напред назад Обратно към: [Десислава Георгиева][СЛОВОТО]



За мастурбацията и театъра


- Не ми се гледа мастурбация.

- Чакай, има още малко до финала...

Не знам, защо реши че на сцената някой мастурбира. Героинята просто бе нацелувана групово от героите, които се изредиха на два пъти да минат покрай нея и да впият жадни устни в нейните, докато тя, в паузите между отделните нацелувания, се опитваше да каже Хамлетовския си монолог. Не съм предполагала, че ще чуя тези реплики в театъра. Не и от залата, и то точно зад гърба ми. Не че мъжът нямаше донякъде основания да изрече думите си. Тя героинята се къпа, наметнала феерична рокличка, стигаща й малко под дупето, героите пък изиграха един балетен сюжет голи голенички стиснали по един куфар пред мъжествеността си. Добре че не е жив авторът и че не може да стане от гроба. Иначе сигурно щеше да се върне там по-най бързия начин. Ние тези сюжети ги гледаме почти всеки ден в реалния живот. И по някога се чудя кому е нужно да ни ги навира в носа и от сцената. Режисьорът сигурно иска да изрази себе си с класически текст, но поднесен по-иначе, по-абстрактно и в стремежа си да бъде оригинален превръща актьорите в клоуни, играейки си с търпението на публиката.

Та до мастурбация не се стигна. Не поне и на сцената. Не че на финала нямаше колективно целуване, смяна на партньорите в ляво и в дясно. Режисьорско решение, публиката няма думата. Само гледа и може накрая да си каже мнението – усвирквайки или пляскайки одобрително. Тази се задоволи само с пляскането. Само мъжът отзад се усмели да изрази гласно мнението си. Той човекът се възмущаваше, знаеше наизуст текста и се гневеше на новия му прочит. Все пак това е класика, пък било то и в 21-ви век.

Понякога просто е необходимо да си следваш текста и всичко ще бъде наред. Ама то и в живота не е така. Никой не следи текста, написан от родителите, от приятелите, от благопожелателите. Всеки гледа пред себе си и се взира само в собствения си текст на живота. Там той си е режисьорът. Той си пише репликите, той си избира актьорите – разбирай партньорите, защото то единия актьор отдавна е известен. Той сам определя финала и дали ще има антракт, и на коя точка от развитието на пиесата. Та затова се чудя на хората, в частност и на себе си, дето ходят на театър. Че той животът си е цяло представление. С начало, завръзка, кулминация, развръзка и финал. Поняга има по някой и друг епилог, няколко ръзмътили главата на героя /героинята монолози. Иначе стандартен текст, диалози, малко любов, малко секс, малко пиячка, малко тютюн, сега вече и трева, два три тупаника и туй то. Всеки ден гледаш откъси от тази пиеса по улицата, в трамвая или в метрото. На будката за вестници или пред автомата за кафе, когато едва влачиш крак след тежкото пробуждане.

Та така значи. Обичаме да ходим на театър да гледаме другите как се мъчат. Ние нашето си го знаем, своето сме си го взели. Но все по друго си е да видиш, че и някой друг страда, и друг се раздира от ревност и омраза. И този отсреща, на сцената се чуди кой път да хване и чий врат да извие. Дали да открадне или да излъже, или и двете заедно. Дали да убие, за да заеме чуждото място. Все познати сюжети. Но седнал в залата, ти си само наблюдател. Можеш да съдиш другия, понеже ти е трудно да съдиш себе си. Пък този на сцената, той и след това, след края ще влезе в своята си роля. Поне докато те забавлява можеш да му се посмееш, да поплачеш с него или да го напсуваш. Така де, той ще ти продава на тебе илюзии. Че ти сам не знаеш, какво да правиш със своите. Абе, театър е това нещо животът. Само дето не сме случили на режисьор.

 


напред горе назад Обратно към: [Десислава Георгиева][СЛОВОТО]

 

© Десислава Георгиева. Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух