напред назад Обратно към: [Десислава Георгиева][СЛОВОТО]



Когато няма да ме има


Когато няма да ме има... Какво ще остане? Прашинка, спомен?!? Ще има ли някой, който да се сети, че някога съм крачила по грешната земя, че съм се смяла, че съм мечтала. Че съм обичала и съм била обичана...

Когато няма да ме има, слънцето ще изгрява от изток и ще залязва на запад. Сезоните ще се сменят в своята цикличност. След Коледа ще дойде пак Великден, след лятото зимата. Хората ще се обичат и мразят, събират и разделят.

Когато няма да ме има... Сигурно ще съм щастлива, там някъде, горе на небето или в пространството, изпълнено с енергия. Един Господ знае, когато няма да ме има... Като че ли затова бързам да взема своето от живота, да му се наситя за времето, когато няма да ме има...

Винаги съм се питала, дали ще има някой, който да ме спомене с добро. Дали произнасянето на моето име ще предизвика сълза в нечии очи или с последната хвърлена буца пръст върху ковчега, вече никой няма да си спомня за мен. Че съм била, че съм живяла. Че съм дишала и съм се смяла, че съм плакала и разлюбвала... Че съм била Аз.

Когато няма да ме има, приятелите ще бъдат онези, които понякога, в късните есенни вечери, ще се сещат за нашите срещи, за нашите разговори и стремежи. Понякога може и да кажат нещо мило за мен. Дали ще ги чуя, когато няма да ме има!?!

Дали сега пиша съдбата си за после, когато няма да ме има. Когато моя дума, мой текст или моя снимка ще напомнят на някого, че съм била. Че съм била грешна, че съм била истинска, че съм била Аз.

Когато няма да ме има, животът все така ще тече в своето русло. Някой ще лети в космоса след мечтите си. Някой ще преплува океана, за да спаси давещ се. Някой ще обича, за да пречисти душата си. Когато няма да ме има. Тогава светът може да е станал малко по-добър. Тези, които срещам по улицата да се усмихват повече и да даряват щедро от своята любов на човека до себе си.

Когато няма да ме има, някой друг ще разтваря албумите с моите снимки. Някой друг ще гледа как съм се смяла, как съм се реяла на крилете на своите блянове. Някой друг ще прелиства страниците от моите дневници и ще съживява отдавна погребани спомени. Някой друг ще слуша моята музика, а може и да не изчака до края на песента, защото това няма да е неговата мелодия. Някой друг ще се рови в моето минало. Някой друг ще ме съди от разстояние. Някой друг ще се пише за мой приятел. Някой друг ще ме мрази и някой друг ще ме обича.

Когато няма да ме има. Светът ще продължава да ми се надсмива. Да се чуди, че съм искала да го завладея и покоря. Да се пита, защо е било нужно да пиша и да споделям това, което мъчи душата ми. Ще има ли кой да чете това, което пиша сега, когато няма да ме има. Дали листите, пожълтели от годините, ще пазят още остатъка от синьото мастило. И дали в страничката в интернет, ще стои все още моето име, когато няма да ме има.

Тогава ще обичам по-силно от всякога. Безгранично, до пръсване. Защото сърцето ми ще е необятно като Космоса. Душата ми ще е като Всемира, а любовта ми толкова чиста, че да измие прегрешението на грешните. На нас, на тези, които всеки ден щом отворим очи и вече сме преграчила прага на греха. Записали сме в своя дневник на живота поредната доза грях взета така, набързо, между две глътки кафе. Без да се замисляме за последствията, за това че утре може и да ни няма, и че няма кой да изчисти петното, оставено от нас върху нечия душа.

Ще ми простят ли, когато няма да ме има? Тези, които наранявам всекидневно. Тези, които страдат от моята умишлена вина. Тези, които страдат от моята изречена без умисъл дума. Тези, които си мислим че обичаме и в стремежа си да ги направим щастливи, най-силно нараняваме.

Дали, когато няма да ме има, някой ще прости и ще забрави. И ще се опита да ме помни такава, каквато се опитвах да бъда. Такава, каквато исках да изглеждам в очите на другите и в своите очи. Такава, каквато ме наричаше дядо – Моето момиче като кокиче. Такава, каквато ме наричаше някой – Сиси. Такава, каквато друг ме назова – Принцесата. Такава, каквато бях – с името дадено ми от моите родители.

Когато няма да ме има, въпросите все още ще чакат своите отговори. Тогава обаче, те ще бъдат давани от друг в отговор на моите останали отворени въпроси.

Когато няма да ме има, ще живея. Ще обичам. Ще бъда себе си, такава каквато най-често се виждах в сънищата си. Жена без страхове и без прегрешения. Жена, която знае цената на живота. Жена, която не живее в заблуждение.

Когато няма да ме има. Ще търся себе си в очите на другите. Слънцето ще ме гали все така мило при изгрева сутрин. А луната ще ме преспива с песен преди полунощ. Звездите ще ми разказват приказки за змейове и горяни, за самодиви и русалки. Ще ме връщат назад към детството ми, в къщата на баба и дядо.

Когато няма да ме има, ще чувам пак детския смях, ще усещам стъпките на босите деца, тичащи по горещия плочник в двора. Ще се протягам, за да откъсна круша от дървото и ще се залюлея в люлката от сезал и стара, тъкана черга.

Когато няма да ме има, ще седя кротко на края на леглото и ще се отпускам в ръцете на баба, която разресва с вода дългата ми коса. Ще завивам мечета от току-що донесената от дядо пита, изпечена в селската фурна със сиренето, направено с млякото от издоената вчера овца.

Когато няма да ме има, с брат ми ще се катерим по покрива на салмата и ще стреляме по минаващите в нощта закъснели пътници. Ще се крием с тайфата в тунела и ще се притаяваме, докато жабите крякат в локвите наоколо.

Когато няма да ме има, ще срещна първата си любов и първото си разочарование.

Когато няма да ме има, ще порасна сред чужди хора и една втора майка, която и до днес наричам – майче.

Когато няма да ме има, ще пиша тези редове с надеждата, един ден, някой да прелисти страниците и да прочете, каква съм била, когато няма да ме има.

 

 

30.11.2006
01.23 часа
Бургас

 


напред горе назад Обратно към: [Десислава Георгиева][СЛОВОТО]

 

© Десислава Георгиева. Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух