напред назад Обратно към: [Стъпка по стъпка, Едно по Едно][Десислава Георгиева][СЛОВОТО]



Един дъждовен уикенд с плуващ резен лимон в чая


Обикновено уикендите ми са странни и непредсказуеми. Уикенд не е точният израз за двата ми почивни дни - петък и събота. Въпреки това и този не беше по-различен, макар и обикновен на пръв поглед...

 

Петък, 7-и април, дъждовно

Чакаше да изляза навън и да завали. Този път синоптиците познаха. Разтворих чадъра с надпис "Европа за мен" и закрачих смело по мокрия тротоар. След като цяла Европа бдеше над главата ми, имах сигурност. Е, не съвсем, все пак бях в родния си град. Гледах в краката си да не стъпя в някоя локва и умело лавирах, за да не бъда изненадана от поредната клатеща се плочка, която ме дебне из засада и само чака да стъпя накриво, за да ме изцапа с калните си пръски вода. Бях тръгнала да плащам водата. Навън вали, а аз сметка за вода ще погасявам. Какво да се прави!?

Брей, водата много поскъпнала, констатирам след като се разделям с близо 40 лева и нулирам сметката до следващото 20-о число. На мен са ми приоритет сметките за телефона и тока. Виж, там съм силна. Почти уцелвам колко да заделя от личния ми бюджет, за да покрия задълженията на семейния. Какво да се прави като живея с нашите. То да го е срам човек да каже на колко години е и че продължава да дели панелката с родителите си. Ами като тези пусти пари не стигат? Не ги печатаха някъде, така - свободно. Отидеш, поръчаш си пачка само за най-необходимото и така до следващия път и следващото гмуркане. Пък то чакаш 15-о и 30-о число, когато се понапълва сметката на дебитната ти карта. За жалост за малко и бързо се пресушава. Добре че не е като световния океан, че ще измрат рибите, заради дребните ни финансови страсти.

Продължава да вали, докато се опитвам да избегна калта и бавно да се придвижа към спирката. Шмугвам се под навеса и чакам. Само се моля на ум дано автобусът да не е от ония стари и раздрънкани "Икарус"-и. Возиш ли се с тях след като дъждът е спрял, рискуваш да се намокриш, защото навън е сухо, а вътре продължава да вали. Имам късмет. Автобусът е новичък. Така наричаме онези рециклирани рейсове, които общината закупи преди няколко години от Холандия. В сравнение със старите са си направо лукс. Пък и като че някакво чувство за отговорност гложди хората напоследък. Не им посягат, не ги късат или драскат. И слава Богу, че иначе скоро може и пеша да се наложи да ходя на работа.

Пристигам за срещата десетина минути по-рано. Кафето в киното е почти празно. Само двама-трима разговарят в единия ъгъл. Разполагам се на едно сепаре и отивам да си взема един чай. На самообслужване е. Докато водата бавно запарва чая на гранули, си говоря с една съученичка. Не сме се виждали от две седмици. Тя отскоро работи в киното. Обаче голяма скука било. Нали е на касата за продажба на билети. По цял ден скучае и живва, когато някой реши да изгледа поредната американска боза, която ще се върти на големия екран. Придърпвам я на моята маса. Да си поговорим. И без това няма работа, а пък и да се откъсне за малко от книгата на Лидия Ковачева за лечебния глад. "За трети път я чета. Много е хубава. Ама още не съм се решила да гладувам", обяснява ми тя. И без да искаме, разговорът се завърта около бившите съученици. Обменяме набързо инфо кой кого е видял. На последната среща преди 2 години, леле как си отиде животът, една част бяха бременни - за втори път. Ние, другите, още не сме направили нищо по въпроса. Докато разбърквам чая, разсъждаваме за брака и годините. "Ти не си мръднала. Все същата си си", не се стърпява тя да ми направи комплимент. Абе оня ден видях някаква издайническа бръчка в огледалото, но ще се правя, че не я виждам. Пък и още не съм чукнала 30-ка. Е, след месец и нещо и това ще стане. Ама дотогава ще съм си на 29.

Влизат поредните мераклии да убият два часа в дъждовния петък. Използвам момента, че отново съм сама и забивам поглед през прозореца. Навън като че ли има парад на чадърите. Такава шарения не може да се види през другото време. Да се чудиш кой измисли дизайна им. Всеки грабнал какъвто чадър имал подръка и се разхожда важно по плочките.

От чая ми става топло на стомаха. Някак си приятно отпускащо. Гледам мокрия паваж и се опитвам да преброя капките. Няма начин да не се сетя за брат ми. Колкото пъти се обади от Англия, все вали. "Сестра ми, ту вали, ту спира. Все едно, че някой си играе да пуска и спира кранчето на чешмата, когато му кефне", всеки път ми се жалва милият. Друго си е нашият дъжд. Някак си по-простичък и разбираем е. Знаеш, че ще вали, и вали. Казали са ти час-два, денонощие. Въоръжаваш се с търпение и чакаш. Нямаш избор. Ама като ти кажат, че спира, и спира. Тук-таме остават следи от локви, докато слънцето не се покаже и не ги изсуши.

Мразя да чакам. Ама сега вече ми е все едно. Минали са 20 минути, а приятелката ми продължава да закъснява. Убивам времето с дъжда и магазина отсреща. Не мога да разбера какво продават там. Потокът не спира. Гадното време изобщо не може да ги откаже да хлътнат вътре. Успявам да забележа една опашка и хора, които един по един излизат с пълни торбички с фирмения надпис.

Най-после се появи. Въздъхвам с облекчение. "Ужасно съм зле. Някакъв вирус се опитва да ме събори. Сега ще дойда" и докато успея да кажа "здрасти" отново съм сама, защото тя се скри в тоалетната. Трябват й още 5-10 минути, докато се върне. "Ужасно главоболие, неразположение, гадене, болки в стомаха", нарежда едно след друго. Ако не знаех, бих си помислила, че е бременна. И двете се засмиваме, защото една и съща мисъл ни е споходила по едно и също време. Ама и двете знаем, че такава вероятност няма. Нищо не плува в нея. Понеже сме сингъл. Така че дъждът може да си ни мокри, колкото иска.

Няколко часа по-късно се опитвам да запазя равновесие с чадър в едната ръка и пълните торбички със зарзават в другата. Някой трябва да издаде закон, когато вали, хората да си стоят вкъщи, банките и магазините да не работят. Като е дъждовен, такъв да си остане докрай...

 

Събота, 8-и април, мокро

Мрачното и дъждовно съботно утро ме блъсна в лицето. Нашите се разправяха на висок глас и ми отнеха исконното право да си поспя в почивния ден. Отметнах завивките и скочих от леглото.

Варо, кучето ми (то е на брат ми, но го взех на отглеждане за една година, докато той бачка на две смени във фабрика за пилета в Англия и строи комунизма, обаче това е друга история) нетърпеливо махаше с опашка в очакване да го изведа на разходка.

Валеше. За пореден път опънах белия чадър с надпис "Европа за мен". Варо се разхождаше под дъжда. Него в ЕС не го искат. Щеше да си остане извън борда, ама кучешката му същност явно нехаеше за това. Дърпаше ме силно по разкаляната поляна и си търсеше храст за сутрешния тоалет. Смях. Скри се зад едностеблено храстче и изви гърбина в очакване на облекчението...

Капките дъжд продължаваха да оставят резки по стъклото на автобуса. Тук-там някоя по-самонадеяна успяваше да се залепи и да образува локвичка. Придържаше се до момента, в който гумата на рейса не оцели поредната дупка, пълна с вода, и тя се размазва на мокрото странично стъкло.

Точно в този момент мелодията от слънчева Куба се разнесе от мобилния ми телефон, скрит в чантата. На дисплея се изписа името на Петя. Вдигам. "Няма да мога да дойда. Ще празнуваме 80-ия рожден ден на свекърва ми...", изрежда тя на пресекулки причината, заради която няма да се появи на срещата на групата ни. Свекървата е на 80 години, само защото Петя навъртя 50 лазарника миналата пролет.

"Оставаме пет", си мисля, докато продължавам да пътувам за поредния урок по руски. Не питай как реших да уча езика на Пушкин. Случайно, на шега и така вече втора година.

"Ще дойда, въпреки дъжда", казвам на учителката ми, която бодро приветства ентусиазма ми за знания, въпреки лошото време. Пътьом вземам кифлички с ябълки. (Все още постя. Остават още две седмици до Великден и не знам как ще се издържи!?!) Знам, че тя вече е кипнала кафето.

Следват два часа на руски. Граматика, упражнения, писане, четене...

Навън вече е спряло да вали. Ама още е мокро и мрачно. Локвите зеят по улиците като крайпътни гейзери и само чакат поредната гума, за да разплиска водата и с малко повече късмет да намокри до кости отнесен минувач.

Заобиколила съм поредната кална локва, в която набързо сезирам размазания си силует и вече съм в "Дива". За срещата на групата. Това си е наше общество, нещо като клуб на пътешествениците. Веднъж покорихме заедно част от Европа. И оттогава ни остана мерака за пътувания и срещите по никое време. Този път петъчната бира се превърна в съботно кафе, заради ангажиментите около семействата и децата. А сме така различни. Шест жени на възраст от 29 до 50 години. И се разбираме, въпреки разликата в поколенията. Защото нямаме роднинска връзка и никоя не съветва майчински другата как да живее. Всяка се потапя на дълбоко в своето море на живота в очакване да изплува възможно по-бързо и по-суха от неприятностите и проблемите.

Втори ден подранявам за среща. Явно дъждът не може да ме уплаши и да ме затвори вкъщи. Докато седя и чакам групата, наблюдавам резена лимон, който танцува в оцветената вода. Пак съм на чай, заради поста. (Молитвата отсъства. Не съм чак толкова религиозна.) Направо ми се изми стомахът от варивата и зарзавата. Превърна се в една река от течности. Разни сокове и минерална вода се смесват и на повърхността им плуват резени от поредния портокал, сдъвкан набързо преди да го удавя в поредната доза кафе. Тези води не са препоръчителни за плуване на дълги разстояния.

На масата стоят четири чаши с чай. И във всяка плува резен лимон. Явно сме в унисон с локвите и мрачния съботен ден. Чакаме и Марта да се присъедини към съботния ни чай. Уви, оказва се напразно. Този път сами ще плуваме в морето на нашите спомени и пътешествия. Зорница ги подслади с екзотично пътешествие из Италия. Три месеца плава на гребена на своите емоции и не забрави да се потопи в родната действителност.

С поредната чаша чай и поредната локва, дебнеща зад ъгъла, се изниза и този уикенд. За малко и аз да стана поредната жерта на разбеснелия се шофьор, който реши, че всяка втора локва е негова. Добре че рефлексите ми още действат...

 


напред горе назад Обратно към: [Стъпка по стъпка, Едно по Едно][Десислава Георгиева][СЛОВОТО]

 

© Десислава Георгиева. Всички права запазени!

 


© 1999-2020, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух