислямът.

А колко вълнуващо беше да попаднем в задръстванията на Истанбул. Автобусът креташе едва-едва по равните пътища на многомилионния град. Срещата обаче тепърва предстоеше. Не само с културата, но и с хората. С нашите екскурзоводи Зарин и Ози - български турци, изселили се преди години в Турция. Какво нещо е съдбата! Запознали се по-късно в университета в Истанбул, където учили туризъм, и след това се оженили. Запитах се, ако бяха останали в България, дали щяха да се срещнат? За годините, прекарани в южната ни съседка обаче, те бяха променили мисленето и схващането си за живота. Вече бяха от другата страна на границата. Говореха на български, с леки нюанси в говора, обаче разсъждаваха като турци. За тях Турция беше тяхната родина, тяхната страна, тук бе техният дом, работата им, приятелите им. Те се опитваха да ни покажат най-добрите страни на своята нова страна, да ни накарат да я харесаме. Ние бяхме българи от България. Те бяха вече част от Турция. Опитваха се да станат част от нейната история. Искаха тази страна да ги приеме, след като бяха направили своя избор по насилствен начин. Миналото обаче не може да се изтрие така лесно. И то лъсна в най-неочаквания момент. Докато се дивяхме на красотите на "Топ капъ", Зарин ни разказваше за османските владетели. Ние, българите, явно трудно се разделяме с миналото си, не забравяме стореното и като че ли ни доставя мазохистично удоволствие да си припомняме тези, които са ни поробили и проляли кръвта ни. Една жена от групата попита кой е потретът на Завоевателя, поробителя на българите. Зарин, без да иска или умишлено, пропусна този черен печат от историята ни и беше решила да ни спести образа на този човек, пред който обаче са се кланяли в новата й родина. Защото не знаеше как да обясни тази част от историята. Раздвояваше се в този момент от коя страна да застане. Да стане изведнъж поробител, след като се е родила в поробената държава. Въпросът очакваше отговор и го получи. И тогава нещо стегна гърлото ми.

Това беше само портрет, окачен на стената, но носеше спомен от далечно минало.

И понеже Турция не е само спомен за нашата история, се оказа, че тук ни приемат по-добре, отколкото ние сами се приемаме. Хората са отворени към нас и не се опитват да връщат отдавна отминало минало. Не се ровят в историята си при всеки сгоден случай, за да натрият носа на другия. Тук думата "комшу" е като код. Отваря ти вратите навсякъде, щом чуят, че си българин. Толкова са мили и дружелюбни, че на моменти тази учтивост чак плаши.

Не очаквах, че в един мегаполис ще чуя българска реч извън групата и екскурзоводите ни. Бяхме решили да се насладим на нощните светлини на Истанбул. Поръчаните таксита ни чакаха пред хотела, наредени в индийска нишка. За нашата групичка остана последното. Спокойно си говорехме и се чудехме кога най-после и нашият шофьор ше се появи, за да потеглим. Изненадващият отговор на български в първия момент ни шокира. Оказа се, че мъжът беше един от хилядите наши сънародници, изповядващи исляма, избрал Турция за втора родина. Чул българска реч, започна сам да разказва живота си, без нито за миг да изпусне трафика от очи. Разказваше за родния си Разград, докато лавираше между колите. (Научих за този град повече в Турция, отколкото бях чувала в България. И срам ме е да си призная, но и до днес кракът ми не е стъпвал в Разград.) Дошъл в Истанбул преди повече от 20 години. Личеше си, че България много му липсва. Мъжът с такова умиление си спомняше за родния дом. Сякаш бяхме отключили някакъв спомен. Той говореше, говореше, говореше... Призна, че в България е живял по-добре при бай Тошо, както се изрази. Беше странно да говорим за един режим, който го беше прокудил от страната ни и го беше накарал да започне живота си отначало. И въпреки това той пазеше мили и топли спомени от Разград и от България.

Мислех си, че щом съм видяла Истанбул, значи съм опознала Турция. Жестоко грешах. Истината щях да разбера две години по-късно. Следващото пътуване в Турция беше по-смело и по-дълго. Истинският образ на тази страна беше в Азия. Там биеше сърцето й. Там бяха истинските ни комшии. Натурализираните. Неподправените. Традиционалистите, които живееха според своята вяра и разбирания за живота. Тези, които по пет пъти на ден се молеха на своя Бог. Няма начин да забравиш нито за миг къде си. Малките килимчета за молитва, сгънати в торбичка и поставени в шкафчето на хотелската стая, и минаретата на джамиите, пръснати из града, непрекъснато напомнят за мястото и за другия свят.

Чувала съм за странните преживявания на българи, попаднали в Турция при първата им среща с вечерната или сутрешната молитва. Обаче не очаквах така да ми подейства и на мен. Резкият, почти писклив глас на ходжата направо раздра нощта. Стреснах се в съня си, скочих и седнах в леглото. За секунди се опитвах да прогледна в тъмната стая. Станах, дръпнах пердето на прозореца и се загледах навън. Гласът идваше отвсякъде. Не можех да локализирам мястото. Тъкмо заглъхваше единият ходжа и запяваше другият. Сякаш тези молитви нямаха край. Изпитах страх. Не бях сама в хотелската стая. Опитах се да се успокоя с мисълта, че и другите от групата са в хотела. Че няма нищо страшно. Че никой няма да разбие с ритници вратата и да нахълта. Обаче шокът беше по-силен. Това изпитание за слуха ми беше по-силно, отколкото съм мислела, че мога да понеса. Едно беше да се разхождаш из Синята джамия и да се любуваш на мозайките. Съвсем друго да се събудиш в Анкара, в тъмна хотелска стая и отвън да се носят думите на молитва. Беше като филм на ужасите. През главата ми минаха най-различни сцени, не исках, ама си спомних за "Убийство в Ориент експрес". Не знам каква беше връзката, обаче беше страшно пробуждане. Следващите няколко дни бяха същите. Кападокия си искаше жертвите и трябваше да свикна да се събуждам с молитва и да заспивам пак с тези припеви. Беше странно да стъпвам по земя, някога попивала стъпките на християните, а сега измиваща греховете на мюсюлманите.

Преди да си тръгна обаче вече си тананиках някакви нотки от песен на Суат Суна. Нищо не разбирах. Не знам и грам турски език, като изключим онези думички, които са останали в езика ни и сме ги възприели като част от нашия. Обаче нещо в музиката му ми действаше. Може би заради мястото, заради скалните образувания в Кападокия, заради пазарите по прашните шосета или заради хората. Предимно мъже, загорели, с мустаци. Някъде и жени, задължително скрили косите си зад пъстри забрадки. Но действаше. Не съм предполагала, че ще искам така силно да притежавам диск с турска музика. Обаче когато се върнах, Турция ми се въртеше в главата. Вече се беше загнездила трайно. Но не тази, която предизвикваше страх в сърцето ми, а тази, която ме караше да се усмихвам. За да свикна с комшиите или за да преодолея останките от нагарчащия вкус в устата, но си пусках молитвата на ходжата. Бях я записала на мобилния си телефон. На моменти гласът на ходжата се смесваше с квакането на жабите от близката река в Аванос и това създаваше усещане за реалност.

Сега като ми се прииска да "отскоча" до съседите, пускам компютъра, поставям диска на Суат Суна в гнездото и натискам копчето. Защото вече гледам на съседите по друг начин. Като на хора като мен и всички останали. Малко различни, заради езика, религията и нравите си, обаче близки заради мястото, на което сме се родили и сме имали късмета да живеем - Балканите. Защото, колкото и да сме различни, сме част от едно цяло, което там, на Запад, не могат да разберат. Ние обаче се разбираме.

 


напред горе назад Обратно към: [Стъпка по стъпка, Едно по Едно][Десислава Георгиева][СЛОВОТО]

 

© Десислава Георгиева. Всички права запазени!

 


© 1999-2020, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух