напред назад Обратно към: [Стъпка по стъпка, Едно по Едно][Десислава Георгиева][СЛОВОТО]



Градът


Сега сме само двамата – Аз и Той – Градът. Трудно е да пишеш за Себе си и Него. За два различни свята. Мислиш си, че Го познаваш, щом живееш в Него. Щом всяка сутрин прекрачваш прага Му и се потапяш в атмосферата Му. Той обаче иска да бъде забелязван ежедневно, ежеминутно. Докато отпивам първата глътка кафе и хвърлям бегъл поглед през прозореца. Докато с върха на показалеца си се опитвам да позная дали ще вали или мъглата ще продължава да се стеле над Града.

За Него не можеш да разказваш току така. Трябва да го познаваш. Да си се докоснал до тъмните Му ъгълчета и да си се засмял на детински смешните Му физиономии.

Моят Град е чужд и далечен. От 14 години всяка сутрин хващам рейса и тръгвам на моя сутришен крос на колела из Него. Минавам по познатия до болка маршрут и спирам на познатите спирки. Понякога, вечерно време, когато съм отпуснала тяло на изпокъсната седалка на стария “Икарус”, зървам за миг отражението на стара сграда. Опитвам се да се поровя в паметта си и да се сетя тя откога “живее” тук. В този Град. Какво ли се крие зад старата, но добре боядисана фасада. Не че този крещяш цвят й отива. Прилича на стара госпожица, която се е пременила като тийнейджърка за първа среща. Обаче Той си я харесва такава.

Толкова е странно да си обичан и мразен от Него. Градът. Дава ни това, което очакваме и това, което си мислим, че никога няма да ни се случи. Нали сме богоизбрани, защитени и обградени с Неговото внимание.

Вечерите понякога могат да са до болка ревниви и обичащи и същевременно така отблъскващо потискащи. Сякаш всеки път щом не сме Му се усмихнали мило, щом не сме Му показали своето отношение, Той намира верния начин да ни напомни за Себе си.

Градът е животът на хиляди, които закрачили по мокрия или прашен асфалт не се и сещат за Него. Приемат Го като място на своето съществуване. Като спирка в иначе недългия път от живота си. Като поредна среща и раздяла. Градът е там, когато ни се иска да прегърнем някого. Да му кажем, че го обичаме, че ни липсва. Когато ни се иска да крещим от ярост, заради поредното насилие, оставило отпечатък върху нечия душа. Той се смее закачливо, когато се лутаме без посока или се опитваме да намерим верния път.

Онази вечер Го чух. Дишаше умерено, на моменти сякаш долавях ритъма на сърцето Му. Беше се съживил. Така красиво пременен по Коледа. Светеше в хиляди лампички и така Му се искаше да накара и другите, подобно на мен, да усетят от магията Му. Да ги запали и приобщи към своята хармония. Да ги поведе на дълга среднощна разходка в Морската градина и да ги накара да седнат на пейката. Да минат покрай една болница и да чуят за миг плача на страдащия.

Градът всяка сутрин се събужда с радостите и болките на своите обитатели. Терзае се, смее се, мечтае, обича и страда. Дава нов живот и изпраща пътника към вечния му дом. И през цялото това време е сам. Като просяка, седнал на студения цимент в мъгливата зимна утрин. Като таксиметровия шофьор палещ поредна цигара в очакване на клиенти. Като двамата влюбени забравили за света и за Него под светлината на уличния прожектор.

А къде съм Аз в този Град. Страничен наблюдател, който всяка сутрин, щом си поеме глътка въздух, си обещава че този ден няма да е като другите. Че този ден ще бъде единствен и незабравим. Че той ще бъде споделен с Него. Ще пием двамата кафе в любимото кафене “Хеликон”. Ще се смеем на Себе си, докато прелистваме списанието и се опияняваме от аромата на черната течност. Ще сме двойка, която излиза на първата си романтична среща. Ще благодарим на продавачката, че ни е избрала най-красивите орхидеи и няма да спестим почудата си, че са оцелили в този студ. С Него, Градът, ще се спуснем по главната улица на нашия живот и ще се опитаме да се опознаем. Да се преоткрием. Да се сближим и да се научим да живеем заедно. Без да се страхуваме един от друг. Без да си причиняваме неудобства и стресове. С Него, Градът, трябва да свикнем да се обичаме. Да се разбираме. Да общуваме. Нали Той и Аз сме парченца от Едно Цяло. Нали дишаме един и същ въздух, напоен с миризма от газовете на нефтозаво

да. И се тровим от ежедневния трафик и задръстванията по светофарите. Нали с Него всяка сутрин се събуждаме с надежда това да е нашият ден. И заспиваме с усещането, че отново тези 24 часа не са ни стигнали. Не сме хлътнали в онова тъмно и потайно кафене на ъгъла, странно свърталище на съмнителни типове с още по-съмнителна репутация. Още не сме прекрачили прага на новия пиано бар мамещ с обещания за нещо приказно и непознато, скрито зад тежките завеси. И не сме се разходили край морето. Понеже е зима, а на нас не ни се иска да го гледаме така тъжно и очакващо.

Обаче ние двамата с Него още утре ще поправим грешката. Ще сторим нестореното и ще предизвикаме дъжд от усмивки по хорските лица. Защото утре е Денят. Нашият Ден.

 


напред горе назад Обратно към: [Стъпка по стъпка, Едно по Едно][Десислава Георгиева][СЛОВОТО]

 

© Десислава Георгиева. Всички права запазени!

 


© 1999-2020, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух