Обратно към: [Трънски разкази][Петър Делчев][СЛОВОТО]

Откакто Страхил излезе от кръчмата, виковете не стихваха, но полека-лека мъжете, наскачали от вълнение, се скупчиха около един старец, достолепно приседнал до печката. Гърбът му беше прав, а очите бистри, въпреки изпитата ракия:

− Хора, селяне! Зàпрете се малечко! − дядото не си стори труд да вика, но мъжете се усмириха.

− Гьока, тая вечер че се прòстиш су воловете! − Старецът за още тежест на тия силни думи надигна стограмката и я люсна в гърлото си. Съселяните му го изгледаха сащисани. Всеки си имаше мнение по въпроса дали Страхил ще убие вълк, но никой не беше чак толкова категоричен. Чобанина го нямаше от пет минути, а партиите по вълчата тема бяха сменили членската си маса неколкократно. Някои, които само до преди половин час ревяха с цяло гърло, че не може да се убие вълк с голи ръце, сега обратно − горещяха се и доказваха, че Чобанина е „голема работа” и вълкът му е в кърпа вързан!

− Тихо, маскари! Да не викам, че ме резнà у гърлото, пущината ù люта! − Старецът се хвана показно за червендалестия врат, кирлясал на ивици и немит поне от Ивановден. Щом настана тишина, дядото се понамести на стола и повтори:

− Гьока, тая вечер че се простиш су воловете! Я го знам Страхила откак се е пръкнàл. Се е с òвците. Сирак останà на три годин и подфанà чобанлъка, преди да си прибере мỳдете у гàче! Литачèто му се бе накинàло от ветъро и пищилките му белееха, оти майка му немаше су що да го рани, камо ли паре за дреи да даье! Она го уцàни момъ̀к горе на Гỳмно да пасе òвците, та барем млèко да куса. Те там отраснà Страхил − ко дивачè. Он, Гьока, си орàти су дзверилнико у гората, кико да са му братове бре, тъпа главо! − разпени се старецът.

− Верно каже Дедо Сима! Он ги знаье тия работе, оти е пòстар от нас и свите сме му яле ръкаво, коги ни е плèснувал по муцуните! − обади се иззад гърбовете на съселяните си Ситен Митре − неразумно дребен за трънчанин човечец.

Мъжете се разстъпиха и насядаха обратно по местата си. Напрежението попресуши гърлата им и те се бръкнаха във вехтите кесии за някоя забутана дребна парà, та тия, дето намериха, òкнаха на кръчмаря Цеко по още и друга стограмка. Гьока Цветнио се поогледа. Ентусиазмът му беше силно намалял. Дедо Сима се славеше като мъдър човек и хората често се допитваха до него. Самият Гьока също познаваше Чобанина от дете. Ако някой можеше да убие вълк с голи ръце, това наистина беше Страхил − отраснал в планината сред овцете и козите, той сигурно познаваше повече вълци, отколкото хора! Цветнио изведнъж изтрезня и се замисли. Беше оплескал работата! То не се е случвало, ама ако Страхил наистина утрепе вълк?! Мина му през ум мисълта да обърне всичко на майтап, за да се измъкне някак, но бързо я прогони. Дума даде, кръсти се, попът се орезили, та ръка му целувà, и сега не иде да се отмята! Ще трябва да сменя селото не, ами околията! Преглътна, пийна глътчица от ракийката си и с мек гласец, като на мома на чешма, попита:

− Дедо Сима, кàжи, дедо, що да чиним сегù? Оня верно че утепа вук! Ако некой стаье за тая работа, то е Страхил… Верно че утепа вук бре, хора! Изгореа ми воловете, цръната да ме земе и мене у простата тиква! − Гьока се завайка, а предишната му увереност съвсем се стопи и изби на потни ручеи по гърба му. Загледа Дедо Сима като да беше той сам Господа, обул кърпени чешùре и накривил въшлясал калпак − Кàжи, Дедо Сима, молим ти се! Ка че да си спàсим воловете? Кажи как да не остаьем дèцата да изгинат òтглади?

− Сети се и ти, кратуна с кратуна! − Дедо Сима засука мустаките и се замисли − Я бре, Цеко! − позавъртя се старецът и погледна през рамо към кръчмаря, както гледа този, дето брои парàта на масата. − Цеко бре! Èла овде! − прокашля се за тежест и щом кръчмарят, глуповато захилен, застана пред него, го изгледа от цървулите до рехавата косица и заповяда:

− Дай на свите тука по една! Гьоката плаща! Че му спасиме воловете, ама че почерпи! − Нито Гьоката посмя да възрази, нито Цеко имаше нещо против да изкара още някоя парà. Мъжете в кръчмата се засуетиха − ставаше все по-хубаво и по-интересно! Споглеждаха се заговорнически, все едно знаеха какво има наум старецът, ама нейсе − не си струва да се обаждат.

− Даа, нема да е лесно, Гьока, оти Страхил е сърцат муж! Он кò си реши, су що че го зàпреш? Смел муж… − Цеко раздаде ракиите и цялата дружина захвана кой да си допива старата, кой да обръща наеднаж и новата. Попоглеждаха дядото, който се беше размислил, та чак пот му сребрееше по челото. Гьоката, притихнал, мигаше често-често и чакаше Дедо Сима да стори чудо. В това Гьока не се съмняваше, нямаше сили да се съмнява в ума на този селски мъдрец.

− Не се дзвери ко поганец у трици бре, серсемин! Слушай дедо си Сима и подире руке че целиваш! Малко ум да ти дадем. Оно окъснел сум бая годин, ама… Слушай сеги! Чорбаджия ако си науми нещо, су що че го зàпреш? Мм? Су пàре! Оти оня, дека има пълна кесия с грошове, е лаком за пълна кесия с жълтици! Значи богатио можеш го купиш! Страхил су що е пò от нас? По-сърцат е! Значи сърцатио требе го уплашиш, ако сакаш да го зàпреш! Разбра ли бе, кратуно? Су пàре нема да си спàсиш воловете − едно, че ги немаш, и второ, Страхил ти фана на думата, чак дедо поп ръка ти целива − нема бегàнье! Он е сърцат, кажем ти − требе го уплашиш, ако сакаш да го зàпреш! − старецът изгледа всички в кръчмата да види дали думите му са хванали място.

− Право е дека дума Дедо Сима! − обади се Ситен Митре. − Страхил е сърцат кико лев! Ако сакаш да го скършиш, требе да го уплашиш! − Един по един и останалите в кръчмата разбраха простотата на тази мъдра философия, дето Дедо Сима я разкри за съселяните си. Забръмчаха, забоботиха… Само Гьока Цветнио не беше много убеден, чакаше чудото да добие по-определен вид, да му дадат по-конкретни указания как да си спаси воловете. Дедо Сима го направи:

− Страхил не е тръгнàл още… − размишляваше на глас старецът − не е вчерàшен… Че си иде у тех си, че си притури над кошулята, оти е студ вънка… Без гега и нож нема да фати из баирите… На дека да рèши да тражи вуци, пай че мине из Марикина чешма!

Старецът се поизправи на стола:

− Слушай сеги, оти време нема! Зимай си дреюту и марш вънка! Отиваш заде Марикина чешма − нагоре по пътечката къде поятите има храсте. Те там че се прислониш и когиш Страхил те подмине, че му ревнеш ко мечка! С твоето гласище нема как да се не упущи у гачите! Яко че ревеш! После он нема дека да иде, сърце че му се скине! Зимаш го подмишка, обрàташ сичко на майтап и право тука! Черпиш по ракия и те това е! Бегай, главо проста, оти Страхил вече е тръгнàл! Арно, че е далечко долна маала, и гледай да го не изпущиш, оти после че ореш су дедосимовия! − Старецът се засмя и проследи с поглед как Гьока Цветнио, айдук по душа и голем серсемин, ама инак муж на мèсто, се запрепъва към вратата и така вàркаше, че даже немà време да каже и едно благодарско!

− Какво зяпате, бре?! Така се реди политиката, су ум и съ̀рце! Айде наздраве! − Дедо Сима смукна от новата стограмка и доволно се отпусна назад в стола си. В разговорите се промъкнаха и други теми, но мъжете все поглеждаха към вратата в очакване Страхил и Гьока да влезнат побратимени и да се почне веселба.

Никой не влезна, нито излезна около час време. Дори Дедо Сима вече не изглеждаше много уверен. И на него чакането започна да му додява. Големият въпрос постепенно се оформи от дима на папиросите и изпълни помещението със синкавата си неизвестност. Какво ли е станало, та никой не идва? По едно време дядото не издържа и извика:

− Я бре, пишлемета! Я бегайте до Марикина чешма и вижте що йе стàло, бре! То бива ли цел час да ги нема? Бегайте, бре, не чекайте!

„Пишлеметата” − двама около четиридесетгодишни мъжаги, синове на Дедо Сима − без да продумат, кимнаха на баща си и излязоха навън. Нощта се търкаляше все по-свирепо, изпи се още ракия. Никой и не помисляше да си ходи. След още половин час мъжете вече се споглеждаха умислено и неспокойно − липсваха хитрите усмивки и никой на никого не смигаше конспиративно. Надвисна една всеобща тревожност, която аха да избие в някоя свада. Дедо Сима хапеше мустаките и гледаше свъсено. Изведнъж вратницата на Цековата кръчма се отвори с трясък и синовете на стареца влезнаха един подир друг. От ръцете им се провисваше ямурлук, в който носеха човек.

Влезлият пръв, потънал в пот въпреки нощния студ навън, пусна своя край на ямурлука, при което нещо издумка глухо в пода. Изчака брат си да захлопне вратника, после погледна баща си право в очите и каза:

− Тате, Гьока Цветнио е утепан!

Обратно към: [Трънски разкази][Петър Делчев][СЛОВОТО]

© Петър Делчев Томов. Всички права запазени!